Маските (19)

19

 

Ана лежеше по гръб, завита от кръста надолу, а гърдите й открити: малки и остри, с големи зърна, с няколко бенки и едва доловима следа от сутиена на банският, с който ходеше преди месец на плажа.

Кафявата й коса се пилееше върху възглавницата, приличаше по-скоро на непознато горско създание с женско тяло, отколкото на истинска жена.

Твърде съвършена изглеждаше, като отлята от мечти: рисунък, макар и дишаш.

Наближаваше тридесет, но дори познавач на женската хубост би допуснал, че е непълнолетна.

Имаше плътни устни, понякога леко се цупеше, шеговито, почти несъзнателно, но през по-голямата част от времето беше нарисувала една лека усмивка.

Обичаше го. Обичаше я.

От три месеца бяха любовници.

Едва се познаха след онези единадесет години, в които той отливаше тротоарни плочки, тананикаше си блусове край струга, спасяваше на плажа сексапилни майки, ходеше по домовете и напомняше за неплатени сметки, пишеше ту любовна лирика, ту хорър; ту фалшиви новини в сайтове на приятели и неприятели; пропи се, оцеля, спря да близва алкохол; пропуши, после го блъсна онази кола и оттогава все леко куцаше; имаше приятелки, много приятелки. Нейното тяло му връщаше изгубените спомени за всяка една от тях. Сякаш ги познаваше. Не, сякаш ги беше загърнала със себе си. Падаше като хавлия личността й и му отдаваше другата, и другата, и другата, която беше имал и загубил.

Мотрисата в метрото беше претъпкана. Вълна от човешка плът го изтика и той се притисна в приличащото на врабче момиче. Помисли си, че ще я смачка, а тя не си спомняше после дали не е врязала лакътят си нарочно с такава сила в тестикулите му.

Повлякоха ги на спирката, иначе трябваше да пътуват още. И докато чакаха следващата мотриса, тя го позна.

Учеха заедно, но през трите години размениха дванадесет или петнадесет фрази. Странно – тогава изглеждаше по-възрастна. Сега приличаше на дете, но едно много женствено дете.

-Гримът – обясни му по-късно, - някога с него криех, че съм млада; сега, че не съм толкова млада.

Не забелязваше друг грим освен очната линия.

-Попадала съм на твои стихове.

-Ужас! Да не говорим повече за това.

-Да, ще нараня иначе самолюбието ти.

-Толкова ли са лоши?

 

Разсмя я. Разсмя се с нея. Малко дяволче.

 

-Ако не беше попитал, щяхме да приключим разговора, но не...Не са толкова лоши, не толкова, но онова което видях под тях – теб...Едва сега разбрах колко съм го харесвала.

 

Не беше любовно обяснение. Всичко друго, не и любовно обяснение. Като че ли имаше някакво огорчение: от него, от себе си, от живота.

 

-Не съм пияната интелектуалка с размазан грим, не обичам никак да обобщавам, нито пък да говоря за поезия, а да я правя...от себе си...

 

Очите й се просълзиха. 

 

-...но нали – продължи, - почти бяхме станали гаджета...

 

Нищо подобно нямаше.

 

-...и ще ти кажа – смигна му, - поезията е маска; маска на чистите чувства, толкова са съвършени понякога, че не можем да ги забележим, та те са част от движението на света; маската ги изопачава, но виждайки нея, разбираме за тях...Исках да те видя, откак попаднах на стиховете ти: разбрах нещо, което не съм разбирала. Не ме питай сега: какво. Забравих. Просто исках да те видя. Кой да предположи, че ще е в наблъскана мотриса. Какво е станало с косата ти?

-Омръзна и от мен.

-О, не. Така ти отива. Харесвам побелели мъже, ако не са побелели от жена като мен, то значи е от живот, който би ми харесал, ако имах куража да го водя.

Вече го съблазняваше с усмивка. И макар да се държеше като леко пийнала, до този момент беше само на кафе, но си поръча коняк.

 

-Лот не знае, че пия.

-Кой е Лот?

-Съпруг. Но знаеш ли...Не съм съвсем сигурна. Не си го търся, да знаеш.

-Не съм си го и помислял.

-Не ми се смей – ритна го леко под масата,  - salute!

Чукнаха чаши.

-За мотрисата! – рече тя.

-За мотрисата! – усмихнато повтори.

-Последната, в която можехме да се срещнем.

-Странна си, знаеш ли?

-Ти си сладък и наивен – изсмя се късо и този път не можа да скрие сълзите си, наведе се и една капна до чашата.

-Какво има?

-Това, което казах за мотрисата. Вярно е. От утре ще започнат ограниченията.

-Какви ограничения? Да не би заради корона вируса.

-Аха.

-Неприятно. Но вече от десет години се случват. При всеки нов щам.

-Да. Знаеш ли, закъснявам. Трябва да тръгвам. Платила съм сметката, не се бъркай! Ще има ограничения! Повече не мога да ти кажа!

 

Следващите дни я виждаше в огледалото за обратно виждане на колелото си. Виждаше я надникнала зад витрините, повечето от които бяха опразнени. Улавяше я периферията на зрението му, но щом завъртеше очи тя чезнеше.

Виждаше я от прозореца в апартамента си. Виждаше я на задната седалка на прилитаща лимузина. Виждаше я под маските на повечето от униформените момичета, но знаеше, че тя не е там.

Защо се беше появила отново в живота му?

Защо не си размениха телефоните? Да, тя е омъжена, но не изглеждаше, че би имала нещо против.

Какво беше онова странно бистро?
Не помнеше да го е виждал друг път! Истина ли беше изобщо онова, което си спомняше.

Не приличаше на нормална. Дори говореше като идеал.

А мерките ставаха все по-строги и строги.

Изчезнаха маските, а без маска не можеше да се излиза.

После падна забраната.

После не можеше да мръднеш вън от квартала.

После разрешиха излизането, стига да имаш бележка, че е регламентирано.

После задължиха двучасово гледане на национални телевизионни канали; за да се избегне дезинформацията от сайтовете за фалшиви новини, която в момента се разглеждаше като диверсия.

После въведоха доброволното чипиране. Чипът следеше температура, кръвно налягане, пулс; вкарваше веднага данните в централата и за здравите хора беше като пропуск през КПП-тата.

После излязоха новите маски. В началото бяха желателни, не задължителни.

Твърдеше се, че гарантират безопасността на 100%, освен това се оказаха наистина приятни за носене.

Прилепваха за лицето, но не задушаваха. Напротив: сякаш се дишаше по-дълбоко с тях. Уханна чистота, като в планината. Зареждаха. А съзнанието изведнъж се разширяваше. Ставаше огромно. Работната мисъл се изостряше, а съмненията и страховете чезнеха.

После маските станаха задължителни, но той вече носеше своята.

Сложи я за да го пропуснат през кварталното КПП, че имаше някаква работа от другата му страна. „Работата” тогава му изглеждаше важна, но после му изглеждаше толкова незначителна, че съвсем изличи от паметта си спомена за нея. Важното за него в този ден беше, че изпита маската. Това беше началото на пристрастяването му.

Седмици наред не си признаваше, че има влечение към състоянието, в което изпада когато маската се прилепи към лицето му.

Струваше му се нелепо, параноично да допусне подобна мисъл, но беше факт и едва когато прочете из мрежата съобщения на други разтревожени от състоянието си разбра, че е сериозно.

Отричаха ги като фалшиви новини, но познаваше стилистиката на тези, които пак заговориха за „фалшиви новини”, бяха професионалисти в пропагандата. Не можеше да им се вярва.

Не посмя да изхвърли маската в боклука. Правилата толкова често се сменяха, че не знаеше дали в този ден не е углавно престъпление, което се наказва със затвор, изхвърлянето на маска. А дори да я беше изхвърлил: продаваха се във всяка будка за вестници и цигари.

Окачи я на полилея, така че да е пред очите му, за да му напомня, че не бива да я слага.

Два дена устоя. Почувства се по-силен. Започна да пише отново.

И пишеше по-страстно, по-зряло. Надяваше се Ана да го чете.

Все повече я желаеше.

Изненадваше се от себе си. Не се влюбваше така, а дори тогава, когато бяха съученици не си падаше особено по нея.

Започна да я усеща във всяка дума. Всяка дума имаше нейното изражение, звучеше като изречена с гласа й; всяка дума беше гола, изпишеше ли я – кървеше. Болеше я. Изстенваше Ана.

След нея и той. Изпитваше глад към маската. Жажда. Устните му бяха напукани. Маската ги напояваше с целувката на безкрайното спокойствие.

В нея беше всичко.

Смисълът и отговорността към обществото.

Утехата и опиянението на спокойствието.

Да, сложили си маската няма да мисли за Ана. Но тя е чужда жена и е прокълната; закачлива сила от друг свят. Маска на копнежи, под които няма реално лице.

Колкото и да пише, може да не се срещнат никога.

Болеше го. Имаше нужда от маската.

И започна отново да я слага.

Ту за по-кратко, ту за по-дълго. Понякога дори когато пише.

И не сгреши.

Защото именно стих, който беше написал с маска на лицето впечатли Ана.

Обади му се. На стационарния телефон. Доколкото разбра: от уличен апарат.

Каза му го направо: „Желая да бъда твоя любовница!”

По-нататък с мълчание допълни: „Ако ти стиска: ела! Ако, не: то това ще е по-добре за двама ни”  

 

После отпадна задължението за маски.

Спряха да насърчават носенето им. Никой не очакваше подобен ефект, но маскираните живееха вече заради маските. Никой не посмя да ги забрани, защото бяха вече твърде много. Не боледуваха, не разнасяха вируса.

Много гинеха при злополуки. От обезводняване или от недохранване.

Събуждаха се в непознати градове, в които не знаеха как са попаднали.

Някои си живееха и с маски.

Имаха сили да ги свалят и да изкарат някой друг час, че и повече, но изчисленията сочеха, че това са по-малко от 5% от маскираните. Нямаше и гаранция, че с времето няма да станат толкова зависими колкото останалите.

През краткият период, в който новите маски бяха задължителни, по-голямата част от медиците, от полицията, от армията развиха крайна зависимост от маските.

 

Светът буквално остана без ресурс да се бори със заразата, която въпреки голямата социална изолация, едва сега отбеляза бум.

Спасението оставаха маските, но то не изглеждаше като спасение за тези, които бяха устоели на зависимостта.

 

Бяха видели достатъчно оскотели маскирани по улиците, пред входовете си, от прозорците си. Не приличаха на зомбита от катастрофически филм, а на най-изпаднали алкохолици и наркомани. Въргаляха се парцаливи, някои без дрехи. Мръсни, сношаваха се като животни. Заспиваха и умираха по улиците.

 

По това време започна инициативата: „Избери своята кутийка”, която беше част от кампанията за „Доброволното и достойно оттегляне от живота”.

Щъкаха коли с мегафони. Доброволците в тях раздаваха безплатните, „спасителни” хапчета, които гарантираха безболезнено, дори приятно настъпване на смъртта.

Домовете се превръщаха в крипти, в които се затваряха взелите решения семейства.

Някои предаваха „отпътуването си” в живи предавания излъчвани по интернет, най-успешните, от които се излъчваха и по националните телевизии.

 

И докато светът умираше, по-страстно се любеха.

Понякога си мислеха, че може да са последните чувства във вселената; последните сладостни стенания в безкрайния мрак.

Отчаянието, цялото, световното и личното, най-дълбокото отчаяние изпитано от хора, от последните хора на планетата, намираше единствено в ласката утеха.

Тя не знаеше, че той носи маска.

Не знаеше, че е единственият му мотив да я сваля, че тръпката му към нея е по-силна от наркозата, която поглъща вече три четвърти от света.

Няколко пъти сладко му беше чуруликала, колко била изненадана, когато се срещнали в мотрисата, но тогава й било скучно. Не, не би си паднала по него, просто имала лош ден. Дошъл й цикъла, освен главата я свивали гърдите: от притеснения. Знаела, че в следващите дни ще бъде обявено извънредно положение, че докато то трае рядко ще вижда съпруга си – висш правителствен служител. Наболявал я и зъб, не много, колкото да я кара да се чувства по-мрачно.

Тогава се разтушила в компанията му, но после...

Като прочела последните му стихове. Преоткрила го. Иначе винаги си го е харесвала, но никога не е бил толкова дълбок и толкова уверен.

Не знаеше, че не той или поне не сам беше написал стиховете, а му беше помогнала маската.

 

Най-красива беше седмицата преди раздялата.

Лот определил дата. Годишнината от сватбата им. Същият ден премиерът щял да направи обръщение към нацията и да изпие своето хапче в ефир.

След това Лот щял да се прибере и двамата заедно да напуснат живота достойно.

 

-Заслужава го, приятелю, заслужава го. Той е добър съпруг. Той единствен можеше да бъде мой съпруг. Успешен, силен, влиятелен, а тих. Знаеш ли, той няма твоята страст, но е способен да утеши моята. Ако го нямаше щях да съм луда, не мога да го оставя, макар толкова да ми се иска да си отида заедно с теб...

 

„А не можем ли да не си отиваме!”

 

Мислеше да й го каже. Не успя веднага.

Тя се изсмя, рече му, че е вещица. Той й отвърна, че не е вещица.

Прошепна му, че ще му докаже, че е повече от вещица, че е гнездо на уличници, които му отдава, а седем от тях са влюбени в него.

Изгледаха десетте серии на „Майстора и Маргарита” от 2005 година.

 

-Видя ли, вещица съм!

 

Наистина напомняше Маргарита, по-скоро Анна Ковалчук, която изпълняваше ролята й, но странното беше, че преди това изобщо не приличаше на нея и сякаш по време на филма се промени.

 

-Не мога да го оставя – пак започна онзи разговор, - нали не ми се сърдиш. Сега съм с теб, единствено с теб. Само с теб съм тази, която имаш сега. С него ще отиде друга. Няма да е вещица, а съпруга.

 

Пак му се прииска да й каже, че изборът е съвсем различен. Че може да избере да живее, че под маската реалността е друга, но я има.

 

-Страх ме е да не открие начин да спаси света. Ако някой може да го стори, то това е той. Тогава би се наложило да го изоставя. За да бъда твоята Маргарита, нали!

-Искам да прочетем заедно и книгата.

-Нямаме време – засмя му се.

-Може би имаме.

-Не, нямаме!

 

И пак се любеха. И пак не успя да й предложи. Да живеят заедно с маски.

 

Настъпи вечерта на последната им среща. Целунаха се, но като добри приятели. Не се съблякоха, стояха прегърнати пред екрана и гледаха последната телевизионна изява на премиера.

 

-Помогни ми, приятелю – рече му, - кажи ми, че искаш да умреш с мен. Тогава няма да издържа. И ще избягаме. Заедно. Подло ще е към него, но иначе ще е подло към нас.

 

Сега беше неговата Ана, не Маргарита, не Анна Ковалчук, не и всички останали жени, които му откри в двата най-красиви месеци в живота му.

 

-Аз нямам дори хапче.

-Хапчета да искаш! Казах ти, че съм съпруга на висш правителствен служител.

-А като дойде?

-Ще ни открие. И какво? Ние ще сме мъртви, а той ще го понесе. Вярвай ми...Хей! Мислех, че...Всъщност...Какво става!

-Без маска съм само когато сме заедно.

-И аз! – засмя се тя. – Само с теб откривам истинското си лице.

-Не, не ме разбра. Нося от онези, новите маски.

-Искаш да кажеш?

-Че се живее и с маска.

-Сигурен ли си?

 

Не посмя да й отговори. Не намери думите, които искаше да й каже. Всичко друго би било неточно, но не беше сигурен. До моментът сили да си свали маската му даваше връзката им. Но заживеят ли и двамата маскирани, щеше да е различно. При това не се знаеше как ще подейства маската на нея.

 

Забави отговорът си достатъчно за да й даде възможност да притисне с пръст устните му.

 

-Недей! – рече му. – Наближава да се върне Лот. Все още имаме време да изпием хапчетата. Но аз няма да сложа маска! Няма да се въргалям по улиците, ясно...

-Искам да бъдеш с него! Не съм готов да умра с теб, а той е – отвърна й, стана и си тръгна.

 

Не обърна глава назад. Сложи си маската.

Разгърна се в непознати измерения. Свършиха болките, страха, а и вече знаеше, че никога повече няма да свали маската.

Подготвен беше за този момент и разбираше, че го е чакал.

 

Отмалелите му крака го отпуснаха на земята. Хубаво беше.

Тогава видя Лот. Позна го въпреки сумрака; въпреки, че го виждаше за пръв път.

Почувства възхита към него.

Лот имаше сили да си отиде с Ана.

Той не.

Пропълзя. Хвана Лот за ръката. Целуна я.

Лот го застреля.

 

Яса се опомни. С крясък откъсна маската от лицето си и я запрати в стената.

Дишаше тежко, плувнала в пот, още не знаеше къде се намира.

-Какво ти е скъпа! – влетя в стаята Лола.

Яса притискаше лицето си в шепи и през ридания повтаряше:

-Познах го. Това е той, той, той...Човекът, който ме спаси, от когото избягах. Той ме е застрелял. Не мен. Не. Онзи...

-Успокой се! – остро рече Лола – Сега ще те оставя сама. Когато се успокоиш, ще ме намериш и ще ми разкажеш.

 

Четвърт час по-късно Яса вече й беше разказала цялата история на Ана, Лот и мъжът, чийто спомени беше попила от отливката на Социалната му маска.

 

-Мислиш ли, че го е дочакала? – попита Лола, макар да знаеше.

-Мисля, че не го е дочакала – отвърна й Яса.

-Когато жена е способна да загине с някого, не би го направила с друг.   

 

Маските (19)

18.

 

Знаеше какво са и Лола можеше да не й обяснява.

Яса и без друго не я слушаше. Лола грешеше, често грешеше; мислеше си, че знае повече, отколкото знаеше, но маските говориха на Яса.

Бяха окачени на стените и по стълбовете, наредени по пода и по щандове; някои покрити с прах и рухнали стелажи; с мазилка или паднали всевъзможни предмети. Сребърен сувенирен меч стърчеше от очната ябълка на маска от морска пяна. Като че ли невидима ръка беше промушило невидимо лице. Стъкло от витрина се врязваше между челото и носа на африканска маска, тя от своя страна притиснала се в брадата на кукерска.

-Ти навярно вече си се досетила, а може Витус да ти е разказвал, но всичко това, в което живеем, бродим и откриваме своите съкровища някога е било търговският център на голям туристически курорт – Яса знаеше всичко това. Не беше й го казал Витус, казаха й го маските.

Маската на Арлекин я покани на танц. Трябваше само да я вземе и да я подари на някои от мъжете. Арлекин щеше да го обсеби, да вземе тялото му и чрез него да я люби.

Имаше сили да направи от всеки един щастлив Арлекин.

До него беше Морета. Мълчаливата. Лола започна да й обяснява що за маска е, но вместо нея завърши Яса.

-Тази маска няма как да се закачи, има малък лост, който се захапва и така се задържа. Не просто маска, а лицето на мълчанието. Много го носят. Знаят, че ще го запазят, докато изрекат първото що им е на сърце. Тогава заблудата, под която се крие ще се откърти, падне и разбие като порцелан и под нея ще се открие скритото...

Лола тихо се засмя. Рече на Яса: „да вървим”, но Яса не бързаше. Харесваше й къта на венецианските маски.

-Волта...

-Какво? – не я разбра Лола.

-Така се казва тази маска.

-Красавица е, откъде знаеш.

-Прилича на пеперуда.

-Сигурно са я носили пеперудки. Но откъде знаеш?

 

Яса вдигна рамене. И тогава пак усети, че маската й говори. На безгласен език, който Яса разбираше. Маската танцуваше и се носеше в глъч, потъваше в глъч, изплаваше над глъчта; блещукаха по нея отражения, рисуваха гримаси на веселия.

Това беше нейната маска и имаше чувството, че вече я е носила.

Но не. Бързо го осъзна. Някой беше отразил характера й в тази маска.

Носили я бяха момичета и жени като нея.

Красиви, игриви.

В нещо като закачлива роля, опознаващи дълбоката си същност.

-А тази? – попита я Лола.

Беше маска Коломбина, но Яса не го изрече, а вместо това каза:

-Това е моята маска!

 

И я почувства върху лицето си. Маската, която щеше и да я скрие, и да я разголи повече от всякога. Маската криеше горните скули, носа, около очите; всичко онова, което Социалните маски откриваха и разголваше онова, което Социалната маска покриваше.

Коломбина – любовница на Арлекин.

Слугиня, интригантка, забъркана в сплетни.

 

Яса несъзнателно се усмихваше, затворила очите си; вдигна ръка и погали маската като лице на скъпа приятелка.

Сънуваше будна, че слага маската и съблича всичко друго от себе си.

Сложеше ли маската щеше да забрави себе си; завинаги да се забрави. Да позволи на Коломбина да я обладае, да я има; да я дарява със смях на когото си поиска...

Животът може да е толкова забавен. Подземието – театър, а светът – сценичен механизъм.

 

-Яса! – гласът на Лола я стресна.

-Няма да сложа тази маска.

-Ще те убия, но няма да ти позволя да я сложиш! – сериозна и доста уплашена й рече Лола. – Хайде да се махаме от венецианските.

-Нататък са японски: за гонене на зли сили, след тях африкански, латиноамерикански, тракийски. Не бих те съветвала да продължиш.

-Ти сериозно ли?

-Откъде мога да знам всичко? – попита Яса.

-Наистина си сериозна.

-Трябва да си избера маска, нали?

-С Витус носим маски от плат, досущ са като Социалните маски, но без полепите по тях. Само крият лицето. Ако искаш...

-Не. Искам като тази!

Яса сочеше в отливка, подпряна в основата на един щендер.

Лола въздъхна и си промърмори под нос: „И тук ли!”

-Пълен маниак е – обясни Лола, - никой не знае истинското му име, сам се нарича Дедо Урси. Питаш го: защо, всеки път различен отговор, все налудничав, видимо изсмукан от пръсти. Погледни го само какво представлява.

Отливката беше на месесто лице.

Цялото излъчваше болезнена тежест. Пародираше строгост. Като че ли всеки момент щеше да се пръсне от натрупаната злъч.

-Иначе сам си откри начина да прави гипсовите отливки. Слага ги навсякъде където му хрумне. Надява се, че когато минат официалните Къртици ще попаднат на отливките му и ще предадат лицето му като ценен артифакт. Нали ти казах – маниак. С това ли искаш да се загрозиш?

Яса не можа да отговори веднага, понеже разбра въпроса със закъснение, докато й беше зададен съзнанието й витаеше назад - във времето, когато Яса бягаше; когато се луташе в индустриалната зона...

-Този нещастник, никога няма да може да свали Социалната си маска. Не може и двадесет минути без нея. Не съм виждала по-зависим от Глобалната мрежа, а е с атавистично лице. А има болезнена нужда, ексхибиционистична нужда от това да показва лицето си, затова прави тези отливки. Не, че пречи на някого точно с това, но иначе си е голям досадник. Не пропуска случая да иронизира някого заради избора му на маска. Намразва всеки, който се покаже с голо лице, дори за малко. Истински намразва и не забравя.

-Страх ме е от маските тук, Лола. Страх ме е.

-Това е било за туристи. Чувала съм от възрастни хора, че са го намирали за кич и шир потреба. Не е древен храм. И никой не го чувства като такъв – само ти. Успокой се, миличка.

-Искам отливка. Не на това месесто лице, разбира се.

-На твоето? Не съм го виждала, но мога да се досетя. Направи ли ти отливка, ще намрази и теб.

-Няма да е на моето лице. Когато излизах от индустриалната зона и вървях на тук преминах през някакъв подлез. Стъпих върху труп. Искам да го открием. И да направим отливка на черепа му. Тази маска ще нося.

-Ти сериозно ли? Сериозна си!

-Този човек ме е очаквал. Дълго ме е очаквал. Искам да продължим заедно с него.

Лола вдигна рамене, позамисли се. Рече „Шантаво е, но ми харесва!” и реши да прати Витус с Яса за да открият трупа и да вземат черепа. Накрая откачи маската на Коломбина и я подаде на Яса с думите:

-Все пак вземи я, ако нещо не се получи и решиш: нека бъде твоя. Красива е. Ще ти отива.

Очите на Яса се усмихнаха тъжно, но взе маската.

За щастие намериха Витус в спалното, той нямаше нищо против да тръгнат веднага. Навън беше ден. Светъл ден. Наложи се да си сложат тъмни очила за да виждат.

-Значи маските ти говориха? – попита Витус.

„Как се мъчи само да върже разговор! Сладък е!”

-Знам ли? Май, да. Но като се замисля. Това, което знаех за тях, май сме го учили в училище.

-Ние не учихме такива неща.

-Така ми се струваше и на мен, но по-голямата част от знанията, които получаваме в училище идва чрез Глобалната мрежа. Нямаме представа, че ги носим, докато не ни се наложи да ги използваме.

Витус се позасмя под маска.

-Иначе – продължи Яса, - уроците ни бяха: да не бъдем егоисти, да се грижим за здравето си, за да пазим обществото, което ни пази; да внимаваме за атавизми, за прояви на егоизъм, защото...

-...те едва не са погубили човечеството...

-...за пола си. В правилният пол ли ни обучават...

-...и все ни даваха надежда, че можем да сме от Третия, което да ни осигури едно по-добро бъдеще, като учители, като лекари, като полицаи...

Преминаваха през нещо, което е било някога влаков коловоз и Яса заплете крак в избуялата растителност над релсите.

Изписка, задърпа се. Витус зарови ръце в бурените.

Все едно бъркаше в змии; тъй жилава беше растителността, тъй хлъзгава и жизнена.

Все едно сама се мърдаше и се затягаше: около китките му, около крачето на Яса, а писъкът на Яса премина в кискане и Витус се чудеше: плевелите ли са по-гадни или кискането на малката.

-Страх ме е, Витус – заливаше се от смях. – представи си сега да дойде влак...Няма да дойде, нали...Няма влакове...Мъртви са, някъде по тези релси са спрели, събират ръжда, обвити в растителност...като крака ми.

Кискането й премина в хлипане когато Витус я освободи.

Тя го прегърна. Притисна главата й в гърдите си.

-Всичко е наред – рече й.

-Не, не е наред. Влаковете наистина са спрели някъде по пътя. Няма да пристигнат никога. Не го научаваш сега, не го научавам сега, но друго е, като го осъзнаеш. Хайде да вървим – поведе го за ръка.

-Откакто съм в подземията, това е първото ми излизане.

-Искаш ли да избягаме?

-Къде?

-Да. В подземието имаме сигурност.

-И плевелите не са толкова гадни.

-И тези са симпатични. Пък са и една от преградите между външния свят и нас. Взех маската на Коломбина...Ако я сложа, желаеш ли да си моя Арлекин.

-Двамата са били веселяци.

-Правили са много глупости.

-Разкажи ми още за тях.

-Ще ти покажа, ако решим да сложим маските им.

 

Стигнаха до подлеза. Спряха се. Тогава тя с горчив глас му рече:

-Сега, можеш да ме накараш да се откажа. Да ми кажеш нещо, което да ме уплаши. Не е необходимо да се стараеш много. Уплашена съм и без друго. Тогава няма да вземем черепа. Ти ще бъдеш Арлекин, а аз Коломбина.

Витус не й отвърна. Тръгна надолу по стълбището, тя го последва.

Намериха трупа, почти нищо не беше останало от него. Накъсани тънки пергаменти – кожа, чупливи като сухи пръчки кости, нямаше я главата. Търсиха я.

Навлязоха в страничен коридор. Витус се наложи да включи фенерчето. То примигваше, съвсем малко батерия му беше останало, когато все пак намериха главата.

 

Малко беше останало от нея; тилът го нямаше, темето напомняше прогнил бостан. Очните кухини се бяха слели в една несъразмерна овална дупка, но долната част от лицето се беше вкаменила и запазила.

 

Запазила се беше и полепналата по нея, съсухрена подобна мъртва кожа, Социална маска.

Маските (17)

17.

-Защо не опитаме както преди? – предложи Витус. Знаеше, че си го мисли и Лола. Заради него обичаите се промениха, а с новите общността им не можеше да свикне. Лола губеше авторитета си. Последиците можеха да бъдат тежки.

Никой нямаше обяснение за феномена настъпил с появата на Витус, а с появата на Яса нещата можеха да се върнат назад. Кой знае? Просто трябваше да се опита. Поне Витус си мислеше така, а Лола се колебаеше.

Когато Витус попадна в групата на отстъпниците, Лола му даде багрилата. Такива, каквито всеки ползваше. Ползваше да нарисува свое изражение върху маската си. В началото никой не успяваше. Само цапаше маската, переше я; опитваше отново. След ден. След два. След повече или веднага. Никой не можеше да бъде учител на другия. Всеки сам откриваше чувството, пътечките на пръстите, с които поставяше боята.

Процесът приличаше на рисуване, а по необясним начин беше различен. Никой не можеше да обясни порива и как дори - в случаите, когато се е намирал в сумрачни коридори или в пълна тъма е откривал най-подходящият нюанс да обогати изражението, което е искал да извади от себе си – навън.

Случваше се човек да развали най-хубавото изражение, което е постигал. С единствено трепване на пръст или заради външно въздействие в по-тежък работен ден. В някои коридори беше твърде влажно. В други имаше киселинни изпарения или беше твърде жежко. Случваше се по маските да полепнат дребни мушици или твърде много сажди. Това повреждаше израженията. По-често за добро, защото след поправката ставаха по-красиви, но понякога си отиваше истински шедьовър, който изгубилият го продължаваше да търси; трескаво да търси рисувайки следващото изражение, триейки го. И следващо, и следващо, и следващо.

Повечето тук си мислеха, че всяка маска сама иска да се украси и се питаха: защо ли в цял свят не е така; защо хората в цивилизацията не го правят.

-Защото е индивидуализъм – отвръщаха си.

-Защото е егоизъм!

-От същият, който едва не е унищожил човечеството.

Това бяха учили всички и това беше единственият отговор, но въпреки него се отдаваха на новото си желание: да рисуват изражение върху маската. Да откриват свое лице. Да го носят и да го пазят (доколкото са способни), но да продължат да го търсят – дори да са го опазили.

Като страничен ефект се прояви художествения талант у една голяма част от отцепниците. Освен по маските си, рисуваха по стените, по вратите и по таваните. Рисуваха по столовете и масите, по стълбите и по бутилките. Понякога откриваха готови за рисуване платна, а също върху картини, рисувани някога бързо – за шир потреба.

Но истинската тръпка, истинската творческа еуфория, всеки чувстваше когато рисуваше върху собствената си маска. Онова, което би трябвало да бъде или онова, което чувстваше, че е: в себе си, в мрака си; заключен в отрицанието или в забраните.

Случваше се Същества да разберат, че са мъже или жени; едва когато откриеха изражението на мъжа или на жената върху маската си.

Тогава ставаха по-любвеобилни, по-разкрепостени в търсенето си на ласка, за първи път се чувстваха разголени, а някои като новородени; пръснали като гъсенична обвивка, невидимата преграда, която ги изолираше от света.

-Как е възможно да нарисуваш бенка върху маската си и тогава за първи път да почувстваш, че имаш пъп, да го погледнеш и да видиш такава бенка до него, която сякаш изведнъж се е появила, за да пожелае да бъде целуната...

-Как допираш с четка маската и разбираш, че имаш гърди, а зърната им са се втвърдили както никога...

-Как...погледни тази картина, виждаш ли я...видях това момиче, същото голо момиче, край същата река; не, не се къпе, преструва се, позира на воайора скрит в храстите, нищо, че изглежда толкова невинно...Откъде, знам ли? Нали това ти казвам: видях същата картина вчера. Докато рисувах маската си.

На всекиго се случваше да се почувства прокълнат, в страстта на новото си съществуване; уплашен от собствените си тръпки, от собствените си мисли и усещането на нещо голямо, мрачно, диво, което го изпълва и което го изолира, завинаги от онзи свят, в който е бил като останалите.

Изглежда там, горе, в нормалния свят, при светлината, знаеха за тях. Имаше логика. Бяха част от глобалната мрежа, нищо че живееха в цитаделата.

Дали не бяха само онова, което всеки крие в дълбините на съзнанието си. Кошмар, за който се забравя сутрин, на който се отдаваш, въпреки отчаяната си борба.

Колко страшно и странно е понякога! Но като цяло толкова приятно, че вече можеш да я караш и без весели хапчета.

Докато Витус се появи беше така. После той, като всички останали започна да рисува. Като всички останали само цапаше маската си в началото и я переше. Но като, че ли не я изпираше напълно. Без да иска? А може би, не съвсем - без да иска. Оставаше нюанс от всяко предишно изрисуване. Като начало, като основа на лицето, което започна да се откроява и което харесваше на всички, постепенно ги заплени, постепенно ги подлуди, накара ги да го обожават.

Но никой не падна на колене. Търсеше по-красиво свое изражение, повечето развалиха постигнатото, докато най-накрая една утрин, всички се пробудиха с едно и също изражение.

Изражението на Витус!

Беше се появило върху всички маски!

-Лицето, което успя да обезличи дори маските! – изсмя се тогава хладно Лола. После се разхлипа, прегърна го, рече му, че няма да го изостави, после се обърна към всички и им рече, че лично тя смятала да изпере маската си и да я остави известно време без рисунък. Призоваваше всички да сторят така.

Първи я последва Витус. После всички останали. Желанието да рисуват се изля изцяло върху стените, а чувството за индивидуалност се хранеше най-вече в часовете, в които всеки оставаше без Социалната си маска и слагаше карнавалната маска, която сам си беше избрал.  

-Как се случи? Имаш ли някакво обяснение – попита тогава Витус, само за да чуе това, което сам вече се досещаше.

-Просто е – отвърна му Лола, - знаем го, макар да не сме го учили. Маските усилват телепатичния ефект, който свързва всички ни в едно. И когато се появи достатъчно силна индивидуалност тя се нанася върху останалите. Ще трябва да си починем малко от теб, Витус.

-И аз от себе си – засмя се той.

-Сега е времето да увеличим престоя си без Социална маска.

-Мисля, че мога завинаги да я сваля.

-Направи го, но не я захвърляй, чуваш ли. Заключи я. Някога ще ти потрябва.

-А ти?

-И аз ще я сваля, но ще сложа...имитация. Плат, който да прилича на социална маска.

-Не те разбирам.

-Никой не рисуваше изражението ти върху маската си. То само се появяваше.

-Да, но...Каква връзка има?

-Сега ще се появява пак. Ще перат маските си, а то ще избива.

-Мислиш ли?

-Да. Има логика.

-Наистина.

-Мога да остана със Социалната си маска. Сигурна съм, че ще я опазя чиста. Красотата ти, няма да ме обезобрази. Ще й устоя...Но като теб: искам да съм без Социалната си маска. Да свикна без Социалната си маска, но не всеки ще има силата ми, силата ни. Повечето се нуждаят от Социалните си маски през по-голямата част от денонощието. И за да ги опазят чисти трябва да виждат мен и да ми подражават.

-И аз ще сторя като теб. Ще си сложа бяла маска. Платнена. Като Социалната.

-Не е необходимо да го правиш! – приближи маска до неговата Лола.

-Напротив! – отвърна й.

-Не се чувствай длъжен. Има толкова красиви маски в онзи склад.

Допряха се. Плат в плат, но под който кожата беше настръхнала.

-Какво си ти, Витус?

-Нещо, което още трябва да крия.

-Имаш атавистични черти, нали?

-Имам.

-Аз също. Искаш ли да ги видиш – преди да е отвърнал свали маската си и я хвърли настрани.

Имаше криви зъбки, приличаше на гальовен хищник, усмивката й беше палава, но изражението като цяло – сериозно до отчаяние. Носът й беше по-тесен, по-остър, отколкото личеше под маската; лекичко извит, приличаше на индианка от книгите, на богиня от картините, които се въргаляха из цитаделата.

Вдигна маската му и впи устни в устните му.

Отдръпна се за миг. Видя същото лице като онова, което беше рисувал върху маската си.

Разтвори устни. Пое си дъх преди да изрече:

-Право каза: ти си нещо, което още трябва да криеш.

И пак го целуна, продължително.

После докато лежаха утихнали един до друг, а пръстчето й играеше по гърдите му, тя повтори:

-Красотата ти няма да ме обезобрази.

Не се любеха повторно до появата на Яса.

От младото момиче лъхаше някаква дива сила, която влияеше на околните.

А може и да беше ревност и Лола просто искаше да си го опази, но потърси отново ласките му.

-Ще прикрепя към теб – рече този път, докато пръстчето й играеше по гърдите му, - нямам време да обучавам, а на никого другиго нямам доверие. Страховита жена има в това крехко тяло; истинска стихия и ме съмнява малката да я владее. Ще я заведа утре да си избере карнавална маска, а после...Пази я, моля те.

Маските (16)

16.

Минало беше повече от седмица. Яса не броеше дните, а времето не й стигаше да запомни всичко и да опознае. Витус й идеше прекалено свенлив, Лола определено я ухажваше. Останалите мъже и жени бяха твърде заети с занятието си да търсят артифакти, един с друг или със себе си.

-Не знам как да разпознавам ценното – рече Яса.

-За това си прикрепена към Витус. Той горе-долу вече свикна. Не, че не пропуска или не носи някой друг боклук, но не като в началото. И ти ще свикнеш.

-Какво ги правите?

-Не виждаш ли – Лола преброди стаята със сочещ поглед – майсторим с някои неща други: от които имаме по-голяма необходимост, така и времето минава и вместо да губим разсъдък – развиваме го; всяко ново умение е въздух за интелекта...

Яса се засмя.

-Нещо смешно ли казах? – попита учудена Лола.

-Не. Не. Просто не съм свикнала да ми говорят така. Толкова е интересно.

-Други неща са ни жизнено важни – върна се Лола на въпроса, който не беше изчерпала. – Лекарствата, примерно. Обезболяващите, дезинфектантите и превързочните материали са от първостепенна важност, но за добрата работа всеки е длъжен да приема витамините и стимулантите, които му се полагат.

-А веселите хапчета?

-В началото ти се полагат и от тях. Докато свикваш да живееш без маска. После: ще трябва да си ги заслужиш.

-Трябва ли?

-Разбира се, че трябва. Веселите лекарства не достигат, а са полезни само докато употребата им е ограничена.

-Имах предвид друго: трябва ли да свиквам без маска.

Лола въздъхна. Стисна в шепи ръката на Яса, погледна я в очите.

-Никой няма да те принуди, но смисъла да сме тук е да се освободим.

-Да се освободим?

-Да. Да се освободим. Но Яса...попита ме, какво правим с артифактите, а както я подкарахме никога няма да успея да ти отговоря: имаме си канали за да ги изнасяме. Навън.

-Това не е ли?

Лола вдигна рамене.

-Честно казано: не знам. Чувала съм, че отдавна няма престъпност, че никой не е осъждан...

-И аз го чух.

-Но това, което вършим и на теб не изглежда да е съвсем редно.

Яса вдигна рамене.

-От три години го върша, но и аз знам колкото теб.

-С какво ви плащат?

-Със сигурност, Яса. Има си официална група Къртици. Това, което вършим, трябва да вършат единствено те.

-Разбрах го.

-Но от Щаба пазят и нас. С това ни плащат артифактите. Ценят...ще научиш какво, но трябва да свикнеш без маска.

-Нали нямаше да ме принуждава никой.

-Не те принуждавам. Това, което ценят в Щаба не можеш да оцениш без маска.

-Защо?

-Трудно ще ми е да ти обясня. Трябва да успееш да живееш без маска.

-Мога го.

-Всички си мислим така, докато не опитаме. Тогава разбираме какво е.

-Виж...Не мога да си показвам лицето. Няма да стане! Това е...-наклони засрамено глава, искаше да го изиграе. Мислеше си, че се преструва, но взе да чувства свян, истински – Не мога да го направя.

Лола се засмя.

-Няма да откриваш лицето си, тиквичке. Не е необходимо. Тук имаме други маски. Само плат, напълно безобидни са, но крият лицето не по-зле от твоята.

-Наистина ли?

-Имаме и други маски. Те крият даже по-добре, а са и красиви. Ще ти харесат. Много ще ти харесат. Карнавални маски. Истински лица от приказките. Само ми кажи и ще слезем до онзи склад.

-Наистина ли!

-Да. Не искам да разголвам лицето ти. Как изобщо си го помисли! Но маските, нашите маски. Нашита социални маски. Те не просто крият лицето. Знаеш ли какво е Глобалната мрежа?

-Съвършения глас.

-Чувала ли си някога глас?

Яса се зачуди на въпроса й. Звучеше някак нелепо. Всички знаят, че Глобалната мрежа е съвършения глас. Учат го в училище.

-Чувала ли си някога глас! – повтори въпроса си Лола.

Яса вдигна рамене. Май беше чувала. Беше в деня преди да навърши тринадесет. Преди цикъла и атавистичното лице в огледалото.

-Ти си силен, ти си с нас...С нас си силен, не без нас...Ти си силен, ти си с нас...

-Какво, какво! – възкликна Лола.

-Като, че ли това чувах. Беше хоров глас.

-Като, че ли?

-Да, не съм сигурна.

-И аз си помислих така. Глас...хм, може и да има. Никой не знае. Но не това е важното. Маските ни свързват.

-И без маска съм в Глобалната мрежа.

-Да. Да, но...За известно време. Маската е напоена с опиат. Това вещество има свойството да стимулира емпатични и леки телепатични способности; чрез тези способности сме свързани. Без да го съзнаваме в по-голямата част от времето. Персоналните ни сигнали са слаби, твърде слаби. Не можеш да получиш моя или на когото и да е било мисъл и да я разбереш. Нито аз да получа твоя или на когото и да е било мисъл и да я разбера, но сигналите ни се събират в едно общо чувство...

-...което ни поглъща докато сме в Глобалната мрежа.

Лола кимна.

-Когато останеш без маска, първото, което започва да те измъчва, това е чувството за изолация. Чувстваш се като дефект във всемирното мълчание. Денят може да е ярък, но ти се струва, че бродиш в сумрак. Питаш се, дали те има. И само болката, разкъсва въпроса ти на отговори, които не разбираш, а болката се изостря – става физическа. Изгаряща. Непоносима. Отчаяние...Но научиш ли се да живееш без Глобалната мрежа, вече си себе си.

-Свободата.

-Това е началото й.

-И без това начало няма да позная онези артифакти, които Генералите в Щаба ценят.

-Няма да разбереш какво ценят, но това е най-малкото, от което ще се лишиш. Защото те ценят красивото, наред със святото, наред с порочното и...по-порочното.

-Какво е?

-Книги, филми, картини, статуетки, стари фотографии. Кажи, прочела ли си книга до край?

-Аз...да, прочела съм. Няколко.

-Не си, Яса. Гадала си някакъв текст.

-Чела съм „Книга за джунглата”, „Пикник край пътя”, „451 градуса по Фаренхайт”.

-„451 градуса по Фаренхайт”?

-Да, да. Има такава книга.

-Да, де. Е, какво си мислиш за нея? Има ли смисъл да се горят книгите?

-Честно да си кажа...Няма.

-С маските, наистина: няма. Глобалното усещане поглъща чувството, което изпитваш докато четеш.

-В Щаба харесват книги? – недоверчиво попита Лола.

-Не само. Казах ти. Но трябва да прочетеш поне една книга без маска, за да ме разбереш.

Не. Не. Сигурно е луда. Сигурно се полудява без маски. Не можеше да е така. Нямаше логика. 

Всички казват колко е хубаво да се чете, но никой не обича.

Мрежата хвали четенето и милион умове помагат да собствения ти ум да разбере нещо, на което иначе е неспособен.

Без мрежата изобщо не би дочела онези книги.

-Какво е това?

-Разкази – рече й Лола. – Авторът им е Робърт Шекли. Започнеш ли да издържаш шест часа без маската. Имам предвид социалната маска...

-Социалната маска?

-Да. Така ще наричаме вече, маската, която ти е била задължителна, досега.

-Когато започна да издържам шест часа без нея?

-Тогава започни да четеш тези разкази. А сега – Лола я хвана за ръка, погледна я. Очите й се усмихваха – Да отидем да ти изберем маска. Друга маска. Колоритна. Каквато би ти отивала.  

И двете се засмяха.

-Избери своята маска – рече Лола, - защото избереш ли я, тя може да се окаже лицето,  което си изгубила.

Маските (15)

15.

Харесваше го.

Караше я да се чувства голяма; притежаваща власт; вдъхновена за игра със сили, които не познава добре, но може да покори.

До преди седмица беше дете.

Страхливо дете, готово да раздере лицето си в истеричен пристъп.

Нацапало се с грим, за да скрие себе си и всичко онова, което имаше и искаше да има.

Не беше на себе си, когато разбра колко е значима.

Той й помогна.  

Нямаше как да е иначе – тайнствения мъж беше от Щаба. Преди да го срещне все си мислеше, че Щаба е легенда, а света се управлява от пенсионирани учители.

Имаше резон – подчиниш ли децата, лесно водиш големите.

Но кой да води децата, които бягат от подчинение?

Не беше се запитвала.

Не беше си и помисляла, че има такива деца.

Докато не видя игривото лице в огледалото. Онази измамница. Онази преждевременно пораснала палавница, която без да знае какво прави се беше изплъзнала от веригите на предопределението.

Узнала какво е да си красива, в свят, в който красотата е погребана.

Толкова се уплаши от себе си, а сега разбираше, че е трябвало да се чувства прекрасно.

Защото си позволи. Позволи си...да се има.

Бягаше, с пресипнал от преглътнат плач ум. Уплашена и за какво? За един живот, от който не би имало смисъл, ако не беше престъпила правилата му.

Загадъчният мъж и помогна да се опомни.

И да се разбере.

Какво искаше от нея? Има ли значение. Би могла да му е и внучка, и дъщеря, и любовница; кученцето или кучката; момичето, в което да вижда младостта си.

Загадъчен е. Като че ли не е от този свят, а по-земен от него не беше срещала.

Имаше му доверие.

И вече имаше доверие в живота. Изобщо.

Вече беше голяма. Не можеше да сгреши: чувстваше слабостта му към нея.

Чувстваше това жената в нея, която той беше пробудил.

Чуха се ръкоплясканията, подканиха я да излезе на сцената.

В сянката имаше поне петдесетина. Опита се да ги преброи, но беше твърде развълнувана, а отпред беше журито.

Общо трима. Той председател.

Толкова горда беше. И толкова уверена, но изведнъж нещо подло я прободе под лъжичката.

Какъв мръсник!

Разголваше я пред такова множество!

Не искаше ли това лице за себе си. Имаше възможност да го види толкова пъти. Не го ли вълнуваше! Или за него беше само стока!

Публиката вече проявяваше нетърпение.

„Не! Не съм стока! Не само стока! Ще го накарам да страда! Ще изпълня това, което уж иска! За да съжали, че можеше да има повече...”

Хвана с показалеца, средният пръст и палеца на лявата ръка онзи край на маската, който покриваше брадичката й. Покри лицето си с разтворената дясна длан.

Пръстите й потръпваха. Както при припадъка.

Цялото й тяло потръпваше. Бавно смъкна с две ръце маската.

И откри лицето.

Не чуваше аплодисментите. Чувстваше ги.

Подемаха я и я въздигаха високо.

На някакъв небесен престол, пред който да се кланят

Фибрите й поемаха вибрациите от гласове и дихания; всмукваха ги дълбоко и превръщаха в буря.

Разтваряше плътта си и се изливаше.   

Той даде някакъв знак. Публиката замлъкна. Прибра си енергията.

-Как ти е името? – попита я.

-Кати. „Но аз съм Яса! Твоята Яса!”

-Хубава си, Кати! Много си хубава, но...това е достатъчна хубост да умреш достойно, но не и да живееш с нея. Можеш със спокойно сърце да отидеш в камерата за анихилация. Успех.

Край лицето й прелетяха гарги. Не, не бяха гарги. Смехове. Смееха й се. Коленете й омекнаха, но не падаше. Искаше й се да се разплаче, но не можеше. Вместо това леко се напишка.

„Но аз съм Яса! Не съм никаква Кати! Къде ме водите...”

Озова се в скривалището си. Същото, в което Лот я остави.

Беше пред огледалото. Не виждаше себе си.

Пръстите й бяха вдървени, но личеше, че се опитваха да скъсат маската.

Хлипаше. И още не беше наясно Яса ли е или Кати.

Едва стигна до леглото. Седна, но колкото и слаба да се чувстваше, не посмя да легне.

Опита се да нареди фактите.

Нещо се случваше с нея.

Припадаше. Имаше видения.

„Или халюцинации.”

Вдъхна дълбоко дъх. Сви устни. Опита се да улови прилитаща в обърканото й съзнание мисъл.

Наведе се. Коленичи и ръката й потърси сака под леглото. Напипа презрамката. Издърпа го.

В него беше шинела, с който я отведоха от полицейското.

Захвърли го, започна да опипва подплатите и да търси под тях...Нещо. Какво?

Затвори очи. Довери се на пръстите си.

Не опипваха нищо, а чантата миришеше само на мушамената си материя. Не на Кати.

„Коя пък ще е тази Кати!”

„Дрехите, дрехите, които съм облякла не миришат на мен, а на Кати!”

„Глупости! Измислям си я! Луда съм!”

Дрехите миришеха на непозната млада жена. По-голяма. Но не много. По-уверена. Но съвсем малко.

„Чии са тези дрехи! Тук той води момичета, които...Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му...”

Развърза обувките си, за да ги завърже здраво. Отвори кухненският долап. Имаше консерви. Сложи осем или девет в сака.

„Мамка му, мамка му, мамка му!”

Наблъска още четири и затегна връвта.

Излезе навън.

Въздухът беше кисел. Очите й се просълзиха.

Настъпваше утрото, а изоставената индустриална зона изглеждаше още по-страховита.

Чу се протяжен вой.

„Мамка му, мамка му...”

Тръгна, вървеше без посока. Оглеждаше се само за да не бъде видяна от някого.

„Къде си мисля, че вървя!”

Краката й скоро омаляха. Сви се в оплетен гъсталак. Заспа. Когато се събуди се беше стъмнило. Отвори една консерва, но кучетата наоколо я подушиха. Скоро лаеха й се зъбиха срещу нея.

Запрати храната далеч от храста и побягна колкото я държат краката.

Падна изтощена.

Не знаеше къде се намира.

Нямаше го и сака.

Беше останал в храстите.

Изправи се и тръгна като призрак в призрачният град. Някаква мъждукаща светлина й подсказа посока. Следва я навярно повече от час.

По някое време й се стори, че чува двигател. Реши, че е Лот и забави крачка.

Като я настигне ще го прегърне, ще поплаче малко, ще му каже...

Той няма да иска да чува обяснения. Ще я притисне в гърдите си.

Бягството й беше недоразумение.

Премина през една разкъсана мрежа, препъна се в арматура. Раздра прасеца си.

Стигна до подлез. Тръгна внимателно по стълбите.

Стъпи в нещо, което изхрущя.

Изписка й се вдърви.

Това беше труп. Изсъхнал стар труп.

Плъзгаше едната ръка в стената, за да не изгуби ориентир.

Изходът трябваше да е близо. Много близо.

Препъна се и се търколи по стълби надолу.

Проблесна пред очите й.

Изгуби съзнание. Дойде на себе си за малко.

Беше на носилка, а в сумрака виждаше само тъмни силуети.

Заспа и следващият път когато се опомни се чувстваше значително по-добре. Намираха се в огромно, изтърбушено, но уютно по необясним начин помещение.

Имаше двадесетина легла, до всяко шкаф.

Светеха няколко нощни лампи, а върху нея пластмасов терариум с глозгащ фъстъци симпатичен мишок.

Освен нея в стаята имаше още двама.

Мъжът се нарече: Витус, а жената – Лола.