"Пукнатини", след премиерата още пиян от емоция

 

Истинските драми не се случват на фалшиви хора. И независимо с какво се е фалшифицирал човек: с материално благосъстояние, семейна рутина, творчески или други социални успехи: отдолу носи истината си и е възможен, твърде възможен в живота на всеки онзи решителен и разтърсващ миг, когато сякаш се пробужда и тази истина започва да кърви и боли.

Те са четири обикновени жени, но са и четири престъпници.

Всяка от тях е отнела човешки живот. Не, никоя от тях не е урод, не е садист, не е роден престъпник или възпитан по улиците и бедняшките квартали звяр.

При тези жени е по-лошо, защото наистина са човеци. Човеци в пълния смисъл на думата. От тези истински човеци, на които се случват и истинските драми.

Техният бит е сред по-истински, макар и едва ли всички толкова тежки, колкото тях четирите, престъпници. Донякъде са се разтворили в средата, но всяка е опазила част от себе си и в това: малкото и опазеното е истинската, открояваща се индивидуалност. И тя се разкрива в рамките на един социален бунт.

Социален?

Да. Така изглежда.

Те са шивачки. Прецакват ги с почивките, прецакват ги с възнагражденията. Има за какво да недоволстват. Има.

Средата, която живеят е несправедлива, несправедлива, несправедлива, но тя е фон.

При това почти невидим. Ти (т.е. зрителят) си част от този фон.

Ах, как обича и как умее да създава Надя Панчева (режисьорът) този ефект. В „4+1“ където героят е духът на Янаки Манасиев, се намираш в галерия или в създаваща чувство, че е галерия камерна зала. В „Олеана“, сякаш си в студентска аудитория. Границата салон-сцена; художествена условност-обективна реалност в нейните пиеси сякаш изчезват.

И тук, в най-социалната и най-болезнената драма, пропита с вопли и суров реализъм си сякаш затворнически фон, по-точно: ти си онзи невидим водещ разпитите следовател, в какъвто въображението ни превръща винаги, когато се гръмне някоя подобна медийна сензация. И искаме да сме там: да знаем всичко, да научим всичко и…да осъдим. Доста често.

Е, Надя Панчева ни дава тази възможност.

И с това ни превръща в част от онази среда, срещу която имат всички причини да се бунтуват затворничките.

Да, но точно това, което заявяват ли е тяхната цел?

Не. Няма да кажа. Ако има категоричен отговор и го напиша сега ще е спойлер. Като писател от всичко най-силно мразя спойлерите.

Ако няма категоричен отговор не искам да ти повлияя и със своето мнение.

Според мен бунтът е повече от социален. Има го социалният момент: тези жени трябва да бъдат чути. По-всичко от силно се нуждае демонът им (или ангелът им) от тези самопризнания.

От самото начало докрая се търси инициатора?

Възможно ли е да има такъв?

Ако има: сам знае ли го?

Докато гледах пиесата си припомних един епизод от детството. Били сме осми клас, т.е. било е 1984 (буквално, без препратката към Оруел)година. „Онова време“, дисциплината в училищата не беше същата каквато е днес.

В един прекрасен ден, кой знае защо ни хрумна „на всички“ да избягаме за цял ден от часове. Имаше след това подобен разпит.

Кълняхме се, вярвахме, готови бяхме на всичко и това беше истината за нас. Някак се разбра и наказаха „виновниците“. Дойде ми много несправедливо, според мен всички го решихме.

След време „инициаторът“ си ми обясни в приятелски разговор, с усмивка, леко надменно (че ми отваря очите, а че аз съм наивен), но без никакво лошо чувство, че наистина си е било точно така. Той и наказаното с него момиче, наистина разпалили събитието.

Минаха години. Сега не съм сигурен дали той не е наивният.

В тези бунтове всеки носи нещо от себе си. Всички вибрират на еднаква честота, затова се и получават.

Рядко го отнася най-виновния и никой не знае кой е. И изобщо има ли такъв.

Но общото е само повод да се разкрие частното.

Великолепната Надя Дердерян, която наскоро се превърна и във всеобща българска любимка с ролята си в „Мамник“ от самото начало прави впечатление на твърде интелигентна, твърде емоционална и твърде богата нравствено, че да е в този затвор.

При това разбираме, че е отнела живот. Какво може да се е случило?

Какво пък може да е сторила една медицинска сестра, че да е сред убийците? (Милена Ерменкова)

А как може една майка да отнеме детски живот, без да е звяр! (Диана Ханджиева)

Защо приличащата най-много на агресивна престъпница се оказва най-далече от това, което поведението й подсказва? (Мария Рушанова)

Реалистични ли са изобщо подобни образи?

О, да! Много реалистични!

И много разтърсващи!

Те са сред нас. Понякога стигат до затвори и лудници, понякога – не. Просто изчезват от живота ни. Потъват в морето от изживявания, оставяйки въпроси в подсъзнателното ни.

Как ли ще приключи този обречен бунт?

Има ли смисъл от такъв!

„Пукнатини“ трябва да се гледа. 

Между творбите

                                                             

Не мога да разбера тези артистки като нея. Една такава с шарена коса.

Синьо, резедаво, виолетово, розово, рошаво. Асиметрична прическа.

И усмивката й асиметрична.

Изкуството й не разбирах. Приличаше на умопомрачение. Паяци разни и еднометрови пришки с човешки лица, тоалетна чиния с философско изражение, подобие на клонка със седем пъпки, напомнящи седем ерекции и едновременно с това ококорени зеници. И това бяха най-скъпите неща в експозициите й.

Иначе имаше човекоподобни жребци и кобили, преплели тела и разрошили гриви. Имаше и страхотно дупе и приличаше на фигурка която исках да пъхна в джоба си, до сърцето. Толкова малка изглеждаше. Очите й – дяволия, създаваха налудничавото усещане, че са по-големи от нея. Кикотеше се като тийнейджърка.

Доста невъзпитана тийнейджърка, но й отиваше.

Пращах й цветя, кикотеше се.

Каних я на вечеря, умираше си от смях.

Питах ли я какво смешно има, разридаваше се. После сама ми позвъняваше и ми казваше, че не е откачила. Изглежда аз съм откачил, опитвах се и не успявах да си спомня да съм казала нещо с което да предизвикам тези думи. Просто й бяха смешни ухажванията ми и толкова.

Казах й, че ми харесва такава. Промърмори, че и тя ме харесва.

После поиска да се срещнем.

После пихме по чашка, две.

После изпадна в откровения.

Говореше, че спи с този който не й харесва, а не с този който й харесва. Защо, много просто, с милувки ваела.

Можела да направи от материала на този който не й харесва, нещо което да й хареса, а от този който й харесва не искала да прави нищо, за да не го развали.

 

-Аз съм творец. Разбираш ли? Мога да се наслаждавам на даденото от разстояние. Докосна ли се до нещо, изменям го. Ти ми харесваш, за това не искам да те докосвам. В туй ми е и проклятието. Защото ме привличаш.

 

Попитах я какво да направя за да не ме харесва толкова. Каза, че ми е сърдита, но още ме харесвала. След малко я измъкна пред очите ми някакъв идиот. Страхотна фигура, но се смееше инфантилно. Да му имах раменете! И самочувствието. Защо ме лъже и се лъже, че не й харесвал. Пийнах още две три, сломен и категоричен в оценката си, че живота е несправедлив.

Аз не се харесвам, а това е най-неприятното след това, че ме харесва тя и поради това не иска да ми помогне да се харесам повече. Съвсем се объркаха мислите ми. Реших да пия още, но май не ми сервираха.

 

Хрумна ми да потърся мнението на независима трета страна и попитах някаква жена харесва ли ме. Без да й казвам какво искам да чуя, съвсем искрено, потвърди, че на нищо не приличам. Така ме зарадва, че поисках да я целуна. Тя се разпищя. Мисля, че ме подгони полиция, защото побягнах. В началото бързо, а после с учудване забелязах, че съм набрал светлинна скорост щом виждам тунела от размазани звезди. По-късно разбрах, че ме е треснала кола.

 

Лежах в болницата, цял в гипс и шевове.

Косата ми остригана, за да ме зашият и под нея. Носа ми пихтия.

Челюстта ми по някакво чудо здрава, но голяма част от зъбите липсват.

Малката пеперудка стои до мен, хлипа, гали гипса, а ръката отдолу ме сърби.

Пита ме как точно ми се случи.

Аз от своя страна я питам, харесвам ли й още. Не съм ли достатъчно грозен за да правим любов. Гледа ме гузно.

Пита ме, да не би да съм го направил за нея. Не знам какво да й отговоря. Каквото и да кажа няма да съм искрен. Просто не съм сигурен, а и от упойките съм тъй дрогиран, че си мисля едни глупости, говоря други глупости.

Избухна изведнъж. Разплака се. Каза, че ме обича и не иска да ме изгуби. Всеки ден идваше. Говореше ми сладко. Оздравявах бързо. Изписаха ме. Преди да се любим с болезнен глас, почти през сълзи, изрече:

-Пострада заради мен, но аз ще ти дам своето усещане за красота. И в следващите часове разбрах какво имаше предвид. Толкова нежна беше, че се разтапях. Такова чувство имах. Превръщах се в материала й и тя твореше от тялото ми, не просто го любеше, а насладата беше с пъти по-силна от изпитаната от мен любовна наслада до този момент. Накрая лежах толкова изтощен, че пръст не можех да си мръдна. Чувствах се на небесата, а тя се изправи, огледа ме критично и промърмори:

-Добре започна. Сега виждам колко още работа по теб има. Ще трябва да мине време, да поулегнат впечатленията ми, тогава ще те продължа… След това ме пренесе в работилницата и ме постави между другите си незавършени творби от глина, мрамор, метали, мъжка и женска плът.                                                                                           

 

Преглътнатият гняв

Знаеше, че ще са заедно. Беше го чувствала и сънувала. Забелязваше се.

Помирисваше го. Искаше комедията да свърши.

Изневярата приемаше, но не и лошата актьорска игра.

Той си беше сменил одеколона и цветът на очите му се различаваше. Точеше се лига в тях. Повръщаше й се като срещнеха погледи. Все едно храчеше в очите й. Призляваше й от усмивката му. И от гузното му поведение. Като не може да кръшка, защо кръшка. Като се чувства виновен - да ходи на неделни литургии или да пие бира. Да гледа порнофилми или да си купи бинокъл. Вбесяваше я, че е разсеян, че е загубил увереност, че е готов да й лиже подметките, защото чувства вина към нея. Мислеше си, че я мами.

Не, не я мамеше. Изобщо не я мамеше. Всичко се виждаше. Беше прозрачен като бистра водица. Кретен. Не можеше да го понася. От яд го изцеждаше в леглото и го оставяше без дъх. От яд му гукаше мило, въпреки, че й се искаше да го удуши. От яд, се правеше, че е наивна и не забелязва нищо, защото щеше да го разкъса. Той пък се държеше още по-виновно и глупаво. Толкова глупаво, че чак я довеждаше до мисъл за убийство и самоубийство. Несериозни, но тревожни като симптом.

Помисли си и тя да му сложи рога, но нямаше да бъде честно. За разлика от него, тя умееше да играе. Щеше да й е жал, а виновният беше той.

Да го напусне без да му каже нищо, пак не вървеше.

Да му признае, че се досеща изглеждаше нелепо. Щеше да отрича и да продължи да се прави на смешник.

Излъга за командировката. Видя я когато влизаше във входа. Чака около двадесет минути. Изкачи се по стълбите. Отключи съвсем безшумно. Очакваше да е седнал на канапето, тя в него, а той да целува гърдите й. Да я грабнал в ръце и допрял в стената, а тя да хапе рамото му. Да са под струите в банята. Да е коленичила пред него или широко разтворила бедра, а той да е забил глава между тях. Да се търкалят по пода съборили саксиите. Да са обърнали свещите и винените чаши и да го правят на масата. Да е нацапана със сметана и той да я обира с език. Да са в спалнята, а тя облякла нейната нощница.

Те обаче се бяха гушнали пред телевизора. Ядяха пуканки и си говореха глупости.

Това наистина й причини болка.

Не беше подготвена за него.

Прималя й. Стана тъмно. Зъл демон се разкрещя. Бръкна в чантата за пистолета. Беше газов, не боен. Но и истински куршуми нямаше да им са достатъчно. Значи все пак я бяха лъгали. Мислеше си, че само се чукат, а те ядяха пуканки пред телевизора. Сети се за сатъра в избата. Дано не е ръждясал. Не, по-добре да е ръждясал и да се счупи когато го стовари в малката й главичка. После реши да вземе бензин, да се залее, да щракне клечката и със скок да ги прегърне. Сълзите й текнаха обратно, вместо от очите навън, навътре в нея и я тровеха. Предизвикваха гърчове, горещи и хладни вълни, лудост и частична халюцинация. В един момент всичко и се стори много глупаво.

„Причината е в косата. Тя е руса, а аз съм чернокоса…Глупости, да не ядем пуканки с косите си…”

Изведнъж пуканките престанаха да са пуканки. Това бяха мигове от живота й. Мигове от нейният живот с които тези двама канибали се хранеха и облизваха. Устните им бяха в кръв, имаха вампирски зъби, по брадите им се стичаше сок, а пуканките чувстваха болка. Мигове на надежди и мигове на разочарование, лентяйство и надбягване с живота, любими думички и любими вкусове, цветове и фрагменти от забравени пейзажи и мелодии, наивни решения и неочаквани постижения, смях и прехапани устни, комични сериали и филми на ужаса …Всичко беше се превърнало в пуканки и двамата ги мляскаха. Хрупаха ги и си гукаха.

Спомни си за комшийката която й предложи киселина за да отпуши мивката. Така направила със своята. Сети се за бабаита дето й се сваляше и за който се говореше, че си вади парите с поставяне на взривни механизми за сплашване. Тръгна към гаража да направи факлите с които смяташе да опожари, но се върна. Още се надяваше да види как правят секс. Сърцето й искаше да спре, а беснееше. Всичко се люлееше. Дяволи пълзяха по стаята. Подът се пропукваше. Ставаше все по-тъмно. След туй пода и стените, телевизора и двамата пред него, стъклата и всичко зад тях стана алено. Огън който не изгаряше. Кръв която не се стичаше. Устни които не се движеха. Дяволски алено. Страстно алено. Като индиански пера, като пера на жар-птица. Като война. Като пуканки преди да се пръснат. Изтезаващо алено. Алено като преглътнат гняв.

Помисли си, че умира, но не можеше. Колкото да й се искаше.

Част от нея се откърти. Падна и се пръсна. Битието възвърна реалните си цветове.

Излезе от апартамента тъй тихо както беше и влязла.

Още не знаеше какво ще стори. За всеки случай нямаше да остави нещата така. После ще му мисли. Олекна й, но още трепереше. Усмихна се, живота продължаваше, а и всичко изглеждаше по-пъстро от преди.

Влезе в бистрото да пие бира.

-Много ти отива този цвят-направи и комплимент бармана.

Огледа се в никелирания бар. Не можеше да си го обясни. Не помнеше да се е боядисвала. А косата й беше алена. И прекрасна.

Голямата радост на един либерален гей

 

Първа снимка. Радост невиждана в блога на един праволинеен наш либерал: възпитаник на частно училище Космос, човек парадиращ със своята хомосексуалност; обичащ да маха назидателно с пръст, по принцип недолюбващ особено Тръмп, но сега възвисяващ го до небесата; човек, който разпалено обясняваше колко възвисяващи човечеството били олимпийските игри в Париж, който въпреки, че няма ценз води театрална школа и неща да мисля за родителите си, които са поверили децата си на такъв, че дори му и плащат, но мисълта ми е друга:

Човек, който сам работи с деца и макар никога не е бил родител, ни ще бъде, много често говори за родителската безотговорност и засяга темата с отнемането на родителските права, както и с правото на хомосексуални двойки да осиновяват деца, за които не са полагани достатъчни родителски грижи, изпада в щастлив екстаз и за него Иран е "освободен".

На последната снимка е ученическата чанта на едно момиченце, което никога няма да се върне от училище в дома си. То не е учило в частно училище Космос, нито предполага, че има такова (според мен не й и трябва), но дали има по-малко право на живот от "избраниците", за които тя е просто цена. 

Същият този човек е и съдебен заседател. Български съдебен заседател, но това намирам за...чист формализъм. Зловеща символика. Защото независимо дали се намира в съдебната зала или не, този човек издава присъда.

На самия него също гледам като на формализъм и като символ на един социално-психологически профил, който налага своите мерки над обществото ни, а е на напълно бездушен и емоционално кастриран индивид. 

Благословени нека са на небесата си тези 175 чисти мъченици. 

Имам си колелото и риска

 

Изглежда лявата ми ръка никога няма да се оправи напълно.

Не знам как я ударих така, че продължава да ми създава чувство за дискомфорт. Ако трябва да държа пълна чаша с нея, половината ще я изплискам навън. Толкова трепери. Ако трябва да подам химикал – треперенето е очевидно. До към 30-35 години така ми трепереха и двете ръце. Особено когато се развълнувам. После…не разбрах кога и как превъзмогнах този много неприятен физически дефект, но след падането с колелото миналия юни – лявата ми ръка е както някога. Сега и наболява. Китката ми бързо се уморява. Иначе пак вдигам от лежанка 8-9 пъти 90 килограма, но си боли.

Чакам с нетърпение да се стопли. За да се кача на шосейката и да подкарам по околностите. Лявата ръка е особено важна, защото отляво ми е движението. Блъскан съм вече два пъти. Първият път от тир, но тогава само изпсувах и се разминах с една счупена ръкохватка на кормилото и вдигнат адреналин. Вторият път беше около два месеца след голямото падане. Този път беше по-сериозно, но си продължих пътешествието. Удариха ме пред Пордим, но макар и много уплашен стигнах до Деветашката пещера, а после още по-уплашен по шосето до Крушуна. След Крушуна много дълго не карах. При Летница спуках гума и Боби ме взе с колата.

Голямо облекчение, защото нямаше да се предам. Все като чуех звук усещах как пак ще ме блъснат, този път фатално. Мразя да се страхувам и щях да се боря до последно със страха, който все пак е обясним след като няколко часа преди това ме бяха блъснали…доста яко.

Съзнавам, че с тази ръка и фобията, която си развих увеличавам опасността с поне 40%. Всъщност…не знам с колко. Така се говори за всичко днес. Слага се някакъв процент, който не е точен, а само илюстрира. За всеки случай наистина ще е по-опасно от друг път.

И колкото и по-остро да чувствам опасността заради фобията си, толкова по-сладко ми става, че рискувам.

Най-опасното ми каране беше в София. Направих си един чудесен лек крос от централна гара до Панчаревското езеро. После сбърках и реших да карам по една магистрала. Даже не помня колко ленти беше, но в някои моменти бях между два камиона. Засмукваха ме от двете страни, като в същото време ехтяха клаксони от нерваци, които ме виждаха, че съм там където не трябва, като че ли, като го разбера, ще се телепортирам на безопасно място. Поне 7-8 километра съм карал така, докато излязох на тротоар, после намерих велоалея.

Само като си помисля, че пак ще съм по шосетата чувствам тръпките като тогава.

Ужасно, но си имаше и един гъдел, много приятен гъдел, сравним по острота само със сексуална възбуда; имаше и друго, съпровождащо гъдела: много цветове, много цветове в съзнанието ми; около мен кипеше от коли, прелитащи в посоките си с бясна скорост, но в главата ми движението беше още по-бясно и по-цветно.

Рискът понякога е сладък, много сладък.

Усещам, че искам да се върна към него, най-вече за това, че тогава се чувствам…своя собственост. Аз съм се наврял в тази ситуация. Не ме е поставила житейска необходимост в нея. Не ме е принудил някой урод, който си мисли, че има власт над мен.

Няма ТЦК.

Няма НПО-та, които са толкова нагли, че обсебват и си присвояват свободни територии, заплашват туристи и така-нататък.

Сам съм! Сам.

Със съдбата (?), а не вярвам в съдба.

Ако нещо стане ще съм си виновен сам. И в този миг си доказвам, че над мен е само моята и Божията воля.

Могат да ми вземат парите от джоба, колко му е. Както смениха валутите ще сменят и носителя им. Ще изчезнат материалните пари, а станат ли всички дигитални, тогава реално ТИ НЯМАШ ПАРИ.

Разполагаш с част от тези, които си заслужил, но останалите не са в теб, ако „Големия брат, Дигиталния татко, Световният настойник реши…няма да ти даде, нищо, че се заблуждаваш, че е било твое. Не е ли в теб, не е твое.

Дори справедливостта не е ли в теб не е твоя.

Дори любовта. Всъщност – любовта не може да е нечия.

Много скоро няма да имаме нищо материално.

Ще разполагаме като деца с това, което им дават родителите, нас – неправителствени организации и други содомити.

Като решат ще ни сложат и трите шестици на ръката.

И както хващат украински мъже по улиците и ги пращат на фронта, могат да ни вземат за това или онова най-скъпите хора.

Искам до последно да знам, че поне МОЕТО ТЯЛО СИ Е МОЕ. МОЯТА ДУША СИ Е МОЯ. И ВОЛЯТА МИ ИМА ПОВЕЧЕ ПРАВА НАД ТЯХ, ОТКОЛКОТО БРУТАЛНИТЕ КРАДЦИ НА СЪЩНОСТИ, КОИТО ПРОЯВАВАТ ПРЕТЕНЦИИ НАД СОБСТВЕНОТО МИ СЪРЦЕ, НАД СОБСТВЕНИТЕ МИ РЪЦЕ И ЗАДНИК!

Майната ви! Имам си колелото и риска!

Още 30 дни и второ издание на "Кланица за чародеи"

 Тя никога не е виждала света извън оградата.

Чародеите са й казвали какъв е той.
А светът е казвал, че те са луди.

Когато стар агент на ЦРУ започва да търси гении сред „побърканите“, той открива нещо повече от талант – открива Хапла.

Гангстери.
Тайни духовни измерения.
Преследване от безмилостната Стръвница.
И истина, която някой иска да остане погребана.

„Кланица за чародеи“ – роман между ърбън фентъзи и философска притча, с екшън, хорър и любов, които не оставят място за дишане.

Второ издание – съвсем скоро. Само електронно.

Много точно и синтезирано описание от ИИ на блога и името му

 Археологията на подсъзнателното е метафоричен образ за разкриване на скрити, дълбоки психически слоеве — спомени, желания, страхове — които формират личността. Тя наподобява археологически проучвания: изваждане на фрагменти от миналото, които обикновено остават в сянка. Подсъзнателното не е пустота, а сложна структура от символи, която може да се разчете чрез сънища, творчество или анализ. Важно е да се разбере, че този процес не е само аналитичен, но и творчески — като превръщане на неясност в смисъл.