Еротична пластика

 

Тя е тяло. Мисъл по мисъл съм се отнемала от нея.

Скубала съм се сякаш, косъмче по косъмче. Боляло е. За да я освободя от себе си. За да ме няма в нея. За да не я ограничавам със знанията си. За да не я имат комплексите ми. За да не я прикриват чувствата ми. За да не я облича благоприличието ми. За да не я изкривяват страстите ми. За да не я бронират дълговете ми.

Тя е просто красотата. Независима от душа. Сама за себе си. Ваянието ми и копнението ми.

Малка бях и я правих от пластилин. После от глина.

Искаше ми се да прилича на онази какичка, с която избяга татко.

Мама се опитваше да крие, че тъжи, а не успяваше. Аз се опитвах да крия, че я теша, но толкова малка, как да успея. Само правих тъжното, по-тъжно. Защото мама тъжеше и за мен, а всъщност онази хубавица само освободи дома ни от едно доста брутално присъствие.

Когато отвореше вратата вечер, влизаше като хлад, дори навън да беше лято. Натрошени стъкла бяха крясъците му. А често хленчеше и се извиняваше. Онази хубавата: фея за мен, тя живееше за кратко - отсреща. Учеше, на квартира беше. Повече не знам, повече не помня.

Преобърна живота ни. Страхът си отиде с него, но пораснах. Стана по-светло, а светлината ми откри неща, които май ми беше рано да видя. Толкова дълго на мрак, разтворила съм изглежда по-широко зениците на душата си...Не ми се усмихвай...Нека го наречем душа...Онова животинче в нас, което разбира...Не ми се усмихвай така, чу ли!

Видях мама отведнъж по-възрастна, а по-наивна. Той нямаше намерение да я остави, не би й позволил да избяга. Иначе тя искаше. За нея трябваше да е свободата, сбъднатите й молитви. Но толкова беше свикнала с него, че трудно понасяше. И усмивката й крива, крива. Трудно прие, че е пренебрегната заради някаква си едва навършила пълнолетие.

Самата не разбирах, повече ли ми се харесва така или ми е по-тежко. Все ме беше страх, че ще се събудя, понякога сънувах, че се събуждам и е пак преди.

И мислех, ща неща мислех, за онази хубавата.

Понякога фантазирах, че разговаряме. В други фантазии бяхме добри приятелки. На една възраст, големи, стабилни. Като на филмите.

Богати и силни. Ухажвани. Мечтаех я.

Самата аз бих я заменила за мама.

И се мъчих да я извая. Но с пластелин не се получаваше. Неволно с друга съм й подражавала. На такава каквато я виждах в доста изменчивите си фантазии. Защото бързо забравих с голям бюст ли беше, с черна или червена коса. Чак толкова висока ли или така ми се струваше, защото бях малка. Помня беше стихия. И имаше плитки...Но плитки не от коси, а от стихия. Енергия, докосваше с връхчета. С чуждо зрение се опитвах да я уловя. С неговото или на всичките. С онова на мама и на детето й, но като казвам детето й, нямам предвид себе си, а онова което би било по-нормално да съм. Не ме карай да ти обясня, какво точно имам предвид.

Опитвах се и с глина. И дълбаейки по дърво.

С всякакви материали се опитвах да я рисувам.

Нацапана бях от глава до пети понякога с глина.

Дори зимно време излизах разголена. Толкова топло ми беше от вдъхновение. Не разбирах годините. Друга все едно растеше. Учеше добре, сменяше гаджета. Рисуваше ден и нощ. На четиринадесет даже имаше много успешна самостоятелна изложба. На седемнадесет доста влиятелен любовник на петдесет. Не ми се усмихвай, така беше. Да си призная честно, той си ми харесваше. Тигър, роден да воюва, искаше си украшението - мен, като признание на силата си. Мъжката суета е суета на воин. Какво щяхме да сме без нея, жените. Дори похотта и сладострастието не е достатъчна нямаше ли я и суетата в отношението към тях, в която е истинската слабост на силния пол.

Горкият си мислеше, че е изпълнил всичките ми мечти. Твърде ограничени му се струват жените. А аз дори толкова много не желаех.

Исках само да нарисувам богинята. Защото това вече за мен не беше някаква млада авантюристка, отнела баща ми. О, не. Нея забравих, тя изчезна между подобията си. От прекрасно, по-прекрасно всяко. За да се прилеят с годините в едно. Едно което не успявах и не успявах да пресъздам.

И на което заприличвах.

С ужас забелязвах, че заприличвам.

Защото не исках да съм тя. Не исках да съм това съвършенство, хармония и симетрия, а жена със слабостите си и с проблемите си. Която се държи глупаво и влюбено. Която може да се кикоти гръмко, независимо, че не е красиво понякога.

Но толкова желаех да я видя, толкова желаех...Знаех, че сътворя ли я от себе си, използвам ли се като материал, аз трябва да си ида, за да я има.

Творец който се погубва за да я има творбата.

Зарязах приятеля си. Не онзи, друг: на моята възраст. Обичах го.

Спрях цигарите. И сладоледа.

Тренирах по своя система. Изградих си свой режим. Четири камери монтирах в стаята за да се снимам и да наблюдавам измененията. Всеки ден внасях корекции в работата си.

Гоних мислите си и истинските си желания. Опитвах се да мисля, както би мислила статуята, която правих от себе си.

Забравих личните си болки. Всички други стремежи ми се струваха вторични. Тя беше целта ми. Най-красивата. И за да мога да я понеса: отнемах се от нея. Сякаш скубех душата си, косъм по косъм, сякаш я скубех от нея.

Постигнах от тялото си повече отколкото с всички други материали.

Няма ме в него. Това пред теб е тя.

Тя е само тяло. Пластика. Мой шедьовър. Постигнатата ми цел.

А като всеки художник, имам право да го продам!

Купуваш ли го?

Only Fans

 

Изглеждаше с десет години по-млада и по-гола от себе си.

Изтича в края на гората, долепи гръб в стеблото. Този смях и смут изобщо не ми бяха познати. Гърдите й ми се сториха по-големи, а кръста – по-тънък, по-дълги бедрата й.

Дали изобщо е тя? Може би, двойница. Жена ми е хубава, много е хубава, но тази е по-хубава. Или съм нямал представа колко по-хубава може да бъде.

Отмята глава назад. Валяло е, шията й е в по-близък план. Виждам бенката.

Папаръкът си е истински артист. Човек на изкуството, мразя го. Капки от листата се целят в бенката й, пръскат се и се стичат. Приличат на милувки.

Смехът й ще премине в оргазъм, всеки миг.

Ноктите й се впиват в кората, имам чувството, че ще я раздерат като кожа и от дървото ще потекат струйки кръв. Всяко мускулче й се е съживило, танцува в свой ритъм, своя мелодия, различна, а в синхрон с всички останали. Търка се дупето й в кората.

От шубраците излиза любовника й. Лицето му е в сянка, всъщност няма да ми е трудно да го разпозная, макар да се вижда само една атлетична фигура и дълга къдрава коса. Досещам се и кой е. Има ли значение!

Впил е пръсти под коленете й, лицето му е между бедрата й. Нейното...в небесата.

Капки от клоните – по клепача й, левият. По нослето и по бузката, по долната устна, по брадичката й. И пак по нослето и по клепача. А тя не е в себе си. И само тялото е нейно. Не е двойница, тя е, но само като биологичен приемник. Душата е непозната, това е жена която не съм докосвал. Екзалтирана палавница, божествена самка, петнадесетгодишна сладострастница е разголила образ по чертите на тридесетгодишна умерена във всичко жена. Косите й се мятат, заплели са се кичури в клонките, чупи ги. Тялото й сякаш няма кости, имам чувството, че ще се увие по стеблото, ще се плъзне по него нагоре, за да открие някъде сред листаците плод в който да забие змийски зъби и да откъсне.

Вече не знам, тежко ли ми е.

В мен, вътре се е катурила планина както в родопската песен и както в родопската песен е затрупала два другаря, двама овчаря. Ангелът ми и демона ми, може би, знам ли! Двата гласа от “Философските новели” на Волтер, експлоатирани и преексплоатирани в кинокомедията и рекламата.

Пробудило се е някакво дете в мен, което очаква да се случи невъзможното.

Да прекъснат до тук кадрите, да се появи някакъв анимационен любимец, може би жената на заека Роджър и да каже:

“Ако не искате да ви изневеряваме, купувайте си витамини...”

Хиля се, истерично ми е. Никога не ми е било. Силен съм.

Може да се каже, че силата е мое предприятие.

Минавам за комбинативен ум, изобретателен работохолик, но не...Аз просто се владея. Поддържам една емоционална скорост, независимо мъчно ли ми е, радостно ли ми е. Още лицето й е нагоре, сега отворила очи. Още е непозната. И аз съм си непознат.

Намерих линка преди часове. В пощата ми, в спам кутията. Не бях я проверявал дълго, още малко и автоматично щеше да бъде изтрит. Без малко – сам да го изтрия. Но нещо все пак ме накара да го проверя.

Почти усетих преди да го пусна какво ще видя. Не, че е давала признаци.

Не, че сме имали сериозен конфликт или по-тежкото: липса на каквито и да е било конфликти. Гали се като коте вечер, правим почти всяка нощ любов. Никога по веднъж. Прегръща ме, прегръщам я, когато излизаме. Плъзга дупето си под ръката ми и се смее. Големи хора сме, минаваме за сериозни. Държим се като тийнейджъри.

Никога не би ми хрумнало. Още не мога да си го обясня. С нищо не ми е подсказвала, а лицето й сега говори толкова много. Става ми много, много криво за нея. И ги мразя повече. Използвали са я. Излъгали са това наивно момиче. Точно като такова я възприемам, а не като мръсницата която са искали да ми открият. Целта им: ясна. Аз, а не тя.

Да ме изведат от равновесие.  

Много врагове имам. Пречкам се.

Колко ли дълго я е свалял! Само заради този филм.

Истински шедьовър, да си призная честно. Юмрук е свил диафрагмата ми, стиска я, стиска я. В хладна пот съм цял, хапе ме.

А нея я хапят капките по тревата и ръцете й мъкнат тревата…

Нямам сили да поместя мишката и да изключа плейъра. Трябва.

Толкова е красива. Никога не е била толкова.

 Ако не изключа плейъра, ще грабна монитора и ще го тресна в пода.

Имах се за ревнив, все си мислех, че ще направя война, разбера ли, че си има друг.

До преди двадесет минути, до преди да пусна филма. Свърши. Най-после!

Но лицето й, такова каквото е на филма виждам още.

Тежко ми е, че трябва да й го пусна, а това, което искам е само да я прегърна.

Даже не искам да й говоря, а ще трябва.

Най-малко за да не ми хленчи.

Ако този филм е целял да я намразя, не се е случило. Не.

Последното което чувствах е нещо срещу нея.

Но как така! Доколкото знам, в тази платформа няма как да качат клип без нейно съгласие. Дала го е.

Не е била на себе си.

Била е другата, онази от клипа, не онази, с която живея.

Дори не си е помислила за мен. Дори не ме е предала.

Дишала е изживяванията си, без да съзнава, какво означават, а обикновено е разумен човек.

Толкова влюбена е била или повече от влюбена. Кое е по-силното желание от онова на влюбената? Каквото и да е – изпитвала го е.

 Ще продължим да си живеем както е било. Ще си имам тайна, както тя своята. И така даже ще сме квит. Едва ли ще се занимават с нея повече, след като видят, че нищо не се е получило. И изглеждаме даже по-щастливи, каквито ще изглеждаме.

Сигурен съм. Сигурен съм.

Още по-близка ми се струва. Още по-мила ми е.

Няма логика, не се разбирам.

Влиза и сега повече от всякога разбирам колко я обичам.

И че съвместният ни живот може да бъде хубав, много, много по-хубав отколкото и до сега. Но правя нещо неочаквано за себе си, много силно от моя страна.

Не съм сигурен трябваше ли, но не съжалявам. Оставих я да изгледа няколко пъти филма. Тъжно й е, тъжно й е, че се разделяме.

Казва ми едно: “прости ми”, а аз премълчавам, но същото искам да й кажа.

Враговете ми ще тържествуват. Постигнаха целта си. Разстроиха брака ми.

Само, че направиха нещо много за мен.

Нещо което сега само аз мога да оценя.

А след време, надявам се, ще оцени и тя. Когато срещне някой, някой, който не я мами и не я използва...Но той я направи толкова щастлива, колкото онзи който я мамеше и използваше...

Толкова щастлива, колкото аз не съм създаден да я направя.

Защото онази непознатата, която виждах по лицето й, беше щастливата жена, която тя заслужаваше да бъде.

Месеци са минали. Още пускам филмчето.

Толкова, толкова е щастлива. Обичам тази жена.

3. Наричат ме Носталгия

 Наричат ме Носталгия, а аз съм само изчезнала безследно жена.

Веднъж се качих преди залез на Бялата скала, онази – знаете я, дето се е изрепчила като бял перчем на въодушевен диригент, стърчи на хълма, а от нея града изглежда смирен и кротък. Стоях и се взирах в него и нежна мелодия ме унасяше.

Изглежда затворих очи, изглежда забравих да дишам, изглежда сърцето ми спря. Изглежда забравих коя съм. Изглежда ги чувах на сутринта…Не, не беше на сутринта, а след няколко сутрини. Търсиха ме.

Някой плачеше за мен, чувах го.

Не, не ми беше близък, изобщо не ме обичаше. Истеричен плач, на жена, която обича да крещи и да лее сълзи за някого. Имаше кучета. Не знам как, но ме нямаше и на скалата, и все пак бях там.

Разбирате ли, аз едва ли съм умряла. Разтворила съм се. В едно по-голямо око, което не само вижда, а чува и вкусва, което витае и улавя като с рибарска мрежа чувства и аромати; вкусове на кожи и на устни, на коси и на пъпове, на настръхнали кожа по гръбначни стълбове; на мисли и някои по-особени чувства.

По-особени ли? Какви? Де, да знаех.

Няма ме, но се възприемам. Ето това вече никак не може да се обясни.

След време откриха труп. Уж моят, но не.

Друга беше, също скитница.

Също самотна пътека в гората като мен и други объркани бегълки.

Бегълка ли? Да…Трябва да си го призная.

Не стана това изчезване без мое желание.

Отдадох се на сила, на която не можех да устоя, но я предизвиках сама.

От тогава мина много време.

Няма значение колко години. Много. Не хилядолетия, разбира се. Не даже и столетия.

Обясниха, че съм била болна. Не, не, не. Аз съм жива. Припомням си неща, които вече са ми безразлични.

Не бях в първа младост. Навърших четиридесет и пет преди месец. Само, че в младостта си не съм била толкова красива. Никоя младост не може да бъде толкова красива, колкото бях във вечерта, преди да ме погълне мрака.

Понякога се виждам отстрани в онзи последен ми на Земята час.

Стоя на скалата, опряла лице в коляното си. Вятърът развява косата ми, а тя прилича на слънчеви протуберанси. Червена и ненаситна, по-жива от самата мен.

И в миговете, в които се улавям отстрани…Улавям се с всичките си, повече от двадесет сетива, разбирам какво ми се случва.

Превръщам се в мелодия.

Ярка мелодия.

Мелодия, която някой би нарекъл носталгична, но не, не, не.

Това е новото ми тяло.

Напускам онази съвършена красота, която бях постигнала от себе си и пътувам. Пътувам по-жива от всякога, разнасям се и звуча като живот.

Какво ми се случи?

Честно. Не знам. Постигнала съм онова към което са стремили аскетите, преминала съм в ново ниво на съществуване, но знам, че мога да се върна.

И понякога го правя.

Връщам се. Но не напълно. Само малко. За да направя някого щастлив.

Имам две деца. Момиче на осемнадесет и момче на седем.

Момичето се казва Яса. Момчето Мон. Престанаха да растат.

От вечерта, в която изчезнах не са пораснали и с ден. Щяха да си имат много неприятности. Представяте ли си две вечни червенокоси хлапета.

Изчезнаха и те.

Не като мен. Просто напуснаха дома и скитат. Не се задържат никъде, за да не забележи някой свръхестествената им черта.

Как живеят ли?

Свирят ме. Казах, че се превърнах в мелодия.

Те ме носят.

Яса свири с длани. Прокарва ги по нечие лице и ако човекът може да ме понесе, оставам завинаги в него. Правя го щастлив. Не усеща годините, не усеща трудностите. Живея в него, живее в мен. Изпълнила съм го, давам му кураж. Чува ме и възприема живота си като клип на най-красивата мелодия.

Мон свири на цигулка. По подлезите на големите градове. Онези, които го чуват са напълно обезоръжени. Колкото и да мразят уличните музиканти, красотата или печалта, не могат да преминат покрай него без да хвърлят пари в калъфа на инструмента му. Но има хора, които не го чуват. Не и веднага, при тях идвам със закъснение. Тях ограбвам. Чуват ме и възприемат живота си като клип на най-красива мелодия, както и онези, които правя щастливи, но има една съществена разлика.

Първите ме желаят и с тях правя любов.

Във вторите съм нахлула. Искат да ме прогонят, но не са способни. В борбата си с мен пропиляват живота си.

Има нещо, което не знам.

Дъщеря ми и синът ми не са се виждали от десетилетия. Решиха, че е по-добре така. И са прави. Дори някой да види червенокосата красавица двадесет години след като я е видял за първи път и тя не се е променила, ще реши, че си въобразява. Ще предположи, че това е дъщеря на онази, която е видял някога. Или ако види хлапето с магическата цигулка. Ще допусне всичко друго, но не и че това е същото хлапе. Ако обаче са и двамата, ще е повече от ясно, че не се е заблудил. И няма да има обяснение.

Та, колкото и да се обичаха, трябваше да се разделят. Това, което не знам е, какво ще се случи, когато двамата се срещнат и решат за денонощие или две да ме свирят заедно.

Това ще се случи.

Виждам ги.

В един и същи морски курорт са. Знам, че не бива да го правим, но съм емоция – изпълнила съм ги, тикам ги един към друг.

Тикам ги един към друг.

Не бива.

Тикам ги.

2024

2. Наричат ме Носталгия. Две длани филхармония

 

Сутринта рано се развали колата ми, а трябваше да замина.

Сега не знам къде, но тогава знаех.

Постоянно гледах часовника си и таксито се бавеше. Закъснявах.

Сега не искам да си спомням за какво точно. Стигнах навреме в гарата, но влака имаше закъснение с близо час. Превключих се на призрачен режим, потънах в звуци, цветове и миризми. Можех да си отспя разхождайки се, пиейки бира, гледайки часовника, разписанието или разлиствайки гланцирани прелести на произволно списание.

 

Щеше да се изтърколи бързо времето, ако не беше се появила тя. Любопитно малко същество с огромни очи и неопределим етнос. Кожата му беше смугла, но косата естествено червена, а очите светлосини. Без особено чувство за етикет кацна на саксията зад рамото ми и едната и кубинка висна на облегалката на празният стол до мен.

 

Имаше розова връзка, не беше стегната добре и имах чувството, че ми се хили. Ако приличаше на проститутка щях да я разкарам, но с поовехтялото дънково облекло напомняше по-скоро нахална тийнейджърка, а не беше. Имаше ръст и фигура на тринадесет годишна, но лицето й на жена на средна възраст. Иначе кожата на тънкото й голо краче бе опъната. Зачурулика нещо в ушите ми. Почти не я разбирах. Имаше непознат акцент, а и говореше глупости. Реших, че е туристка, вероятно от Венера и си търси сладки авантюри. Надуваше ми главата, но пък и времето течеше.

-Не се отнасяй така с един трубадур–рече сърдито по едно време-Ти изобщо не ме чуваш.
-Къде ти е лютнята?
-Лютня. Лютня. Китара. Цигулка. Флейта. Хармоника. Сама съм си всичко. Чуй ме, аз съм музикалният инструмент, момичето мечта. Жената на жените. Алегорията на гарата, на хаоса в който има дълбок ред. Аз съм просто глас които можеш да чуеш. Искаш ли да ти посвиря?
Сигурно беше наркоманка.
Свали незавързаната си добре кубинка и я сложи на масата до картофките и бирата. Имаше приятно ухание. Въздъхнах, бръкнах в джоба намерих портфейла и пуснах банкнота.
-Щедро момче-засмя се.
Допря ръце длани до ушите ми.
“Дано не ме видят дъщерите или мама. Жена ми да ме види и да умре от яд. “
Океанът идеше от далече. Четиридесет тежки ключа отвориха вратите на тридесет и осем параклиса, един затвор и един склад за неръкотворни химически съединения. Изсъска сифон на затоплена баня с пулсиращи ускорено кръвоносни съдове по теракотата, ескадрила вертолети се вдигна над вълните, бяха толкова черни, че нощта около тях изведнъж стана светла и осъзнах, че дълбоката тъмнина озарява също тъй както и източника на светлина, замая ми се свят защото се завъртях над водопад, син и бял, агонизираше пронизано с касапски нож бяло агне, трошаха се дървени подпори и се изсипваше прогнило зърно, а мишките цвърчаха ужасено, асфалта се разтапяше и шептеше с дим, воайор простенваше сладострастно. Звуците се свиха на кълбо и се търколиха по наклон. Защракаха медни механизми, железни, сребърни. Среброкос вятър завъртя коса от рок-сцена. Заръмжаха около сто хиляди мотоциклета. Вертолетите се забиха под очните ми дъна. Океана ме глътна и шока се превърна в мелодия. Грешна и пълзяща по костите, романтична завладяваща и материализираща забравените копнения. Твърда метална мелодия с душеваден ритъм и режещо соло. Лек сантимент. Полифония която ме извади от кожата. Станах безкрайно малък свих се на зрънце и после се пръснах за да се разгърна в себе си, но вече по различен.
Странницата я нямаше. Изпуснал бях влака.
Хипнотизирала ме е?

Накарала ме е да чуя вътрешният ритъм!

А може и да е фокус! Вече има всякаква аудио техника.

Но каква беше тази композиция?

Звучеше тъй класически и толкова съвременно.

Защо не съм я чувал досега? Струваше ми се, че всички останали мелодии бяха фрагменти от тази и тя беше самата цялост. Продължавах да я чувам вече по-далечна, вече само въображаемо, припомнях си детайл след детайл. Изпитах усещането, че се виждам от страни, че съм герой от видеоклипа й. Гледах се с интерес. Не знаех как ще постъпя. Ето ме заставам пред гишето и взимам билет за град в който според мелодията трябва да ида. Качвам се.

 

Дръвчето пред прозореца е сложено от режисьора на клипа така, че да е пред очите ми и да е точно на мястото си.

Влакът тръгва, пейзажа се размазва в тон с мелодията.

Влизам в чуждо купе. Заговарям с жената.

Не знам точно какво казвам, не знам на какво се усмихва.

Слизам от влака далеч преди гарата за която съм си купил билет в напълно непознато място. Селището изглежда малко схлупено и тъжно. Откриват се възбуждащи планински върхове, но не към тях ме води мелодията, а към задушената от дим магистрала.

Звучи с профучаващите коли, просветват като илюминации стоповете.

Пробуждам се в огромен камион, кимам на огромният мъжага който ме е качил и гълтам с огромни глътка бира от кутията.

Зазоряване е, а стоя пред часовникова кула. Чувам през мелодията гларуси и от тях разбирам за месторазположението си.
Мелодията леко е утихнала. Тръгвам към чакалнята.
Съзирам сто годишен очарователен скитник с мъдро изражение, медали от бирени бутилки и брада до пъпа. В негата му изписана по лицето долавям нещо познато.
Едва тогава осъзнавам, че съм застанал пред огледална витрина.

1. Наричат ме носталгия. Цигулката

 Цигулката

Доста нормално е в подлез на мегалополис да свири одърпан уличен музикант. Дори температурата да е минус двадесет, че дори и минус петдесет, че и минус повече. Ако този окаяник е дете, това е печално, но също е нещо с което сме свикнали и не привлича вниманието ни. То е призрак, част от декора, не повече от графитите, рекламните плакати и стълбища. Не чуваме музиката, понякога хвърляме пари в шапката или кутията и минути по-късно сме забравили, че това се е случило. В повечето случаи дори не поглеждаме лицето. Но и да вдигнем очи зрението ни се плъзга по него. Забелязва общи белези, не и индивидуални черти. Да го опишем е невъзможно. Ако се наложи да го разпознаем в редица от заподозрени, няма да успеем. В повечето случаи дори не поглеждаме лицето. 

Това обаче привлече вниманието ми.
Хората преминаваха покрай него. Хвърляха често в калъфката на цигулката пари, а то чевръсто прокарваше лъка по струните. Танцуваше с рамене, тактуваше с крака, движеше вежди живо. Завърташе се на место и клякаше, подскачаше и замахваше с лъка като с диригентска палка и пак започваше да го движи живо по струните. Свиреше с цяло тяло и цяла душа. Музика обаче не се чуваше. Струните му бяха фалшиви, може би дори целият инструмент. Приличаше на цигулка, а беше бутафорна играчка. Това не правеше впечатление на останалите, като хипнотизирани от играта му, изглежда чуваха музика. Виждал съм и друг път улични музиканти – деца. Никое не можеше да се похвали с успех подобен на неговия. Не забелязах и един човек да го подмине, а в калъфката се виждаха доста едри банкноти. Върха беше когато една жена бутаща количка с боклуци, дълго, дълго рови из торби и джобове за да намери няколко дребни монети и да ги хвърли. 
Приближих се до него. Обърна се към мен и започна да прави движения като че ли импровизира и ми свири на ухо. 
-Стига!-рекох му властно-Ти не свириш. Добре играеш, но не свириш. 
Заслужаваше си да хвърля пари за театъра му. Изглежда и останалите правеха точно това. С нещо обаче ме раздразни, а и предизвика любопитството ми.
-О, не си чувал тази мелодия, затова ти се струва, че не свиря.-засмя се. Видимата му възраст беше на около тринадесет. Навярно това което ми рече беше научено наизуст. Невероятно е да има такава стилистика. 
-Добре, приемам го. Изсвири ми нещо познато. 
-То е познато, но аз го импровизирам. Ще го чуеш по-късно. Музиката ще те намери.
-Изсвири нещо така, че да го чуя.
-Аз правя точно това.
-Имам предвид да го чуя сега.
-В моментът не си настроен да чуеш каквато и да била музика. Чуваш шумове които приличат на музики. Връщат ти разни настроения в които няма нищо музикално.
-Слушай, малкият, голям философ се извъди. Доста добре говориш за дете на улицата, но не свириш. Изобщо не свириш. 
-Свиря, но ти не допускаш моята музика.
Раздразни ме. Имаше морално надмощие и се държеше като възрастен. Много по-лесно беше да му дам пари и да си замина, но не знам що за дявол ме задържа да споря с него. При всички случаи малкият артист си заслужаваше почерпката. А в подобен кучи студ и най-гладните улични музиканти не са излезли. По-достоен беше от разните псевдо – звезди които свирят на плейбек. И живеят в разкош. При този поне илюзията беше истинска, че я създаваше сам със своята артистичност и очарование, без никаква техника. Помислих си, че е разумно така, но в същото време се чувствах манипулиран и измамен. Две ноти да ми беше изсвирил всичко щеше да свърши. Бях готов да му се замоля. Чувствах се, аз просяка. 
-Как така всички чуват музика, а аз не мога?-попитах объркано.
-Чуват я само някои. Повечето не я чуват, но не искат и да я чуят. Или се боят от нея или не са подготвени да я разберат или не желаят да я разберат или им е безразлична. Това ги различава от теб. Те няма и да я чуят. 
-Слушай, добре се позабавлява. Изсвири ми нещо и да си тръгвам. Готов съм прещедро да си платя. 
-Не искаш да разбереш, че днес ти не можеш да чуеш моя музика. 
-Тогава си тръгвам. 
Усмивката на детето ме смрази. Това беше усмивка на старец. Мъдра и саркастична. 
Махнах с ръка. 
Няма да си платя за измама. Излязох от подлеза и с доста усилия забравих за хлапето. 
Приятелката ми в тази вечер беше много смутена. Питаше ме защо съм толкова отнесен, а аз й отговарях уклончиво. Не можех да й разкажа историята. Щеше да я разтълкува погрешно. Да се чуди защо не съм дал пари на едно дете излязло да припечели в този студ. 
Месеци по-късно й направих предложение. И не чух отговора. Точно тогава музиката зазвуча в съзнанието ми. Момчето свиреше не на една, а на четири цигулки. Нещо дръзко, нещо величествено и непознато. Проникваше до костите ми, кристализираше в тях и се разтапяше. Избухваше и се превръщаше в тръпки които ме обземаха целият и разкъсваха. Престанах да бъда цялост и тяло, а сбор от пулсации. 
Изглежда отговорът й беше: „да”, защото се оженихме. Виждах усмивки, много непознати лица които ми говореха, но не чувах нищо, защото чувах музиката. Нямам представа как се справях и какво движеше тялото ми, но аз общувах, взимах сложни решения, създавах връзки и приятелства, предизвиквах интриги и доказвах способности, грижех се за семейство и растях в кариерата си, а не чувах нищо освен мелодията която ставаше все по-сложна и по-обсебваща. Момчето от квартет се беше превърнало в симфоничен оркестър. Неземно виртуозен. Космически внушителен. Божествено респектиращ. Умопомрачителен. 
Чувствах се мравка, нищожество, виждах се от високо. Дребен, пъплещ и жалък. Исках да спре проклетата мелодия и се ужасявах от мисълта, че ще спре. Неусетно тя се беше превърнала в по-важна част от мен, отколкото е самият живот. 
В това време ме направиха министър на просветата. За да мина за реформатор, а и защото решенията вземаха други вместо мен, но най-вече защото чувах мелодията, орязах няколко наши класици от учебниците. Вдигна се голям вой, но аз не ги чух. Не чух и кудкудякането по мой адрес във връзка с любовницата ми. 
Не чувах съветите на приятели и предупрежденията на врагове. 
Тревожните намеци от тази която все още ми беше съпруга. 
Не чух и детето си как срича. Искаше ми се, много ми се искаше и мразех мелодията. Но знаех, че тя няма да спре докато съм жив.
Не чух и изстрела в другата стая. Когато викнах бърза помощ, знаех, че ще е само за да констатират смъртта на жена ми.
После не чувах хулите и нападките. 
Изпаднах в лошо положение, брадясах и заприличах на отшелник. 
Започнах да пиша стихове, но ги мачках защото изглеждаха дребнави спрямо това което звучеше в мен.
Всичко изглеждаше нищожно. Дори глада, дори хляба когато го имах. 
Алкохолното опиянение което ме пазеше от премръзване и милите думи на чувствителни хора които трябваше да ме опазят от отчаяние.
И в един момент се почувствах неземно щастлив.
Неземно щастлив, че тази мелодия звучи в мен.
И тогава тя ме изпълни, достигна кулминацията на затрогване.
И престана…
Стори ми се шега. Почуках главата си, така както се почуква електроприбор който не иска да работи.
Но мелодията не прозвуча отново. 
Слушах крясъците и грубостите на улиците. 
Останалото беше печал и мълчание.

 

©Стефан Кръстев

2006

Две длани филхармония - 2

 шеста история от поредицата: "Наричат ме Носталгия"

Погледнеше ли се в огледалото с очи на непознат – щеше да види звезда, двадесет и две годишния виртуоз на палката, мокрия сън на десетки хиляди жени; обсебилият душите им. С детско лице, нежни почти капризни черти. Матова кожа, нежна като мелодия. Много тъмно кафяви очи, които съчетаваха любов и агресия в толкова наивна форма, каквато обикновено е типична за децата тръгващи на училище.

Погледнеше ли се през очи на приятел щеше да види суициден работохолик, който се хвърля на повече задачи, отколкото е физически възможно, изпълнява ги всички и по чудо е все още жив. Пословичен женкар и купонджия, но на второто изглежда гледаше като на работа и му беше работа. Партитата са част от живота на музиканта, но той им се отдаваше като публиката си, за да изгуби в нея памет, а и да й звучи по-завладяващо.

Погледнеше ли се през своите очи, а това се случваше понякога, виждаше лицето, което трябва да поддържа и всичко, което го очаква през деня. Интервю по радио в морската столица, запис в студио намиращо се на петстотин километра далеч, до което трябваше да се е добрал след шест часа. Три часа по-късно – концерт. След концерта, почти задължително – парти. По малките часове трябваше да легне за да се наспи, но обикновено лягайки не спеше. И най-страшното беше, че обичаше с цялата си душа тези жени – някои на възрастта на майка му, други – заради чиято възраст можеше да влезе в затвора. До една. Обичаше ги.

Кога се запознаваше с новите партитури, кога ги разчиташе, кога ги заучаваше, кога успяваше да ги усвои. При този вихър от срещи, пътувания и нощни приключения беше невъзможно, но той изглежда не го знаеше.

Това беше Тео Х.

Истината е, че се отпущаше в ритъма на своето съществуване, отдаваше му се, „чуваше го“ като мелодия, която дирижираше. Не би успял иначе, но не си даваше сметка.

Концертът, който го очакваше в настоящата вечер беше в същия морски град, в който астрономически даде интервю преди 24 часа, а за съзнанието му бяха минали поне три седмици.

За пръв път му се случваше да изпревари времето.

Да има няколко часа в повече, които не знае какво да прави. Толкова живял, толкова изпитал сега се почувства дете, за което всяка минута до очакваното време е бездна.

Имаше седем часа, цели седем часа, а после подготовката и концерта след девет часа.

Този път щеше да дирижира популярни мелодии от филми: увертюрата на „Стар Трек. Филмът“, „Дюн“ от Ханс Цимер, „Смело сърце“, „Последния мохикан“, „Стар Трек: Бунтът“, много от „Агент 007“, „Властелинът на пръстените“ – нещо, което се прави често и от стотици филхармонии в света, почти ежедневно.

Но той чуваше различно, знаеше, че е различно, имаше почти недоловими от нормалния слух и интелект подробности. Беше внесъл нотките от своето ежедневие и понеже беше свършил непосилното: да вкара живота си в популярен саундтрак, спечели тези няколко часа.

За пръв път сякаш виждаше морето. Искаше му се да направи хартиена ракета, купи си сладолед и се накапа. Една бабичка го нарече „моето момче“, извади кърпа от джоба и го забърса, след което всички прихнаха. Качи се на виенското колело. По едно време го познаха, една тийнейджърка изписка: „Тео Х.“, при което го обиколиха, едва не го събориха и се почувства като невинно момиче, което някак е попаднало на групова оргия, но хилейки се започна да дава автографи. И се отскубна след като изписа двеста и първия: по чантички, по билети, по бикини, по бедра, по картички. По кутийки от червила, бижута, подаръци за близки у дома. По ризи, по опаковки, по листове с тайнствено предназначение, в това дигитално време. Както се усмихваше почти проплака, че му се ходило до тоалетна, само че той го каза: „мамчета, искам да пишкам“. Сви зад фургоните на лунапарка, а след това със забързана походка, тананикайки си под нос емблематичните тонове от „Агент 007“, сви по едни тесни улички.

Подмина плажа, продължи по камъните.

Седна и забрави, че го има. Превърна се в едно светло щастие.

Свободно състояние на душата. Мелодията, която не може да се чуе и която се рее високо над всичко, което се случва, интерпретира го и пренася в неслучилото се.

Тогава я видя. Червенокоса скитница. Влюби се веднага в нея, а тя му се усмихна.

Приближи се и свали твърде тежката за горещото време маратонка.

Срещнаха погледи. Той успя да каже само: „По дяволите!“, а тя:

-Нали? Ще ти разкажа една история. За брат и сестра, които обикалят много, много години, разделени един от друг. Всяка просякиня си има история, нали? Ще пуснеш ли нещо в обувката?

Тео Х. бръкна в джоба, намери развалените банкноти, дори не погледна колко са.

-Проблемът е, че тази история е истинска – хладно изрече червенокосата, - имаха си една много красива и много сърцата майка, която в една нощ изчезна. Опитала се да помогне на един стар свой съсед. Съвсем професионално. Беше медицинска сестра. Дядо Исус – така се казваше – Исус от години страдаше от неизличимо заболяване. Живееше над нас. Не е можела да направи много и е направила всичко. Само, че е нямало шансове. Разстроила се, защо ли! Не би трябвало…Виждала е смърт на пациенти. Смъртта е част от призванието на тези, които се борят за живота. Не, не би трябвало. Чуваш ли я?

Тео Х. я чуваше, чуваше тази мелодия.

-Кратко боледува. Няколко дни я тресеше. После излезе до близкия хълм. Със завързани очи всички можехме да го обиколим, а тя го познаваше най-добре. Изчезнала е. Просто е изчезнала. Не намериха труп. Търсиха я със седмици. Не. Не е мъртва. И когато я обявиха за такава, спряхме да растем. Сега съм на четиридесет, на колко ти изглеждам.

Изглеждаше на седемнадесет.

-Брат ми е на тридесет и пет, а изглежда на пет-шест.

Вярваше. Тео Х. вярваше във всяка нейна дума, не намираше нищо магическо или фантастично в разказа.

-Трябваше да се борим с живота. Карахме я като улични музиканти. Брат ми е великолепен музикант, а мелодиите, които мама обичаше да слуша ни липсваха. Много ни липсваха. Знаеш какво означава това, нали? Само в тях си връщахме хубавото време.

Момичето се разсмя.

-Наричат го носталгия. Някои и някога. Ама съм глупава, не се представих, казвам се Яса. Искаш ли да чуеш моята филхармония Тео Х.?

Диригентът кимна.

Тогава Яса доближи длани до ушите му. Помилва го.

В началото не чуваше, а само усети, че го целува. С десетки устни по цялото тяло. Лъкатуши с тях, свири по фибрите му, настройва го.

А после до сетна клетка, до сетен атом, до сетна мисъл го превърна в химн, който зазвуча в космоса. Преминаваха комети, блъскаха се в планети. Избухваха. Раждаха се нови.

Яса продължаваше да му говори:

-Трябваше да напуснем родното си градче и да не се задържаме никъде, защото щеше да прави впечатление, че не растем. Трябваше и да се разделим. Две червенокоси деца на едно място щяха да привличат погледи. Липсва ми. Много ми липсва, казва се Мон. Тази вечер обаче ще се срещнем. Достатъчно силни станахме, че да го направим.

Тео Х. не я чуваше вече. Чуваше космическата мелодия.  

Яса тръгна към едната страна на скалистия бряг. Тео Х. на другата. Скоро стигна един подлез и започна да маха с диригентската палка. Не след дълго го познаха. Натрупаха се около него, следейки палката чуваха мелодията, която звучи в него. Постояваха малко.

Тръгваха в произволна посока, забравили задължение, дом, кои са.

Други преминаваха след тях. Виждаха и започваха да чуват, и да забравят, разтваряйки се в по-голямата вселена. 

Преди филхармоничния състав на Тео Х. да се притесни за липсващия диригент се приближи момченце с цигулка. Приличаше на уличен музикант, с омачканото си ретро облекло, съчетало взаимно изключващи се епохи: широки шарени панталони, фланелка „Металика“, боси крачета и цилиндър. Без да каже нищо – засвири на цигулката и с нея, започна да дирижира.

Концертът започна, а това не бяха популярните мелодии. Беше нещо приличащо на тях, но много, много различно.

Концертът беше в Лятната градина, далеч отекваха звуците и привличаха като магнит хиляди хора, на които действаха точно така, както действаше Тео Х. с диригентската палка в подлеза, но понеже достигаха до ушите на повече, действието беше много по-мащабно.

Скоро цялата Морска столица беше овладяна от масовата еуфория.

Нямаше катастрофи. Колите спираха, от тях излизаха хора, без да се притесняват от задръстванията. Нямаше удавници. Никой не влизаше в морето. Известно време звучаха радиопредаванията от града, но скоро престанаха.

Седмица по-късно тежко въоръжени военни застанаха в железен обръч и не пускаха никой да излиза или влиза.

Феноменът беше абсолютно непознат и докато учени и политици търсеха решение, хората в Морската столица спряха да се обличат. Хранеха се само с наличната храна, която ни плащаха, ни някой им забраняваше да вземат. Когато се изчерпи, подкараха само на морския улов.

Нямаше да е достатъчен, ако хората отвън не изсипваха риба с военните катери, които охраняваха града откъм море.

Сексуалните задръжки паднаха с дрехите. Нямаше вече лични партньори. Всяка беше на всекиго, всеки на всяка, но не оскотяваха.

Забравиха за насилие, почти не се разболяваха, а на болните намираха помощ.

Не говориха, но общуваха.

Те бяха част от акордите на мелодията, която беше престанала, но те продължаваха да чуват.

Тя ги свързваше и превръщаше в едно.

Съзнание повече от човешко. Личност повече от всички.

Това беше ехото на жената, която в онази сутрин излезе боса по хълма.

Ходилата й бързо се разраниха, а на нея й се струваше, че с кръвта си сее макове, докато болката стана толкова непоносима, че тялото й се разтвори в светлината на изгрева, а душата й се превърна в мелодия.

©Стефан Кръстев

3.07.2026

Дървесна утроба

„И секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън.”

Матея /3: 10/

 

Настъпеше ли пролетта, затоплеше ли се малко, тя пълнеше колата си с припаси.

Отиваше във вилата си и там прекарваше месеците до застудяване.

Пишеше любовни истории за списания, които не съществуваха, лекуваше се с билки, които не лекуваха, но поне не влошаваха състоянието й. Ремонтираше покривите, гредите, оградите. Служеше си с теслата не по-зле от мъж. Когато нямаше какво да поправи, чупеше. Ей така, после да го поправи. Кроеше планове като например да направи горско училище или кръчма за троли и сатири. В случаите когато написваше истински хубави стихове късаше листовете.

 

Вторият й съпруг мислеше, че се е върнала при първия.

Първият не знаеше, че отдавна е напуснала и втория.

Майка й си мислеше, че си има друг и тя не се стараеше да обори заблудата й, но след двамата беше напълно изчерпана. Не желаеше никого. В тази гора се чувстваше завършена.

Когато е сама.

Когато не подражава на мечтите им за нея.

Ревниви бяха и двамата.

Не даде на никого да я нарани, но живееше в страх. Не си го признаваше и пред себе си, но когато страха отмина почувства колко е изтощена от него.

Провали се и в бизнеса. Губеше пари за да работи.

Накрая погледна трезво, печелеше достатъчно от наемите, които получаваше от фирми за имотите наследени от баща й. В началото й хрумна сериозно идеята да се захване да пише любовни романи.

Вилата и самотата й я предразполагаха. Бързо обаче се отегчи, а започна да съпреживява твърде дълбоко героите си и да се разстройва.

Освен това докато пишеше губеше прекрасната природа.

Затваряше се и не слушаше птичките, въздуха не хапеше дробовете й и не замъгляваше разума й.

Навсякъде можеше да пише така, но само тук можеше да вижда и да се наслаждава на всичко това което я обграждаше.

 

„Не са плод за гората писаните любовни истории…Друго трябва да направя, друго…”

 

Обичаше да се катери по дърветата и да къса листа. Казваше си, че им прави прически. Като осъзнаеше колко инфантилно се държи се смееше буйно.

 

„Ето, смеха е плод за тази гора…”

 

Знаеше всички пътеки, но започна да проправя свои. На два пъти помогна на изгубени деца да намерят родителите. Веднъж обстреля бесен вълк хвърлил в паника близките села. Скрила беше и беглец от закона. Стори й се много романтично и спа с него, а после се почувства противно. Не би повторила грешката си, но друг беглец така и не срещна. За сметка на това постоянно откриваше нови маршрути за пътеки. И проправянето на пътеките, за разлика от мъжете, никога не я разочароваше.

Някои нощи чуваше гласове. Бяха обикновено на животни, но имаше и по-различни. Вероятно бяха на призраци. Не можеше да си го обясни иначе. Приличаха на човешки, а не бяха точно човешки. Идваха от места за които знаеше, че са непроходими. Понякога ги чуваше откъм дъното на Черното дере в което нормален човек не би слязъл и през деня, а ненормален не би успял да оцелее. Друг път й се струваше, че идат от нея и пак си сваряваше отвара от онези билки които вече знаеше сама, че не помагат.

Една нощ обаче гласа разкъса сърцето й. Не можа да издържи. Стегна патрондаша, метна пушката и тръгна по посока на гласа. Имаше нещо различно в него. Молитвено, отчаяно, болезнено. Предположи, че някое зверче е попаднало в бракониерски капан. На няколко пъти престана да го чува. Залута се. Помисли си, че ще стигне късно, а колкото повече се приближаваше сърцето й по-буйно подскачаше. Не смееше и да си го помисли сериозно, но гласа приличаше на детски.

Когато го чу съвсем от близо и не можеше да сгреши едва не загуби съзнание.

 

-Къде си….Къде си? Кажи миличко…

 

Хлипът който чу беше съвсем слаб. И тогава фенерът й спря. Хвърли го ядосана.

 

-Обади се! Моля те, обади се. Тъмно е, не мога да те видя.

 

Детето мълчеше.

 

-Обади се. Кажи нещо, плачи, плачи…Плачи говедо такова! Плачи за да те чуя. Все плачем да не бъдем чути, но ти си мъничко. Много си мъничко…Плачи! Плачи, моля те…

 

Кратко изхлипа. Намери го по-скоро интуитивно.

 

Беше свито в една хралупа. Поставено като в ембрионална поза като в утроба.

 

„Но как е възможно! Това е бебе! Как го чух толкова надалеч…”

 

Бръкна в хралупата. Все едно акушираше дървото да роди. Детето се плъзгаше, пъпът му се беше заплел в клоните. В един момент и се стори, че умира, а после чу плача му мощен, възвестяващ живот. Залюля го. Притисна го в гърдата си, запя му и тръгна към вилата.

 

„Тази нощ ще се погрижа за него, а утре, утре ще го предам където трябва. На това дете му трябват грижи. Каквито не мога да му дам.”

 

Но на другият ден се изля най-силният порой който беше виждала. Опита на няколко пъти да потегли, но колата боксуваше, боксуваше докато накрая съвсем затъна. Валеше и през нощта и на следващият ден.

 

Знаеше, че е рисковано за детето сухото мляко, но не разполагаше с друго. И докато се боеше, че няма да оцелее се превързваше по-силно към него. Когато дъждът спря и пътя й бе отворен реши, че това ще бъде нейното дете.

 

Обичаше като шега да казва истината на майка си:

 

-Да знаеш това момче не е мое. Намерих го в една хралупа.

 

По-възрастната жена се усмихваше тъжно.

 

-Ще ми кажеш ли поне кой е бил сатира?

 

Обикновено разговора им свършваше дотук. Можеше да го препише на измислен или на някой от тези които не искаха от нея деца и я караха да живее с мисълта, че тя не ги иска. Предпочиташе да премълчи. И без това твърде много лъжи щяха да тежат върху малкия. Твърде невероятна беше появата му. Понякога имаше чувството, че това не е изоставено дете. Твърде интелигентно и чувствително беше за да е на родители, които захвърлят отрочето си.

 

„По-скоро е на самото дърво отколкото на лумпени които напоследък май се срещат доста често.”

 

Настръхваше когато прочетеше във вестник или чуеше от телевизията за захвърлено дете в контейнер за боклук или градска тоалетна.

 

Сърцето й не даваше да приеме, че с него се е случило точно това, а и изглежда самото дете го опровергаваше. Научи се само да пише и да чете, а нямаше и пет години. Пееше като славейче, мелодиите сякаш извираха от него. Не беше ги чувало, защото не беше ги чувала и тя. Когато запееше гората изплуваше в съзнанието й, разлистваше се, превръщаше се във видение в което реалността чезнеше.

 

Неведнъж го беше питала на какъв език е и какво означава песента, а то само вдигаше рамене. Играеше като другите деца, дори в известна степен беше по-буйно от повечето, но пък на моменти разсъждаваше като възрастен човек. Използваше език който дори много от по-големите нямат.

 

Отначало това я правеше горда, но впоследствие започна да изпитва страх. Децата щяха да странят от него и да се досетят, че е различно. Може да прозрат дори истината, че то не е нейно дете и може би изобщо не е човек.

 

В топлите месеци го взимаше със себе си във вилата. Питаше го често дали останалите деца не му липсват, а то клатеше глава. Казваше, че му е добре сред птичките и тревичките. И изглеждаше искрено. Познаваше пътеките едва ли не по-добре и от нея. Чувала го беше да си мърмори нещо, все едно говори с цветовете около себе си. Веднъж го видя как гали див заек. Зачуди се как е възможно, а то рече, че всички зайци и не само зайците го познават. Прииска й се да му каже истината, но не успя.

 

Седмица по-късно я втресе. И пак валеше като тогава. Нямаха гориво. Не му даваше да излиза от къщата. Зави се през глава и излъга, че й е топло, но после й стана толкова зле, че не различаваше кошмарите от действителността.

 

Когато се поопомни разбра, че е излизало защото камината гореше буйно.

-Лежи, лежи. Нацепих дърва. Ще ти направя отвара.

 

За разлика от нейните неговите отвари лекуваха. Наричаше билките със свои собствени имена и знаеше добре какъв е ефекта им.

 

„Не е. Не е това на което прилича. Не е обикновено дете. Ще му разкажа. Веднъж да се оправя и ще му разкажа. Ще го заведа до майка му от която го отнех.”

 

-Май доста се забави?-попита като се почувства по-добре.

 

-Жал ми беше да отсека живи дървета. Сетих се за едно с хралупа…

 

-Какво! И отсече него….Защо, защо…

 

-Много тъжно изглеждаше….”и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава плод, бива отсичано и хвърляно в огън…” Но защо плачеш! Какво ти е! Какво ти е, мамо….