19
Ана лежеше по гръб, завита от кръста надолу, а гърдите й открити: малки и остри, с големи зърна, с няколко бенки и едва доловима следа от сутиена на банският, с който ходеше преди месец на плажа.
Кафявата й коса се пилееше върху възглавницата, приличаше по-скоро на непознато горско създание с женско тяло, отколкото на истинска жена.
Твърде съвършена изглеждаше, като отлята от мечти: рисунък, макар и дишаш.
Наближаваше тридесет, но дори познавач на женската хубост би допуснал, че е непълнолетна.
Имаше плътни устни, понякога леко се цупеше, шеговито, почти несъзнателно, но през по-голямата част от времето беше нарисувала една лека усмивка.
Обичаше го. Обичаше я.
От три месеца бяха любовници.
Едва се познаха след онези единадесет години, в които той отливаше тротоарни плочки, тананикаше си блусове край струга, спасяваше на плажа сексапилни майки, ходеше по домовете и напомняше за неплатени сметки, пишеше ту любовна лирика, ту хорър; ту фалшиви новини в сайтове на приятели и неприятели; пропи се, оцеля, спря да близва алкохол; пропуши, после го блъсна онази кола и оттогава все леко куцаше; имаше приятелки, много приятелки. Нейното тяло му връщаше изгубените спомени за всяка една от тях. Сякаш ги познаваше. Не, сякаш ги беше загърнала със себе си. Падаше като хавлия личността й и му отдаваше другата, и другата, и другата, която беше имал и загубил.
Мотрисата в метрото беше претъпкана. Вълна от човешка плът го изтика и той се притисна в приличащото на врабче момиче. Помисли си, че ще я смачка, а тя не си спомняше после дали не е врязала лакътят си нарочно с такава сила в тестикулите му.
Повлякоха ги на спирката, иначе трябваше да пътуват още. И докато чакаха следващата мотриса, тя го позна.
Учеха заедно, но през трите години размениха дванадесет или петнадесет фрази. Странно – тогава изглеждаше по-възрастна. Сега приличаше на дете, но едно много женствено дете.
-Гримът – обясни му по-късно, - някога с него криех, че съм млада; сега, че не съм толкова млада.
Не забелязваше друг грим освен очната линия.
-Попадала съм на твои стихове.
-Ужас! Да не говорим повече за това.
-Да, ще нараня иначе самолюбието ти.
-Толкова ли са лоши?
Разсмя я. Разсмя се с нея. Малко дяволче.
-Ако не беше попитал, щяхме да приключим разговора, но не...Не са толкова лоши, не толкова, но онова което видях под тях – теб...Едва сега разбрах колко съм го харесвала.
Не беше любовно обяснение. Всичко друго, не и любовно обяснение. Като че ли имаше някакво огорчение: от него, от себе си, от живота.
-Не съм пияната интелектуалка с размазан грим, не обичам никак да обобщавам, нито пък да говоря за поезия, а да я правя...от себе си...
Очите й се просълзиха.
-...но нали – продължи, - почти бяхме станали гаджета...
Нищо подобно нямаше.
-...и ще ти кажа – смигна му, - поезията е маска; маска на чистите чувства, толкова са съвършени понякога, че не можем да ги забележим, та те са част от движението на света; маската ги изопачава, но виждайки нея, разбираме за тях...Исках да те видя, откак попаднах на стиховете ти: разбрах нещо, което не съм разбирала. Не ме питай сега: какво. Забравих. Просто исках да те видя. Кой да предположи, че ще е в наблъскана мотриса. Какво е станало с косата ти?
-Омръзна и от мен.
-О, не. Така ти отива. Харесвам побелели мъже, ако не са побелели от жена като мен, то значи е от живот, който би ми харесал, ако имах куража да го водя.
Вече го съблазняваше с усмивка. И макар да се държеше като леко пийнала, до този момент беше само на кафе, но си поръча коняк.
-Лот не знае, че пия.
-Кой е Лот?
-Съпруг. Но знаеш ли...Не съм съвсем сигурна. Не си го търся, да знаеш.
-Не съм си го и помислял.
-Не ми се смей – ритна го леко под масата, - salute!
Чукнаха чаши.
-За мотрисата! – рече тя.
-За мотрисата! – усмихнато повтори.
-Последната, в която можехме да се срещнем.
-Странна си, знаеш ли?
-Ти си сладък и наивен – изсмя се късо и този път не можа да скрие сълзите си, наведе се и една капна до чашата.
-Какво има?
-Това, което казах за мотрисата. Вярно е. От утре ще започнат ограниченията.
-Какви ограничения? Да не би заради корона вируса.
-Аха.
-Неприятно. Но вече от десет години се случват. При всеки нов щам.
-Да. Знаеш ли, закъснявам. Трябва да тръгвам. Платила съм сметката, не се бъркай! Ще има ограничения! Повече не мога да ти кажа!
Следващите дни я виждаше в огледалото за обратно виждане на колелото си. Виждаше я надникнала зад витрините, повечето от които бяха опразнени. Улавяше я периферията на зрението му, но щом завъртеше очи тя чезнеше.
Виждаше я от прозореца в апартамента си. Виждаше я на задната седалка на прилитаща лимузина. Виждаше я под маските на повечето от униформените момичета, но знаеше, че тя не е там.
Защо се беше появила отново в живота му?
Защо не си размениха телефоните? Да, тя е омъжена, но не изглеждаше, че би имала нещо против.
Какво беше онова странно бистро?
Не помнеше да го е виждал друг път! Истина ли беше изобщо онова, което си
спомняше.
Не приличаше на нормална. Дори говореше като идеал.
А мерките ставаха все по-строги и строги.
Изчезнаха маските, а без маска не можеше да се излиза.
После падна забраната.
После не можеше да мръднеш вън от квартала.
После разрешиха излизането, стига да имаш бележка, че е регламентирано.
После задължиха двучасово гледане на национални телевизионни канали; за да се избегне дезинформацията от сайтовете за фалшиви новини, която в момента се разглеждаше като диверсия.
После въведоха доброволното чипиране. Чипът следеше температура, кръвно налягане, пулс; вкарваше веднага данните в централата и за здравите хора беше като пропуск през КПП-тата.
После излязоха новите маски. В началото бяха желателни, не задължителни.
Твърдеше се, че гарантират безопасността на 100%, освен това се оказаха наистина приятни за носене.
Прилепваха за лицето, но не задушаваха. Напротив: сякаш се дишаше по-дълбоко с тях. Уханна чистота, като в планината. Зареждаха. А съзнанието изведнъж се разширяваше. Ставаше огромно. Работната мисъл се изостряше, а съмненията и страховете чезнеха.
После маските станаха задължителни, но той вече носеше своята.
Сложи я за да го пропуснат през кварталното КПП, че имаше някаква работа от другата му страна. „Работата” тогава му изглеждаше важна, но после му изглеждаше толкова незначителна, че съвсем изличи от паметта си спомена за нея. Важното за него в този ден беше, че изпита маската. Това беше началото на пристрастяването му.
Седмици наред не си признаваше, че има влечение към състоянието, в което изпада когато маската се прилепи към лицето му.
Струваше му се нелепо, параноично да допусне подобна мисъл, но беше факт и едва когато прочете из мрежата съобщения на други разтревожени от състоянието си разбра, че е сериозно.
Отричаха ги като фалшиви новини, но познаваше стилистиката на тези, които пак заговориха за „фалшиви новини”, бяха професионалисти в пропагандата. Не можеше да им се вярва.
Не посмя да изхвърли маската в боклука. Правилата толкова често се сменяха, че не знаеше дали в този ден не е углавно престъпление, което се наказва със затвор, изхвърлянето на маска. А дори да я беше изхвърлил: продаваха се във всяка будка за вестници и цигари.
Окачи я на полилея, така че да е пред очите му, за да му напомня, че не бива да я слага.
Два дена устоя. Почувства се по-силен. Започна да пише отново.
И пишеше по-страстно, по-зряло. Надяваше се Ана да го чете.
Все повече я желаеше.
Изненадваше се от себе си. Не се влюбваше така, а дори тогава, когато бяха съученици не си падаше особено по нея.
Започна да я усеща във всяка дума. Всяка дума имаше нейното изражение, звучеше като изречена с гласа й; всяка дума беше гола, изпишеше ли я – кървеше. Болеше я. Изстенваше Ана.
След нея и той. Изпитваше глад към маската. Жажда. Устните му бяха напукани. Маската ги напояваше с целувката на безкрайното спокойствие.
В нея беше всичко.
Смисълът и отговорността към обществото.
Утехата и опиянението на спокойствието.
Да, сложили си маската няма да мисли за Ана. Но тя е чужда жена и е прокълната; закачлива сила от друг свят. Маска на копнежи, под които няма реално лице.
Колкото и да пише, може да не се срещнат никога.
Болеше го. Имаше нужда от маската.
И започна отново да я слага.
Ту за по-кратко, ту за по-дълго. Понякога дори когато пише.
И не сгреши.
Защото именно стих, който беше написал с маска на лицето впечатли Ана.
Обади му се. На стационарния телефон. Доколкото разбра: от уличен апарат.
Каза му го направо: „Желая да бъда твоя любовница!”
По-нататък с мълчание допълни: „Ако ти стиска: ела! Ако, не: то това ще е по-добре за двама ни”
После отпадна задължението за маски.
Спряха да насърчават носенето им. Никой не очакваше подобен ефект, но маскираните живееха вече заради маските. Никой не посмя да ги забрани, защото бяха вече твърде много. Не боледуваха, не разнасяха вируса.
Много гинеха при злополуки. От обезводняване или от недохранване.
Събуждаха се в непознати градове, в които не знаеха как са попаднали.
Някои си живееха и с маски.
Имаха сили да ги свалят и да изкарат някой друг час, че и повече, но изчисленията сочеха, че това са по-малко от 5% от маскираните. Нямаше и гаранция, че с времето няма да станат толкова зависими колкото останалите.
През краткият период, в който новите маски бяха задължителни, по-голямата част от медиците, от полицията, от армията развиха крайна зависимост от маските.
Светът буквално остана без ресурс да се бори със заразата, която въпреки голямата социална изолация, едва сега отбеляза бум.
Спасението оставаха маските, но то не изглеждаше като спасение за тези, които бяха устоели на зависимостта.
Бяха видели достатъчно оскотели маскирани по улиците, пред входовете си, от прозорците си. Не приличаха на зомбита от катастрофически филм, а на най-изпаднали алкохолици и наркомани. Въргаляха се парцаливи, някои без дрехи. Мръсни, сношаваха се като животни. Заспиваха и умираха по улиците.
По това време започна инициативата: „Избери своята кутийка”, която беше част от кампанията за „Доброволното и достойно оттегляне от живота”.
Щъкаха коли с мегафони. Доброволците в тях раздаваха безплатните, „спасителни” хапчета, които гарантираха безболезнено, дори приятно настъпване на смъртта.
Домовете се превръщаха в крипти, в които се затваряха взелите решения семейства.
Някои предаваха „отпътуването си” в живи предавания излъчвани по интернет, най-успешните, от които се излъчваха и по националните телевизии.
И докато светът умираше, по-страстно се любеха.
Понякога си мислеха, че може да са последните чувства във вселената; последните сладостни стенания в безкрайния мрак.
Отчаянието, цялото, световното и личното, най-дълбокото отчаяние изпитано от хора, от последните хора на планетата, намираше единствено в ласката утеха.
Тя не знаеше, че той носи маска.
Не знаеше, че е единственият му мотив да я сваля, че тръпката му към нея е по-силна от наркозата, която поглъща вече три четвърти от света.
Няколко пъти сладко му беше чуруликала, колко била изненадана, когато се срещнали в мотрисата, но тогава й било скучно. Не, не би си паднала по него, просто имала лош ден. Дошъл й цикъла, освен главата я свивали гърдите: от притеснения. Знаела, че в следващите дни ще бъде обявено извънредно положение, че докато то трае рядко ще вижда съпруга си – висш правителствен служител. Наболявал я и зъб, не много, колкото да я кара да се чувства по-мрачно.
Тогава се разтушила в компанията му, но после...
Като прочела последните му стихове. Преоткрила го. Иначе винаги си го е харесвала, но никога не е бил толкова дълбок и толкова уверен.
Не знаеше, че не той или поне не сам беше написал стиховете, а му беше помогнала маската.
Най-красива беше седмицата преди раздялата.
Лот определил дата. Годишнината от сватбата им. Същият ден премиерът щял да направи обръщение към нацията и да изпие своето хапче в ефир.
След това Лот щял да се прибере и двамата заедно да напуснат живота достойно.
-Заслужава го, приятелю, заслужава го. Той е добър съпруг. Той единствен можеше да бъде мой съпруг. Успешен, силен, влиятелен, а тих. Знаеш ли, той няма твоята страст, но е способен да утеши моята. Ако го нямаше щях да съм луда, не мога да го оставя, макар толкова да ми се иска да си отида заедно с теб...
„А не можем ли да не си отиваме!”
Мислеше да й го каже. Не успя веднага.
Тя се изсмя, рече му, че е вещица. Той й отвърна, че не е вещица.
Прошепна му, че ще му докаже, че е повече от вещица, че е гнездо на уличници, които му отдава, а седем от тях са влюбени в него.
Изгледаха десетте серии на „Майстора и Маргарита” от 2005 година.
-Видя ли, вещица съм!
Наистина напомняше Маргарита, по-скоро Анна Ковалчук, която изпълняваше ролята й, но странното беше, че преди това изобщо не приличаше на нея и сякаш по време на филма се промени.
-Не мога да го оставя – пак започна онзи разговор, - нали не ми се сърдиш. Сега съм с теб, единствено с теб. Само с теб съм тази, която имаш сега. С него ще отиде друга. Няма да е вещица, а съпруга.
Пак му се прииска да й каже, че изборът е съвсем различен. Че може да избере да живее, че под маската реалността е друга, но я има.
-Страх ме е да не открие начин да спаси света. Ако някой може да го стори, то това е той. Тогава би се наложило да го изоставя. За да бъда твоята Маргарита, нали!
-Искам да прочетем заедно и книгата.
-Нямаме време – засмя му се.
-Може би имаме.
-Не, нямаме!
И пак се любеха. И пак не успя да й предложи. Да живеят заедно с маски.
Настъпи вечерта на последната им среща. Целунаха се, но като добри приятели. Не се съблякоха, стояха прегърнати пред екрана и гледаха последната телевизионна изява на премиера.
-Помогни ми, приятелю – рече му, - кажи ми, че искаш да умреш с мен. Тогава няма да издържа. И ще избягаме. Заедно. Подло ще е към него, но иначе ще е подло към нас.
Сега беше неговата Ана, не Маргарита, не Анна Ковалчук, не и всички останали жени, които му откри в двата най-красиви месеци в живота му.
-Аз нямам дори хапче.
-Хапчета да искаш! Казах ти, че съм съпруга на висш правителствен служител.
-А като дойде?
-Ще ни открие. И какво? Ние ще сме мъртви, а той ще го понесе. Вярвай ми...Хей! Мислех, че...Всъщност...Какво става!
-Без маска съм само когато сме заедно.
-И аз! – засмя се тя. – Само с теб откривам истинското си лице.
-Не, не ме разбра. Нося от онези, новите маски.
-Искаш да кажеш?
-Че се живее и с маска.
-Сигурен ли си?
Не посмя да й отговори. Не намери думите, които искаше да й каже. Всичко друго би било неточно, но не беше сигурен. До моментът сили да си свали маската му даваше връзката им. Но заживеят ли и двамата маскирани, щеше да е различно. При това не се знаеше как ще подейства маската на нея.
Забави отговорът си достатъчно за да й даде възможност да притисне с пръст устните му.
-Недей! – рече му. – Наближава да се върне Лот. Все още имаме време да изпием хапчетата. Но аз няма да сложа маска! Няма да се въргалям по улиците, ясно...
-Искам да бъдеш с него! Не съм готов да умра с теб, а той е – отвърна й, стана и си тръгна.
Не обърна глава назад. Сложи си маската.
Разгърна се в непознати измерения. Свършиха болките, страха, а и вече знаеше, че никога повече няма да свали маската.
Подготвен беше за този момент и разбираше, че го е чакал.
Отмалелите му крака го отпуснаха на земята. Хубаво беше.
Тогава видя Лот. Позна го въпреки сумрака; въпреки, че го виждаше за пръв път.
Почувства възхита към него.
Лот имаше сили да си отиде с Ана.
Той не.
Пропълзя. Хвана Лот за ръката. Целуна я.
Лот го застреля.
Яса се опомни. С крясък откъсна маската от лицето си и я запрати в стената.
Дишаше тежко, плувнала в пот, още не знаеше къде се намира.
-Какво ти е скъпа! – влетя в стаята Лола.
Яса притискаше лицето си в шепи и през ридания повтаряше:
-Познах го. Това е той, той, той...Човекът, който ме спаси, от когото избягах. Той ме е застрелял. Не мен. Не. Онзи...
-Успокой се! – остро рече Лола – Сега ще те оставя сама. Когато се успокоиш, ще ме намериш и ще ми разкажеш.
Четвърт час по-късно Яса вече й беше разказала цялата история на Ана, Лот и мъжът, чийто спомени беше попила от отливката на Социалната му маска.
-Мислиш ли, че го е дочакала? – попита Лола, макар да знаеше.
-Мисля, че не го е дочакала – отвърна й Яса.
-Когато жена е способна да загине с някого, не би го направила с друг.
