Да разголиш ангел

Само добър познавач може да забележи, че е на около тридесет.

Останалите ще се заблудят, че е на осемнадесет. На слънчево зайче с женска фигура напомня. На игра на светлината напомня, а не на плът, която се поти и уморява, има си и болежки, а те не винаги са поезия.

Грациозна като котка; ехото от токчетата й се забива дълбоко, като златисто длето в най-порочните кътчета на подсъзнателното.

Вятърът развява розовата и рокля, разголва загорелите бедра високо. До границата, която взривява фантазиите и така мина покрай мен. Видях усмивката й – самата невинност.

Очите й учудени, объркани и плахи.

Очи на кошута. И дупето е вирнала като кошута. Тя ще е.

Най-успешната ще е.

Сърцето ми подскача, не мога да се овладея.

Чудя се на себе си, чак не си вярвам.

Сърцебиене, вълнение, хайде стига.

Не, тези неща не са за мен. Не са мои. Не разбирам какво ми става.

Най-добрия съм. По-добър няма. Може би никога не е имало.

Е, сигурно само дявола, но ако имаше дявол щеше да е някой в бранша и да го познавам.

Тя ще приеме офертата. И монахиня мога да накарам.

Мога да накарам младоженка, току що сложила подписа си до подписа на този, в който от десет години е била несподелено влюбена и не е допускала, че някога ще има.

Мога да я накарам да съблече булчината си рокля на пилона в нощният клуб, който е платил и на двама ни тя да танцува.

Мога да накарам всяка прилежна домакиня да хвърли мрежите си и да забрави, ако трябва и дома си. Не съм просто импресарио, а професионален изкусител.

Провал не съм имал, може би винаги съм усещал, кога е невъзможно, ако изобщо е възможно невъзможното.

Крача след нея. Репетирам на ум какво да й кажа, макар да знам, че ще кажа друго.

Настигам я. Защо се вълнувам?

Тъмно ми става, хладна вълна сковава гърдите ми. Вътрешен глас ми се киска саркастично.

Мислех, че отдавна съм се примирал с положението, че съм се справил с кризите си.

Животът ми е зловеща ирония, с която съм свикнал.

Мога да изкуша всяка жена към грях, но не и за себе си.

Никога не съм имал любима, че дори любовница.

Разберете ме правилно: не съм смотльо. Момичетата понякога спят с мен. Какво говоря: повечето го правят. Но не, не си падат по мен; правят го от разбиране, приятелски, от уважение. Не е тръпката, с която правят стъпката към професията, която им откривам.

Никога не съм прелъстявал.

Никога жена не се е чувствала глупаво заради чувствата си към мен.

Най-умелият в професионален план е най-неумелият в личен. Това е истината.

Събличам за другите, за себе си не умея.

Малката ми грабна ума, влюбил съм се за миг, поискал съм да е по-различно, да я изкуся към друго, но не умея. Настигам я, леко се стряска.

Отвръща на усмивката ми с усмивка.

Приема все пак да седнем в бистрото от ляво да пийнем по нещо.

Говоря й дълго, не познавам гласа си, не познавам стилистиката си. Все едно съм вселил в себе си чуждо съзнание, което добре я познава и знае какво тя иска. Докосва я от страни, за които тя е забравила, че има в характера си, но би й харесало, ако можеше да изяви. Харесва й, подсмихва се объркано.

По някое време навежда глава, даже й боя е пуснала. Толкова й отива, защото не е момиче, защото е жена.

-Виж, не е възможно, аз съм ангел – изрича с виновен глас.

Нищо ново не каза с това „ангел съм”.

-Не мога да се съблека, още по-малко чисто гола.

-А толкова щастие можеше да дари голотата на ангела – казвам й. – Тя е невинна, чиста, свята. Изгубили сме надежди, а красотата е спасение, за което сме готови да платим дори с душите си, а тя не го желае…

И продължавам в същият дух.

-Моля те, престани! – шумно изрича. -Моля те…

-Ще престана.

-Не, моля те, не преставай.

И още дълго говоря. Не мога да я имам. Ще я видя толкова гола, колкото я виждат и останалите. Тъжно ми е и разбирам отчаянието, за което и говорих когато тя все пак подписва договора.

Не ме хваща алкохола, само ми пари устните. Повдига ми се.

Болен се чувствам до момента в който започва танца й. Наистина е ангел.

Дори пиянските писъци са по-сдържани.

Много от посетителите не могат да си вземат дъх. Сигурно им се случва за първи път.

Виждали ли сте танцуваща светлина?

Вижда се как съблича аксесоар, после задръжка, отново аксесоар, следваща задръжка.

Танцува, трябваше да е любителка, това се искаше от мен, но няма професионалистка способна на това което правеше. Дори не се движеше в ритъма на музиката, а все едно с нарушенията го създаваше.

Не танцуваше, а правеше любов със зренията.

Разголи гърдите си, гъвкаво тялото й като пламък на свещ заигра, затрептя, все едно се разтапяха дрехите по нея.

Ръкопляскания, свирукания, коленете ми отмалели.

Виждал съм хиляди и като казвам хиляди имам предвид хиляди правещи стриптийз жени, но все едно виждах за първи път. Всичко друго е било илюзия.

Какво направих!

Не биваше! Разбирам го! Виждам я чудовищно променена.

Не мога да разбера в какво, но това не е онази с невинните момински маниери, а вечната жена, неприличната, дръзката, агресивната. Над правилата, красотата могъщата, която съзнава силата си и я използва.

Променена е, все едно съм я лишил от девственост.

Свиркат й и я подканят да свали прашките си.

Прави го.

Изпаднали са в екзалтация, а тя продължава да се съблича.

Сваля нещо невидимо, но всички я виждат още по-разголена.

Напрежението й възбудата се е покачила.

Боя се, че ще я разкъсат.

Като глутница помияри, стоят и набират кураж.

А тя продължава да се съблича и съблича…Съблича тялото си…

То пада като дрехи, множество разноцветни дрехи, а отдолу е светлина и светлинни криле. Толкова ярки, че ги видях само за миг.

Всички са ги видели само за миг. Преди да останем слепи до края на живота си.

Дори не видяхме как отлетя ангела.

 

©Стефан Кръстев

2008

Live Long and Prosper

 

Миналата година отбелязах 1 май преминавайки с "Drag Grande Canyon" (15 кг.) 175 километра. От Плевен, през Горна Метрополия, Искър, Кнежа, Селановци, Оряхово, Остров, Крушовене, Ореховица, Тръстеник, Долна Метрополия, Плевен.

Тази година нямаше как да повторя забавлението, но реших по друг начин да отбележа този празник на човешкия дух.

Доколкото успях да преброя сутринта, докато сменях превръзката - имам 14 шева.

Бил съм под пълна упойка, когато са ме шили, че ми правиха операция на сухожилието, което отрязах в деня на изборите, в една мантинела. 14 май ще ми махат шевовете, но реших да запомня тазгодишния Първи май, завръщайки се във фитнеса. 

Все още обичам този знак с ръка, макар развалиха новите сериали на франчайза с уок. 

Любителите на фантастиката и феновете на "Стар Трек" знаем какво означава - вулкански поздрав, който най-често свързваме с пожеланието:

Live Long and Prosper

Dif-tor heh smusta

D

                                                                 Живи долго и процветай!

                                                              Живей дълго и просперирай

Това е поздрава ми към всички празнуващи днес. 

Нежност на сбогуване

 

Нежност на сбогуване

 

Тръгваше си вече. Саковете приготвени. Поне да бяха куфари, щеше да прилича на поезия раздялата. Тези стихове, вече никой не ги чете. Дори мъжете не се напиват от болка. Дори жените не си слагат слънчеви очила. Не прилича на раздяла. И не прилича, любов да е имало. Гледаше я, мислите му объркани. Може би, искаше да й каже тези неща. Макар не виждаше смисъл. Искаше му се също да й каже, че бедрата й са въздебели, че винаги ги е харесвал за това, а сега кожата й като е повехтяла с шест години, още по-сладостна е. Също, че не е сигурен, дали някога я е обичал. Сакът й направи номер. Нищо повече, просто закачи полата с халката за презрамката. Тъкмо го вдигаше на рамо, разголи я почти до бикините. Тя изписка лекичко, толкова естествено прозвуча, а като, че ли не я беше виждал. И му подейства все едно не я беше виждал. Все едно се срути бент или цунами изненадващо връхлетя върху слънчев плаж. С такава сила се стовари върху всички останали мисли и чувства, възбудата.
-Недей! - каза му тя, преди да е направил и изрекъл каквото и да е било.
Тогава се изправи, направи крачка към нея. Тя отстъпи крачка назад, допря гръб във вратата. Гледаше го плахо:
-Не бива!
-За сбогуване! За последен път...-не съзнаваше дори, че й го казва.
-Много е шантаво! - въздъхна тя и впиха устни.
Бързо се стъмни, а те още се любеха. За сбогуване. Тя се досещаше, че е изпуснала последният влак, но циферблата на часовника не беше светещ и нямаше реална представа колко е часа.
"Трябва да е късно, много късно, лято е...Няма за къде да бързам."
Стори и се дълга нощ и за да мине по-бързо, тя сама потърси ласката му. После сънува ежедневие. Кухни и офиси, крипти. Чакане на светофари, бързо пресичане. Питомни зверове като коли, пуснати без наморник. Щори, хладилници, лед. Някой със снайпер от телевизора - прозорец. Служба някаква, пилене на нокти и ръка, която знаеше по-добре от нея, как да попълва формулярите. После се събуди, забрави всички глупости които й се присъниха. Развиделяваше се, а не й се тръгваше. Не за друго, чувстваше се обезсилена. Направи си кафе, но не помогна.
"Сигурно приличам на призрак. Трябва малко да поспя."
Макар не вярваше, че ще се успокои достатъчно, все пак задряма и се пробуди пак по тъмно. И пак за да мине нощта му се отдаде.
И колко нощи продължи това загуби представа, но известните като най-щастливата двойка в квартала, от тридесет и пет години насам се разделя.

 

©Стефан Кръстев

2009

Дългата любовна игра

 

Потят ми се ръцете, сърцето ми се пръска и тлеят слабините.

Мислите разкъсват, дробовете ми нагарчат, а костите ми сякаш восък.

Очаквам я, мелодия са гласовете, не думи носители на смисъл, означаващ повече от гъделичкане на въздуха. Почти ме блъсна розов „голф”, почти си купих бадеми защото ги изсипах преди да съм опитал. Обърках улиците, прекроих квартала. Изглежда съм го сънувал различен в деня на най-щастливото очакване.

Масата ми се пази, шампанското подготвено. Конякът и уискито, Джо Кокър само за нас двамата. Да можех да резервирам и пейка в парка, всичко е разцъфтяло и две птички да пеят само за нас. Или по-добре четири. Не, че ще ги чуя, побъркан съм. Сетивно съм преситен, емоциите ми идат в повече, приятните емоции.

Иска ми се да ги излея по нея, да попият трепетите ми до костите й, под костите й, до прекрасната идея преди създаването й. Улавях, че е много хубава, това си личеше в думите й. Симетрията на образите в тях, закачливият ритъм, напомнящ ускоряващо се от емоция дишане, красивата небрежност, напомняща разголване, а и чистотата с която наивно споделяше тайни.

Струваше ми се, че понякога улавям уханието й, че върховете на косите й ме докосват, галят се по лицето ми, настръхвах. Твърде импулсивна беше, дързостта й очарователна, душа разсъбличаше като на пилон, все едно стриптийз правеше. Цялото й поведение издаваше сексапила, но когато я видях на снимка, разбрах, че и най-смелите ми фантазии са бледи в сравнение с действителността, а аз не мога да се оплача от липсата на въображение.

Пишем си от четири години, в сума сайтове имаме регистрации само за да си разменяме лични. Развързва ми думите, иначе са сковани. Отключва и фантазиите ми, чувствам се, че хвърлям дрехи, понякога чукаме наздравица в стъклото на монитора. Отлагането на срещата не мога да си обясня.

Изглежда магията беше твърде скъпоценна и за двамата.

Ако съм й предлагал, тя се е правила на разсеяна.

Ако ми е предлагала, наистина съм бил разсеян за да не забележа.

Казах „ако”, защото предложенията ми за срещи, все бяха намеци, ясни намеци, но намеци. Преминаваше на друга тема, питах я на няколко пъти да не би да е омъжена. Учудващо, но не. Не била, аз пък съм разведен. Не мога да видя и децата си. Казваше ми, че аз съм дете. Прегръщаше ме виртуално.

Понякога имаше нужда от някого до себе си. Живееше в ужасен свят. Страшни клюки, страшни комшийски интриги. Минавала за кучката на квартала, не общувала с никой. Имала е кратко приключение преди много години с женен мъж. Седмица, дори не знаела, че е женен, но след като и без друго жена му научила, доста се хвалил, а жена му и до днес и мъсти, създава легенди, дори децата вече знаят коя е жената, която на никого не отказва.

Да се махне, но с работата я връзвала.

Това бяха кратки кризисни периоди. Изглежда причината за самотата й бяха по-скоро многото служебни ангажименти. Хвалеше се, че в работата е „Ледената лейди”. Маска, просто маска, налагало се.

Разбирах я. С мен не е така, но нея разбирах.

Носихме се по поляни, любехме се в гъсталаци, често имахме и криле. Губихме се из горите, свещите се разтапяха, камини угасваха. Всичко виртуално, времето минаваше.

 Преди седмица ми прати снимката, а аз своята.

Напоследък нещо стана, по-реално се желаехме.

По-жив беше живота наоколо ни. Как сме могли така да отлагаме, не е ли престъпно?

Ту единият, ту другият питаше.

Ту единият, ту другият отвръщаше: престъпно е и лекомислието, въпреки, че днес е приемливо. Смеехме се после и двамата на думата „лекомислие”, ама че архаизъм.

Всъщност лекомислени сме и без да сме се срещали, доста повече си открихме отколкото с тела от първа нощ е възможно. Без много подробности от бита, вадихме на показ тайни един пред друг, каквито сами се бояхме да извадим пред себе си.

Изпитвала желание да я хипнотизирам и да я любя с всички мъжки образи заложени в подсъзнателното й. Това съм и правил, лицата на нейните желания са били мои маски през времето, попита ме дали същото е била за мен. Побърка ме, защото точно така беше, но като видях снимката й, разбрах колко повече е, защото толкова красива жена съм нямал дори като желание. Завиждах дори на погледите които са я съзирали. Ето я!

Прегръщаме се и се целуваме преди дума да сме си казали. Като дългогодишни любовници които известно време не са се виждали изглеждаме навярно. Забравяме за барчето, за записите които са подготвени, резервираната маса.

Разхождаме се без цел. Защо отлагахме толкова, безумно е.

Пържехме се на огън. Може би за да е толкова прекрасно сега. Бръщолеви ми объркано, аз също. По-хубаво било отколкото си го представяла, същото бих й казал, ако не беше ме изпреварила. От години сме го чакали, едва сега се сбъдва. Хващаме такси. Побъркано е, щастливо е. Казвам на шофьора адреса си, той малко сърдито ми отвръща, че е разбрал. Доста избухлив човек.

И той да беше на мое място щеше да забрави дали веднъж е казал или не е казал. Качваме се на асансьора. Тя натиска бутона 5. И на нея ли съм казал. Водя я към вратата си, но тя се засмива:

 -Не тази. Тази – посочва ми отсрещната. – Тук живея.

Отключва. Още не знам какво да мисля, но вътре разхвърляно. Да, ясно, нанесла се е, после ще й кажа приятната изненада. Че живея отсреща! Че се нанася в апартамент точно срещу моя. Говореше се за особнячката ми комшийка, че се изнасяла. На никого нямаше да липсва. Някаква ексцентричка.

Но как така? Кога се е случило! Вчера ме нямаше почти цял ден, сигурно тогава се е нанесла.

-От кога си тук? – питам я.

-Цяла вечност. Десет години, но ми приличат на сто. Утре ще се махам. Започвам с лошото, но отлитам…Далече…Може и да не се видим…Люби ме.

 

©Стефан Кръстев

2008

До Сомовит и третата ми катастрофа с шосейката

Това, което не се вижда на снимките е, че дясната ми ръка е бинтована, а това, което нямаше да се види заради бинта е една много дълбока прорезна рана, с която съм засегнал сериозно и сухожилието.






В този момент само чувствах пръстите си изтръпнали и си мислех, че положението е далеч по-леко. Освен, че ми беше криво, бях разочарован и от себе си и лошия си шанс ме и болеше, доста ме болеше. Но ето: слагам физическата болка чак на трето място. На първо е, че ми е криво. По-точно: яд ме е. Много ме е яд, а когато го е яд на човек, физическата болка не е кой знае какво. 

Случи се на петнадесетина километра от Гулянци.
Изглеждаше, че банкета е просто влажен. Валяло е дъжд, не е изсъхнал напълно. 
Не ми мина през главата, че това е кал. Не е само повърхността, а е мека почвата доста дълбоко. Под "доста" имам предвид около сантиметър, което е бездна, когато се движиш с шосейно колело с тънка гума. 

Не знам как реших точно в този момент да намаля скоростта и съм карал с 20-22 км. в час, но достатъчни при затъването и якия слалом в калта да се катурна. Инстинктивно вдигнах дясната ръка и се подпрях в мантинелата и се разрязах в острия й ръб. 

Не паднах. Не. 
Колелото беше в краката ми, а пред очите ми беше тъмно от болка. 
Стисках с лява ръка дясната й гледах как се процежда кръв между пръстите и капе: кап-кап-кап.

Спира една доста хубава кола, от нея изкача доста уплашен млад човек. След него спира втора кола: момиче е. 

Случва ми се за ТРЕТИ път с това колело за по-малко от година. 
Добре, че по пътищата шофират и човеци. Истински човеци

Младият човек ме превързва, пита ме къде да ме кара в Гулянци или Плевен. Не искам да е Плевен. По-далече е, а и от шока още не съм наясно какво става. 

Благодаря му стотици пъти в колата. Отговорите му са само: "хора сме". Извинявам му се, че му губя времето. "Хора сме".

Ами не всички, но той определено е Човек. 
Качи калното ми колело отзад. Аз съм превързан, но още съм цял в кръв. На мен ми минава през главата, не и през неговата, че колата трябва да се пази.

Кара ме в Спешна помощ.
Там имаше дежурен един много възрастен човек. 
Поразпита и ми каза, че може само да ме превърже. Нищо повече. Дано ръката ми да не е счупена, така каза. 

После видя, че раната е дълбока. Каза ми, че трябва да я превържа. Едва сега успях да попитам за името на човека, който ми помогна. Каза Боби - Борислав. Казах, че и моя син е Боби. 

Сбогувахме се. Възрастният медик ми каза, че непременно раната трябва да се зашие, но той няма право да го прави. Да викна сина и да си ме закара в Спешна, в Плевен.

Вече не кървях. Като излязох от помещението навън, при хубавото време...
Все пак реших да стигна до планирания край на дестинацията си: Никопол. После да се върна онези 3-4 км. до Черквица/Черковица и да хвана влака до Плевен

Писал съм веднъж за тази линия.
Това е една от най-красивите атракции в България. 
Влакът е мотрисен, с панорамни прозорци. Пътува по поречието на Дунав. Гледаш като от кораб, много бърз кораб, но шумът е на влак. 



Може би най-красивото съчетание между картина и звук. 
На първите две снимки съм в Милковица. Милковица е на 5-6 километра от Гулянци. 
Ръката болеше, но не й обръщах внимание.

В Милковица се пообърках. Качих един доста стръмен наклон. Обикалях из гробищата, после се спуснах надолу и си добавих някой километър. После пътят до Сомовит беше прекрасен. И в този момент се удивявах на човешките възприятия. 

Може да те боли, много да те боли физически, а да възприемаш красотата. 
Заото наистина беше много красиво. 
Стигнах до Сомовит. Продължих още малко. Оставаха ми по-малко от 15 км. до Никопол, когато все пак реших да хвана влака от Сомовит.




Ръката вече много ме болеше. 
Издържаше се и беше по-красиво отколкото болезнено...Като самият живот!
Но лявата ръка още не ми е наред след падането преди година. Не искам и дясната да си остане с болките. 

В Спешна в Окръжна болница Плевен нямаше как да вляза. Друга катастрофа. Тежка.
После и едно 12-13 годишно циганче с родителите си. То пък паднало с тротинетка, лакята му поддут, яко го болеше, изглежда имаше счупване 

Та, реших да потърсим помощ в другия спешен кабинет: в "Сърце и мозък"

Там вече разбрах, че този път ще има операция. 

Засегнал съм сухожилието. Не можех да движа средния пръст. 
Мина ми през ума просташката мисъл, че тъкмо ще ми е лесно да го държа винаги изправен. По-лесно ще ми е да го показвам. 

Щяха да ме опирират веднага, но кой да му мине през главата, че му предстои операция. Отидох уж само да ме шият. И преди да стигна "Сърце и мозък" изпих две аналгинчета със студен чай. Операция се прави на гладен стомах. 

Приеха ме. В десет спрях приема и на вода за да ме оперират на следващия ден. 

Първата в живота ми операция, защото до този момент съм имал само коронарографии. Три. Но те не се водят операция. 

Оказа се, че е под пълна упойка.

Мина много добре. 

Още ден останах в стаята. Чувствах се като в мотел, по време на пътешествие. Е, имаше ги и инжекциите и двамата ми спътника бяха с по-тежки проблеми, но както се бях настроил за приключение, не можех да мина още на друга вълна 

Младежът на последното легло беше опериран от Ахилес. Разбрах, че спортът му е футбол. Ведро говореше, но дълбоко в себе си беше много мрачен. Категорично каза, че повече няма да играе. 

Понеже иде реч за 31 годишен младеж, т.е. само две години по-голям от сина, се почувствах в правото си да бъда назидателен. Цялата ми назедателност се състоеше във фразата: "Никога не казвай никога!".

Не исках да си представя, че този симпатяга ще зареже спорта. Не става въпрос за професионален спортист. По професия е агент по недвижими имоти, но спортът за него имаше онази ценност, каквато и за мен. Но той е млад. В никакъв случай не бива да се отказва. 

В разговорът стигнахме до тежестите. Препоръчах му за начало флайс с гирички. По усмивката му разбрах, че фитнеса спечели още един фен. При това, съдейки по структурата мога да кажа, че има шансове за повече отколкото във футбола. Слабичък е, но скелетът му е идеален. Просто трябва тренировки и хапване. 

Като справящ се самоусигуряващ има всички условия да се отдаде на това благодатно хоби. 

Другият ми спътник също се оказа по-млад. Не, не изглеждаше. 
Голям мъжкар. Също самоусигуряващ се - със собствен булдозер и асистент - единствено сина му. 
Едър човек. Човек, който си обича всичко в живота. 
Изненада ме когато ми каза годините си. 
Сигурен бях, че е по-възрастният от двамата, но си зададох въпроса: може ли да се каже чий живот е воден от по-добрия избор.
Аз който толкова внимавам със себе си или той който с пълни шепи черпи живот. И е заслужил да живее. 
Пообрулен, но човечен, твърде човечен. 

Джек Лондон ни е описал в един от най-трогателните си разкази: "Кълна се в костенурките на Тасман". Двама братя, в които единият е изискан, а другия естествен. И двамата силни по свой начин, но само единият имаше хората, които го погребаха с думите:

"Кълна се в костенурките на Тасман, той беше истински мъж."


Преди да тръгна на пътешествието си с колело гласувах. 
Иначе щях да избера дистинацията Провадия - Варна.
Най-вероятно нямаше да свърши по същия начин приключението ми. 
Щеше да е по-дълго. В някои отношения по-романтично. Но дали щеше да е по-истинско?


Чудих се да пусна ли тази история в поредицата си от пътеписи: "С велосипед по пътищата и себе си", все пак с велосипед бях пропатувал около 30-35 км. Вярно: почти половината с прорезна рана и разкъсано сухожилие, но това е толкова кратко пътуване. 

Кратко пътуване, но дълъг път!
Колкото е по-голямо приключението, най-вече духовното, толкова по-дълъг е пътя. 

Днес ме изписваха. Скоро няма да мога да вляза във фитнеса, но няма да издържа да не тренирам. Започнах от кабинета. 10 серии клякане. 
 

С думи и мечти

 Под прожектора ще е второто издание на "Кланица за чародеи", което съм морално задължен да посветя на издателя на първото.

Това е Иван Богданов. Създателят на "Буквите".

2014 година е. Имаше работа в Плевен, придружавах го.

Говорихме си за туй-онуй.

За живот. За литература. За България.

Тогава му разказах сюжетът, който смятам да разработя, стига да намеря необходимото душевно равновесие.

Иде реч за Хапла.

Тя се наричаше така, а истинското й има така и не научих.

Руса красавица. Неотразима.

И останала такава, въпреки...постоянното й пребиваване в психодиспансерите.

Страдаше от някаква психопатия, която я правеше само по-чаровна.

Твърдеше, че баща й е гангстер. Не, че си вярваше и сама, но в обкръжението й - всичко е истина.

Това болно момиче направи за мен много повече, отколкото всичките специалисти. Успя да ме разплаче...Как ли? Може и да разкажа, ако някой го интересува, но сега исках да кажа, че след като се разплаках, започнах да идвам на себе си.

Загубил съм й следите десетилетия преди написването на книгата. Няма шансове да е разбрала, че е и литературен герой.

В реалността й няма психично болни. Има чародеи.

Опитах се да пресъздам този свят. Нейната, а не нашата гледна точка.

И докато разказвах на Иван Богданов сюжетът на това ърбън фентъзи, вдъхновено от реални мои спомени, той рече:

-Напиши го! Ще го издам.

Не: "ще го прочета и ще видим, а категорично: ще го издам."

Така се работи леко.

За жалост Иван Богданов рано напусна светът, в който беше толкова, толкова полезен.

Реших, че е време, в негова чест, отново да издам: "Кланица за чародеи".

Представете си, ако това, което виждат психично болните е истината, а не това, което виждаме ние.

Не говоря за всички психично болни, а само за чародеите.

Тези, които виждат реалността приказна.

Вторник. 14 април. 19:30 часа.

Плевен. Бар "Бордо"

Заповядайте.

Уморените коне ги убиват, нали? , НАТФИЗ

ДКТ "Иван Радоев" - Плевен

7 април, 18:00 ч.

 

Не споделям всичките режисьорски виждания върху сюжета на „Уморените коне ги убиват, нали?“, но аз не мога да бъда безпристрастен, защото това е един от любимите ми романи.

Прочетох го за първи път на 21, във влака София-Пловдив, току-що изключен от Духовната академия. Криех от майка. Изобщо: много напомнях героите и бях влюбен в екзистенциализма.

Робърт за мен е потаен, уверен в себе си, макар и претръпнал и дистанциран от всеобщите разбирания за добро и зло. Той не приема действията си за добри, но е сигурен, че са необходими.

Глория е по-лабилната. Тя е с богата душевна природа, но въпреки годините си е съсипана. Никога не съм я приемал за водещата; изкусителна е, въпреки омразата, която лее; в никакъв случай не е зла съчетано с поведението й е сред основните причини да е толкова очарователна. Глория е един от най-пълнокръвните образи на фатална жена в световната литература. Но в тази пиеса поне аз я намирам за една много различна Глория.

Да, фактите са едни и същи. Красотата й. Очарованието й. Но „тя е водещата в танца“ и превръща кошмарния дансинг, на който се развива действието на драмата в единствената реалност за Робърт. По-уверената е тя.

Беше ми интересно да гледам тази импровизация и макар в началото стъписан и несъгласен се увлякох и харесах отново, по различен начин по-различните герои.

Възхитен съм от уменията на тези деца, които изпълниха този шедьовър.

По-висока литературна летва за сцена не знам дали има. Май – не.

Самото съчетание на радост и екзалтация, каквито са естествени за танцов маратон и мрачните трагедии съпътстващи този „купон“ (този краен емоционален контраст) е като плесник за читателя или зрителя. Плесник за пробуждане, след сладостния припадък, в който живеем и не се замисляме.

Танцов маратон продуциран от мошеник, на който се състезават красиви и очарователни емоционално, но морално паднали окаяници с истински драми.

Танцов маратон, който изпълва с омраза псевдоморалистите и с няколко небрежни разреза прави пълна дисекция на фалшивия им морал.

Това за автора на романа е животът на стремящите се към звездна слава млади актьори в Холивуд. Нищо не се е променило особено в десетилетията, само дето „кандидатите за слава“ не са само в Холивуд, а и с риалититата този дансинг се разнесе навсякъде по света.

Но освен контраста между екзалтацията на танца и депресиращите истини този сюжет е изключително труден за сцена, защото от самото начало до края налага да се развива и хореографски и драматургично; като хореографията и драматургията трябва да са „една връз друга“; при това тук вече имаме две хореографии: хореографията на сцената в сюжета и хореографията на сцената пред очите ни. Има и две публики: наблюдателите на танцовия маратон и зрителите на пиесата. Всичко това се смесва и трябва да е много добре преценено и изиграно, че да се получи добре.

И втори път да изкажа възхищението си от героите. Добре играха.

Има обаче неща, които не могат да се постигнат с добра, дори божествена игра.

В „Уморените коне ги убиват, нали?“ има едно основно коварство.

Героите са на техните години, но героите са от преди кажи-речи век. Тогава на тази възраст младежите са по-съзрели. Не по-зрели, а по-съзрели.

Не са били толкова умни, нито пък по-този начин физически развити като внуците си, но ако днес талантите на сцената приличат на деца (въпреки духовността си, въпреки интелигентността си), героите тогава са били по-скоро млади хора: мъже и жени, със своите характери и индивидуалност отпечатани върху визията им.

С много умелост възпитаниците на НАТФИЗ трябваше да запълнят този недостиг и направиха повече от възможното.

Заслужава си да се гледа точно днес това.

Защото казва достатъчно за успеха и неуспеха.

Защото докато медиите, блоговете и социалните мрежи тръбят: „който е кадърен, позитивен, смел се справя с живота - който не се справя е некадърен, мързелив и зъл“ в истинската житейска игра има и загуби.

Защото докато в медиите, блоговете и социалните мрежи се изявяват псевдоморалистите, някои като Глория и Робърт танцуват на ръба.

Великолепна хореография, красива еротика; макар пестелив, доста тежък декор.

Пиеса, която се развива по сюжетната линия на литературния първоизточник, но има малки козметични изменения, достатъчно да внесат и акцентиран върху нови идеи.

Робърт и Глория в този си вариант са по-скоро наши съвременници, млади хора, които и сега живеят около нас.

 

Автор: Хорас Маккой

Драматизация: Анна Петрова

Постановка и музикална среда: проф. Здравко Митков

Сценография: Лилия Бабунова

Хореография: доц. д-р Александър Манджуков

Сценичен бой: д-р Камен Иванов

Асистент-режисьори: ас. Людмила Стоин, доц. д-р Маргарита Божилова

Словесно действие: д-р Надежда Панайотова

Автор на плакат: Лилия Бабунова

Фотограф 1-ви състав: Венета Паунова

Участват: Елизабет Лука, Божидара Тепалкова, Матей Иванов, Момчил Димитров, Момчил Христов, Мирослав Станчев, Виктор Стоянов, Рая Крумова, Симона Калоянова, Михаил Трендафилов, Мартин Йорданов, Елина Илиева, Кристин Цанова, Мартин Методиев, Мартин Великов, Елица Горанова, Марина Фърцова, Драгомир Койчев, Петър Иванов, Ивея Симеонова, Лаура Апостолова, Камен Стефанов, Виктор Тонев, Катрин Янева, Лидия Иванова, Иван Николов, Виктория Антонова, Деница Христова, Симеон Кирилов

Времетраене: 120 минути