Публикации

Първата ми куклена пиеса на сцена

Изображение
  Не съм знаел какво съм губил.  Не съм и мислил, че мога да напиша куклена пиеса. Или приказка за най-малките. Не си и спомням точно кое постави началото; как се реших да опитам, но рядко съм се забавлявал толкова, колкото работейки по "Панко Мързеланко и Мечо Хулиган". Пишех и се смеех. Потичаха ми сълзи от смях. Бършех ги и пак пишех. В началото мотивът беше "Стаята на приказките", инициатива на читалище "Съгласие" (Плевен), в което известно време работих и познавам добре хората. С единият от актьорите Иван-Александър Дойчев - невероятен млад професионалист, от години работим заедно в Драматично-куклен театър "Иван Радоев", Плевен. Знам много добре колко добър в работата и талантлив е: "Аладин", в "Серьожа е много тъп" и "Човекът от Подолск", режисирани от Васил Василев, в "Хамлет" - режисирана от Ованес Торосян, в "Антигона" режисиран от Александър Морфов. С изключение на "Антигона",

Локдаун

  "Бум-бум-бум-бум..." - по вратата на църквата. Треперещ старчески глас отвътре: -Кой е? -Аз съм...аз...аз (гласът е задавен от хрипове)...ранен съм, искам да се помоля. -Не може, синко. В локдаун сме, върви си с мир. -Кървя... -Потърси лекар. -Късно е вече за лекар. -Аз съм... -...нали сте Божи служител. -Не мога! Те не знаеха какво правят. Разпространяваха верижно писма, искаха и църквите да бъдат затворени като всичко останало. Нас изкарваха виновни, че децата не ходят на училище, че бизнесите им не вървели, кой съм аз да се бунтувам срещу гласа народен. -Нали сте Божи служител...умирам. -Ще те изповядам, говори. Дълга пауза. -Чу ли, ще те изповядам и ще се моля за теб, говори. -Аз... -Говори! Дълго мълчание. Старият свещеник се замисли. Светлините от разтапящите се свещи хвърляха отблясъци върху сребристата му брада и я правиха да прилича на огнище. Блещукаха в почти невиждащите му сиви очи, а той си спомняше... Как една именита съвременна авторка, размахваше пръст срещу

Историята на една актова фотография

  За пръв път се почувствах истинска. Прииска ми се да му кажа нещо мило, но сторих ли го щях да се катурна. Да се разплача, да го прегърна и да не го пусна никога. Само се усмихвах. Исках да е курвенски. Може и да се е получило. Принципно си го умея. Когато искам да наскърбя, когато трябва да разкарам. Искам да го открия. Търся го от месеци. По-трудно се оказа, отколкото си мислех, че е възможно. Той ме снима, снима ме гола. Съгласих се, всъщност си го поощрих. Разделяхме се. Ако изобщо съм го обичала, още го обичах. Прощална нощ - най-глупавото в цялата ни нелепа връзка. Казах му, че съм пред брак. Очите му станаха изведнъж толкова големи, че съвсем изгуби мъжкият си облик и заприлича на дете. Кимна, май прехапа устни. Засмях се, засмя се и той. Прегърнахме се, вече и до секс не ни беше. После и тази прегръдка стана досадна. Пихме малко, говорихме си глупости. Въртяхме стара плоча. И последното ми колебание, че желая да се случи така, изчезна. Само на осемнадесет бях тогава. Още изгл

Анонимна еротика

  Последното, което би ми се искало е да съм ангелче. Ще ти кажа, повече отколкото трябва. Пияна съм. Сега летя, а не в преструвките си, че съм ангел. Порочна съм, харесва ми. Харесва ми, защото живея инак. А ти дори не ми харесваше. Просто беше лесен за имане. След тези думи трябва да се засмея, като курва. Мога го, дори ми отива, правя го пред огледалото, никой не го е чувал, никой не ме е виждал. Тогава приличам на обсебена котка. Хайде, целуни пак гърдите ми. Ще подадеш ли жалба към персонала, а? Все пак проникнах в стаята ти. А ако исках друго, не това? Мълчи, мълчи. Сладко ти беше, нали? Чуй ме сега. Изяждаше ме с поглед. Ще кажеш ли коя от четирите на нашата маса, най-силно желаеш да съм? Хей, само да си посмял! Макар да знам, че ти е трудно. Току – виж съм се оказала аз. Тогава ще изпищя радостно. Даже няма да съм аз. Суетата ми ще изпищи радостно, ще скочи от леглото, ще запали лампата и магията ще изчезне. А аз, ще нося страха си. Че някъде, след време, ще ме видиш, ще си спо

За жертвите на насилието

Реагирах и бях наказан. Преди месеци бях силно притеснен, че един генерал заканително "помоли" в ефир, зрителите (народа) да не го карал да решава, "кой да живее и кой да умре". Опитах се да обясня, че човек изричайки това клише, всъщност се чувства равен на Бога и макар да отрича, че има правото да бъде Бог се съмнява: Първо, че изобщо е способен да вземе подобно тежко решение. Второ, че ако е способен, някой може да му отнеме правото да бъде Бог. Стигне ли се до там, обикновените човешки представи за зло и добро, не са достатъчни на подобен персонаж да вземе избора си. Той е над тях (или поне се чувства над тях), а всяко негово евентуално изказване, че той е едва ли не жертвата; осъден е да взема тежките решения и т.н. е изказване на един лицемер, който често мами първо себе си. В момента, в който този ужасяващ Нарцис изрича тези слова е възбуден от собствената си власт, в божествена еуфория, в състоянието му той се чувства толкова високо над всички ос

За чипирането като едно глобално изнасилване (на непълнолетно общество)

Ще пиша за рисковете от чипиране и това, че човечеството никога не е било толкова близко до самоунищожението си, колкото сега.   Налага се да започна с уговорката: фен съм на технологиите, дори на моменти – маниакален.   Да ги отрека и демонизирам, означава да отрека и демонизирам човешкия гений: от зараждането на цивилизациите до сега.   Опитвам се да си представя мой двойник, в една алтернативна вселена с една алтернативна Земя, на която няма технологично развитие и разбира се – цивилизации. Сега се е свил в короната на едно дърво, от топлите капки кожата му е настръхнала, взира се замечтано на някъде и ако за миг може да зърне моят свят, преди да полудее, би бил най-щастливия човек на планетата. Нищо, че живее в съгласие с природата и няма нещастието да познава съвременния масов идиотизъм и менталния геноцид, извършван чрез националните медии над опитващите се да бъдат мислещи.   Няма човек, който повече от мен да се е хвалил с трите си стента. Голяма гордост ми е, ч

Маските (30) Епилог

Изображение
30.   Магдалена виждаше, но не онова, което очите й отчитаха, че се намира пред тях.   Между това, което виждаше и онова, което беше пред очите й кървеше Стареца: на кръста вързан за пилона.   Тялото му се тресеше; лицето му ставаше по-бледо, от очите му се стичаха сълзи, а демоничната Валио се гавреше с него.   Още страдаше и се молеше за Магдалена. Не беше вече на кръста, но го носеше.   Магдалена ставаше безчувствена. Всеки път, когато я докосваха и обладаваха: по всички възможни начини, всякакви възможни и невъзможни твари. Не позволи на Валио да се наслаждава на погнусата й. Реши да не я изпитва. Заключваше себе си в най-дълбоката килия на паметта си. И оставяше куклата си да се движи, а после се научи да бъде Другата. Магдалена реши, че Другата е бяс някакъв неин. Фриволната й същност. Двойницата й, която би отричала, че носи; от която би се срамувала, но която сега я спасяваше. Другата нямаше скрупули, нямаше морал. Не се отвращаваше, дори се насл