Археология на подсъзнателното

19   Ана лежеше по гръб, завита от кръста надолу, а гърдите й открити: малки и остри, с големи зърна, с няколко бенки и едва доловима следа от сутиена на банският, с който ходеше преди месец на плажа. Кафявата й коса се пилееше върху възглавницата, приличаше по-скоро на непознато горско създание с женско тяло, отколкото на истинска жена. Твърде съвършена изглеждаше, като отлята от мечти: рисунък, макар и дишаш. Наближаваше тридесет, но дори познавач на женската хубост би допуснал, че е непълнолетна. Имаше плътни устни, понякога леко се цупеше, шеговито, почти несъзнателно, но през по-голямата част от времето беше нарисувала една лека усмивка. Обичаше го. Обичаше я. От три месеца бяха любовници. Едва се познаха след онези единадесет години, в които той отливаше тротоарни плочки, тананикаше си блусове край струга, спасяваше на плажа сексапилни майки, ходеше по домовете и напомняше за неплатени сметки, пишеше ту любовна лирика, ту хорър; ту фалшиви новини в сайтове на пр

18.   Знаеше какво са и Лола можеше да не й обяснява. Яса и без друго не я слушаше. Лола грешеше, често грешеше; мислеше си, че знае повече, отколкото знаеше, но маските говориха на Яса. Бяха окачени на стените и по стълбовете, наредени по пода и по щандове; някои покрити с прах и рухнали стелажи; с мазилка или паднали всевъзможни предмети. Сребърен сувенирен меч стърчеше от очната ябълка на маска от морска пяна. Като че ли невидима ръка беше промушило невидимо лице. Стъкло от витрина се врязваше между челото и носа на африканска маска, тя от своя страна притиснала се в брадата на кукерска. -Ти навярно вече си се досетила, а може Витус да ти е разказвал, но всичко това, в което живеем, бродим и откриваме своите съкровища някога е било търговският център на голям туристически курорт – Яса знаеше всичко това. Не беше й го казал Витус, казаха й го маските. Маската на Арлекин я покани на танц. Трябваше само да я вземе и да я подари на някои от мъжете. Арлекин щеше да го обсеби,

17. -Защо не опитаме както преди? – предложи Витус. Знаеше, че си го мисли и Лола. Заради него обичаите се промениха, а с новите общността им не можеше да свикне. Лола губеше авторитета си. Последиците можеха да бъдат тежки. Никой нямаше обяснение за феномена настъпил с появата на Витус, а с появата на Яса нещата можеха да се върнат назад. Кой знае? Просто трябваше да се опита. Поне Витус си мислеше така, а Лола се колебаеше. Когато Витус попадна в групата на отстъпниците, Лола му даде багрилата. Такива, каквито всеки ползваше. Ползваше да нарисува свое изражение върху маската си. В началото никой не успяваше. Само цапаше маската, переше я; опитваше отново. След ден. След два. След повече или веднага. Никой не можеше да бъде учител на другия. Всеки сам откриваше чувството, пътечките на пръстите, с които поставяше боята. Процесът приличаше на рисуване, а по необясним начин беше различен. Никой не можеше да обясни порива и как дори - в случаите, когато се е намирал в су

16 . Минало беше повече от седмица. Яса не броеше дните, а времето не й стигаше да запомни всичко и да опознае. Витус й идеше прекалено свенлив, Лола определено я ухажваше. Останалите мъже и жени бяха твърде заети с занятието си да търсят артифакти, един с друг или със себе си. -Не знам как да разпознавам ценното – рече Яса. -За това си прикрепена към Витус. Той горе-долу вече свикна. Не, че не пропуска или не носи някой друг боклук, но не като в началото. И ти ще свикнеш. -Какво ги правите? -Не виждаш ли – Лола преброди стаята със сочещ поглед – майсторим с някои неща други: от които имаме по-голяма необходимост, така и времето минава и вместо да губим разсъдък – развиваме го; всяко ново умение е въздух за интелекта... Яса се засмя. -Нещо смешно ли казах? – попита учудена Лола. -Не. Не. Просто не съм свикнала да ми говорят така. Толкова е интересно. -Други неща са ни жизнено важни – върна се Лола на въпроса, който не беше изчерпала. – Лекарствата, примерно. Обе

15 . Харесваше го. Караше я да се чувства голяма; притежаваща власт; вдъхновена за игра със сили, които не познава добре, но може да покори. До преди седмица беше дете. Страхливо дете, готово да раздере лицето си в истеричен пристъп. Нацапало се с грим, за да скрие себе си и всичко онова, което имаше и искаше да има. Не беше на себе си, когато разбра колко е значима. Той й помогна.   Нямаше как да е иначе – тайнствения мъж беше от Щаба. Преди да го срещне все си мислеше, че Щаба е легенда, а света се управлява от пенсионирани учители. Имаше резон – подчиниш ли децата, лесно водиш големите. Но кой да води децата, които бягат от подчинение? Не беше се запитвала. Не беше си и помисляла, че има такива деца. Докато не видя игривото лице в огледалото. Онази измамница. Онази преждевременно пораснала палавница, която без да знае какво прави се беше изплъзнала от веригите на предопределението. Узнала какво е да си красива, в свят, в който красотата е погреба