Самата съблазън

 

Толкова задръстено създание на природата не съм видяла. Селянче, ама наивно. Нямало къде да иде! Ах, горкичката!

 

С това дупе и с тези цици, ще е актуална навсякъде. И с малкото умствен багаж в комплект с тялото. Как пък нашето училище се случи да избере! Изпитание от небесата, не й е мястото тук, не й е и не й е. Как да й го кажеш, обаче.

 

Тя нищо лошо не е направила, а и в другите ще я приемат зле. Даже по-зле.

 

Тук поне всички сме хубави, а в класа ни, най-хубавите от най-хубавите. Като по конкурс подбирани, а в журито все естети, художници и сексуални маниаци. Случайно се е получило, но няма мацка без самочувствие или комплекси. Жени сме вече, не момичета. Очи не дерем, коси не скубем и дори когато сме излезли от релси, за всяка си има пътник и на гара и без гара, с разписание или без разписание, сума ти неосъществени пътешественици по сърце, чакат ли, чакат.

 

Чест ни прави, че намираме и време да учим, между купоните. Кога пък го правя аз – одерете ме, не знам, но пък бележника ми е доказателство, че намирам.

Имам си най-готиният пич във вселената, когато се забърсахме, очаквах да ме намразят и за сетен път се уверих, че всяка е дама със стил и от класа, защото опасенията ми не се сбъднаха. И изобщо, ако обществото беше такова каквото е в класа ни, в утопия щяхме да живеем. Идва тя и обърква всичко.

 

В началото нямаме представа как го прави.

Да, кожата й една такава: самата свежест. Все едно не можеш да я докоснеш, създава чувство за безплътност. Млечно сияние с дрехи, намек за женственост, не истина.

Луничките по лицето й, нещо страшно мръснишко. Като опръскана, сякаш е правила кърска любов между дървета и са я биели мокрите клонки по лицето или се е возила на мотор и по лицето й кални капки. Едното й предно зъбче щръкнало, иначе и двете възголемички. Прилича на кобила, ама с това дупе: расова.

 

Всъщност, нищо особено, всяка си има очарованието, но тя обира погледите.

Че даже и на момичетата, че даже и моя.

 

Прекали като ми се присъни еротично.

На всичкото отгоре в съня си хем бях аз, хем приятеля си. И той я изяжда с поглед.

 

Тя - нищо. Не флиртува с който не бива. Хвана си едно момче.

Отдъхнахме, ама то не промени нещата, както очаквахме.

Екзотична е, в това е магията й, иначе няма. Всичко е в плитките й.

 

Едни такива: дебели, тежки. Корабни въжета, разбирате ли!

 

В китайските филми съм виждала как майстори на кунг фу, използват по-мънички за оръжие, но тя цапне ли някой с това чудо ще му избие зъбите.

 

Питам я, да се беси ли ги пази? Тя се кикоти.

 

Ама и смеха й, нищо особено. Вижда се очертанието на прашките под панталона й.

 

То на коя ли не се вижда. Изобщо, като всички. Безобидна красота.

 

Задръстена, но ще се оправи.

 

Неволно я галя по рамото, нищо сексуално, приятелски е.

Искам да я приема за приятелка. Не успявам.

Поне ми е ясно, какво ми ври от вътре. Ревнувам я, защото е популярна.

 

Без да иска и с нищо. С едни плитки. Като всички останали е. Само плитките. Само те.

 

Намерила си начин да бъде различна. Всъщност не го е и търсила. Така си е живяла.

Излизаме аз, моят, нейният и тя.

 

Все към нас гледат, всъщност към нея и само към нея. Към плитките.

 

Разходката не ми се получи.

 

Заболя ме главата, настроението ми се развали.

 

В класът вече я мразят и патките даже не разбират защо точно я мразят, не са наясно, както аз съм наясно. Яд ме е и на тях, и на нея. И на моят, че гълта език, сковава се. Като влюбено хлапе е започнал да се държи в присъствието й, а тя е част от компанията ни, би трябвало да я приема като приятелка.

 

Знам, че няма да му пусне, но от уважение към мен няма да го направи.

 

Даже не уважение, а страхопочитание, защото си помня уплашения й поглед, първия ден, като се опомни в непозната среда. Направих всичко възможно да я приобщя и се получи, но настроенията към нея, напоследък се изострят. Опитвам се да й обясня, тя не ме разбира. И как ще ме разбере. Всяка се опитва да подчертае очарованието си, да бъде различна. Тя има онова което повечето търсим и приемаме, харесваме и поощряваме, а у нея ни плаши.

 

Няма логика, има някаква насочена всеобща страст към нея.

Смесица от желание и омраза.

 

В последните смесици въздуха е настръхнал, едва се владея, но й на мен ми иде да издера очите й. Съзнавам, че не е виновна и все по-близка ми става, но бясна котка в мен ме дере. Съботата бяхме двете на разходка в селото й.

 

Само двете, без мъжката част.

 

Аз пожелах така, а и от дълго време се канехме.

Глупаците ни и без друго са глупаци, няма да ни разберат.

Отпусна глава на рамото ми в автобуса и заспа, приличаше на ангелче. Гушнах я, прииска ми се аз да съм мъжа който да я има и да я пази от този свят, който няма, няма да я разбере. Гаджето й е беззащитен идиот. Себе си, не може да опази, нея ли!

 

Няма да е дълга връзката. Виж, моят е нещо друго, по-скоро той е за нея. Но е мой!

 

Мой ли е?

Чурулика ми, дърпа ме за ръка из пътечките в онази гора, нейната, най-любимата. После се смеем, аз първа се събличам и скачам в езерото. Тя след мен. Кожите ни настръхнали на брега, правим тройка със слънцето. Тъй ми хрумна, казах й го, смях, та чудо.

 

Минава ми през ума да я цапна с камък и да я хвърля в езерото, да я прелъстя. Няма да е трудно. Тя ме обожава. Стига да я поискам, моя е. Даже ме смущава това, много, много ме смущава.

 

Бумти печката й, пламъците омагьосват. Много неща й говоря. Сега не помня какви. Чувствам, че ме чува класа. Цялото женско съсловие. И се готви да ми връчи медал за храброст. Нея ли манипулирам, себе си ли. По някое време сме се прегърнали. Тя хленчи в прегръдката ни. Близост е, духовна близост, не търсете повече.

 

Тя сама го казва:

 

-Нямала съм толкова щастлив ден. Нямала съм толкова близка приятелка.

 

Разказвам й, съвсем открито за настроенията срещу нея.

Казвам й, че човек не може да промени съдбата си, но може да се промени така, че да не пречи на останалите. Кима и ме разбира.

 

А аз разбирам, че за плитките е чувала доста подигравателни подмятания. От другаде закани, че ще бъде причакана и ще й бъдат отрязани.

 

Питали са я и колко ще струват да ги продаде, били са готови да й ги купят. Просто за да ги няма. Казвали са й хиляди пъти, че я загрозяват.

 

Вързах й очите, бяхме пред огледалото. Трябваше да вържа своите, но ме беше страх да не я нараня, все пак огромна ножица държах в ръцете си. Пръстите ми се парализираха. Неспособни бяха да стиснат. Плитките бяха: красиви, божествени, природата ги беше оплела, като пътеките към езерото, край което се отдадохме на слънцето. Не искаха да направят пръстите ми кощунството.

 

Вопъл се откърти от устата ми, преди да стисна и ножиците хладно да се изхилят.

В следващите часове съм толкова разстроена, че не виждам.

Мрак и сивота пред очите ми.

Чувство за вина, ограбване, а резултата разбирам чак понеделник. И ми прилошава.

 

И не знам какво да кажа, само се хиля иронично ли, истерично ли, трудно ми е сама да преценя. С плитките беше симпатична. Много, много чаровна.

 

Без тях: божествена! И демонична! Такъв сексапил не съм виждала. Те са го криели.

 

И тя понеже е...

Всъщност, не е луд този който яде баницата. От този момент ще сме си едната утеха на момчетата си обезумели по нея.

 

Е, искахме да е без плитки.

 

Ето я! Самата Съблазън!

 

2009

Колежки в еротичен пърформанс

 

Напоследък сияеше, изглеждаше подмладена с поне пет години.

Смехът и весело звънеше по коридорите, смигаше на колеги и колежки.

Нещо се беше случило с нея, тайна нейна, която не ни даваше покой. Май нова любов, а? Кой ли е щастливеца? Не, не е от службата, щяхме да научим.

Седмици вече е така.

Твърде затворено живее, къде ще да го е намерила?

И по-женствено се държи и май и тук ще ни обере всички обожатели.

Приятелка ме нарича, не че съм й, но щом тя ме мисли за такава, какви са тези тайни.

Опитвам се да развържа езика й. Подпитвам майсторски. Замлъква, готова е да ми каже, но възпира на върха на устните й. Замръзват в една изпитателна усмивка, толкова е примамлива в този израз, че ми иде да впия устни в нейните. И ако бях мъж, никакво колебание. Преценява ме с поглед. Някакви фатални искрици подскачат в очите й. Като притиснато животинче е, което се брани до последно, макар всичко в него казва, че няма смисъл. Иска й се да ми признае. Накрая се отказвам, завъртам се на другата страна, а тя както е седнала до мен прегръща ме и ми разказва.

Мисля, че се шегува в началото, малко след това, че е луда.

Гълтам си езика, не съм го очаквала. Тя не е такава жена.

Възбуда ме обзема, а тя ми говори ли говори:

-Просто едно хоби. Мое. Невинно е.

Последното което каза, направо ме опари.

-Невинно?

Позасмя се виновно, поизчерви се.

-Е, може да не е толкова невинно, но какво пък.

-И къде мога да намеря клиповете?

-Ще ти пратя линкове.

Глътвам си езика, а тя учудено ме гледа и плахо попитва:

-Какво има?

-Искаш да кажеш линкове на клиповете за които говориш? Много ли са…-не успях да завърша, няколко думи се гониха.

Снимала се в еротични клипове. Това й било хобито. Та както каза: „съвсем невинно”.

-Чувствам се красива – рече ми. – Игра е, просто игра. Роля, винаги съм мечтала да играя. Има и режисьор, разбираш ли? Има и друматург, и гардеробиерка има, има и реквизитор, даже двама; и машинист, който спуща чиги. Озвучител, осветител, сценични работници, страхотни момчета.

-Ама ти не си актриса, скъпа. Ти си де-ло-во-ди-тел. Разбра ли какво си?

-Грешиш. И това е роля. Само, че на друга сцена.

-Това не е театър. Това е някакъв безумен кич.

-Не си гледала още сцените.

-Но съм гледала много пиеси, достатъчно чух. Кич е.

-Експеримент – може би, но кич…грешиш, а и да е. Какво, ако е.

-Вулгарно е.

-Е, и?

-Не е ли?

-Мирише на друг свят, това е сцената. Има и отбрана публика, но ти не я виждаш. Не ти и трябва. Богати сноби. По-важното са камерите. Те са прозореца към всички останали. Правим пърформанс. Еротичен пърформанс.

-Показваш задник.

-Е, не само го показвам.

-Престани!

-Онова е героиня, разбираш ли? Тя ми дава това което не мога да взема от живота. Бягам от действителността с нея. Тя може да има всекиго, без да принадлежи на никого. Тя може да се отдаде на всекиго без да имам задължения към някого.

-Луда си.

Засмя се и наклони глава.

-Може и така да е, но по-добре отколкото тъжна.

-Забъркала си се в ужасни каши, да знаеш.

-Грешиш. Кашата си е много приятна, особено когато се стича от зърното ти към скута ти. И е топла.

-Престани.

-Ще ти пратя линковете. Ще решиш.

-А не се ли притесняваш?

-От какво, ти си ми приятелка -щеше да каже още нещо, но млъкна.

-Какво има, изплюй камъчето.

Развълнува се, даже запали цигара. Заговорихме за друго. Пожелах искрено да я погледам, а тя каза едно „ще разбереш”, което по-късно разбрах за какво се отнася, едва след като най-неочаквано ме попита:

-Искаш ли да опиташ и ти?

-Но как! – не повярвах на ушите си, а гласа й толкова откровен, че наивен чак.

-Ще те уредя.

-Шегуваш ли се? Ръката й на коленете ми. Очите й в моите. Не, не се шегува.

-Ще е прекрасно. Ще видиш. Ще ти хареса. Ще е вълшебно. Какво си позволяваше?

-Но аз…аз не мога така, ами ако мъжа ми попадне на снимките, ами ако децата.

-И аз имам семейство. Няма проблеми. Ще видиш снимките й ще разбереш. Има едно момче. Истински човек на изкуството. Той ще те промени, ще те направи неузнаваема, разбираш ли? Казах ти, че на снимките не съм аз, а моя героиня. Никога, никога няма да познаеш, ако не ти кажа! Никога. Ще видиш! Видях. Не само не бих я познала, ако не ми беше казала, но макар да ми каза, не бях сигурна дали повярвах, че е тя. Сладка е, много е сладка и такава каквато я виждах всеки ден. Секси е, това никой не може да отрече, но онази на снимките: класи над нея беше. Косата й друга, явно перука, не можех да си обясня как така изглеждаше по-слаба и по-стройна. Различната външност, разкриваше различен нрав. Обсебващ, див и разрушителен, но откровен и привличащ. Никога, никога не бих я познала.

-И теб, никога никой не би познал. Ще е наша тайна. Кажи ми, искаш ли? Очите ми не се отделяха от снимките. Не мога да си спомня реда от мисли.

-Искаш ли? -попита отново.

-Да  – отвърнах.

Чувствах се като тогава когато реших да се простя с девствеността си. Но още по-противоречиво, още по-развълнувана. Дългокосият дълго поставяше гримовете, преценяваше ме от различни страни, смени няколко перуки. Унасях се. Няколко различни жени видях в тройното огледало, преди да ме разсъблече и постави изкуствени бенки на места, които трябваше да имам за да бъда тази която видях в края на процедурата. Съвършената. Аз. Самата Аз. Действителната.

Скритата дълбоко в мен.

Тази която е растяла с мечтите ми.

Тази която съм сънувала, че ме води.

Тази с която съм спорела и съм се карала.

И съм потискала, мислейки, че съм по-силната, а всъщност ми е помагал цял свят, за да й сложим окови и белезници и да я затворим в най-дълбоката и най-сигурната килия на съзнанието ми. Руса беше, дългокоса. По-висока от мен, значително изглеждаше. По-хладна, ала по-страстна. Горчива жилка имаше сладостта й, натурална беше емоцията й. Виждах се съблечена, съблечена от себе си и за пръв път гола. И това толкова ме възбуди, че играех естествено.

Издирваха дълго онази жена, чието име носих тридесет и две години. Четох по вестниците. Нямаше да я открият. Тя беше мъртва.

Тогава, преди месеци, когато първата сесия свърши, разбрах, че нямам сили и не искам да сваля перуката и грима. И да бъда старата, тази която бях преди да ги сложа.

 

©Стефан Кръстев

2008

Истината за цигарите и тренировките в снимки

Един и същи мъж (аз) на 43 и 56 години;

на 55 години и на 42

 

Комшийки, порно и скандали

 Около два след обяд взех да се забавлявам. Здраво ме наредиха колегите. Не, няма да рева, ще се смея. То без друго и смешно. Ще се оправят нещата, всичко ще си влезе в релси, а това някой ден ще го диктувам на мемоариста си. Разбира се, първо трябва да стана първа дама на планетата, до тогава ще си гледам работата, но преди и нея да започна, трябва да свърши цялата тази трагикомедия.

 

Скоро смених офис. В този периметър ми се струва, че сме липсваща ниша.

Момичетата ми на път, потят се в спорове с адвокати, убеждават клиенти, правят си техните магии. Добри сме, целият екип, в търговията с недвижими имоти. Дори обаче и ние се парим. Ето и в случая, номера не беше нарочен, с тези колеги не се конкурираме. Казаха си ми най-приятелски къде мога да намеря офис. И те не знаели, до скоро тук е имало импресарска къща за порнофилми.

 

Та тези ми културтрегери, нещо сгазили лука, меко казано, горе – долу почти нищо в дейността им не било законно. Разкарали ги разбира се, но обявите им още по вестниците. Заредени с креатив и трудолюбие хубавици и мачовци тропат през петнадесет – двадесет минути. Заключих, скочих до близката книжарница, взех един кадастрон и написах с флумастер:

„Тук е агенция за недвижими имоти, а не импресарска къща”.

Кой да го чете? Пак тропане, тропане.

 

Пердето ми падна когато влезе учителката ми по математика от началните класове, всъщност не точно тя, но на нея прилича и се оказа също учителка по математика, вече пред пенсия. Пита ме като разбира, мога ли да й помогна да открие тези които търся. Интонацията й учтива, делова, интелигентна. Извинявам се, че не мога.

 

Заключвам вратата, мия си лицето, от толкова време не съм се изчервявала.

Мия си лицето и започвам да се кикотя.

Хич, няма да питам сина си как е открил този ми стационарен телефон и защо гласа му прозвуча малко странно като каза: „Мамооо!”, може и да си въобразявам. Много ми дойде за днес с тази учителка по математика, ама защо толкова си приличат.

 

Тропа се пак по вратата, отключвам я, може и да е клиент. Нахлува мощен корем, навлажнени от секреция буйни мустаци, миризма на бира, ризата е неспособна да прибере напълно под себе си, огромната маса, мас и косми стърчат между копчетата, крачетата му къси, трябва да наближава петдесет, по загара му личи, че е работлив човек, познаващ полето, лицето му на грижовен съпруг и баща, малко е притеснен, всъщност много е притеснен, ами като се притеснява, защо по дяволите, опитва. Не, не е мой клиент, и той за порно-звезда се гласи.

 

Слагам си очилата за да съм по секси, допирам писалката до устните и му се подсмихвам, както си знам, все пак и аз работя с хора. Казвам му да се съблече. Морави петна избиват по лицето му, вдигнал е кръвно, а аз му се усмихвам и го гледам ли гледам любопитно. Подканям го, къде е тръгнал такъв. Разкопчава ризата. Ама растителност, ама чудо. Зрелището наистина си заслужава. Има и татуирани на рамото разкривени букви. Май име на гадже или на футболен отбор, може и марка трактор, не могат добре да се разчетат, толкова зле са направени, а и още косми изглежда след това изникнали. Панталона му така се е свлякъл под шкембето, че по-скоро го задържа, отколкото го смъква, а аз го подканям. Остава по червени боксерки на пеперуди. Казвам му да се качи на масата, а след това: „достатъчно”, бъркам в чантата и му давам петдесетачка.

 

-Тук е агенция за недвижими имоти, не импресарска къща, а това беше за стриптийза.

 

Пребледнява, почернява. Мята мълнии, а в същото време изглежда виновно. Облича се набързо и изчезва навън. Не посегна към парите. Е, честно си ги спечели, давах му ги. Сигурно се отказа от кариерата на порно звезда и се прибира сега към дома си. Малко го съжалих. Какво ли не си мечтае един обикновен човек при криза на възрастта, а някои си остават хлапаци които посягат към мечтите си, дори към тези които, ако се сбъднат е възможно да разбият всички останали. Ама какво шкембе и каква растителност…И червени боксерки на пеперудки.

 

Тропа се на вратата. Влизат тийнейджърки. Изсъсках: „личните ви карти, полицейско разследване” и се изнесоха като дим. Тропа се пак. Влиза…комшийката ми. Има подрастващи синове, има стабилен съпруг, в никакъв случай не е материално затруднена. Гледа ме объркано, не знам как я гледам аз. Усмихвам й се, соча й канапето, сяда крак върху крак, доста открива, по бельото й личи, че се е подготвяла.

 

-Аз…такова -опитва се нещо да каже. Тази реплика си е направо за филм.

 

-Филмите нали са само за чужбина? – пита, а после заравя в длани лице – Съжалявам! Не мога така, искаше ми се да съм анонимна, никой да не ме познава! Не мога!

 

Голяма змия беше. Надменна, злорада, нарече преди месеци сина ми наркоман, че имал дълга коса и носил обица, на няколко пъти вдига скандал за изхвърлени кори от плодове пред вратата й, които тъй и не видях. Подиграва се, че нямам мъж.

 

„Защо ти е, бизнес дамите, сами сте си мъже.”

 

Не, че е далеч от истината, относно мен, но интонацията, никак, никак не ми харесва. Сега ми падна. Хленчи.

 

-Не мога пред познат. Разбираш ли, не мога.

 

-Добре – утешавам я. – Няма проблем.

 

-Моля те, моля те, заклевам те, никой да не научи.

 

Разбира се, че няма. Жал ми е. Хвръкна като тапа навън. В следващите дни все като ме види все навежда глава. Минаха месеци. За нея никой не разбра, но на мен взе да ми се носи славата, че съм се занимавала с порнопродукции.

Еротична пластика

 

Тя е тяло. Мисъл по мисъл съм се отнемала от нея.

Скубала съм се сякаш, косъмче по косъмче. Боляло е. За да я освободя от себе си. За да ме няма в нея. За да не я ограничавам със знанията си. За да не я имат комплексите ми. За да не я прикриват чувствата ми. За да не я облича благоприличието ми. За да не я изкривяват страстите ми. За да не я бронират дълговете ми.

Тя е просто красотата. Независима от душа. Сама за себе си. Ваянието ми и копнението ми.

Малка бях и я правих от пластилин. После от глина.

Искаше ми се да прилича на онази какичка, с която избяга татко.

Мама се опитваше да крие, че тъжи, а не успяваше. Аз се опитвах да крия, че я теша, но толкова малка, как да успея. Само правих тъжното, по-тъжно. Защото мама тъжеше и за мен, а всъщност онази хубавица само освободи дома ни от едно доста брутално присъствие.

Когато отвореше вратата вечер, влизаше като хлад, дори навън да беше лято. Натрошени стъкла бяха крясъците му. А често хленчеше и се извиняваше. Онази хубавата: фея за мен, тя живееше за кратко - отсреща. Учеше, на квартира беше. Повече не знам, повече не помня.

Преобърна живота ни. Страхът си отиде с него, но пораснах. Стана по-светло, а светлината ми откри неща, които май ми беше рано да видя. Толкова дълго на мрак, разтворила съм изглежда по-широко зениците на душата си...Не ми се усмихвай...Нека го наречем душа...Онова животинче в нас, което разбира...Не ми се усмихвай така, чу ли!

Видях мама отведнъж по-възрастна, а по-наивна. Той нямаше намерение да я остави, не би й позволил да избяга. Иначе тя искаше. За нея трябваше да е свободата, сбъднатите й молитви. Но толкова беше свикнала с него, че трудно понасяше. И усмивката й крива, крива. Трудно прие, че е пренебрегната заради някаква си едва навършила пълнолетие.

Самата не разбирах, повече ли ми се харесва така или ми е по-тежко. Все ме беше страх, че ще се събудя, понякога сънувах, че се събуждам и е пак преди.

И мислех, ща неща мислех, за онази хубавата.

Понякога фантазирах, че разговаряме. В други фантазии бяхме добри приятелки. На една възраст, големи, стабилни. Като на филмите.

Богати и силни. Ухажвани. Мечтаех я.

Самата аз бих я заменила за мама.

И се мъчих да я извая. Но с пластелин не се получаваше. Неволно с друга съм й подражавала. На такава каквато я виждах в доста изменчивите си фантазии. Защото бързо забравих с голям бюст ли беше, с черна или червена коса. Чак толкова висока ли или така ми се струваше, защото бях малка. Помня беше стихия. И имаше плитки...Но плитки не от коси, а от стихия. Енергия, докосваше с връхчета. С чуждо зрение се опитвах да я уловя. С неговото или на всичките. С онова на мама и на детето й, но като казвам детето й, нямам предвид себе си, а онова което би било по-нормално да съм. Не ме карай да ти обясня, какво точно имам предвид.

Опитвах се и с глина. И дълбаейки по дърво.

С всякакви материали се опитвах да я рисувам.

Нацапана бях от глава до пети понякога с глина.

Дори зимно време излизах разголена. Толкова топло ми беше от вдъхновение. Не разбирах годините. Друга все едно растеше. Учеше добре, сменяше гаджета. Рисуваше ден и нощ. На четиринадесет даже имаше много успешна самостоятелна изложба. На седемнадесет доста влиятелен любовник на петдесет. Не ми се усмихвай, така беше. Да си призная честно, той си ми харесваше. Тигър, роден да воюва, искаше си украшението - мен, като признание на силата си. Мъжката суета е суета на воин. Какво щяхме да сме без нея, жените. Дори похотта и сладострастието не е достатъчна нямаше ли я и суетата в отношението към тях, в която е истинската слабост на силния пол.

Горкият си мислеше, че е изпълнил всичките ми мечти. Твърде ограничени му се струват жените. А аз дори толкова много не желаех.

Исках само да нарисувам богинята. Защото това вече за мен не беше някаква млада авантюристка, отнела баща ми. О, не. Нея забравих, тя изчезна между подобията си. От прекрасно, по-прекрасно всяко. За да се прилеят с годините в едно. Едно което не успявах и не успявах да пресъздам.

И на което заприличвах.

С ужас забелязвах, че заприличвам.

Защото не исках да съм тя. Не исках да съм това съвършенство, хармония и симетрия, а жена със слабостите си и с проблемите си. Която се държи глупаво и влюбено. Която може да се кикоти гръмко, независимо, че не е красиво понякога.

Но толкова желаех да я видя, толкова желаех...Знаех, че сътворя ли я от себе си, използвам ли се като материал, аз трябва да си ида, за да я има.

Творец който се погубва за да я има творбата.

Зарязах приятеля си. Не онзи, друг: на моята възраст. Обичах го.

Спрях цигарите. И сладоледа.

Тренирах по своя система. Изградих си свой режим. Четири камери монтирах в стаята за да се снимам и да наблюдавам измененията. Всеки ден внасях корекции в работата си.

Гоних мислите си и истинските си желания. Опитвах се да мисля, както би мислила статуята, която правих от себе си.

Забравих личните си болки. Всички други стремежи ми се струваха вторични. Тя беше целта ми. Най-красивата. И за да мога да я понеса: отнемах се от нея. Сякаш скубех душата си, косъм по косъм, сякаш я скубех от нея.

Постигнах от тялото си повече отколкото с всички други материали.

Няма ме в него. Това пред теб е тя.

Тя е само тяло. Пластика. Мой шедьовър. Постигнатата ми цел.

А като всеки художник, имам право да го продам!

Купуваш ли го?

Only Fans

 

Изглеждаше с десет години по-млада и по-гола от себе си.

Изтича в края на гората, долепи гръб в стеблото. Този смях и смут изобщо не ми бяха познати. Гърдите й ми се сториха по-големи, а кръста – по-тънък, по-дълги бедрата й.

Дали изобщо е тя? Може би, двойница. Жена ми е хубава, много е хубава, но тази е по-хубава. Или съм нямал представа колко по-хубава може да бъде.

Отмята глава назад. Валяло е, шията й е в по-близък план. Виждам бенката.

Папаръкът си е истински артист. Човек на изкуството, мразя го. Капки от листата се целят в бенката й, пръскат се и се стичат. Приличат на милувки.

Смехът й ще премине в оргазъм, всеки миг.

Ноктите й се впиват в кората, имам чувството, че ще я раздерат като кожа и от дървото ще потекат струйки кръв. Всяко мускулче й се е съживило, танцува в свой ритъм, своя мелодия, различна, а в синхрон с всички останали. Търка се дупето й в кората.

От шубраците излиза любовника й. Лицето му е в сянка, всъщност няма да ми е трудно да го разпозная, макар да се вижда само една атлетична фигура и дълга къдрава коса. Досещам се и кой е. Има ли значение!

Впил е пръсти под коленете й, лицето му е между бедрата й. Нейното...в небесата.

Капки от клоните – по клепача й, левият. По нослето и по бузката, по долната устна, по брадичката й. И пак по нослето и по клепача. А тя не е в себе си. И само тялото е нейно. Не е двойница, тя е, но само като биологичен приемник. Душата е непозната, това е жена която не съм докосвал. Екзалтирана палавница, божествена самка, петнадесетгодишна сладострастница е разголила образ по чертите на тридесетгодишна умерена във всичко жена. Косите й се мятат, заплели са се кичури в клонките, чупи ги. Тялото й сякаш няма кости, имам чувството, че ще се увие по стеблото, ще се плъзне по него нагоре, за да открие някъде сред листаците плод в който да забие змийски зъби и да откъсне.

Вече не знам, тежко ли ми е.

В мен, вътре се е катурила планина както в родопската песен и както в родопската песен е затрупала два другаря, двама овчаря. Ангелът ми и демона ми, може би, знам ли! Двата гласа от “Философските новели” на Волтер, експлоатирани и преексплоатирани в кинокомедията и рекламата.

Пробудило се е някакво дете в мен, което очаква да се случи невъзможното.

Да прекъснат до тук кадрите, да се появи някакъв анимационен любимец, може би жената на заека Роджър и да каже:

“Ако не искате да ви изневеряваме, купувайте си витамини...”

Хиля се, истерично ми е. Никога не ми е било. Силен съм.

Може да се каже, че силата е мое предприятие.

Минавам за комбинативен ум, изобретателен работохолик, но не...Аз просто се владея. Поддържам една емоционална скорост, независимо мъчно ли ми е, радостно ли ми е. Още лицето й е нагоре, сега отворила очи. Още е непозната. И аз съм си непознат.

Намерих линка преди часове. В пощата ми, в спам кутията. Не бях я проверявал дълго, още малко и автоматично щеше да бъде изтрит. Без малко – сам да го изтрия. Но нещо все пак ме накара да го проверя.

Почти усетих преди да го пусна какво ще видя. Не, че е давала признаци.

Не, че сме имали сериозен конфликт или по-тежкото: липса на каквито и да е било конфликти. Гали се като коте вечер, правим почти всяка нощ любов. Никога по веднъж. Прегръща ме, прегръщам я, когато излизаме. Плъзга дупето си под ръката ми и се смее. Големи хора сме, минаваме за сериозни. Държим се като тийнейджъри.

Никога не би ми хрумнало. Още не мога да си го обясня. С нищо не ми е подсказвала, а лицето й сега говори толкова много. Става ми много, много криво за нея. И ги мразя повече. Използвали са я. Излъгали са това наивно момиче. Точно като такова я възприемам, а не като мръсницата която са искали да ми открият. Целта им: ясна. Аз, а не тя.

Да ме изведат от равновесие.  

Много врагове имам. Пречкам се.

Колко ли дълго я е свалял! Само заради този филм.

Истински шедьовър, да си призная честно. Юмрук е свил диафрагмата ми, стиска я, стиска я. В хладна пот съм цял, хапе ме.

А нея я хапят капките по тревата и ръцете й мъкнат тревата…

Нямам сили да поместя мишката и да изключа плейъра. Трябва.

Толкова е красива. Никога не е била толкова.

 Ако не изключа плейъра, ще грабна монитора и ще го тресна в пода.

Имах се за ревнив, все си мислех, че ще направя война, разбера ли, че си има друг.

До преди двадесет минути, до преди да пусна филма. Свърши. Най-после!

Но лицето й, такова каквото е на филма виждам още.

Тежко ми е, че трябва да й го пусна, а това, което искам е само да я прегърна.

Даже не искам да й говоря, а ще трябва.

Най-малко за да не ми хленчи.

Ако този филм е целял да я намразя, не се е случило. Не.

Последното което чувствах е нещо срещу нея.

Но как така! Доколкото знам, в тази платформа няма как да качат клип без нейно съгласие. Дала го е.

Не е била на себе си.

Била е другата, онази от клипа, не онази, с която живея.

Дори не си е помислила за мен. Дори не ме е предала.

Дишала е изживяванията си, без да съзнава, какво означават, а обикновено е разумен човек.

Толкова влюбена е била или повече от влюбена. Кое е по-силното желание от онова на влюбената? Каквото и да е – изпитвала го е.

 Ще продължим да си живеем както е било. Ще си имам тайна, както тя своята. И така даже ще сме квит. Едва ли ще се занимават с нея повече, след като видят, че нищо не се е получило. И изглеждаме даже по-щастливи, каквито ще изглеждаме.

Сигурен съм. Сигурен съм.

Още по-близка ми се струва. Още по-мила ми е.

Няма логика, не се разбирам.

Влиза и сега повече от всякога разбирам колко я обичам.

И че съвместният ни живот може да бъде хубав, много, много по-хубав отколкото и до сега. Но правя нещо неочаквано за себе си, много силно от моя страна.

Не съм сигурен трябваше ли, но не съжалявам. Оставих я да изгледа няколко пъти филма. Тъжно й е, тъжно й е, че се разделяме.

Казва ми едно: “прости ми”, а аз премълчавам, но същото искам да й кажа.

Враговете ми ще тържествуват. Постигнаха целта си. Разстроиха брака ми.

Само, че направиха нещо много за мен.

Нещо което сега само аз мога да оценя.

А след време, надявам се, ще оцени и тя. Когато срещне някой, някой, който не я мами и не я използва...Но той я направи толкова щастлива, колкото онзи който я мамеше и използваше...

Толкова щастлива, колкото аз не съм създаден да я направя.

Защото онази непознатата, която виждах по лицето й, беше щастливата жена, която тя заслужаваше да бъде.

Месеци са минали. Още пускам филмчето.

Толкова, толкова е щастлива. Обичам тази жена.

3. Наричат ме Носталгия

 Наричат ме Носталгия, а аз съм само изчезнала безследно жена.

Веднъж се качих преди залез на Бялата скала, онази – знаете я, дето се е изрепчила като бял перчем на въодушевен диригент, стърчи на хълма, а от нея града изглежда смирен и кротък. Стоях и се взирах в него и нежна мелодия ме унасяше.

Изглежда затворих очи, изглежда забравих да дишам, изглежда сърцето ми спря. Изглежда забравих коя съм. Изглежда ги чувах на сутринта…Не, не беше на сутринта, а след няколко сутрини. Търсиха ме.

Някой плачеше за мен, чувах го.

Не, не ми беше близък, изобщо не ме обичаше. Истеричен плач, на жена, която обича да крещи и да лее сълзи за някого. Имаше кучета. Не знам как, но ме нямаше и на скалата, и все пак бях там.

Разбирате ли, аз едва ли съм умряла. Разтворила съм се. В едно по-голямо око, което не само вижда, а чува и вкусва, което витае и улавя като с рибарска мрежа чувства и аромати; вкусове на кожи и на устни, на коси и на пъпове, на настръхнали кожа по гръбначни стълбове; на мисли и някои по-особени чувства.

По-особени ли? Какви? Де, да знаех.

Няма ме, но се възприемам. Ето това вече никак не може да се обясни.

След време откриха труп. Уж моят, но не.

Друга беше, също скитница.

Също самотна пътека в гората като мен и други объркани бегълки.

Бегълка ли? Да…Трябва да си го призная.

Не стана това изчезване без мое желание.

Отдадох се на сила, на която не можех да устоя, но я предизвиках сама.

От тогава мина много време.

Няма значение колко години. Много. Не хилядолетия, разбира се. Не даже и столетия.

Обясниха, че съм била болна. Не, не, не. Аз съм жива. Припомням си неща, които вече са ми безразлични.

Не бях в първа младост. Навърших четиридесет и пет преди месец. Само, че в младостта си не съм била толкова красива. Никоя младост не може да бъде толкова красива, колкото бях във вечерта, преди да ме погълне мрака.

Понякога се виждам отстрани в онзи последен ми на Земята час.

Стоя на скалата, опряла лице в коляното си. Вятърът развява косата ми, а тя прилича на слънчеви протуберанси. Червена и ненаситна, по-жива от самата мен.

И в миговете, в които се улавям отстрани…Улавям се с всичките си, повече от двадесет сетива, разбирам какво ми се случва.

Превръщам се в мелодия.

Ярка мелодия.

Мелодия, която някой би нарекъл носталгична, но не, не, не.

Това е новото ми тяло.

Напускам онази съвършена красота, която бях постигнала от себе си и пътувам. Пътувам по-жива от всякога, разнасям се и звуча като живот.

Какво ми се случи?

Честно. Не знам. Постигнала съм онова към което са стремили аскетите, преминала съм в ново ниво на съществуване, но знам, че мога да се върна.

И понякога го правя.

Връщам се. Но не напълно. Само малко. За да направя някого щастлив.

Имам две деца. Момиче на осемнадесет и момче на седем.

Момичето се казва Яса. Момчето Мон. Престанаха да растат.

От вечерта, в която изчезнах не са пораснали и с ден. Щяха да си имат много неприятности. Представяте ли си две вечни червенокоси хлапета.

Изчезнаха и те.

Не като мен. Просто напуснаха дома и скитат. Не се задържат никъде, за да не забележи някой свръхестествената им черта.

Как живеят ли?

Свирят ме. Казах, че се превърнах в мелодия.

Те ме носят.

Яса свири с длани. Прокарва ги по нечие лице и ако човекът може да ме понесе, оставам завинаги в него. Правя го щастлив. Не усеща годините, не усеща трудностите. Живея в него, живее в мен. Изпълнила съм го, давам му кураж. Чува ме и възприема живота си като клип на най-красивата мелодия.

Мон свири на цигулка. По подлезите на големите градове. Онези, които го чуват са напълно обезоръжени. Колкото и да мразят уличните музиканти, красотата или печалта, не могат да преминат покрай него без да хвърлят пари в калъфа на инструмента му. Но има хора, които не го чуват. Не и веднага, при тях идвам със закъснение. Тях ограбвам. Чуват ме и възприемат живота си като клип на най-красива мелодия, както и онези, които правя щастливи, но има една съществена разлика.

Първите ме желаят и с тях правя любов.

Във вторите съм нахлула. Искат да ме прогонят, но не са способни. В борбата си с мен пропиляват живота си.

Има нещо, което не знам.

Дъщеря ми и синът ми не са се виждали от десетилетия. Решиха, че е по-добре така. И са прави. Дори някой да види червенокосата красавица двадесет години след като я е видял за първи път и тя не се е променила, ще реши, че си въобразява. Ще предположи, че това е дъщеря на онази, която е видял някога. Или ако види хлапето с магическата цигулка. Ще допусне всичко друго, но не и че това е същото хлапе. Ако обаче са и двамата, ще е повече от ясно, че не се е заблудил. И няма да има обяснение.

Та, колкото и да се обичаха, трябваше да се разделят. Това, което не знам е, какво ще се случи, когато двамата се срещнат и решат за денонощие или две да ме свирят заедно.

Това ще се случи.

Виждам ги.

В един и същи морски курорт са. Знам, че не бива да го правим, но съм емоция – изпълнила съм ги, тикам ги един към друг.

Тикам ги един към друг.

Не бива.

Тикам ги.

2024