Само за десет минути

-Определено не си Аполон, но си Нарцис. Ти си растение, не самец – пръстът й лъкатушеше по раменете и гърдите ми- виеш фибри, не ги изпълваш с кръв и дух. Сексът не е предизвикателство и възбуда за теб. Фотосинтеза е, живот е…
Имаше пъстри очи и не я познавах почти, но за възбудата грешеше. Поне за този момент. Щях да избухна или да я изнасиля или да се плъзна от вътрешната страна на собствената си кожа и като медуза да се излея под себе си, ако продължава да се държи така. Ако продължава да се държи така ще изгубя разум. Докато говореше все едно ме целуваше. От ляво, под сърцето. Там където свършват ребрата и започва уязвимото.
Четеше го и очите й се смееха. 

Портрет на нещастника

Не, нямаше да е самоубийство. 
Нищо няма да сторя, бавно ще се изплъзвам. Бавно ще се изплъзвам от шепата на живота. Нищо няма да сторя. Не е същото. Бавно ще се изплъзвам.
Влизам в хипермаркета. Ще спра инсулина. Толкова е просто. Не е самоубийство. Има разлика. Нищо няма да сторя, като в живота. 
И тогава когато си тръгна не я изгоних. Не я спрях, знаех как, но не го сторих. 
Гледам в рафтовете. От етикетите ми се усмихва живота пълня количката без да подбирам. Сложих шампанско и черен хайвер. Това е задължително. Няма да мога да ги употребя, но радостта ми е, че ги купувам. Купувам шоколадови яйца, мечета и врабчета. За подарък на децата които нямам. Онези пред блока не са мои. Радват ми се, но забравям, че това ме радва. Няма да разберат какво ми се е случило. Сигурно ще си измислят история, че съм отишъл някъде си. 

"Кучешко сърце" Михаил Булгаков или когато човек е порода помиар

Професор Филип Филипов Преображенски е един странен д-р Франкенщайн. Развива дейността си на лекар в първите години след октомврийската революция, в Съветски съюз, признат е обаче из цяла Европа, предлага услугата подмладяване на влиятелни хора и е запазил възгледите си от преди „голямата промяна”, които изразява без страх, открито, по очарователно – комичен начин. Една вечер прибира симпатично улично куче, подлага го на експеримент, но резултатът надскача очакванията му. Кучето се превръща в човек. Но си остава помиар, в най-лошия смисъл на думата, а точно с този си характер се вписва идеално в новата социалната среда. Низък, подъл, с хулигански наклонности и безкрайни претенции за своите права.

Сюжетът може да се разглежда като алегоричен образ на реалността в която живее и отрича професора, на въздействието от внезапните промени върху оскотелите маси.

Но и отвъд контекста на конкретната историческа реалност, тази научно – фантастична сатира не губи силата си, защото осмива черти, които са общочовешки. И се проявяват при всички условия и обществено – икономически отношения.

Докато Буби е едно улично куче затрогва, усмихва през сълзи. Когато заприличва на човек и получава статуквото човек, помиара буди само отвращение.  

Скотът е невинен, а изгуби ли невинността си би трябвало да я замени с отговорност, за която много хора не са подготвени и с това са по-низки и от животните. 

Аз съм колата

Просто оглеждах колите.

Нямах намерение нищо да купувам.

Нещо като разглеждане на илюстрован атлас със снимки на страни които нямаш възможност да посетиш.

Четене на меню в луксозно заведение където имаш намерение да си поръчаш само кафе.

Или оглеждането на всички хубави жени по улицата когато под ръка те държи съпругата.

Доходите ми са прилични, но цените на лимузините в този автопарк бяха разгулни. Поне желанието още не се плаща и нито се облага с данък.

Въздишах, усмихвах се отнесено и розовите мечти и самоиронията, преливаха в чувство адекватно на обстановката в която се намирах.

Магнитни бури

Понасям ги зле, а когато съм угнетен ме убиват. 
Не губя разум – губя тяло. Тежи ми, боли ме. Нося го като прогизнала дреха. Влача го и очаквам по пътя да се разкъса. Така е в тежките случаи. В останалите ми се разминава с главоболие което бързо минава от хапче две беналгин и малко мотивация. Като отмине, чувствам съвсем леко сърцебиене и разсеяност. Малко не съм в час, но се чувствам чудесно, че поне болката я няма. 
Този път обаче беше по-зле от всякога, а и в къщи едва ли ме чакаше утеха. Напоследък нещата никак не вървяха. Трябваше да давам много обяснения, а кой ли ги и слушаше. С баща й и брат й бях на нож. По природа съм избухлив, но сега отстъпвах. Твърде агресивно се държаха. Не можех да си позволя лукса да се подам на емоцията. Това което можеше да последва навярно щеше да е лишено от контрол. Онзи ден и вчера нещата малко се поуспокоиха. Тя още не ми говори и ме гледа на кръв, но усещам промяна в погледа й. Изглежда ми вярва, без доверието й, за никъде не

Сладкостен

-Аз…ти не разбираш. Ти ме мислиш за побъркана като останалите. Аз съм си побъркана, 
де…Нали така! Но няма на кого другиго да кажа… 
Всеки пък като идвах на свиждане се разстройваше. 
Ще престана да я виждам. Преча на лечението й. Сигурен съм. 
Лекарите казват, че няма проблем, но аз я познавам по-добре от тях. Тя ми беше и майка и баща, и по-голяма сестра. Можеше да не е тук сега. Не, че чувствам вина. Тя ме обичаше. Твърде ме обичаше, а любовта хапе. 
Бях много малък когато видях горещо нейно преживяване. 

Шарлатанин

-Съвестта ли? Не тук има нещо друго. Сигурен ли си, че е тя? Или е страх от нея, а? Или неравновесие? Опит да се харесаш сам на себе си? Да се оневиниш, че не я чуваш? Ами как ще я чуеш като не си виновен! Майната ти! – избърса плешивото си теме, заради колосалният диоптър, очите му приличаха на две земноводни показали глави над блато. – Ти си нещастник! Това си! И още нещо, аз наистина мога да ти помогна…
Привлече ме, защото в обявата във вестника беше си написал: „Шарлатанин” С малки букви отдолу: „Аз мамя, а на вас това ви харесва. Имате ли страдания, обадете се.”
Помислих, че е шега, ако беше шарлатанин и е написал, че е шарлатанин, то тогава не беше никакъв шарлатанин, но щом пък не е шарлатанин, а се изявява като шарлатанин, значи пак е

Лучиа Ириси - "Живопис, близка до природата на светлината"

ЛУЧИА ИРИСИ –

„ЖИВОПИС, БЛИЗКА ДО ПРИРОДАТА НА СВЕТЛИНАТА”

 

ГАЛЕРИЯ „БОГОРИДИ”

ПРЕДСТАВЯ

ЛУЧИА ИРИСИ

с изложба живопис

от 14 август до 31 август 2012 г.

ОТКРИВАНЕ - на 14 август от 19.30 ч.

Художественият критик А. Стивала споделя за живописта на ЛУЧИА:

„Букет от жива светлина, избликнал в дърво или приютен в няколко лодки, в безкрайно, като небе море, което прелива от цветовете на трептяща светлина, извън рамките на общоприетото... Пластика на рисунък, който пренася традицията на големите артистични школи, но и концентрира силата на маслената живопис по един нов, различен, и дълбоко модерен начин. Близка до природата на светлината – това е живописта на Лучиа Ириси.”

Изкуствоведката Грета Хейвърс отбелязва:

„Експресивен, спонтанен стил, обобщавщ мащабно класически и импресионистичен подход. Живописта на Лучиа Ириси изненадва със смелото цветово присъствие.”

Не можех да я понасям

Не можех да я понасям.
Тя също не можеше, но си говорихме мърсотийки. 
Сношавахме се като животни. Понякога се залъгвахме, че ни е добре. Нямаше причини да се разделим, още по-малко да останем заедно. 
Можех да си тръгна. Не, че имаше къде да ида, но и тук се чувствах никъде. 
Надявах се да си тръгне тя. 
Понякога ме заплашваше, че ще го стори. Правех се на загрижен, възпирах я. Гласът ми ставаше яростен, заканвах й се, заклевах я, увещавах я, обещавах я, молих я да остане. Така трябваше да постъпя, но тя не биваше да ме слуша. 

Поляната

Само веднъж се почувствах щастлив. 
Не когато с нея правихме любов. Беше фантастично, никога по-късно не е било толкова хубаво с която и да е било от всички. Но малко по-късно се почувствах истински щастлив, малко след като тя ми даде да се разбера, че не можем да направим нищо, че трябва да се разделим, а и вече връзката ни е изчерпана. 
Очаквах го от седмица, че и повече. Тя се омъжваше. Правеше глупост. На няколко пъти й го казах. Нищо повече от това не можех да направя. Опитах пак да я спечеля, но не се получи. Може и дълбоко в себе си да не съм го искал. И все пак я обичах и щеше да ми липсва. Не знаех, че ще съм толкова добре подготвен. Когато ми напомни, че повече няма да се срещаме само я целунах по косата. Захладняваше. Решихме за последен път прегръдките ни са на открито. На една поляна за която все мечтаехме и все нямахме кураж и отлагахме, но сега нямаше за кога. 
-Ще се обличам.-рече ми, а аз затворих очи и се почувствах неописуемо. Тялото ми загуби представа за себе си. Стана огромно и сякаш се изливаше и попиваше сред тревата.