Археология на подсъзнателното

Казах й, че не можем да останем заедно.  Изгледа ме за да се увери, че не се шегувам и кимна.  Учуди ме, не се наложи да давам обяснения. Не направи и кратък театър както очаквах. Месец бяхме заедно. Посвещаваше ми на ден по пет любовни стиха. Нощем се опитваше сама да извърши това което три порно актриси заедно се затрудняват и почти го постигаше. Изруси се само за щото си мислеше, че харесвам повече русите. Една сутрин както беше гола, обу обувките си, постави телефона си на плочката в банята и няколко пъти заби токче в него, за да не я отнеме някой и за секунда от мен. При излизане или се притискаше плътно в мен или не пускаше ръката ми. Отпущаше глава на рамото ми. Седнехме ли някъде

Сънуваше фарове и често помнеше съня си и секунди след събуждането й се струваше, че още чува тревожният крясък на крайбрежните птици. Бреговете бяха обвити в мъгла. Ежедневието й, също. Беше късогледа, но слагаше рядко очилата. Никога в автобуса, никога в таванската стая на училището където в междучасието се криеше от ученици и стриктни колеги пушеше. Предпочиташе да не вижда добре, а да се носи в мъглата. Така сякаш сънят й продължаваше, струваше й се, че й мирише на водорасли, а по устните й е утаена сол и прави живота вкусен, че стъпва внимателно по насечен скалист бряг, взира се в хоризонта и чака някого. Взира се и ту вижда, ту не вижда контури, не помни кой е онзи който чака, не помни и коя е самата тя. В някои сутрини усещаше в бельото си песъчинки. Убиваха я, но й беше приятно. Чувстваше се различна, по координирана, мисълта й не беше насечена както обикновено, а течеше като мелодия и думите й се лееха.

Понякога настъпва времето сам на себе си да си кажеш някои истини в очите. Тези дни осъзнах нещо. Социално осакатен човек съм. Беше 2005 година: някаква политическа дискусия, в АБВ-форумите, която много не ме засягаше премина във фарс. Някой каза на някого: "И ти ли си от онези некадърници, които или не работят или работят за 150 лева". Случайно видях отговора, не бях участник в дискусията. Точно  в този период публикувах във форума по нов разказ, всеки ден. Бях отворил някакви врати на някъде си, да речем към духовното. Имах вдъхновение, много вдъхновение. Осмислях така живота си, малката си душица, това, че изобщо ме има, че се случвам. Честно, този отзив много ме оскърби. Защото в онзи период, работих не за 150, а за 72 лева като продавач на вестници. Реагирах като пуснах постинг във форума, не при политическите дискусии, а в общите. Смисълът му беше, че никой няма правото да тъпчи личното достойнство. След което като мантра, няколко денонощия подред в отговорите се повт

-Ще ми кажеш ли, най-после, от-къ-де, взе шибания пистолет? – опитах се да бъда страшна и май успях защото си глътна езика. -Ами аз, такова…-опита се да набере кураж, ама макар да се правеше на голям играч си оставаше хлапак. -Ти какво, с това пушкало липсата на полов орган ли искаш да заместиш! -Що не пробваш дали ми липсва. -Как пък не!-засмях се- Голям ухажор си… Домиля ми и го целунах по бузата. Брадата му още не боцкаше. -Оръжието няма да те направи по-мъжествен. -Ти пък много разбираш. Искаш ли да седнем на нашата пейка.-предложи. -Не и докато не ми кажеш защо ти е този „Колт”? -„Берета” е. - С това се убива, знаеш ли?

Хубаво ще ги нагостя, после ще им кажа. Ще им кажа всичко. Мога и да си поплача.  Ето ги, майка му и сестра му. Две пирамиди премигваща лой. Огромни, тежки, грозни божества, покровителки на ограниченото съществуване, сапунените опери и разширените вени. Не махленски клюкарки, а истински старейшини отсъждащи мъдростта на всяка постъпка в своята племенна общност от две и половина улици или общо двадесетина или петдесетина къщи. Не знам колко, точно. Те знаят.  Сестра му е прошарена, майка му боядисана прилича на квачка. Като седне на тоалетната чиния сигурно снася, иначе – не. И двете страдат от задух, високо кръвно, паднали бъбреци и

Лени и Джордж - две деца на времето, двама борещи се за съществуването си мъже, скитащи от място на място в борба за насъщния си, две чисти души. Твърде чисти! Опасно чисти! Лени обича всички и всичко. От хората до мишките. Джордж обича Лени, но и това му идва в повечко и неизбежно го води от неприятност към по-голяма и по-голяма неприятност. "За мишките и хората" или за ангела и чудовището. Може ли невинността да бъде най-голямото злодеяние? И всъщност не е ли невинността най-голямото злодеяние?

Разкъсваше ми се сърцето като го слушах. Ще си поговоря с него. Измъчва ме. Как да му го обясня. Ще му кажа, че свири прекрасно, но да си намери друга квартира. Даже ще му намеря и ще я предплатя. Ще му платя и транспортните за проклетото пиано. Ще мига учудено и зяпнал. Даже да се просълзи, че някакъв си кретен не го харесва заради музиката му. Навярно като всеки човек на изкуството е толкова суетен, че и един да не го признава му е достатъчно за да изпадне в депресия. После ще му мине. Ще си седне пред пианото и ще се носи сред облаците. Такива не живеят на земята. Сигурно има милион обожателки, а не съм видял да има гостенка. Вече от месец и половина е тук, а няма. И гости от мъжки пол няма иначе бих се усъмнил. Момчето е

Доста работа имаше. Земята бе твърда, плевелите жилави и много. Прасето разбило скарата, а дядото опериран още лежеше в болницата и трябваше да свърши всичко сама. Докато пръскаше лозето, кучето скъса синджира, подгони пилците и те се разхвърчаха из съседните дворове и улицата.  Как ги прибра и тя не разбра. После се опита да ги преброи, но май не се получи. Все различни цифри излизаха и на три пъти бяха петдесет и един, а трябваше да са петдесет и два. Прибра всичките. Сигурна беше. 

Душата й се разтвори, свят й се зави.  Никога не се беше чувствала толкова красиво и толкова красива. Имаше чувството, че може да разтвори коси и с тях да полети над сините върхове отсреща и над пропастите които от далеч я грабваха. Над птичата гора край която бяха отседнали с родителите си и над хижата, да полети.  „Птичата” не можеше да има друго име. Това беше гора на гласове, гора от гласове.  Като че ли дърветата не бяха истински, а появили се да украсят песента. Тя бликаше от всякъде, събираха се струйките преливаха в поток и той заливаше всичко и всичко в него плуваше и танцуваше, ставаше приказно. Гонеха се духове и слънчеви зайчета. Стрели хвърчаха , стрели които не убиваха, а правеха кожата да настръхне.  Впечатлена беше както никога.