Археология на подсъзнателното

През целият път се кикотеше. Знаеше, защо се качва в тази кола къде го водим, но се кикотеше. Колегата, изръмжа му, а той леко като, че ли се постресна и пак продължи да се кикоти. Да беше истерия, не беше. Кикотенето му си беше кикотене, преминаваше от весело в закачливо, в иронично, в надменно, за кратко наистина в ненормален пристъп, но се овладяваше и придобиваше характер, различни характери. Приглуши ми ушите. Пуснах музика. Напомних му, че е сгазил лука, че е прекалил, че това е краят му. Не го правя. Аз съм убиец, не съм изверг. Исках само да престане да се кикоти. Казах му, че е осъден на смърт, за да е по-потискащо, а той като, че ли стана още по-весел. Клоун си беше, истински професионалист. Добър, грабваше душата на хората, а когато от сцената вече не е можел да получава необходимата му изява, опитал се да превърне живота си в сцена. Печелил с играта си опасни приятели, шегувал се с тях, а това са хора които не обичат да се шегуват с тях. Общо взето имат чувство за хумор, но

Момиче като момиче. Стройно, красиво, божествено и пренебрегнато. С големи помръкнали очи и пепеляви къдрици. Тъжно се носи в най-сенчестата част от площада, до сградите които подлежат на реставрация и край тях да се върви е риск който сам минувача е поел, защото има предупреждения. С огромни букви и удивителни, ленти, мрежи и паравани, но тя не е забелязала нищо, защото е пренебрегната и тъжна. Свит на ъгъла на пряката, мъничка и никаква, с няколко витрини с оскъдна стока, разбити бордюри, петно от кръв на тротоара, а то е от коляното на един велосипедист, не пострадал сериозно, но допринесъл за декора, между един пълен контейнер и едно обърнато кошче, стои един факир и свири на змиите си.

-Хората не са лоши? -Не съм си го и помислял. -Тогава защо търсиш доброто? -Не го търся. -Търсиш го. -Откъде ти хрумна? -Имаш печален вид. -Така ли? -Направо скапан. -Не съм се обръснал днес. -И това, но не само това. Раменете. -Не са ми свити. -Така ти се струва. Но остави. Не искам да критикувам. Просто не критикувай и ти. -Не критикувам никого. -Личи си, че не можеш да се справяш. -Зависи в какво. -В най-общото и основното, в живота. Луташ се, несигурен си, неспокоен. Липсва ти увереност. Запечатал си се, не показваш себе си. Необщителен си и пасивен. -Възможно е. -Точно така е. Пропилял си много възможности, но

Да проследим последните му часове, макар едва ли това е възможно, но изглежда и невъзможно след дългите му издирвания трупът му да не бъде открит, ако е мъртъв, а ако е жив да не се обади, да не завърти един телефон на майка си и да извести, че за онзи ден и час в който ще настъпи смъртта му, все още никой освен Господ, не знае. Обичаше библейските алюзии и знам, че би се изразил така, познавам го много добре, почти колкото себе си. В някои отношения дори по-добре, както и той познаваше в някой отношения мен по-добре отколкото себе си. Предположението, че е жив и се крие съвсем изглежда неправдоподобно, ако добавим факта, че беше маниак на литературни сайтове, публикуваше почти ежедневно в Буквите, Бунтарите и блога си, а стила му бавно придобиваше острият му профил, леко превитият

Неплатен отпуск. Безсрочен. До обаждане. До потърсване. Не беше съкратен. Нито уволнен. Нито унизен или наранен. Просто трябваше така. Нямаше пазар. Временно явление. Лош момент и нищо повече. Само лош момент. В този сектор нямаше работата да спре. Невъзможно. Търсене имаше. Предлагане, също, но търсене повече. Само застой. И без друго беше уморен. Дойде му добре. Няма причини за тревоги. Никакви. Дори за радост има повод. Малко ще погледне и на себе си. Ще излезе в тези часове в които не е излизал никога. Когато улиците са по-пусти, по-тихи. Когато може да си купи вестник и да го чете сам самичък в

Викаше дълго за помощ. Кварталът населен. Някои кръчми още не бяха затворили. Работеше и интернет клуба и казиното отсреща. Много прозорци светеха. Зад други светлините току-що угаснаха. Видя кола да спира и от нея да слизат съпруг и съпруга. Да влизат във входа. Видя на една тераса жена да простира. От един прозорец излетя фас и падна на метри пред нея. Крещеше, а той я гонеше. Не беше нормален, личеше. Обърна се веднъж рязко, тръгна срещу него, мина му отляво, на сантиметри и това, че го изненада й спечели малко от изгубената преди това преднина. Уморяваше се вече, бягаше без обувки, краката й разранени. Хвърли ги още в началото. Успя да ги изхлузи бързи. Не можеше да бяга с токчета. Той пък й разкъса ръкава до рамото. Закачи я с нещо метално, изглежда пръстен. Кървеше леко кожата й.