Червената рокля

 

Червената рокля

 

Тя излиза от студиото, заключва вратата, включва сот-а.

С почти танцово движение се обръща към колата и я отключва, опитва се да прескочи локва, високото й токче се килва. Прави залитане, плясва с пръсти в калта, плиска чорапогащник и белия шлифер, надава кратък писък и започва да се смее.

Куцука, защото токчето е счупено. Сваля обувките си, хвърля ги между задната и предната седалка. Сяда пред волана, с ловко и грациозно движение, смъква увредения чорапогащник, мачка го и го оставя до себе си.

На завоя, докато изчаква да се източат имащите предимство, замеря с чорапогащника контейнера за боклук. Вдига победоносно ръка, че го е улучила.

Има лунички и погледът й винаги е леко учуден.

Естествено рижа е, съвсем леко изрусена. Има детско изражение, но усмивката й е порочна; тръпчиво, прелъстително порочна.

Трябва да е на танци.

Така знае и мъжът й, че е на народни танци.

Но колата й подминава залата. За миг поглежда към прозореца, където вижда танцуващите момичета от групата й.

Неволно е разтворила устни.

Неволно езикът е между тях.

Неволно се плъзга по горната й по долната. Коленете й треперят, все още се виждат няколко капки по прасците й.

Спира колата в сумрачна уличка.

Пак е започнало да вали.

Излиза боса от колата. Изглежда не се притеснява от това, че вали.

Дори обръща лице нагоре. Има вятър. Клоните на дърветата се блъскат; пръскат с едри и немного чисти капки лицето й, а то е изписало и сладост, и дяволитост.

Бърка в чантичката. Вади телефона.

Струйки дъжд се стичат по дисплея му. Маникюрът й драска пътечки, докато набере търсения адрес на GPS-а.

Завърта се и неволно сочи с пръст една от сградите. Системата я води. Съвсем близо е. Застава пред интеркома, натиска.

Жужене. Влиза по мрачното стълбище. Леко обезпокоена е.

Тръгва по стълбищата нагоре.

Шлиферът й е бял, въпреки, че е напръскан. Сега изглежда снежен. Цепката му е дълбока, разголва дългите й бедра до умопомрачителна граница. С бледата й кожа, с изрусената й коса изглежда не от плът, а от душа и все пак – по-сладострастно докосваща.

Стига до масивната врата, колебае се.

Не е сигурна дали е на правилното място, но той й отваря.

Висок е. По-блед от нея. Косата му е блестяща, бяла, стегната на опашка. Изражението му е на птица, някои биха го нарекли „орлово“, но не, не, не.

Някак по-стилизиран е, има нещо твърде човешко в хищния му и птичи облик.

Прилича на някакъв ангел. Може би паднал.

Сравнението би му харесало. Не е гений, но е добър поет.

Сумрачно е в стаята. Някак западнало, обзавеждана е около средата на миналия век. Не е неподдържана, но не е и особено поддържана.

Откроява се овалното огледало. Изглежда рамката му е от слонова кост. Не се връзва с останалите предмети, по-скоро е портал към друга реалност или магически фетиш, който предизвиква желанието у красавиците да се събличат и да се наслаждават на отражението си и тя го прави.

Преди да е паднал шлифера, вече се е съблякла с усмивката си.

Това вече не е съвсем тя. Някаква нейна четвъртина, осмина или шестнадесетина е, в която са концентрирани най-приятните й усещания, а всичко останало е захвърлено.

Мисли, страх, връзки с реалността.

Толкова е красива и щастлива, колкото мъжът й не я е виждал.

Освободена, истинска, порочна и божествена.

Под белия шлифер е червената рокля. Вечерната, с голите рамене; струва почти колкото паркираната й кола отвън, но поетът изглежда не го знае.

Можеше да я разкопчае и започна да я разкопчава, после изглежда забрави как се прави, искаше да къса и я разкъса.

Виждаше се по устните й, по притворените й очи, по гънките на тялото, че се киска и писка, че се смее и мърка и иска още да късат, но вече няма друго какво, освен собствената й плът.

Хваща го за ръка и го води към другата стая.

Леглото не е празно.

Тъкмо се е събудила другата. По-гола й от нея, но изглежда бърза, защото и двамата й показват, че иска да остане с тях (и тя няма нищо против), даже съжалява, че не може.

Остават двамата.

Не са в леглото. Поставил е дупето й на нощното шкафче, прониква в нея.

Натискам спусъка. Снимам. Снимам. Снимам.

Тук ги улавям особено добре. В другата стая щеше да ми е по-трудно, защото нямах пряка видимост. Помагаха ми инсталираните камери, но те са мазало. Никакво качество, добре, че поне имам око.

Красиви са. Заради сумракът приличат на черно бели.

Аленият само китайската роза до перваза и силно начервените й устни.

Шкафчето ще се разпадне.

Разпадна се.

Хилят се.

Тя се държи за бедрото. Изглежда се е одраскала на някаква треска. Сега освен японската роза и червилото й, ще аленее и кървавата диря, но не е никак смешно, а тя се смее.

Виждам телефона. Стационарния. Не, че мога да разбера при това осветление, но ми се струва сив. Има ли значение?

Сив телефон…алена диря кръв. Връзва ли се? Сигурно.

Иде ми да позвъня. Да им кажа да повторят последния дубъл. Пак да разбият шкафчето, а тя да се хване на одрасканото място.

Вече са в леглото.

Главата е между слабините й.

Защо не ги оставя насаме? Дойде ми и без друго много.

Вир вода съм. Хлъзгам се по клоните. Мога да падна. Направих достатъчно снимки и не знам, дали съм само мокър от дъжда или не е само дъжд по лицето ми.

Сега и на мен ми става смешно, че се сещам онзи възглупав виц: че онези, които плачели под дъжда, приличали на тези, които пикаели в басейните.

Но, не…не плача. Ще ми се!

Има защо, но не плача. Не ми се получава.

Никога няма да пробудя такава страст като този.

Никога няма да ми се отдаде така жена, както прави тази.

От тези 90 и не знам колко процента мъже съм, които печелят и жени, и състезания, които имат дух да побеждават, кураж да купуват и продават на едро, но не познават подобен екстаз.

Утре ще срещна, която и да е било от любовниците му и ще му я взема под носа, но няма да изпитаме и една стотна от това, което са изпитали заедно.

Ще ми се да падна от дървото!

Не, не плача. Смея се на себе си.

И чувам. Чувам ясно. Не, че до мене могат да стигнат звуците. Чета по устните. Тя казва:

-Това определено не е бяло вино!

Той:

-Не е и амброзия! Ти си…

-Обичам семето ти, то е амброзия.

-Време е да пропишеш!

-Ами! По-добре е да ти се отдам!

Смеят ли се? Не. Нещо друго е. Нещо, което простосмъртните не разбираме.

И пишат, буквално пишат с устни по телата си.

Това не са траектории на обичайните целувки.

Много двойки съм снимал.

Тези правят друго. Пишат. Правят се на поети.

И знам какво пише по долния край на корема му. Че му посвещава този стих.

Не, не мога да чуя каква музика са си пуснали, далече е. Пък и сигурно са си я пуснали тихо. Но сякаш я чувам – Шопен е.

Толкова са красиви, че сега, ако вместо фотоапарат имах снайпер, щях да стана убиец – психопат. Само за да увековеча този божествен миг.

Това щеше да е моят кървав шедьовър и тяхното Успение, защото са съвършени и както и да продължи живота им все ще е пародия на тези мигове.

Смея ли се? Не. Нещо друго е. Нещо, което простосмъртните не разбираме.

Лежат един до друг, на онова легло са, но са в небесата.

Пушат ли? Така изглежда. Но не…

И двамата са непушачи.

Толкова спокойни и щастливи след секс са, че виждам архетипа, иначе са някакви отблясъци по прозореца. Ако можех да снимам това, което виждам, щеше да е художествен шедьовър.

Е, снимките ми и без друго не са за изложба.

Отпуснах хватката си, плъзнах се от клона по стеблото и цопнах в насъбралата се локва.

Свалих обувките си като хубавицата и като нея ги хвърлих в колата си.

2.

Студиото за красота не е само нейно. Има си съдружничка, но екипът от три момичета и две момчета си е неин. Фризират, гримират, епилират, татуират; правят маникюр и педикюр. Момичетата се държат като бисексуални, но не са. Момчетата не изглеждат бисексуални, а са.

Клиентките са нейните красавици, а тя е толкова хубава, колкото най-хубавите.

Казва, че прави за тях, най-важната процедура.

Заразява ги с усмивките си.

-Не вярвате ли? – момчетата и момичетата са се събрали около нея.

Още пият кафето си, първата им клиентка ще дойде след 20 минути.

-Напоследък си по-красива – забелязва единия от татуистите й.

-Ти, сериозно?

-Изглежда да – обажда се маникюристката. – Нещо се е случило, нещо хубаво и ти сега ще ни разкажеш, палавнице.

-Значи вече съм ви разказала достатъчно. Мисията ни е да накараме вида да говори.

-Тази се чука с поет – намесва се другия татуист, без да си има представа, че е улучил истината.

В отговор е замерен с някакъв безобиден предмет, което е достатъчно потвърждение на изстрела му на посоки.

Не забелязваме прегрешенията най-вече защото са твърде очевидни, най-вече когато са твърде очевидни.

Наблизо съм. Стоя на пейката на стрийт фитнес площадката, която пък е точно до салона за красота, но съм незабележим като прегрешение.

Денят отминава като минута. Днес не вали. Дори е твърде топло, твърде сухо за сезона.

Тя затваря салона и тръгва към колата си, изчаквам малко и се качвам на своята.

Напускаме града.

Следващият няма общо с живота й, нито с живота му.

Случайно място, което са си избрали за любовно гнездо.

Не ми е трудно да се досетя в кой хотел ще ангажират стая. Професионалист съм.

Етажът е твърде висок, че да бъдат заснети, но достатъчни са снимките на рецепцията. Ръката му на дупето й, нейната по корема му. Ухилените им лица срещу администраторката, целувките им на лоби бара.

Не е облечена подходящо. Друго щеше да бъде да е с червената рокля.

Онази, която този разкъса.

Не я ли заболя.

Не можах да я снимам в онази стая, иначе щях да потърся лицев мускул, с който издава болка. Не вярвам да не е изпитала, и тази болка да не й е доставила удоволствие.

Бутиковата дреха не беше просто разкъсана, тя беше пренесена в жертва, което обърна любовната игра в религиозна екзалтация, обикновената изневяра във възнесение.

Какво ли стана с роклята! Лежеше на пода като убито живо същество!

Нима са я хвърлили в боклука?

Снимах ги как се изкачват по стълбите.

Снимах ги и пред вратата на стаята. Номера й: 417.

Поне да беше: „666“ или поне „69“.

Да можех да снимам звуците. Смеха й. Прекрасен, ужасен, отдаден, сподавен, заглъхващ.

Едва ли е скъсал ластичната й поличка.

Или пък прашките, купени за центове от сексшоп.

Дали няма да й купи червена рокля!

3.

Стоя на пейката пред апартамента му.

Чета си по телефона стиховете му и ми изглежда все по-слаб и по-слаб поет.

Стиховете му толкова бледнеят пред преживяванията му, че сякаш се гаври със себе си. Но лайковете му и все от хубавици като последната му – безброй.

Иде ми и аз да се влюбя в него.

Не е лесно да си глупак, но е прекрасно, когато оглупееш по някого.

Ще му го пратя с лична, че да си го вкара в стиховете.

Да бях им позвънил по телефона онази вечер!

За да ги попитам за червената рокля.

На обичайното паркомясто спира съпругата му. Изчаквам я да се доближи. Възниска с пищен бюст и къдрава къса коса. Прилича на сладка болонка.

Подсвирнах й. Обърна се и като ме видя, направи онзи жест с показалеца: „ела, ела ми тук“.

В асансьора ме попита: „Е?“

У дома: „Кафе, коняк?“

Не пия на работа, а имах още задачи. Има толкова много измамени.

Пуснах й клип по телефона и й го дадох.

-Какво е това? – попита.

-Това е трейлър, останалото е във флашката.

-Хубава рокля…-забеляза, гледайки клипа.

Започна да хълца. Поставих в ръката й флашката.

-Да. Благодаря – рече ми, стана за малко и се върна с плика за писма, който ми връчи, - преброй ги.

-Не, няма нужда. Благодаря.

-Добре ли сте? – попита ме тя.

-Не съвсем – признах й искрено.

-Винаги ли приемате работата си толкова лично?

Не. Никога не го правя. Но онази с мъжа, беше жена ми.

Освен това, чувствах за какво щеше да отиде хонорара ми…За нова червена рокля.

 

©2008-2026

Стефан Кръстев

 

Разказ от новата ми книга.

Очаквайте през септември: „Сладострастни базилики“ (фриволни разкази)

 

 

"На тяхно място" - изложба-пърформанс на Владимир Карамазов

 1 август, 2026. Национално изложение на художествените занаяти и изкуствата – Орешак

Мислех си, че ще е просто фотографска експозиция.

Нещо красиво, философско, затрогващо. Оказа се - далеч повече.

Не, не беше просто фотографска експозиция: това беше роман във видения, оживяващи образи, разкриваща болезнена история. На моменти комична, на моменти абсурдна, на моменти хорър, даже често хорър, но реалистична.

Познавам Владимир Карамазов като актьор.

Чувал бях, че е фотограф, но се оказа, че "фотограф" е ограничаващо в този случай, дори "художник фотограф" е ограничаващо.

Няма подходяща дума в езика на изкуството. Бих го нарекъл създател или творец.

Пречупил е реалността в своя поглед, вижда я в свои цветове, сумрачни, не и мрачни. Някак пастелни, бих добавил странната в случая дума: "влажни", като през сълзи, но не изцяло болезнени сълзи. По-скоро от затрогване. Сълзи на съпричастност, сълзи на емпатия.

Това са тоновете на картините, а те пресъздават затвори и затворници.

Изложбата се казва: "На тяхно място" и показва дългогодишния труд на Владимир Карамазов: обикалял в затворите, общувал с всякакви осъдени от кокошкари до осъдени доживотно без право на замяна убийци.

И сега, леко ще наруша ритъма, защото разбрах, че имало хейтъри, които го нападали заради тематиката, Владимир Карамазов не идеализира престъпника. Владимир Карамазов не лицемерничи, не адвокатства, не налага сладникави модели за съжаление. Не!

Когато разказва не премълчава дребните слабости, своето лично отношение, което е критично към някои чисто човешки качества на героите му, не крие кога е отвратен или малко ужасен от деяние.

Но...Той не съди, защото както и каза, тези хора са вече осъдени, осъдила ги е по-висша институция от нашето субективно мнение, а да съдиш може да бъде най-големия грях.

На снимките му няма да видите мизерия. Напротив: може да се види много красота, преди всичко красота, дори когато на снимката е образа на затворническата чистачка (чистач, де, към който женския род е много уместен), а освен чистачка...да го наречем "трудещо се момиче (момче)" Айше или деформиран от живота си старец, луда глава, който е убил един-двама "роми" с чук за да защити свой приятел и себе си.

Това е красотата на живота в ъндърграунда, където нищо не се случва, където бавно се деградира, но се проявяват и истински качества.

Историите, които разказва в продължение на повече от час. Не толкова като харизматичен актьор, колкото като приятел, който те кани да надникнеш в спомените са човешки.

Често се усмихва, често осмива героите си, но на моменти те хваща една грапава ръкавица за гърлото, защото някои драми са си наистина драми.

Владимир Карамазов още в началото помоли да не се снима на клип. Снимки да си правим колкото искаме, но не и на клип. Защото разказваше лични истории, пред гости, не иска да се разкрива интимния свят на тези хора пред цяла социална реалност, затова няма да бъда преразказвам това, което съм запечатал в главата си по-добре и отколкото, ако беше клип в телефона ми.

Но в общи линии, най-тежките присъди не са за хора, родени престъпници, а които поради едно или пък друго обстоятелство. Най-често лишени от воля, обсебени от ярост са извършили едно-единствено макар и разтърсващо престъпление.

Други, които просто са живели цял живот бедно, не познават друг начин на живот, за които вече е възможна интеграция, но няма да е за ден два, а е когато съзрее цяло общество. Те, не будят съжаление, даже леко отблъскват, но трябва да се разбере и тяхното, защото в крайна сметка, затворени или не, споделяме един свят.

На снимката на затворническото легло, позирам като затворник. То, повече приличам на такъв от много, които видях на снимките на Владимир Карамазов.

Разбира се, не ме е снимал той, това не е художествена, а репортерска снимка. Заради материала, а и заради забавата.

Невероятен пърформанс, който препоръчвам на всеки.

Гола, порочна и истинска

Текстът я галеше, искаше, целуваше.

Не го четеше, отдаваше му се.

Искаше й се да му кресне: “Престани!”, но той нямаше да я чуе, а и ако някой можеше да престане, това беше тя. Него просто го имаше, а тя сама се изкушаваше.

Той не я чувстваше сега, почувствал я беше. Отдавна почувствал, привършил с нея. Сега и нейното настояще, живият й живот, приличаше на негово ехо.

С топли и студени пръсти лъкатушеше по нея. С разтворени мокри устни. Събличаше я с ръцете й. Ръката й върху мишката трепереше.

Искаше й се да затвори сайта. Това не бяха подредени думи, а живо същество. Някой можеше да влезе в кабинета, ако я намереше в тази поза!

На луната се чувстваше, не на работното си място.

Преди да се реши да потърси автора, разбра, че е мъртъв, а беше набъбнала мисълта. Почувства облекчение, че не може да го стори.

Би му се отдала. Само за да си докаже, че е мъж, че е мъж като останалите, нищо особено, нищо демонично, ни ангелско. После щеше да съжалява.

На два пъти омъжена прояви слабост и сексуални интереси към мъже които не означаваха много за нея. После й тежеше, за да оправдае постъпката се насилваше да се влюби в тях. Месеци – дупки, сиви сенки и болезнена реалност. Усещане за различен избор, напълно лъжовно. Зле построени мисли и сумрак, сумрак.

Пак щеше да се случи точно така, знаеше го.

Драскаше със звуци като с набола гърда зърната й и те набъбваха, някои изрази я обливаха като дихание, смесица между юлско, твърде тежко, селско от уморено поле по пладне и острият дъх на мачо.

Разбъркваше й мислите, впиваше устни между бедрата й, но най-лошото е, че се откриваше в него. Като неизявени същности.

Каква би била, ако беше постъпила различно. Несъзнателно подражаваше на различни персонажи които откриваше в него.

-Проклет негодник! И пише нищо!

С такова усещане оставаше, защото още щом затвореше текста, всякакъв смисъл се губеше. Оставаше без спомен от прочетеното и имаше чувството, че то работи в нея, че текста я е погълнал в своя реалност в сюжетната условност, където тя ще повтори грешките на героините.

На няколко пъти изтри сайта от фаворитите. Намираше си работа далече от кабинета. В къщи гледаше да не седне пред компютър. Веднъж издържа три седмици, но онова нещо я дърпаше.

Пръстите й често трепереха.

Гласът й беше напрегнат като преди любовна среща.

Издаваше се с поведение, че има нещо. Близки приятелки я попитаха да не би да е влюбена. Гръмогласно се засмя и призна:

“Да, в текст, моля ти се! При това на покойник!”

Обясни криво ляво и колкото да ревнуваше показа какво чете, а те й се зачудиха. Нищо особено, какво пък толкова! Да, обективно погледнато: нищо. Изглежда нямаше литературна стойност, а просто някакво закодирано послание, черна магия, конкретно към нея или жена като нея. Нямаше обяснение иначе.

Какво пък толкова, наистина! И по-нежни и страстни неща е чела, това дори изцяло не разбираше. Пак усети дланите му, плъзнаха се под полата й. Дъхът й спря, замижа, отметна глава.

Телефонът звънеше, но го чуваше друга в друга реалност.

А текстът продължаваше да я гали, впи устни в шията й.

Веднъж съблече нимфата й, душата й.

Спря дъха й тогава и видя как от нея навън се изплъзва непозната гола хубавица. Непълнолетна, скандално разкрепостена, с вирнати малки цици и вирнато носле. Той й разплете плитките и косите й се изляха като ден из стаята.

Малката имаше най-прекрасното дупе във вселената, но освен дупе беше и Плодът на живота, а той не смееше да го отгризе, само го целуваше, когато самият плод желаеше да бъде отгризан.

Опомни се, пробила с нокти чоропогащника си. Реши да потърси помощ на психолог. После й хрумна да се изповяда, защото не ставаше дума за болест, от болести се страда, а това, ако е страдание, какво е приятното.

До църквата не стигна, как ще описва в църквата какво изживява!

Не помнеше дали си прибра обратно душата. Хората около нея забелязаха, че изглежда по-млада. Започнаха да флиртуват даже приятелите на мъжа й, изобщо не си струва да се споменава за комшиите и за коцкара от съседния отдел. Един таксиметров шофьор и подари свой стих, посветен на нея. Каза й, че десетки пъти той я е карал до работата.

Не беше й направило впечатление.

Прие вечерята, даже и танцуваха. На всичко отгоре на “Хотел “Калифорния”, куража на момчето стигна до тук, иначе щеше да я има.

На друго изкушение не се подаде, защото за щастие, мъжа й беше станал по-нежен от когато й да е било. Май текста въздействаше и на останалите, но чрез нея. Защото текста я правеше да бъде гола, порочна и истинска.

Себе си да бъде, желанието си.

-Шегите на похотливият мъртвец! – засмя се.

По светли й се струваха улиците, дори и слънцето на ухажор й приличаше. С дългокраката хубавица от вестникарската будка станаха приятелки.

Всеки ден хвърляше на уличният цигулар по нещо. Преди й приличаше на старец, сега забеляза, че изобщо не е стар. Може би нямаше и четиридесет, просто дрехите му повехнали, а погледа му сатирски.

Напомняше й за текста.

Но то май всички вече имаха такива очи. Свиреше близо до офиса. Симпатяга. Кокетно му се усмихваше всеки път. С усмивка й отговаряше. Днес пак го няма. И снощи го нямаше, но деня беше толкова ангажиран, че нито до текст и беше, нито до непознат уличен музикант с пъстри очи.

Отвори да чете. Нещо мисълта й се губеше.

Не, не беше мисълта.

Четеше, четеше.

Не приличаше на текста, на този текст който я правеше тази която е напоследък. Странно й стана.

Сигурно най-сетне са прибрали и лутащата се душа на грешника и текста е умрял като него.

Същото беше и след обяд.

Но вече знаеше причината.

Не се чуваше гласа на цигулката отвън. Никой не беше разбрал кога и къде си е отишъл музиканта.

Музиката й е въздействала. Не текста. Но повече не я чу.

 

©Стефан Кръстев

2008

Почти перфектна

 

Можеше да разказва приказки, каквито в хиляда и една нощ не са описани, а еротичната им страна да разкрива безмълвно, с милувки и танци, с една усмивка дори, събличаше повече жени отколкото могат да се видят в разюздан сайт в интернет.

Можеше да говори като човек и най-вече да мълчи, не тежко, както го правят повечето жени от тези които все пак притежават умението да овладеят словесната си стихия.

Можеше да се държи приятелски, като печено момче. Имаше най-разкошните гърди и можеше да ме бие на карти, а понякога успяваше даже на шах. Най-естетично издържаното дупе. Сякаш двамата Велики Майстори, мъж и жена, Природа и Дух или Материя и Време, с устни жената, а с пръсти мъжа, десетки хиляди години ваяли, с болка и умопомрачителна екзалтация ваяли, със сладострастие го бяха ваяли и сърце погубили за да носи този шедьовър.

Стройни и мускулести бяха бедрата й – дива кобила. Вит гръбнака й – дива кобила. И гривата й дива – много дива кобила. Но червенокоса, пламъци се веят. Пожароопасна е. И клетките й пожароопасни. Бутафорна жива факла. Гори, но не възпламенява около себе си, освен с фантазия. Само един дефект има.

Тежи ми, много ми тежи, но най-ужасното е, че го усеща. Тя всичко усеща, което е прекрасно, но това ми усещане понякога искам да скрия.

Някога се съмнявах, че ще остане при мен. Не знам какво намира в такъв мъж подобна жена. Все си мислех, че тези като нея летят на високо. Нямат връзка със земното, с живият живот или поне това, което ограниченият ни бит, възприема като жив живот. От осем години сме заедно. Като в първата седмица е от една страна, но много по-хубаво.

Готви прекрасно и може да бъде тиха и гальовна. Люби се като блудница, а може да изписва свян на момиче. Като две блудници едновременно с едно тяло се люби. Дори цвета на очите й е толкова богата галерия, че на земята подобна няма, а аромата й още по-богата, но не могат и двете да се сравнят с ласките й. Тя рисува по тялото легендарни оргии, на полубожества и хора, изважда от формата, от моралните граници и усещанията, които мисъл, живяла и един ден в благоприличие не може да си позволи. Само един дефект има.

Не съм виждал подобна жена, но може да си говори мъжки приказки като мъж. Разберете ме правилно: има много жени които имат по-дълбоки познания по теми възприети като типично мъжки. На една част от тях, тези приказки стоят като еротичен аксесоар, като накит, който само подчертава женствеността им, като нейна рамка. Другите заприличват на мъже, само дето са по-мъжки момчета от истинските мъже. При нея няма никаква промяна. С тях и без тях, тя си е цялостна и завършена. Не са й типично в характера, но характера й, не ги изключва.

Стои и еднакво секси и пурпурната рокля, вечерната и коженото яке и джинсите. Секси е на нощните плажове, на които отиваме, за да сме сами. Секси е и в сако и нощница. В дебело палто, а сигурен съм, че и в космически скафандър пак ще е секси. Само един, единствен дефект има: с криле е...

Огромни оранжеви криле. Може да лети с тях, правила го е, за да ми покаже, но за да не се боя, че ще я изгубя, не лети. Гали ме с тях, прекрасно е докосването им. Покрити са с ерогенни точки, когато ги целувах, някога преди години, от възбуда почти изпадаше в несвяст, но напоследък само пърха с тях докато се любим. Могат да се свият под всяка дреха и не личат. Единственото ограничение ни е, че не можем да идем на плаж през деня.

Все си мислех, че подобни летят на високо. Нямат връзка със земното, с живия живот или поне това което ограниченият ни бит, възприема като жив живот. От осем години сме заедно. Не знам какво открива у мен. Все по-красива е, повяхва като всяка жена, а на четиридесет и две е значително по-сладостна, отколкото на тридесет и четири. Носи онези омагьосващи ферменти, които само високата класа материя притежава. Само тези криле! Само тези криле.

Напомнят и на двамата различието й. Тя не е от този свят. Над четири милиарда, а никой няма криле. Нямат и в квартала, нито в службата, дори и по телевизията нямат, освен във фантастичните филми, но онова е специален ефект или анимация.

Красиви са, не отричам.

Всъщност защо пък да няма криле. Нейна си работа. И нали не лети с тях. И какво пък, ако лети. Свикнал съм и без друго.

Вярно, падам си понякога и по жени, които далеч превъзхожда, мисля за тях, понякога се и срещаме, но това е най-малкото. Просто нямат криле. Но другите не са това за мен, което е тя.

Щях да й го кажа, щях.

Тя ме постави пред свършен факт. Всъщност, аз, намерих онзи хирург, който се съгласи да й ги отстрани оперативно.

Казах й добре да го обмислим, после се смях, казах, че е глупаво. Каквато природата я е създала. Преди малко ми позвъни.

Операцията минала успешно.

Самата съблазън

 

Толкова задръстено създание на природата не съм видяла. Селянче, ама наивно. Нямало къде да иде! Ах, горкичката!

 

С това дупе и с тези цици, ще е актуална навсякъде. И с малкото умствен багаж в комплект с тялото. Как пък нашето училище се случи да избере! Изпитание от небесата, не й е мястото тук, не й е и не й е. Как да й го кажеш, обаче.

 

Тя нищо лошо не е направила, а и в другите ще я приемат зле. Даже по-зле.

 

Тук поне всички сме хубави, а в класа ни, най-хубавите от най-хубавите. Като по конкурс подбирани, а в журито все естети, художници и сексуални маниаци. Случайно се е получило, но няма мацка без самочувствие или комплекси. Жени сме вече, не момичета. Очи не дерем, коси не скубем и дори когато сме излезли от релси, за всяка си има пътник и на гара и без гара, с разписание или без разписание, сума ти неосъществени пътешественици по сърце, чакат ли, чакат.

 

Чест ни прави, че намираме и време да учим, между купоните. Кога пък го правя аз – одерете ме, не знам, но пък бележника ми е доказателство, че намирам.

Имам си най-готиният пич във вселената, когато се забърсахме, очаквах да ме намразят и за сетен път се уверих, че всяка е дама със стил и от класа, защото опасенията ми не се сбъднаха. И изобщо, ако обществото беше такова каквото е в класа ни, в утопия щяхме да живеем. Идва тя и обърква всичко.

 

В началото нямаме представа как го прави.

Да, кожата й една такава: самата свежест. Все едно не можеш да я докоснеш, създава чувство за безплътност. Млечно сияние с дрехи, намек за женственост, не истина.

Луничките по лицето й, нещо страшно мръснишко. Като опръскана, сякаш е правила кърска любов между дървета и са я биели мокрите клонки по лицето или се е возила на мотор и по лицето й кални капки. Едното й предно зъбче щръкнало, иначе и двете възголемички. Прилича на кобила, ама с това дупе: расова.

 

Всъщност, нищо особено, всяка си има очарованието, но тя обира погледите.

Че даже и на момичетата, че даже и моя.

 

Прекали като ми се присъни еротично.

На всичкото отгоре в съня си хем бях аз, хем приятеля си. И той я изяжда с поглед.

 

Тя - нищо. Не флиртува с който не бива. Хвана си едно момче.

Отдъхнахме, ама то не промени нещата, както очаквахме.

Екзотична е, в това е магията й, иначе няма. Всичко е в плитките й.

 

Едни такива: дебели, тежки. Корабни въжета, разбирате ли!

 

В китайските филми съм виждала как майстори на кунг фу, използват по-мънички за оръжие, но тя цапне ли някой с това чудо ще му избие зъбите.

 

Питам я, да се беси ли ги пази? Тя се кикоти.

 

Ама и смеха й, нищо особено. Вижда се очертанието на прашките под панталона й.

 

То на коя ли не се вижда. Изобщо, като всички. Безобидна красота.

 

Задръстена, но ще се оправи.

 

Неволно я галя по рамото, нищо сексуално, приятелски е.

Искам да я приема за приятелка. Не успявам.

Поне ми е ясно, какво ми ври от вътре. Ревнувам я, защото е популярна.

 

Без да иска и с нищо. С едни плитки. Като всички останали е. Само плитките. Само те.

 

Намерила си начин да бъде различна. Всъщност не го е и търсила. Така си е живяла.

Излизаме аз, моят, нейният и тя.

 

Все към нас гледат, всъщност към нея и само към нея. Към плитките.

 

Разходката не ми се получи.

 

Заболя ме главата, настроението ми се развали.

 

В класът вече я мразят и патките даже не разбират защо точно я мразят, не са наясно, както аз съм наясно. Яд ме е и на тях, и на нея. И на моят, че гълта език, сковава се. Като влюбено хлапе е започнал да се държи в присъствието й, а тя е част от компанията ни, би трябвало да я приема като приятелка.

 

Знам, че няма да му пусне, но от уважение към мен няма да го направи.

 

Даже не уважение, а страхопочитание, защото си помня уплашения й поглед, първия ден, като се опомни в непозната среда. Направих всичко възможно да я приобщя и се получи, но настроенията към нея, напоследък се изострят. Опитвам се да й обясня, тя не ме разбира. И как ще ме разбере. Всяка се опитва да подчертае очарованието си, да бъде различна. Тя има онова което повечето търсим и приемаме, харесваме и поощряваме, а у нея ни плаши.

 

Няма логика, има някаква насочена всеобща страст към нея.

Смесица от желание и омраза.

 

В последните смесици въздуха е настръхнал, едва се владея, но й на мен ми иде да издера очите й. Съзнавам, че не е виновна и все по-близка ми става, но бясна котка в мен ме дере. Съботата бяхме двете на разходка в селото й.

 

Само двете, без мъжката част.

 

Аз пожелах така, а и от дълго време се канехме.

Глупаците ни и без друго са глупаци, няма да ни разберат.

Отпусна глава на рамото ми в автобуса и заспа, приличаше на ангелче. Гушнах я, прииска ми се аз да съм мъжа който да я има и да я пази от този свят, който няма, няма да я разбере. Гаджето й е беззащитен идиот. Себе си, не може да опази, нея ли!

 

Няма да е дълга връзката. Виж, моят е нещо друго, по-скоро той е за нея. Но е мой!

 

Мой ли е?

Чурулика ми, дърпа ме за ръка из пътечките в онази гора, нейната, най-любимата. После се смеем, аз първа се събличам и скачам в езерото. Тя след мен. Кожите ни настръхнали на брега, правим тройка със слънцето. Тъй ми хрумна, казах й го, смях, та чудо.

 

Минава ми през ума да я цапна с камък и да я хвърля в езерото, да я прелъстя. Няма да е трудно. Тя ме обожава. Стига да я поискам, моя е. Даже ме смущава това, много, много ме смущава.

 

Бумти печката й, пламъците омагьосват. Много неща й говоря. Сега не помня какви. Чувствам, че ме чува класа. Цялото женско съсловие. И се готви да ми връчи медал за храброст. Нея ли манипулирам, себе си ли. По някое време сме се прегърнали. Тя хленчи в прегръдката ни. Близост е, духовна близост, не търсете повече.

 

Тя сама го казва:

 

-Нямала съм толкова щастлив ден. Нямала съм толкова близка приятелка.

 

Разказвам й, съвсем открито за настроенията срещу нея.

Казвам й, че човек не може да промени съдбата си, но може да се промени така, че да не пречи на останалите. Кима и ме разбира.

 

А аз разбирам, че за плитките е чувала доста подигравателни подмятания. От другаде закани, че ще бъде причакана и ще й бъдат отрязани.

 

Питали са я и колко ще струват да ги продаде, били са готови да й ги купят. Просто за да ги няма. Казвали са й хиляди пъти, че я загрозяват.

 

Вързах й очите, бяхме пред огледалото. Трябваше да вържа своите, но ме беше страх да не я нараня, все пак огромна ножица държах в ръцете си. Пръстите ми се парализираха. Неспособни бяха да стиснат. Плитките бяха: красиви, божествени, природата ги беше оплела, като пътеките към езерото, край което се отдадохме на слънцето. Не искаха да направят пръстите ми кощунството.

 

Вопъл се откърти от устата ми, преди да стисна и ножиците хладно да се изхилят.

В следващите часове съм толкова разстроена, че не виждам.

Мрак и сивота пред очите ми.

Чувство за вина, ограбване, а резултата разбирам чак понеделник. И ми прилошава.

 

И не знам какво да кажа, само се хиля иронично ли, истерично ли, трудно ми е сама да преценя. С плитките беше симпатична. Много, много чаровна.

 

Без тях: божествена! И демонична! Такъв сексапил не съм виждала. Те са го криели.

 

И тя понеже е...

Всъщност, не е луд този който яде баницата. От този момент ще сме си едната утеха на момчетата си обезумели по нея.

 

Е, искахме да е без плитки.

 

Ето я! Самата Съблазън!

 

2009

Колежки в еротичен пърформанс

 

Напоследък сияеше, изглеждаше подмладена с поне пет години.

Смехът и весело звънеше по коридорите, смигаше на колеги и колежки.

Нещо се беше случило с нея, тайна нейна, която не ни даваше покой. Май нова любов, а? Кой ли е щастливеца? Не, не е от службата, щяхме да научим.

Седмици вече е така.

Твърде затворено живее, къде ще да го е намерила?

И по-женствено се държи и май и тук ще ни обере всички обожатели.

Приятелка ме нарича, не че съм й, но щом тя ме мисли за такава, какви са тези тайни.

Опитвам се да развържа езика й. Подпитвам майсторски. Замлъква, готова е да ми каже, но възпира на върха на устните й. Замръзват в една изпитателна усмивка, толкова е примамлива в този израз, че ми иде да впия устни в нейните. И ако бях мъж, никакво колебание. Преценява ме с поглед. Някакви фатални искрици подскачат в очите й. Като притиснато животинче е, което се брани до последно, макар всичко в него казва, че няма смисъл. Иска й се да ми признае. Накрая се отказвам, завъртам се на другата страна, а тя както е седнала до мен прегръща ме и ми разказва.

Мисля, че се шегува в началото, малко след това, че е луда.

Гълтам си езика, не съм го очаквала. Тя не е такава жена.

Възбуда ме обзема, а тя ми говори ли говори:

-Просто едно хоби. Мое. Невинно е.

Последното което каза, направо ме опари.

-Невинно?

Позасмя се виновно, поизчерви се.

-Е, може да не е толкова невинно, но какво пък.

-И къде мога да намеря клиповете?

-Ще ти пратя линкове.

Глътвам си езика, а тя учудено ме гледа и плахо попитва:

-Какво има?

-Искаш да кажеш линкове на клиповете за които говориш? Много ли са…-не успях да завърша, няколко думи се гониха.

Снимала се в еротични клипове. Това й било хобито. Та както каза: „съвсем невинно”.

-Чувствам се красива – рече ми. – Игра е, просто игра. Роля, винаги съм мечтала да играя. Има и режисьор, разбираш ли? Има и друматург, и гардеробиерка има, има и реквизитор, даже двама; и машинист, който спуща чиги. Озвучител, осветител, сценични работници, страхотни момчета.

-Ама ти не си актриса, скъпа. Ти си де-ло-во-ди-тел. Разбра ли какво си?

-Грешиш. И това е роля. Само, че на друга сцена.

-Това не е театър. Това е някакъв безумен кич.

-Не си гледала още сцените.

-Но съм гледала много пиеси, достатъчно чух. Кич е.

-Експеримент – може би, но кич…грешиш, а и да е. Какво, ако е.

-Вулгарно е.

-Е, и?

-Не е ли?

-Мирише на друг свят, това е сцената. Има и отбрана публика, но ти не я виждаш. Не ти и трябва. Богати сноби. По-важното са камерите. Те са прозореца към всички останали. Правим пърформанс. Еротичен пърформанс.

-Показваш задник.

-Е, не само го показвам.

-Престани!

-Онова е героиня, разбираш ли? Тя ми дава това което не мога да взема от живота. Бягам от действителността с нея. Тя може да има всекиго, без да принадлежи на никого. Тя може да се отдаде на всекиго без да имам задължения към някого.

-Луда си.

Засмя се и наклони глава.

-Може и така да е, но по-добре отколкото тъжна.

-Забъркала си се в ужасни каши, да знаеш.

-Грешиш. Кашата си е много приятна, особено когато се стича от зърното ти към скута ти. И е топла.

-Престани.

-Ще ти пратя линковете. Ще решиш.

-А не се ли притесняваш?

-От какво, ти си ми приятелка -щеше да каже още нещо, но млъкна.

-Какво има, изплюй камъчето.

Развълнува се, даже запали цигара. Заговорихме за друго. Пожелах искрено да я погледам, а тя каза едно „ще разбереш”, което по-късно разбрах за какво се отнася, едва след като най-неочаквано ме попита:

-Искаш ли да опиташ и ти?

-Но как! – не повярвах на ушите си, а гласа й толкова откровен, че наивен чак.

-Ще те уредя.

-Шегуваш ли се? Ръката й на коленете ми. Очите й в моите. Не, не се шегува.

-Ще е прекрасно. Ще видиш. Ще ти хареса. Ще е вълшебно. Какво си позволяваше?

-Но аз…аз не мога така, ами ако мъжа ми попадне на снимките, ами ако децата.

-И аз имам семейство. Няма проблеми. Ще видиш снимките й ще разбереш. Има едно момче. Истински човек на изкуството. Той ще те промени, ще те направи неузнаваема, разбираш ли? Казах ти, че на снимките не съм аз, а моя героиня. Никога, никога няма да познаеш, ако не ти кажа! Никога. Ще видиш! Видях. Не само не бих я познала, ако не ми беше казала, но макар да ми каза, не бях сигурна дали повярвах, че е тя. Сладка е, много е сладка и такава каквато я виждах всеки ден. Секси е, това никой не може да отрече, но онази на снимките: класи над нея беше. Косата й друга, явно перука, не можех да си обясня как така изглеждаше по-слаба и по-стройна. Различната външност, разкриваше различен нрав. Обсебващ, див и разрушителен, но откровен и привличащ. Никога, никога не бих я познала.

-И теб, никога никой не би познал. Ще е наша тайна. Кажи ми, искаш ли? Очите ми не се отделяха от снимките. Не мога да си спомня реда от мисли.

-Искаш ли? -попита отново.

-Да  – отвърнах.

Чувствах се като тогава когато реших да се простя с девствеността си. Но още по-противоречиво, още по-развълнувана. Дългокосият дълго поставяше гримовете, преценяваше ме от различни страни, смени няколко перуки. Унасях се. Няколко различни жени видях в тройното огледало, преди да ме разсъблече и постави изкуствени бенки на места, които трябваше да имам за да бъда тази която видях в края на процедурата. Съвършената. Аз. Самата Аз. Действителната.

Скритата дълбоко в мен.

Тази която е растяла с мечтите ми.

Тази която съм сънувала, че ме води.

Тази с която съм спорела и съм се карала.

И съм потискала, мислейки, че съм по-силната, а всъщност ми е помагал цял свят, за да й сложим окови и белезници и да я затворим в най-дълбоката и най-сигурната килия на съзнанието ми. Руса беше, дългокоса. По-висока от мен, значително изглеждаше. По-хладна, ала по-страстна. Горчива жилка имаше сладостта й, натурална беше емоцията й. Виждах се съблечена, съблечена от себе си и за пръв път гола. И това толкова ме възбуди, че играех естествено.

Издирваха дълго онази жена, чието име носих тридесет и две години. Четох по вестниците. Нямаше да я открият. Тя беше мъртва.

Тогава, преди месеци, когато първата сесия свърши, разбрах, че нямам сили и не искам да сваля перуката и грима. И да бъда старата, тази която бях преди да ги сложа.

 

©Стефан Кръстев

2008