Гола, порочна и истинска

Текстът я галеше, искаше, целуваше.

Не го четеше, отдаваше му се.

Искаше й се да му кресне: “Престани!”, но той нямаше да я чуе, а и ако някой можеше да престане, това беше тя. Него просто го имаше, а тя сама се изкушаваше.

Той не я чувстваше сега, почувствал я беше. Отдавна почувствал, привършил с нея. Сега и нейното настояще, живият й живот, приличаше на негово ехо.

С топли и студени пръсти лъкатушеше по нея. С разтворени мокри устни. Събличаше я с ръцете й. Ръката й върху мишката трепереше.

Искаше й се да затвори сайта. Това не бяха подредени думи, а живо същество. Някой можеше да влезе в кабинета, ако я намереше в тази поза!

На луната се чувстваше, не на работното си място.

Преди да се реши да потърси автора, разбра, че е мъртъв, а беше набъбнала мисълта. Почувства облекчение, че не може да го стори.

Би му се отдала. Само за да си докаже, че е мъж, че е мъж като останалите, нищо особено, нищо демонично, ни ангелско. После щеше да съжалява.

На два пъти омъжена прояви слабост и сексуални интереси към мъже които не означаваха много за нея. После й тежеше, за да оправдае постъпката се насилваше да се влюби в тях. Месеци – дупки, сиви сенки и болезнена реалност. Усещане за различен избор, напълно лъжовно. Зле построени мисли и сумрак, сумрак.

Пак щеше да се случи точно така, знаеше го.

Драскаше със звуци като с набола гърда зърната й и те набъбваха, някои изрази я обливаха като дихание, смесица между юлско, твърде тежко, селско от уморено поле по пладне и острият дъх на мачо.

Разбъркваше й мислите, впиваше устни между бедрата й, но най-лошото е, че се откриваше в него. Като неизявени същности.

Каква би била, ако беше постъпила различно. Несъзнателно подражаваше на различни персонажи които откриваше в него.

-Проклет негодник! И пише нищо!

С такова усещане оставаше, защото още щом затвореше текста, всякакъв смисъл се губеше. Оставаше без спомен от прочетеното и имаше чувството, че то работи в нея, че текста я е погълнал в своя реалност в сюжетната условност, където тя ще повтори грешките на героините.

На няколко пъти изтри сайта от фаворитите. Намираше си работа далече от кабинета. В къщи гледаше да не седне пред компютър. Веднъж издържа три седмици, но онова нещо я дърпаше.

Пръстите й често трепереха.

Гласът й беше напрегнат като преди любовна среща.

Издаваше се с поведение, че има нещо. Близки приятелки я попитаха да не би да е влюбена. Гръмогласно се засмя и призна:

“Да, в текст, моля ти се! При това на покойник!”

Обясни криво ляво и колкото да ревнуваше показа какво чете, а те й се зачудиха. Нищо особено, какво пък толкова! Да, обективно погледнато: нищо. Изглежда нямаше литературна стойност, а просто някакво закодирано послание, черна магия, конкретно към нея или жена като нея. Нямаше обяснение иначе.

Какво пък толкова, наистина! И по-нежни и страстни неща е чела, това дори изцяло не разбираше. Пак усети дланите му, плъзнаха се под полата й. Дъхът й спря, замижа, отметна глава.

Телефонът звънеше, но го чуваше друга в друга реалност.

А текстът продължаваше да я гали, впи устни в шията й.

Веднъж съблече нимфата й, душата й.

Спря дъха й тогава и видя как от нея навън се изплъзва непозната гола хубавица. Непълнолетна, скандално разкрепостена, с вирнати малки цици и вирнато носле. Той й разплете плитките и косите й се изляха като ден из стаята.

Малката имаше най-прекрасното дупе във вселената, но освен дупе беше и Плодът на живота, а той не смееше да го отгризе, само го целуваше, когато самият плод желаеше да бъде отгризан.

Опомни се, пробила с нокти чоропогащника си. Реши да потърси помощ на психолог. После й хрумна да се изповяда, защото не ставаше дума за болест, от болести се страда, а това, ако е страдание, какво е приятното.

До църквата не стигна, как ще описва в църквата какво изживява!

Не помнеше дали си прибра обратно душата. Хората около нея забелязаха, че изглежда по-млада. Започнаха да флиртуват даже приятелите на мъжа й, изобщо не си струва да се споменава за комшиите и за коцкара от съседния отдел. Един таксиметров шофьор и подари свой стих, посветен на нея. Каза й, че десетки пъти той я е карал до работата.

Не беше й направило впечатление.

Прие вечерята, даже и танцуваха. На всичко отгоре на “Хотел “Калифорния”, куража на момчето стигна до тук, иначе щеше да я има.

На друго изкушение не се подаде, защото за щастие, мъжа й беше станал по-нежен от когато й да е било. Май текста въздействаше и на останалите, но чрез нея. Защото текста я правеше да бъде гола, порочна и истинска.

Себе си да бъде, желанието си.

-Шегите на похотливият мъртвец! – засмя се.

По светли й се струваха улиците, дори и слънцето на ухажор й приличаше. С дългокраката хубавица от вестникарската будка станаха приятелки.

Всеки ден хвърляше на уличният цигулар по нещо. Преди й приличаше на старец, сега забеляза, че изобщо не е стар. Може би нямаше и четиридесет, просто дрехите му повехнали, а погледа му сатирски.

Напомняше й за текста.

Но то май всички вече имаха такива очи. Свиреше близо до офиса. Симпатяга. Кокетно му се усмихваше всеки път. С усмивка й отговаряше. Днес пак го няма. И снощи го нямаше, но деня беше толкова ангажиран, че нито до текст и беше, нито до непознат уличен музикант с пъстри очи.

Отвори да чете. Нещо мисълта й се губеше.

Не, не беше мисълта.

Четеше, четеше.

Не приличаше на текста, на този текст който я правеше тази която е напоследък. Странно й стана.

Сигурно най-сетне са прибрали и лутащата се душа на грешника и текста е умрял като него.

Същото беше и след обяд.

Но вече знаеше причината.

Не се чуваше гласа на цигулката отвън. Никой не беше разбрал кога и къде си е отишъл музиканта.

Музиката й е въздействала. Не текста. Но повече не я чу.

 

©Стефан Кръстев

2008

Почти перфектна

 

Можеше да разказва приказки, каквито в хиляда и една нощ не са описани, а еротичната им страна да разкрива безмълвно, с милувки и танци, с една усмивка дори, събличаше повече жени отколкото могат да се видят в разюздан сайт в интернет.

Можеше да говори като човек и най-вече да мълчи, не тежко, както го правят повечето жени от тези които все пак притежават умението да овладеят словесната си стихия.

Можеше да се държи приятелски, като печено момче. Имаше най-разкошните гърди и можеше да ме бие на карти, а понякога успяваше даже на шах. Най-естетично издържаното дупе. Сякаш двамата Велики Майстори, мъж и жена, Природа и Дух или Материя и Време, с устни жената, а с пръсти мъжа, десетки хиляди години ваяли, с болка и умопомрачителна екзалтация ваяли, със сладострастие го бяха ваяли и сърце погубили за да носи този шедьовър.

Стройни и мускулести бяха бедрата й – дива кобила. Вит гръбнака й – дива кобила. И гривата й дива – много дива кобила. Но червенокоса, пламъци се веят. Пожароопасна е. И клетките й пожароопасни. Бутафорна жива факла. Гори, но не възпламенява около себе си, освен с фантазия. Само един дефект има.

Тежи ми, много ми тежи, но най-ужасното е, че го усеща. Тя всичко усеща, което е прекрасно, но това ми усещане понякога искам да скрия.

Някога се съмнявах, че ще остане при мен. Не знам какво намира в такъв мъж подобна жена. Все си мислех, че тези като нея летят на високо. Нямат връзка със земното, с живият живот или поне това, което ограниченият ни бит, възприема като жив живот. От осем години сме заедно. Като в първата седмица е от една страна, но много по-хубаво.

Готви прекрасно и може да бъде тиха и гальовна. Люби се като блудница, а може да изписва свян на момиче. Като две блудници едновременно с едно тяло се люби. Дори цвета на очите й е толкова богата галерия, че на земята подобна няма, а аромата й още по-богата, но не могат и двете да се сравнят с ласките й. Тя рисува по тялото легендарни оргии, на полубожества и хора, изважда от формата, от моралните граници и усещанията, които мисъл, живяла и един ден в благоприличие не може да си позволи. Само един дефект има.

Не съм виждал подобна жена, но може да си говори мъжки приказки като мъж. Разберете ме правилно: има много жени които имат по-дълбоки познания по теми възприети като типично мъжки. На една част от тях, тези приказки стоят като еротичен аксесоар, като накит, който само подчертава женствеността им, като нейна рамка. Другите заприличват на мъже, само дето са по-мъжки момчета от истинските мъже. При нея няма никаква промяна. С тях и без тях, тя си е цялостна и завършена. Не са й типично в характера, но характера й, не ги изключва.

Стои и еднакво секси и пурпурната рокля, вечерната и коженото яке и джинсите. Секси е на нощните плажове, на които отиваме, за да сме сами. Секси е и в сако и нощница. В дебело палто, а сигурен съм, че и в космически скафандър пак ще е секси. Само един, единствен дефект има: с криле е...

Огромни оранжеви криле. Може да лети с тях, правила го е, за да ми покаже, но за да не се боя, че ще я изгубя, не лети. Гали ме с тях, прекрасно е докосването им. Покрити са с ерогенни точки, когато ги целувах, някога преди години, от възбуда почти изпадаше в несвяст, но напоследък само пърха с тях докато се любим. Могат да се свият под всяка дреха и не личат. Единственото ограничение ни е, че не можем да идем на плаж през деня.

Все си мислех, че подобни летят на високо. Нямат връзка със земното, с живия живот или поне това което ограниченият ни бит, възприема като жив живот. От осем години сме заедно. Не знам какво открива у мен. Все по-красива е, повяхва като всяка жена, а на четиридесет и две е значително по-сладостна, отколкото на тридесет и четири. Носи онези омагьосващи ферменти, които само високата класа материя притежава. Само тези криле! Само тези криле.

Напомнят и на двамата различието й. Тя не е от този свят. Над четири милиарда, а никой няма криле. Нямат и в квартала, нито в службата, дори и по телевизията нямат, освен във фантастичните филми, но онова е специален ефект или анимация.

Красиви са, не отричам.

Всъщност защо пък да няма криле. Нейна си работа. И нали не лети с тях. И какво пък, ако лети. Свикнал съм и без друго.

Вярно, падам си понякога и по жени, които далеч превъзхожда, мисля за тях, понякога се и срещаме, но това е най-малкото. Просто нямат криле. Но другите не са това за мен, което е тя.

Щях да й го кажа, щях.

Тя ме постави пред свършен факт. Всъщност, аз, намерих онзи хирург, който се съгласи да й ги отстрани оперативно.

Казах й добре да го обмислим, после се смях, казах, че е глупаво. Каквато природата я е създала. Преди малко ми позвъни.

Операцията минала успешно.

Самата съблазън

 

Толкова задръстено създание на природата не съм видяла. Селянче, ама наивно. Нямало къде да иде! Ах, горкичката!

 

С това дупе и с тези цици, ще е актуална навсякъде. И с малкото умствен багаж в комплект с тялото. Как пък нашето училище се случи да избере! Изпитание от небесата, не й е мястото тук, не й е и не й е. Как да й го кажеш, обаче.

 

Тя нищо лошо не е направила, а и в другите ще я приемат зле. Даже по-зле.

 

Тук поне всички сме хубави, а в класа ни, най-хубавите от най-хубавите. Като по конкурс подбирани, а в журито все естети, художници и сексуални маниаци. Случайно се е получило, но няма мацка без самочувствие или комплекси. Жени сме вече, не момичета. Очи не дерем, коси не скубем и дори когато сме излезли от релси, за всяка си има пътник и на гара и без гара, с разписание или без разписание, сума ти неосъществени пътешественици по сърце, чакат ли, чакат.

 

Чест ни прави, че намираме и време да учим, между купоните. Кога пък го правя аз – одерете ме, не знам, но пък бележника ми е доказателство, че намирам.

Имам си най-готиният пич във вселената, когато се забърсахме, очаквах да ме намразят и за сетен път се уверих, че всяка е дама със стил и от класа, защото опасенията ми не се сбъднаха. И изобщо, ако обществото беше такова каквото е в класа ни, в утопия щяхме да живеем. Идва тя и обърква всичко.

 

В началото нямаме представа как го прави.

Да, кожата й една такава: самата свежест. Все едно не можеш да я докоснеш, създава чувство за безплътност. Млечно сияние с дрехи, намек за женственост, не истина.

Луничките по лицето й, нещо страшно мръснишко. Като опръскана, сякаш е правила кърска любов между дървета и са я биели мокрите клонки по лицето или се е возила на мотор и по лицето й кални капки. Едното й предно зъбче щръкнало, иначе и двете възголемички. Прилича на кобила, ама с това дупе: расова.

 

Всъщност, нищо особено, всяка си има очарованието, но тя обира погледите.

Че даже и на момичетата, че даже и моя.

 

Прекали като ми се присъни еротично.

На всичкото отгоре в съня си хем бях аз, хем приятеля си. И той я изяжда с поглед.

 

Тя - нищо. Не флиртува с който не бива. Хвана си едно момче.

Отдъхнахме, ама то не промени нещата, както очаквахме.

Екзотична е, в това е магията й, иначе няма. Всичко е в плитките й.

 

Едни такива: дебели, тежки. Корабни въжета, разбирате ли!

 

В китайските филми съм виждала как майстори на кунг фу, използват по-мънички за оръжие, но тя цапне ли някой с това чудо ще му избие зъбите.

 

Питам я, да се беси ли ги пази? Тя се кикоти.

 

Ама и смеха й, нищо особено. Вижда се очертанието на прашките под панталона й.

 

То на коя ли не се вижда. Изобщо, като всички. Безобидна красота.

 

Задръстена, но ще се оправи.

 

Неволно я галя по рамото, нищо сексуално, приятелски е.

Искам да я приема за приятелка. Не успявам.

Поне ми е ясно, какво ми ври от вътре. Ревнувам я, защото е популярна.

 

Без да иска и с нищо. С едни плитки. Като всички останали е. Само плитките. Само те.

 

Намерила си начин да бъде различна. Всъщност не го е и търсила. Така си е живяла.

Излизаме аз, моят, нейният и тя.

 

Все към нас гледат, всъщност към нея и само към нея. Към плитките.

 

Разходката не ми се получи.

 

Заболя ме главата, настроението ми се развали.

 

В класът вече я мразят и патките даже не разбират защо точно я мразят, не са наясно, както аз съм наясно. Яд ме е и на тях, и на нея. И на моят, че гълта език, сковава се. Като влюбено хлапе е започнал да се държи в присъствието й, а тя е част от компанията ни, би трябвало да я приема като приятелка.

 

Знам, че няма да му пусне, но от уважение към мен няма да го направи.

 

Даже не уважение, а страхопочитание, защото си помня уплашения й поглед, първия ден, като се опомни в непозната среда. Направих всичко възможно да я приобщя и се получи, но настроенията към нея, напоследък се изострят. Опитвам се да й обясня, тя не ме разбира. И как ще ме разбере. Всяка се опитва да подчертае очарованието си, да бъде различна. Тя има онова което повечето търсим и приемаме, харесваме и поощряваме, а у нея ни плаши.

 

Няма логика, има някаква насочена всеобща страст към нея.

Смесица от желание и омраза.

 

В последните смесици въздуха е настръхнал, едва се владея, но й на мен ми иде да издера очите й. Съзнавам, че не е виновна и все по-близка ми става, но бясна котка в мен ме дере. Съботата бяхме двете на разходка в селото й.

 

Само двете, без мъжката част.

 

Аз пожелах така, а и от дълго време се канехме.

Глупаците ни и без друго са глупаци, няма да ни разберат.

Отпусна глава на рамото ми в автобуса и заспа, приличаше на ангелче. Гушнах я, прииска ми се аз да съм мъжа който да я има и да я пази от този свят, който няма, няма да я разбере. Гаджето й е беззащитен идиот. Себе си, не може да опази, нея ли!

 

Няма да е дълга връзката. Виж, моят е нещо друго, по-скоро той е за нея. Но е мой!

 

Мой ли е?

Чурулика ми, дърпа ме за ръка из пътечките в онази гора, нейната, най-любимата. После се смеем, аз първа се събличам и скачам в езерото. Тя след мен. Кожите ни настръхнали на брега, правим тройка със слънцето. Тъй ми хрумна, казах й го, смях, та чудо.

 

Минава ми през ума да я цапна с камък и да я хвърля в езерото, да я прелъстя. Няма да е трудно. Тя ме обожава. Стига да я поискам, моя е. Даже ме смущава това, много, много ме смущава.

 

Бумти печката й, пламъците омагьосват. Много неща й говоря. Сега не помня какви. Чувствам, че ме чува класа. Цялото женско съсловие. И се готви да ми връчи медал за храброст. Нея ли манипулирам, себе си ли. По някое време сме се прегърнали. Тя хленчи в прегръдката ни. Близост е, духовна близост, не търсете повече.

 

Тя сама го казва:

 

-Нямала съм толкова щастлив ден. Нямала съм толкова близка приятелка.

 

Разказвам й, съвсем открито за настроенията срещу нея.

Казвам й, че човек не може да промени съдбата си, но може да се промени така, че да не пречи на останалите. Кима и ме разбира.

 

А аз разбирам, че за плитките е чувала доста подигравателни подмятания. От другаде закани, че ще бъде причакана и ще й бъдат отрязани.

 

Питали са я и колко ще струват да ги продаде, били са готови да й ги купят. Просто за да ги няма. Казвали са й хиляди пъти, че я загрозяват.

 

Вързах й очите, бяхме пред огледалото. Трябваше да вържа своите, но ме беше страх да не я нараня, все пак огромна ножица държах в ръцете си. Пръстите ми се парализираха. Неспособни бяха да стиснат. Плитките бяха: красиви, божествени, природата ги беше оплела, като пътеките към езерото, край което се отдадохме на слънцето. Не искаха да направят пръстите ми кощунството.

 

Вопъл се откърти от устата ми, преди да стисна и ножиците хладно да се изхилят.

В следващите часове съм толкова разстроена, че не виждам.

Мрак и сивота пред очите ми.

Чувство за вина, ограбване, а резултата разбирам чак понеделник. И ми прилошава.

 

И не знам какво да кажа, само се хиля иронично ли, истерично ли, трудно ми е сама да преценя. С плитките беше симпатична. Много, много чаровна.

 

Без тях: божествена! И демонична! Такъв сексапил не съм виждала. Те са го криели.

 

И тя понеже е...

Всъщност, не е луд този който яде баницата. От този момент ще сме си едната утеха на момчетата си обезумели по нея.

 

Е, искахме да е без плитки.

 

Ето я! Самата Съблазън!

 

2009

Колежки в еротичен пърформанс

 

Напоследък сияеше, изглеждаше подмладена с поне пет години.

Смехът и весело звънеше по коридорите, смигаше на колеги и колежки.

Нещо се беше случило с нея, тайна нейна, която не ни даваше покой. Май нова любов, а? Кой ли е щастливеца? Не, не е от службата, щяхме да научим.

Седмици вече е така.

Твърде затворено живее, къде ще да го е намерила?

И по-женствено се държи и май и тук ще ни обере всички обожатели.

Приятелка ме нарича, не че съм й, но щом тя ме мисли за такава, какви са тези тайни.

Опитвам се да развържа езика й. Подпитвам майсторски. Замлъква, готова е да ми каже, но възпира на върха на устните й. Замръзват в една изпитателна усмивка, толкова е примамлива в този израз, че ми иде да впия устни в нейните. И ако бях мъж, никакво колебание. Преценява ме с поглед. Някакви фатални искрици подскачат в очите й. Като притиснато животинче е, което се брани до последно, макар всичко в него казва, че няма смисъл. Иска й се да ми признае. Накрая се отказвам, завъртам се на другата страна, а тя както е седнала до мен прегръща ме и ми разказва.

Мисля, че се шегува в началото, малко след това, че е луда.

Гълтам си езика, не съм го очаквала. Тя не е такава жена.

Възбуда ме обзема, а тя ми говори ли говори:

-Просто едно хоби. Мое. Невинно е.

Последното което каза, направо ме опари.

-Невинно?

Позасмя се виновно, поизчерви се.

-Е, може да не е толкова невинно, но какво пък.

-И къде мога да намеря клиповете?

-Ще ти пратя линкове.

Глътвам си езика, а тя учудено ме гледа и плахо попитва:

-Какво има?

-Искаш да кажеш линкове на клиповете за които говориш? Много ли са…-не успях да завърша, няколко думи се гониха.

Снимала се в еротични клипове. Това й било хобито. Та както каза: „съвсем невинно”.

-Чувствам се красива – рече ми. – Игра е, просто игра. Роля, винаги съм мечтала да играя. Има и режисьор, разбираш ли? Има и друматург, и гардеробиерка има, има и реквизитор, даже двама; и машинист, който спуща чиги. Озвучител, осветител, сценични работници, страхотни момчета.

-Ама ти не си актриса, скъпа. Ти си де-ло-во-ди-тел. Разбра ли какво си?

-Грешиш. И това е роля. Само, че на друга сцена.

-Това не е театър. Това е някакъв безумен кич.

-Не си гледала още сцените.

-Но съм гледала много пиеси, достатъчно чух. Кич е.

-Експеримент – може би, но кич…грешиш, а и да е. Какво, ако е.

-Вулгарно е.

-Е, и?

-Не е ли?

-Мирише на друг свят, това е сцената. Има и отбрана публика, но ти не я виждаш. Не ти и трябва. Богати сноби. По-важното са камерите. Те са прозореца към всички останали. Правим пърформанс. Еротичен пърформанс.

-Показваш задник.

-Е, не само го показвам.

-Престани!

-Онова е героиня, разбираш ли? Тя ми дава това което не мога да взема от живота. Бягам от действителността с нея. Тя може да има всекиго, без да принадлежи на никого. Тя може да се отдаде на всекиго без да имам задължения към някого.

-Луда си.

Засмя се и наклони глава.

-Може и така да е, но по-добре отколкото тъжна.

-Забъркала си се в ужасни каши, да знаеш.

-Грешиш. Кашата си е много приятна, особено когато се стича от зърното ти към скута ти. И е топла.

-Престани.

-Ще ти пратя линковете. Ще решиш.

-А не се ли притесняваш?

-От какво, ти си ми приятелка -щеше да каже още нещо, но млъкна.

-Какво има, изплюй камъчето.

Развълнува се, даже запали цигара. Заговорихме за друго. Пожелах искрено да я погледам, а тя каза едно „ще разбереш”, което по-късно разбрах за какво се отнася, едва след като най-неочаквано ме попита:

-Искаш ли да опиташ и ти?

-Но как! – не повярвах на ушите си, а гласа й толкова откровен, че наивен чак.

-Ще те уредя.

-Шегуваш ли се? Ръката й на коленете ми. Очите й в моите. Не, не се шегува.

-Ще е прекрасно. Ще видиш. Ще ти хареса. Ще е вълшебно. Какво си позволяваше?

-Но аз…аз не мога така, ами ако мъжа ми попадне на снимките, ами ако децата.

-И аз имам семейство. Няма проблеми. Ще видиш снимките й ще разбереш. Има едно момче. Истински човек на изкуството. Той ще те промени, ще те направи неузнаваема, разбираш ли? Казах ти, че на снимките не съм аз, а моя героиня. Никога, никога няма да познаеш, ако не ти кажа! Никога. Ще видиш! Видях. Не само не бих я познала, ако не ми беше казала, но макар да ми каза, не бях сигурна дали повярвах, че е тя. Сладка е, много е сладка и такава каквато я виждах всеки ден. Секси е, това никой не може да отрече, но онази на снимките: класи над нея беше. Косата й друга, явно перука, не можех да си обясня как така изглеждаше по-слаба и по-стройна. Различната външност, разкриваше различен нрав. Обсебващ, див и разрушителен, но откровен и привличащ. Никога, никога не бих я познала.

-И теб, никога никой не би познал. Ще е наша тайна. Кажи ми, искаш ли? Очите ми не се отделяха от снимките. Не мога да си спомня реда от мисли.

-Искаш ли? -попита отново.

-Да  – отвърнах.

Чувствах се като тогава когато реших да се простя с девствеността си. Но още по-противоречиво, още по-развълнувана. Дългокосият дълго поставяше гримовете, преценяваше ме от различни страни, смени няколко перуки. Унасях се. Няколко различни жени видях в тройното огледало, преди да ме разсъблече и постави изкуствени бенки на места, които трябваше да имам за да бъда тази която видях в края на процедурата. Съвършената. Аз. Самата Аз. Действителната.

Скритата дълбоко в мен.

Тази която е растяла с мечтите ми.

Тази която съм сънувала, че ме води.

Тази с която съм спорела и съм се карала.

И съм потискала, мислейки, че съм по-силната, а всъщност ми е помагал цял свят, за да й сложим окови и белезници и да я затворим в най-дълбоката и най-сигурната килия на съзнанието ми. Руса беше, дългокоса. По-висока от мен, значително изглеждаше. По-хладна, ала по-страстна. Горчива жилка имаше сладостта й, натурална беше емоцията й. Виждах се съблечена, съблечена от себе си и за пръв път гола. И това толкова ме възбуди, че играех естествено.

Издирваха дълго онази жена, чието име носих тридесет и две години. Четох по вестниците. Нямаше да я открият. Тя беше мъртва.

Тогава, преди месеци, когато първата сесия свърши, разбрах, че нямам сили и не искам да сваля перуката и грима. И да бъда старата, тази която бях преди да ги сложа.

 

©Стефан Кръстев

2008

Истината за цигарите и тренировките в снимки

Един и същи мъж (аз) на 43 и 56 години;

на 55 години и на 42

 

Комшийки, порно и скандали

 Около два след обяд взех да се забавлявам. Здраво ме наредиха колегите. Не, няма да рева, ще се смея. То без друго и смешно. Ще се оправят нещата, всичко ще си влезе в релси, а това някой ден ще го диктувам на мемоариста си. Разбира се, първо трябва да стана първа дама на планетата, до тогава ще си гледам работата, но преди и нея да започна, трябва да свърши цялата тази трагикомедия.

 

Скоро смених офис. В този периметър ми се струва, че сме липсваща ниша.

Момичетата ми на път, потят се в спорове с адвокати, убеждават клиенти, правят си техните магии. Добри сме, целият екип, в търговията с недвижими имоти. Дори обаче и ние се парим. Ето и в случая, номера не беше нарочен, с тези колеги не се конкурираме. Казаха си ми най-приятелски къде мога да намеря офис. И те не знаели, до скоро тук е имало импресарска къща за порнофилми.

 

Та тези ми културтрегери, нещо сгазили лука, меко казано, горе – долу почти нищо в дейността им не било законно. Разкарали ги разбира се, но обявите им още по вестниците. Заредени с креатив и трудолюбие хубавици и мачовци тропат през петнадесет – двадесет минути. Заключих, скочих до близката книжарница, взех един кадастрон и написах с флумастер:

„Тук е агенция за недвижими имоти, а не импресарска къща”.

Кой да го чете? Пак тропане, тропане.

 

Пердето ми падна когато влезе учителката ми по математика от началните класове, всъщност не точно тя, но на нея прилича и се оказа също учителка по математика, вече пред пенсия. Пита ме като разбира, мога ли да й помогна да открие тези които търся. Интонацията й учтива, делова, интелигентна. Извинявам се, че не мога.

 

Заключвам вратата, мия си лицето, от толкова време не съм се изчервявала.

Мия си лицето и започвам да се кикотя.

Хич, няма да питам сина си как е открил този ми стационарен телефон и защо гласа му прозвуча малко странно като каза: „Мамооо!”, може и да си въобразявам. Много ми дойде за днес с тази учителка по математика, ама защо толкова си приличат.

 

Тропа се пак по вратата, отключвам я, може и да е клиент. Нахлува мощен корем, навлажнени от секреция буйни мустаци, миризма на бира, ризата е неспособна да прибере напълно под себе си, огромната маса, мас и косми стърчат между копчетата, крачетата му къси, трябва да наближава петдесет, по загара му личи, че е работлив човек, познаващ полето, лицето му на грижовен съпруг и баща, малко е притеснен, всъщност много е притеснен, ами като се притеснява, защо по дяволите, опитва. Не, не е мой клиент, и той за порно-звезда се гласи.

 

Слагам си очилата за да съм по секси, допирам писалката до устните и му се подсмихвам, както си знам, все пак и аз работя с хора. Казвам му да се съблече. Морави петна избиват по лицето му, вдигнал е кръвно, а аз му се усмихвам и го гледам ли гледам любопитно. Подканям го, къде е тръгнал такъв. Разкопчава ризата. Ама растителност, ама чудо. Зрелището наистина си заслужава. Има и татуирани на рамото разкривени букви. Май име на гадже или на футболен отбор, може и марка трактор, не могат добре да се разчетат, толкова зле са направени, а и още косми изглежда след това изникнали. Панталона му така се е свлякъл под шкембето, че по-скоро го задържа, отколкото го смъква, а аз го подканям. Остава по червени боксерки на пеперуди. Казвам му да се качи на масата, а след това: „достатъчно”, бъркам в чантата и му давам петдесетачка.

 

-Тук е агенция за недвижими имоти, не импресарска къща, а това беше за стриптийза.

 

Пребледнява, почернява. Мята мълнии, а в същото време изглежда виновно. Облича се набързо и изчезва навън. Не посегна към парите. Е, честно си ги спечели, давах му ги. Сигурно се отказа от кариерата на порно звезда и се прибира сега към дома си. Малко го съжалих. Какво ли не си мечтае един обикновен човек при криза на възрастта, а някои си остават хлапаци които посягат към мечтите си, дори към тези които, ако се сбъднат е възможно да разбият всички останали. Ама какво шкембе и каква растителност…И червени боксерки на пеперудки.

 

Тропа се на вратата. Влизат тийнейджърки. Изсъсках: „личните ви карти, полицейско разследване” и се изнесоха като дим. Тропа се пак. Влиза…комшийката ми. Има подрастващи синове, има стабилен съпруг, в никакъв случай не е материално затруднена. Гледа ме объркано, не знам как я гледам аз. Усмихвам й се, соча й канапето, сяда крак върху крак, доста открива, по бельото й личи, че се е подготвяла.

 

-Аз…такова -опитва се нещо да каже. Тази реплика си е направо за филм.

 

-Филмите нали са само за чужбина? – пита, а после заравя в длани лице – Съжалявам! Не мога така, искаше ми се да съм анонимна, никой да не ме познава! Не мога!

 

Голяма змия беше. Надменна, злорада, нарече преди месеци сина ми наркоман, че имал дълга коса и носил обица, на няколко пъти вдига скандал за изхвърлени кори от плодове пред вратата й, които тъй и не видях. Подиграва се, че нямам мъж.

 

„Защо ти е, бизнес дамите, сами сте си мъже.”

 

Не, че е далеч от истината, относно мен, но интонацията, никак, никак не ми харесва. Сега ми падна. Хленчи.

 

-Не мога пред познат. Разбираш ли, не мога.

 

-Добре – утешавам я. – Няма проблем.

 

-Моля те, моля те, заклевам те, никой да не научи.

 

Разбира се, че няма. Жал ми е. Хвръкна като тапа навън. В следващите дни все като ме види все навежда глава. Минаха месеци. За нея никой не разбра, но на мен взе да ми се носи славата, че съм се занимавала с порнопродукции.

Еротична пластика

 

Тя е тяло. Мисъл по мисъл съм се отнемала от нея.

Скубала съм се сякаш, косъмче по косъмче. Боляло е. За да я освободя от себе си. За да ме няма в нея. За да не я ограничавам със знанията си. За да не я имат комплексите ми. За да не я прикриват чувствата ми. За да не я облича благоприличието ми. За да не я изкривяват страстите ми. За да не я бронират дълговете ми.

Тя е просто красотата. Независима от душа. Сама за себе си. Ваянието ми и копнението ми.

Малка бях и я правих от пластилин. После от глина.

Искаше ми се да прилича на онази какичка, с която избяга татко.

Мама се опитваше да крие, че тъжи, а не успяваше. Аз се опитвах да крия, че я теша, но толкова малка, как да успея. Само правих тъжното, по-тъжно. Защото мама тъжеше и за мен, а всъщност онази хубавица само освободи дома ни от едно доста брутално присъствие.

Когато отвореше вратата вечер, влизаше като хлад, дори навън да беше лято. Натрошени стъкла бяха крясъците му. А често хленчеше и се извиняваше. Онази хубавата: фея за мен, тя живееше за кратко - отсреща. Учеше, на квартира беше. Повече не знам, повече не помня.

Преобърна живота ни. Страхът си отиде с него, но пораснах. Стана по-светло, а светлината ми откри неща, които май ми беше рано да видя. Толкова дълго на мрак, разтворила съм изглежда по-широко зениците на душата си...Не ми се усмихвай...Нека го наречем душа...Онова животинче в нас, което разбира...Не ми се усмихвай така, чу ли!

Видях мама отведнъж по-възрастна, а по-наивна. Той нямаше намерение да я остави, не би й позволил да избяга. Иначе тя искаше. За нея трябваше да е свободата, сбъднатите й молитви. Но толкова беше свикнала с него, че трудно понасяше. И усмивката й крива, крива. Трудно прие, че е пренебрегната заради някаква си едва навършила пълнолетие.

Самата не разбирах, повече ли ми се харесва така или ми е по-тежко. Все ме беше страх, че ще се събудя, понякога сънувах, че се събуждам и е пак преди.

И мислех, ща неща мислех, за онази хубавата.

Понякога фантазирах, че разговаряме. В други фантазии бяхме добри приятелки. На една възраст, големи, стабилни. Като на филмите.

Богати и силни. Ухажвани. Мечтаех я.

Самата аз бих я заменила за мама.

И се мъчих да я извая. Но с пластелин не се получаваше. Неволно с друга съм й подражавала. На такава каквато я виждах в доста изменчивите си фантазии. Защото бързо забравих с голям бюст ли беше, с черна или червена коса. Чак толкова висока ли или така ми се струваше, защото бях малка. Помня беше стихия. И имаше плитки...Но плитки не от коси, а от стихия. Енергия, докосваше с връхчета. С чуждо зрение се опитвах да я уловя. С неговото или на всичките. С онова на мама и на детето й, но като казвам детето й, нямам предвид себе си, а онова което би било по-нормално да съм. Не ме карай да ти обясня, какво точно имам предвид.

Опитвах се и с глина. И дълбаейки по дърво.

С всякакви материали се опитвах да я рисувам.

Нацапана бях от глава до пети понякога с глина.

Дори зимно време излизах разголена. Толкова топло ми беше от вдъхновение. Не разбирах годините. Друга все едно растеше. Учеше добре, сменяше гаджета. Рисуваше ден и нощ. На четиринадесет даже имаше много успешна самостоятелна изложба. На седемнадесет доста влиятелен любовник на петдесет. Не ми се усмихвай, така беше. Да си призная честно, той си ми харесваше. Тигър, роден да воюва, искаше си украшението - мен, като признание на силата си. Мъжката суета е суета на воин. Какво щяхме да сме без нея, жените. Дори похотта и сладострастието не е достатъчна нямаше ли я и суетата в отношението към тях, в която е истинската слабост на силния пол.

Горкият си мислеше, че е изпълнил всичките ми мечти. Твърде ограничени му се струват жените. А аз дори толкова много не желаех.

Исках само да нарисувам богинята. Защото това вече за мен не беше някаква млада авантюристка, отнела баща ми. О, не. Нея забравих, тя изчезна между подобията си. От прекрасно, по-прекрасно всяко. За да се прилеят с годините в едно. Едно което не успявах и не успявах да пресъздам.

И на което заприличвах.

С ужас забелязвах, че заприличвам.

Защото не исках да съм тя. Не исках да съм това съвършенство, хармония и симетрия, а жена със слабостите си и с проблемите си. Която се държи глупаво и влюбено. Която може да се кикоти гръмко, независимо, че не е красиво понякога.

Но толкова желаех да я видя, толкова желаех...Знаех, че сътворя ли я от себе си, използвам ли се като материал, аз трябва да си ида, за да я има.

Творец който се погубва за да я има творбата.

Зарязах приятеля си. Не онзи, друг: на моята възраст. Обичах го.

Спрях цигарите. И сладоледа.

Тренирах по своя система. Изградих си свой режим. Четири камери монтирах в стаята за да се снимам и да наблюдавам измененията. Всеки ден внасях корекции в работата си.

Гоних мислите си и истинските си желания. Опитвах се да мисля, както би мислила статуята, която правих от себе си.

Забравих личните си болки. Всички други стремежи ми се струваха вторични. Тя беше целта ми. Най-красивата. И за да мога да я понеса: отнемах се от нея. Сякаш скубех душата си, косъм по косъм, сякаш я скубех от нея.

Постигнах от тялото си повече отколкото с всички други материали.

Няма ме в него. Това пред теб е тя.

Тя е само тяло. Пластика. Мой шедьовър. Постигнатата ми цел.

А като всеки художник, имам право да го продам!

Купуваш ли го?