Дървесна утроба

„И секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън.”

Матея /3: 10/

 

Настъпеше ли пролетта, затоплеше ли се малко, тя пълнеше колата си с припаси.

Отиваше във вилата си и там прекарваше месеците до застудяване.

Пишеше любовни истории за списания, които не съществуваха, лекуваше се с билки, които не лекуваха, но поне не влошаваха състоянието й. Ремонтираше покривите, гредите, оградите. Служеше си с теслата не по-зле от мъж. Когато нямаше какво да поправи, чупеше. Ей така, после да го поправи. Кроеше планове като например да направи горско училище или кръчма за троли и сатири. В случаите когато написваше истински хубави стихове късаше листовете.

 

Вторият й съпруг мислеше, че се е върнала при първия.

Първият не знаеше, че отдавна е напуснала и втория.

Майка й си мислеше, че си има друг и тя не се стараеше да обори заблудата й, но след двамата беше напълно изчерпана. Не желаеше никого. В тази гора се чувстваше завършена.

Когато е сама.

Когато не подражава на мечтите им за нея.

Ревниви бяха и двамата.

Не даде на никого да я нарани, но живееше в страх. Не си го признаваше и пред себе си, но когато страха отмина почувства колко е изтощена от него.

Провали се и в бизнеса. Губеше пари за да работи.

Накрая погледна трезво, печелеше достатъчно от наемите, които получаваше от фирми за имотите наследени от баща й. В началото й хрумна сериозно идеята да се захване да пише любовни романи.

Вилата и самотата й я предразполагаха. Бързо обаче се отегчи, а започна да съпреживява твърде дълбоко героите си и да се разстройва.

Освен това докато пишеше губеше прекрасната природа.

Затваряше се и не слушаше птичките, въздуха не хапеше дробовете й и не замъгляваше разума й.

Навсякъде можеше да пише така, но само тук можеше да вижда и да се наслаждава на всичко това което я обграждаше.

 

„Не са плод за гората писаните любовни истории…Друго трябва да направя, друго…”

 

Обичаше да се катери по дърветата и да къса листа. Казваше си, че им прави прически. Като осъзнаеше колко инфантилно се държи се смееше буйно.

 

„Ето, смеха е плод за тази гора…”

 

Знаеше всички пътеки, но започна да проправя свои. На два пъти помогна на изгубени деца да намерят родителите. Веднъж обстреля бесен вълк хвърлил в паника близките села. Скрила беше и беглец от закона. Стори й се много романтично и спа с него, а после се почувства противно. Не би повторила грешката си, но друг беглец така и не срещна. За сметка на това постоянно откриваше нови маршрути за пътеки. И проправянето на пътеките, за разлика от мъжете, никога не я разочароваше.

Някои нощи чуваше гласове. Бяха обикновено на животни, но имаше и по-различни. Вероятно бяха на призраци. Не можеше да си го обясни иначе. Приличаха на човешки, а не бяха точно човешки. Идваха от места за които знаеше, че са непроходими. Понякога ги чуваше откъм дъното на Черното дере в което нормален човек не би слязъл и през деня, а ненормален не би успял да оцелее. Друг път й се струваше, че идат от нея и пак си сваряваше отвара от онези билки които вече знаеше сама, че не помагат.

Една нощ обаче гласа разкъса сърцето й. Не можа да издържи. Стегна патрондаша, метна пушката и тръгна по посока на гласа. Имаше нещо различно в него. Молитвено, отчаяно, болезнено. Предположи, че някое зверче е попаднало в бракониерски капан. На няколко пъти престана да го чува. Залута се. Помисли си, че ще стигне късно, а колкото повече се приближаваше сърцето й по-буйно подскачаше. Не смееше и да си го помисли сериозно, но гласа приличаше на детски.

Когато го чу съвсем от близо и не можеше да сгреши едва не загуби съзнание.

 

-Къде си….Къде си? Кажи миличко…

 

Хлипът който чу беше съвсем слаб. И тогава фенерът й спря. Хвърли го ядосана.

 

-Обади се! Моля те, обади се. Тъмно е, не мога да те видя.

 

Детето мълчеше.

 

-Обади се. Кажи нещо, плачи, плачи…Плачи говедо такова! Плачи за да те чуя. Все плачем да не бъдем чути, но ти си мъничко. Много си мъничко…Плачи! Плачи, моля те…

 

Кратко изхлипа. Намери го по-скоро интуитивно.

 

Беше свито в една хралупа. Поставено като в ембрионална поза като в утроба.

 

„Но как е възможно! Това е бебе! Как го чух толкова надалеч…”

 

Бръкна в хралупата. Все едно акушираше дървото да роди. Детето се плъзгаше, пъпът му се беше заплел в клоните. В един момент и се стори, че умира, а после чу плача му мощен, възвестяващ живот. Залюля го. Притисна го в гърдата си, запя му и тръгна към вилата.

 

„Тази нощ ще се погрижа за него, а утре, утре ще го предам където трябва. На това дете му трябват грижи. Каквито не мога да му дам.”

 

Но на другият ден се изля най-силният порой който беше виждала. Опита на няколко пъти да потегли, но колата боксуваше, боксуваше докато накрая съвсем затъна. Валеше и през нощта и на следващият ден.

 

Знаеше, че е рисковано за детето сухото мляко, но не разполагаше с друго. И докато се боеше, че няма да оцелее се превързваше по-силно към него. Когато дъждът спря и пътя й бе отворен реши, че това ще бъде нейното дете.

 

Обичаше като шега да казва истината на майка си:

 

-Да знаеш това момче не е мое. Намерих го в една хралупа.

 

По-възрастната жена се усмихваше тъжно.

 

-Ще ми кажеш ли поне кой е бил сатира?

 

Обикновено разговора им свършваше дотук. Можеше да го препише на измислен или на някой от тези които не искаха от нея деца и я караха да живее с мисълта, че тя не ги иска. Предпочиташе да премълчи. И без това твърде много лъжи щяха да тежат върху малкия. Твърде невероятна беше появата му. Понякога имаше чувството, че това не е изоставено дете. Твърде интелигентно и чувствително беше за да е на родители, които захвърлят отрочето си.

 

„По-скоро е на самото дърво отколкото на лумпени които напоследък май се срещат доста често.”

 

Настръхваше когато прочетеше във вестник или чуеше от телевизията за захвърлено дете в контейнер за боклук или градска тоалетна.

 

Сърцето й не даваше да приеме, че с него се е случило точно това, а и изглежда самото дете го опровергаваше. Научи се само да пише и да чете, а нямаше и пет години. Пееше като славейче, мелодиите сякаш извираха от него. Не беше ги чувало, защото не беше ги чувала и тя. Когато запееше гората изплуваше в съзнанието й, разлистваше се, превръщаше се във видение в което реалността чезнеше.

 

Неведнъж го беше питала на какъв език е и какво означава песента, а то само вдигаше рамене. Играеше като другите деца, дори в известна степен беше по-буйно от повечето, но пък на моменти разсъждаваше като възрастен човек. Използваше език който дори много от по-големите нямат.

 

Отначало това я правеше горда, но впоследствие започна да изпитва страх. Децата щяха да странят от него и да се досетят, че е различно. Може да прозрат дори истината, че то не е нейно дете и може би изобщо не е човек.

 

В топлите месеци го взимаше със себе си във вилата. Питаше го често дали останалите деца не му липсват, а то клатеше глава. Казваше, че му е добре сред птичките и тревичките. И изглеждаше искрено. Познаваше пътеките едва ли не по-добре и от нея. Чувала го беше да си мърмори нещо, все едно говори с цветовете около себе си. Веднъж го видя как гали див заек. Зачуди се как е възможно, а то рече, че всички зайци и не само зайците го познават. Прииска й се да му каже истината, но не успя.

 

Седмица по-късно я втресе. И пак валеше като тогава. Нямаха гориво. Не му даваше да излиза от къщата. Зави се през глава и излъга, че й е топло, но после й стана толкова зле, че не различаваше кошмарите от действителността.

 

Когато се поопомни разбра, че е излизало защото камината гореше буйно.

-Лежи, лежи. Нацепих дърва. Ще ти направя отвара.

 

За разлика от нейните неговите отвари лекуваха. Наричаше билките със свои собствени имена и знаеше добре какъв е ефекта им.

 

„Не е. Не е това на което прилича. Не е обикновено дете. Ще му разкажа. Веднъж да се оправя и ще му разкажа. Ще го заведа до майка му от която го отнех.”

 

-Май доста се забави?-попита като се почувства по-добре.

 

-Жал ми беше да отсека живи дървета. Сетих се за едно с хралупа…

 

-Какво! И отсече него….Защо, защо…

 

-Много тъжно изглеждаше….”и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава плод, бива отсичано и хвърляно в огън…” Но защо плачеш! Какво ти е! Какво ти е, мамо….

 

Когато се сънува гола

Гола съм, а града е изрисуван с маслени пастели.

Само аз съм плът и може би уханията. Парфюм от неизвестности – цветя и пролетни и летни, залюбили се незаконно, разтворили в недопустима комбинация, информация за аромати, която не би трябвало по този начин да се сподели. Знам, че сънувам, останалото е сенки. Едва мъждукащ спомен за откъсната реалност. Обгръща ме светлина, по-реална от самата мен. И голи сме облечени от светлина. Съблечем ли се дори от нея, формата престава да предизвиква греховните разбирания. Лишена съм от воля. Като прикована във въздуха. По-скоро в ароматите. Онези. Казах ви. Невъзможните. Самоизключващите се действителности, между които може би само това полуреално тяло, полумисъл – полутрепет, е мост.

Виждам в дъното на улицата блясък. Огледало.

Краката ми не ме слушат, повея ме тласка натам. Сянка преминава пред него. Одеждите и на столетница или поне такива в каквито сме свикнали да си представяме жените в дълбока старост из селата. Забрадката е престанала да бъде траурна, избледняла е – напомня сивота, обратното на тържествения израз към смъртта на обичаните, просто бит, загърнал съзнание в претръпнало, изключваща болката. Това трябва да е мама. Не знам защо реших. Тя не изглежда така, макар сега в съня не помня как изглежда и изобщо коя е. Тя бърше огледалото. Бърше го с престилката, онази която когато е била нова е натоварвала очите с пъстротата си, напомняща защитна окраска на отровна змия и на родопско одеяло, сега на съмнително някога. Плюнчи края на престилката и бърши огледалото.

Искам да й изкрещя да спре. Страх ме е, започва да ме е срам.

Спомням си други подобни сънища. Във всички съм изпитвала свян.

Прорязвана от погледи. Някои смутени като мен, други тревожни, криещи изненадата си, стремящи се тактично да се отклонят, жестоки, осъждащи ме, присмехулни, дори разбиращите с нещо отвратителни. Даже повече от останалите, те проникваха по-дълбоко в същността на голотата, която исках да скрия, а нямах начин. При това ме разбираха погрешно. В други четях клюката, сензацията която виждаха в мен. В някои прочитах острия си присмех. Бягах обикновено по коридори, търсих гардеробите си. Бих се скрила в някой като изненадан любовник, преди да съм потърсила в него дреха, с която да скрия своята уязвимост. Похотта беше утешителна. Колкото и неприятни да бяха лицата по които беше изписана. Някои изрази бяха като знамена, живи знамена, огромни скатове плуващи във въздуха, които желаеха да ме зашлевят. Имаше и птици, които в сънищата бяха хора. Само глави и криле. Човешката същност без тяло. Огромни клюнове като разбиранията за света, а аз навярно плода на живота, разяден от червея на познанието, който възбуждаше хищния нагон у птицата и чаках клюна да се забие в мен, в търсене на червея да разрани плътта ми. Наясно бях, че болката няма да е болка, че ще я почувствам иначе. Като сладострастно проникване у другата страна и пълно безчувствие у мен, което е по-отвратително и от отвращението което бих изпитала при други обстоятелства, когато позволявам да се случи това с мен, без сама да съм го пожелала. Бягах по коридорите и се озовавах на митинги и на концерти, на празнични вечери в които жените бяха облечени в барокови рокли, а мъжете в смокинги. Озовавах се на маскаради по лунапаркове и пред празния екран в кинозала преди да е започнала прожекция. На няколко пъти даже са ми ръкопляскали. Случвало се е да се събудя и със смях, но винаги след тежко чувство за неудобство.

В този сън не изпитвах подобно. Знаех, че не съм видима.

Но старата жена, която припознах за мама търкаше огледалото. А то щеше да разкрие образа ми. Изглежда й омръзна, защото тръгна на някъде. Тогава заваля дъжда. Топъл, чувствах го галещ по кожата си, а изпитвах хладната тръпка като която би почувствало струйките му огледалото, ако имаше нервни окончания. Дъждът по-скоро размаза петната, бързо спря.

Но после мина русокосо момче. Свали моряшката си фланелка и започна да трие. Не разбирах защо желаят всички това. Пияница изкряска, че ще му скъса ушите и момчето побягна, а изпадналия тип застана на негово място, изсипа в мазолестата си длан малко водка, което за него беше непосилна и трогателна за мен, жертва и започна да търка гладката повърхност. Грубо беше, натискаше я. Очаквах да счупи огледалото. От една страна го желаех, защото така нямаше да бъда изложена на показ, от друга чувствах нещо много объркано – все едно щях да загубя част от себе си или по-скоро собственото си зрение или представа за формата, не знам, но щях да се изгубя преди да съм се опознала.

Изпитвах и известно отвращение, че острите ръбове щяха да нарежат ръцете му и въпреки, че нямаше причина да си го мисля, че така моята и неговата кръв ще се влеят в една, а той ми беше гаден. Изкрещях и изглежда ме чу. Сепна се. Целуна образа, но киселата му слюнка изпълни моите устни. По-малко щеше да е отвращението, ако беше забил сухия си език между истинските ми устни, а не отражението. Отдалечи се бързо.

Чух фриволния смях на три млади хубавици. Вятъра разголваше бедрата им, вдигаха ръце високо над себе си и вплитаха пръсти като нимфи. Виеха кръгове, засмяха се по-шумно пред огледалото и ме посочиха. Познах се. Една от трите бях аз, а другите – мои забравени приятелки.

Коя съм, по дяволите? Помних ли това в другите подобни сънища? Не съм сигурна.

Може би фотомодел. Гол фотомодел. Скритото неудобство сънувам. Сънувам това, че света не е подготвен за истината ми, макар толкова я желае, че я е превърнал в комерсия. Заключил е в естетиката й, истинското усещане за красота. И през форми подобни на моите, всеки каруцар или тракторист си мисли, че знае всичко за женската красота и ме сънува докато прави секс с партньорката си.

По-скоро съм тя. Онази, която служи за надуваема кукла, когато фантазията на скъпия й любим се вие между блестящи калъпи за сексапил. Почувствах преди малко спиртосания му дъх.

Или нямам дори и него. Пия аз. Слабичка съм, застаряваща, минавам за ексцентричка и за мъжемелачка. Цигарата ми е винаги в ръката и май наскоро издадох стихосбирка, а малолетните палавници ме преписват по блоговете си и форумите, за да впечатлят със сексуалната си освободеност публиката, без дори да ме разбират.

Поетеса ли? Как пък не. При това слабичка и толкова загадъчна. Възпълна домакиня съм. Но си имам мечтите, а мъжа ми – работата си. Дъщеря ми наскоро беше приета в университета, а аз не искам да си призная, много ще ми дойде, но харесвам гаджето й. И то не като син. Не и като мъж разбира се, а като някакво божество, кумир – алегория на живота, на момичето което взима всичко от живота.

Или не! Аз съм дъщерята. Обърках се, не помня.

Красавиците са изчезнали. Чистачи на стъкла бършат огледалото. После се появява кмета на съня ми и със съжаление им казва, че проекта няма да бъде повече финансиран.

Хубавец с тяло на Аполон застава пред огледалото и започва да се бръсне. Пръска го със сапунка, подгонват го ченгетата. Минава мой стар любовник и използвайки сапуна с който е напръскано го трие далеч по-лесно. После минаха журналисти със светкавици. Не знам дали под светкавиците имаше фотоапарати, но блясъка ми беше достатъчен.

За известно време ме ослепи. А неусетно бях стигнала до огледалото. Когато играещите петна от заслепението минат, най-после ще мога да си припомня коя съм. Като си го помислих изпитах и нетърпение и боязън. И затворих очи. Бих могла да съм всяка. Всяка една. От последна клошарка, презряна и болна душа до идола на поколения. Весталка или скитница. Делова жена или просто любима, ученичка и учителка. Бих могла да съм фаталната или спасителната. Цвете или котка. Все с човешка съдба. Не бързах да се затворя в спомените на която и да е било от тях. Сега бях свободна от себе си. Миг забрава.

Когато отворих очи видях хубавицата. Великолепна и изискана. На границите на натежаващото спряла растежа на плътта си. Като скулптура сложила месо там където трябва и взела от там където не трябва. Светли очи и коса. Палава усмивка, но и позираща усмивка. Запазила своята официалност, игривост само като роля. Дълги бедра. Лицето създаващо чувство на по-голяма откритост и от тази на голата фигура.

Не изпитах свян. Намразих я. Това беше звяра ми, това беше красавицата ми. Тази която виждаха. Тази която беше мен. И въпреки това, тази която не бях, а която можех да покажа. Оплакната от очи. Извадена от невидимото според разбиранията. Неестествена. Всъщност да е неестествена беше естеството й.

Тя ме беше отнела.

Разгневена грабнах твърд предмет от земята. Засилих го и стоварих с все сила в огледалото. То не се чупи. На стъкълца се пръсна образа в него и се разпадна в нищото.

Останах сама пред мрака.

Можех да се събудя. Но не бях сигурна дали го искам.

 

©Стефан Кръстев

2010

Самодивско хоро

На фотографиите не бяха излезли.

Виждаше се реката, спокойният вир, лунният образ отразен в нея, някакво лице надничаше иззад гъсталаците, бледо и безизразно, изглежда моето.

Не разбирам как съм снимал себе си от другата страна на вира.

 

-Шумно е!-шептеше тя, сгушила се като мъничка, под мишницата ми – Много е шумно при вас.

 

Автобусът смени скорости, следваше наклон, едва пъплеше. Струваше ми се, че й е лошо.

Каквато и да е било следа не открих сутринта на мястото, а гуляят им беше разюздан. Имах чувството, че ще изпотрошат всичко около себе си. Как никой не ги чуваше, селото беше на някакви си двеста – триста метра. Дори животните не бяха неспокойни, няколко кучета се разлаяха и замлъкнаха.

 

Наскоро напуснах семейството си.

Събудих се една сутрин и осъзнах, че не съм щастлив.

Мелодията още звучеше в съзнанието ми. Онази от детството.

Още не познавах нотите тогава, а когато ги научих, мелодията ме напусна. Все едно никога не бях я чувал. Имаше нещо в нея, което я правеше невъзможна за изписване с ноти. Нотите просто я унищожаваха. Чувал съм от свой приятел поет, че има и такива строфи.

 

Сънуваш ги за да те подлудят, карат те да пиеш или да обичаш невъзможни.

Според мен, преиграваше, може да се каже, че беше саморазрушителна личност. Той и изчезна. Преди години още. Носят се градски легенди за него, сменил си пола, наследил несметни богатства от някаква възрастна жена, която забавлявал, самоубил се, направил си пластична операция. Сега минаваше през главата ми какво може да се е случило с него. Той също имаше онова невъзможно за изразяване което искаше да изрази.

 

Жена ми каза, че прибързвам. Тогава разбрах за любовника й. Тя си мислеше, че е заради него. Изведнъж я видях с други очи. Чужди. Пожелах я през тях.

Възбуди ме, правехме секс. Животински както никога.

Без нежност и близост, като открадната тръпка. Все едно ми изневеряваше с мен самият.

 

Непознатото в нея предизвика тръпката. Не съм и предполагал, че е имало друг.

Излъгах я, че няма да тръгвам, но тръгнах. Едва ли ми е повярвала, че ще остана. И синът знаеше. Имаше нещо в погледа му. Израз – мелодия. Истинска мелодия, от тези които ме плашат.

Мен истинските мелодии ме плашат. Наистина.

 

Когато се напия твърдя, че не обичам музиката. И не лъжа. Само, че рядко се напивам. Много рядко. Владея се, дори и рядко влюбвам. Какво говоря, не се влюбвам. Харесвам бедра и гърди, дупета и лица, умове и изрази, гласове, много гласове харесвам, но не се влюбвам.

Пиша парчета на популярни групи и певци. Повечето стават хитове. Не ме задоволява самата музика, но е истинско удоволствие, че върша работата си с лекота. Като ме нарекат маестро луга тръгва по червата ми. Гадно е.

 

Прощавам им. Не знаят какво правят.

Трябва да свикна да ме ласкае това което ме наричат.

Жена ми се чукала. Ами хубава е. И с това трябва да свикна. Но защо ли, след като и без друго я напускам.

 

Музиката определено ме дразни, а истинската, каквато рядко чувам – плаши. Не съм и посветил живота си на музиката, а музиката е посветена на живота ми. Малко съм луд.

Откакто започнах да сънувам онзи вир от детството, разбрах, че с нормалният ми живот е свършено. Подредбата му, приличаше ми на музикално клише. Звучеше натрапчиво в главата ми. Неповторимо дразнещо, затъпяващо, задушаващо.

 

Да издраскам стените и да изгоря биографията си, да изхвърля документите си и да острижа косата си, да сменя дрехи и име или да се оставя да полудея без да ускорявам процеса. В това се състоеше избора ми. Бързо или бавно.

 

Не постъпих безотговорно, че ги напуснах. Въпрос на време беше, волно или неволно, съзнателно или не, да го направя. Защото дразнещата мелодия звънеше в главата ми. Защото не можех да я изгоня, а други образи се опитваха да я изместят.

Вече виждах вира не само на сън, а и наяве. Замисля ли се малко, заиграваше лунната светлина, игривите му вълнички. Все още не чувах мелодията, онази далечната, приказната, която ме ориентира към музиката, макар да бях едно селско дете.

 

Опитвах се известно време да се боря, но не се получаваше. Нито приказните образи чезнеха, нито дразнещата мелодия на битовото спираше да звучи.

 

Отдавна не се качвам във влакове. Знаете ли защо? Заради монотонната мелодия, а всичко останало заприлича на влак.

 

Автобусът се спускаше ли, спускаше. Малката спеше. Неспокойно. Кичурчета бяха полепнали по лицето й. Какво е това? Пот? И улавям миризма на пот. Нима е започнала да се поти. И косата й не прилича златиста паяжина е. Сега е като изрусена. Има по страните й руменина. Естествена руменина, под очите сенки, като след недоспиване. Уморен вид, но и живец.

Трансформира се. Нали това исках.

Убеден съм, че те можеха да бъдат видени само в психическо състояние излизащо от стандартите на ежедневието. Граница на лудост или самата лудост. Истеричен пристъп или силен страх.

 

От всичко имаше по малко.

Близо месец се храних зле и не спах добре.

Отивах до вира, стоях с часове. Нищо не чувах. Памук ме запълваше от вътре. Тръгвах из гората, губех обувките й чорапите. Строших телефона, не си спомням коя вечер или коя сутрин беше. Струваше ми се, че зад дърветата надничат женски лица. Кикотят ми се, но не чувам. Все едно гледам телевизор с изключен звук. Стъпих върху нещо меко, докато вървях по камъните на реката. Погледнах надолу за да видя ококореното око на мъртво, разлагащо се прасе. Не го очаквах, взел бях тялото му за камък. Подскочих отвратен и ужасен, загубих равновесие и паднах в дълбината, на прага, на метър от брода.

Не мога да плувам. Овчарят който ме измъкна ми се стори три метра висок. От къде се взе? По това време тук не би трябвало да има хора. Разпитвах за него из селото, но никой не се сети за овчар висок три метра, но ми обясниха кой може и да е бил, а той не е три метра, само два е. Взеха ме на подбив.

 

Не трябваше да ходя до реката. Странни неща се случваха. Окото на прасето все едно още беше вперено в моите. Трябва да си тръгна. Няма да чуя мелодията от детството, тя е сантименталност. Може и никога, никаква мелодия да не съм чувал. Това е гласът на носталгията, а аз колкото и да не се вземам на сериозно – човек на изкуството съм. Страх ме е да покажа чувствителност, настроил съм се да се държа като останалите в средите си и се заблуждавам, че съм като останалите в средите си. Днес времето не е за нежни души. По-дълбоката впечатлителност, обаче си нося. Може да е ненормалност, но имам си я, крия си я, сега е заговорила. Измислила ми е някаква мелодия в детството.

 

На какво ме изби в тази изба.

На всичкото отгоре пия много, откакто съм в село. Ще отида на реката. За последен път ще отида. Ще й кажа, че я обичам, но трябва да я напусна. Не мога да стоя все на този бряг. Така, ще й го кажа, както и на съпругата си не го казах. Нещо се къса с мен. Не знам защо вървя и плача. От болка ли е, от вълнение ли е, не знам.

В кой ден се случи историята с мъртвото прасе и давенето? Изглежда и не изглежда да е с мен.

 

Била ли е жена ми някога сервитьорка и сваляли ли сме сенници на заведение или си го измислям?

И тогава пред очите се разтвори вира.

Беше същият и много по-различен. Напомни ми за миг огромна вагина която искаше да ме погълне, а после сърце което ме отхвърляше.

 

Застинах удивен все едно го виждах за първи път и тогава се разкри нещо което виждах за първи път.

 

Те танцуваха по водната повърхност.

Виеха полети около дърветата.

Дрехите им бяха прозрачни, под тях формите умопомрачаващи.

Цъфтяха гърдите им.

Пръскаха се черни зърна.

Докосваха ги и целуваха една на друга, кикотиха се. Косите им се превръщаха в криле, в разноцветни платна и ленти.

Пламтяха, превръщаха се в пъстър дим в който чезнеха.

Късаха дрехите си, въргаляха се върху вълните, отскачаха от тях като, че ли са върху пружина.

Плетяха си плитки, търкаха бедра.

Дояха лунното отражение като виме, поливаха тела с млякото и се облизваха.

Вързаха ръце и…..видях хорото.

Мелодията му, онази, която исках да си припомня, която не може да се улови в ноти, която ме измъчваше, която сега сякаш излизаше от гърдите ми.

Чувал бях достатъчно легенди за самодивите за да знам, че не бива да го правя. Но излязох от укритието си. Тръгнах по вълните и се хванах в края на хорото. Като видяха мъж, закискаха се. Оставиха аз да го водя. Не знаех как се играе, но вече почувствал мелодията, заиграх го.

Гроздове цъфтяха по гърдите им, гроздове и мушмули, змии пълзяха по ръцете им, змии от водни струи, живи и разумни, тръпки със хладни кореми, приятно усещане. Устните им се отделяха от листата и се превръщаха в пеперуди. Впиваха се жадно в кожата, пиеха бодрост и впръскваха съновидение. Всяка прегръщаше като десетки, а те бяха десетки. Всяка имаше десетки изражения и ставаха повече. Превръщаха се в мантии които прилепяха по тялото ми, плътно. Впиваха вендузи, всмукваха ме в друго измерение. После се разгръщаха и ме разголваха до степен каквато не съм се чувствал разголен и разтваряха като криле и ме носиха високо. Помислих си, че ще ме разкъсат и ще умра в наслада, но утихнаха. Обиколиха ме в кръг, лежах в безпомощна нега, когато решиха да имам до сутринта една от тях която сам да избера. Искаха да ме запазят за по-дълго.

Не беше произволен избора ми. Не знам какво повече ме привлече в нея, възможно ли е при качествата която всяка една от тях притежаваше, да има повече. Изглежда: да. Защото го усетих и то беше към нея. Те изчезнаха, оставиха ни до вира. Скоро щеше да настъпи зазоряване.

Правихме любов.

Сега разбрах какво означава да правиш любов. Все едно се бях хранил само с трохи, а сега опитах и меда. Магическият.

После заговорихме.

Дълго си говорихме, но първо тя разкри това което вече се досещах. Мина покрай нас ранобуден овчар. На метър зад гърба ми. Мен видя, а нея – не.

 

-С реката ли си говориш? – изсмя се – Хайде, дано да ти каже нещо.

 

Погалих я, за да се уверя, че не е халюцинация. Не беше.

 

-Истинска съм – прочете мислите ми.

 

-Той не те вижда.

 

-Трябва да е в твоето състояние, за да е истински и за нас и ние за него. И аз не видях кой е той, за който ми говориш.

 

-Значи, трябва да си в по-особено състояние.

 

-Да.

 

-Но това означава, че ще се разделим.

 

-Не означава това, глупчо. Не означава.

 

-Но то ще отмине и при мен.

 

-Ще отмине, ще отмине, ако го пожелаеш. Имаме достатъчно еликсир за да го поддържаме.

 

-Слушай, искам да сме заедно, но…

 

Ужасих се при мисълта. Не разбрах на какво се дължеше. Това беше приказен свят, поне сега все още ми изглеждаше приказен, който нямаше връзка с онзи който и без друго ме беше отегчил.

 

-Какво, но? – усмихна се нацупено като дете – Кажи, де.

-Аз, ще изглеждам.

 

-Боиш се, че ще изглеждаш луд?

 

-Да кажем, идеята не ми харесва.

 

Гримира лицето си със сянка.

 

-Ти можеш да дойдеш в гората. Никой няма да те вижда. Ще си изчезнал, но няма да си мъртъв.

 

Не й отговорих.

 

-Виж, ти не си случайно тук. Аз съм сгодена за теб.

 

-Какво?

 

-Малък наш ритуал. Рядко се ражда самодива. Те, останалите са на хиляди години, но аз съм на твоите. Родени сме в едни и същи дни, а когато ти беше шест годишен и аз бях шест годишна. Сгодиха ни, това не означава нищо. То си е шеговит ритуал. Но аз те обичам. Разбираш ли?

 

-И ме доведе дотук.

 

-Така си мисля.

 

-Мислиш ли или наистина е така?

 

-Откъде да знам. Силата ни е ограничена на около километър около вира. Мисля си обаче, че самодивата която има сила навсякъде е любовта и ти си я почувствал. Да. Така си мисля.

 

Засмях се. Стъписано ме изгледа.

 

-Голяма романтичка си била.

 

-Проблема ти е, че не вярваш в нищо. Самодиви видя, а в чудеса не вярваш. Ей, туй. Скучен си. Ама те обичам.

 

-Дете си сладко, ти.

 

-Не съм дете. Знаеш ли колко мъже са загубили душите си край този извор. На колко мъже, лично, съм погубила душите. Ей, тъй, любили са ме, без да съзнаят. Живеят, да. Мислят си, че живеят нормално, ама съм ограбила. Теб – не. На теб само мога да ти дам от тях. Мога да ти дам всичко и от гората и от сестрите си. И не съм ревнива. Можеш да имаш всяка. Даже ще ти го препоръчам. И на мен ще са благодарни, и ти ще си доволен, а аз знам, защото надзъртам по-дълбоко от всяка жена, че ти ще си обичаш само мен…

Говореше истина. Наивно говореше, но истина. Представих си живот единствено сред този кът. Това което ми се стори приказно, изведнъж ми се видя затвор и адска скука.

 

-Не мога да остана тук.

 

-Не ме ли….

 

Роса тръгна по бузите й. Не сълзи, а роса.

 

-Обичам те, но не мога. Свикнал съм вън. Ето това е.

 

-Аз мога да дойда с теб.

 

Това вече не очаквах.

 

-Ще го сториш ли?

 

-Нали е интересно навън?

 

Не бях убеден, но й казах „да”.

 

-Нали ме обичаш?

 

Бях убеден и й казах: „да”

 

-Искаш да дойда с теб. Нали?

 

Исках.

 

Автобусът стигна до последната спирка.

 

Събуди се. Беше се превърнала в най-обикновено момиче. Което не обичах, а с което трябваше да се примиря.

 

©Стефан Кръстев

2006