Уморените коне ги убиват, нали? , НАТФИЗ

ДКТ "Иван Радоев" - Плевен

7 април, 18:00 ч.

 

Не споделям всичките режисьорски виждания върху сюжета на „Уморените коне ги убиват, нали?“, но аз не мога да бъда безпристрастен, защото това е един от любимите ми романи.

Прочетох го за първи път на 21, във влака София-Пловдив, току-що изключен от Духовната академия. Криех от майка. Изобщо: много напомнях героите и бях влюбен в екзистенциализма.

Робърт за мен е потаен, уверен в себе си, макар и претръпнал и дистанциран от всеобщите разбирания за добро и зло. Той не приема действията си за добри, но е сигурен, че са необходими.

Глория е по-лабилната. Тя е с богата душевна природа, но въпреки годините си е съсипана. Никога не съм я приемал за водещата; изкусителна е, въпреки омразата, която лее; в никакъв случай не е зла съчетано с поведението й е сред основните причини да е толкова очарователна. Глория е един от най-пълнокръвните образи на фатална жена в световната литература. Но в тази пиеса поне аз я намирам за една много различна Глория.

Да, фактите са едни и същи. Красотата й. Очарованието й. Но „тя е водещата в танца“ и превръща кошмарния дансинг, на който се развива действието на драмата в единствената реалност за Робърт. По-уверената е тя.

Беше ми интересно да гледам тази импровизация и макар в началото стъписан и несъгласен се увлякох и харесах отново, по различен начин по-различните герои.

Възхитен съм от уменията на тези деца, които изпълниха този шедьовър.

По-висока литературна летва за сцена не знам дали има. Май – не.

Самото съчетание на радост и екзалтация, каквито са естествени за танцов маратон и мрачните трагедии съпътстващи този „купон“ (този краен емоционален контраст) е като плесник за читателя или зрителя. Плесник за пробуждане, след сладостния припадък, в който живеем и не се замисляме.

Танцов маратон продуциран от мошеник, на който се състезават красиви и очарователни емоционално, но морално паднали окаяници с истински драми.

Танцов маратон, който изпълва с омраза псевдоморалистите и с няколко небрежни разреза прави пълна дисекция на фалшивия им морал.

Това за автора на романа е животът на стремящите се към звездна слава млади актьори в Холивуд. Нищо не се е променило особено в десетилетията, само дето „кандидатите за слава“ не са само в Холивуд, а и с риалититата този дансинг се разнесе навсякъде по света.

Но освен контраста между екзалтацията на танца и депресиращите истини този сюжет е изключително труден за сцена, защото от самото начало до края налага да се развива и хореографски и драматургично; като хореографията и драматургията трябва да са „една връз друга“; при това тук вече имаме две хореографии: хореографията на сцената в сюжета и хореографията на сцената пред очите ни. Има и две публики: наблюдателите на танцовия маратон и зрителите на пиесата. Всичко това се смесва и трябва да е много добре преценено и изиграно, че да се получи добре.

И втори път да изкажа възхищението си от героите. Добре играха.

Има обаче неща, които не могат да се постигнат с добра, дори божествена игра.

В „Уморените коне ги убиват, нали?“ има едно основно коварство.

Героите са на техните години, но героите са от преди кажи-речи век. Тогава на тази възраст младежите са по-съзрели. Не по-зрели, а по-съзрели.

Не са били толкова умни, нито пък по-този начин физически развити като внуците си, но ако днес талантите на сцената приличат на деца (въпреки духовността си, въпреки интелигентността си), героите тогава са били по-скоро млади хора: мъже и жени, със своите характери и индивидуалност отпечатани върху визията им.

С много умелост възпитаниците на НАТФИЗ трябваше да запълнят този недостиг и направиха повече от възможното.

Заслужава си да се гледа точно днес това.

Защото казва достатъчно за успеха и неуспеха.

Защото докато медиите, блоговете и социалните мрежи тръбят: „който е кадърен, позитивен, смел се справя с живота - който не се справя е некадърен, мързелив и зъл“ в истинската житейска игра има и загуби.

Защото докато в медиите, блоговете и социалните мрежи се изявяват псевдоморалистите, някои като Глория и Робърт танцуват на ръба.

Великолепна хореография, красива еротика; макар пестелив, доста тежък декор.

Пиеса, която се развива по сюжетната линия на литературния първоизточник, но има малки козметични изменения, достатъчно да внесат и акцентиран върху нови идеи.

Робърт и Глория в този си вариант са по-скоро наши съвременници, млади хора, които и сега живеят около нас.

 

Автор: Хорас Маккой

Драматизация: Анна Петрова

Постановка и музикална среда: проф. Здравко Митков

Сценография: Лилия Бабунова

Хореография: доц. д-р Александър Манджуков

Сценичен бой: д-р Камен Иванов

Асистент-режисьори: ас. Людмила Стоин, доц. д-р Маргарита Божилова

Словесно действие: д-р Надежда Панайотова

Автор на плакат: Лилия Бабунова

Фотограф 1-ви състав: Венета Паунова

Участват: Елизабет Лука, Божидара Тепалкова, Матей Иванов, Момчил Димитров, Момчил Христов, Мирослав Станчев, Виктор Стоянов, Рая Крумова, Симона Калоянова, Михаил Трендафилов, Мартин Йорданов, Елина Илиева, Кристин Цанова, Мартин Методиев, Мартин Великов, Елица Горанова, Марина Фърцова, Драгомир Койчев, Петър Иванов, Ивея Симеонова, Лаура Апостолова, Камен Стефанов, Виктор Тонев, Катрин Янева, Лидия Иванова, Иван Николов, Виктория Антонова, Деница Христова, Симеон Кирилов

Времетраене: 120 минути

 

Разходка, малки откривателства и красива поличба

 Левски-Павликени-Бяла черква-Античен керамичен център Павликени-Върбовка-Павликени

Много рядко проучвам специално целта на пътуването си предварително.

Никога задълбочено.

Твърде лесно е с интернет, а и като знам къде се намира нещо ще отида точно на него. Няма да го забележа неочаквано, то да ме привлече и малкото откривателство да ми даде повече усещания за придобитото познание.

Накратко: обичам импровизациите и открих новия си сезон за велопоходи, проявявайки тези си предпочитания.

Събудих се в 8:30, пих един азотен бустер. Забравих да ям.

Спуснах се със Саблезъб (шосейката ми) по „Лозенка“, минах кръговото и стигнах гара Плевен за няколко минути. Имах доста време. Потънах в себе си и не усетих кога мина.

Прекрасен ден. В състоянието, което аз наричам: „потъвам в себе си“ умея да се превръщам в част от средата. Съзнанието ми витае наоколо, а телесните усещания се негови дрънкулки. Приятно е особено пролет и есен.

Някакъв странен човек, около 60-65 ми помогна по-бързо да кача колелото. Не, че шосейката ми тежи, но имаше известно забавяне, защото една доста трудно подвижна жена точно преди мен качи доста товар. Закъснението заради мен изглеждаше почти неизбежно, но тръгнахме точно на време.

Да, благодарение на непознатия.

Възпълен. Имаше нещо уморено, нещо прегазено в изражението му. Не го разбрах какво ми каза, защото го промърмори.

Избрах си празно купе. Той беше в съседното.

Когато приближихме Левски, където трябваше да слезем, непознатия се появи.

Говореше нещо, което не разбирах. Приписах го на тракането на влака. Но той не се отказваше, показваше и с жестове…

Всъщност…искаше ми пари. Молеше ме. Малко пари. Бил в нужда.

Спомена: Украйна.

Не. Не. Не. Не беше украинец. Само веднъж съм виждал украинци във влак, бяха пияни и агресивни. Почти сигурен съм и да ми прости Господ греха, ако все пак не съм прав, но почти сигурен съм, че това е нова клошарска схема за просене на пари.

Човекът беше достатъчно мил и с изражение на Човек, за да му дам някакви дребни пари, но не го направих. Възможно е да не съм прав, но не подкрепям измамата. Колкото и да е дребна. Каквато и човещинка да е. Не, не обичам да ме мамят. На дребно както в случая или на много, много по-едро, в каквото ни завличат българските управляващи и казионните медии.

Цветница е. Може би на празника си навлякох грях.

В Левски от подлеза – направо на пътя, по който ме поведе джипиеса.

Не проучвам целите си, но оттук-оттам винаги знам нещо за тях.

От много време исках да видя градчето с училището на Бачо Киро.

Прекрасен път за шосейкаджии. Има си и положителни и отрицателни денивилации, не са кой знае колко големи; очарователни са, защото по това прекрасно шосе иначе ще си заспиш, докато въртиш педалите. Доживях да похваля българско шосе.

Нямаше опасности. Разбира се, това е на границата на вица, когато иде реч за шосейно колоездене. Но толкова ведро пътуване не помня да съм имал.

Като видях табелата Павликени не можех да не се сетя за Максим Генчев, а и за бившата ми съпруга. През седемгодишната ни връзка съм го посещавал само веднъж, а преди това още веднъж – като войник в полагаем отпуск: за да я видя. Тогава все още само си пишехме. Писмата бяха хартиени. За трети път, пак за кратко съм бил с настоящата ми половинка и сина. Видяхме зоопарка и чакала, но друг път ще разказвам по-подробно, защо чакала е един от многото животински символи в семейството ни; разхожда ли се нощем из гробищата, а също тъй: вие ли или лае.

Този четвърти път, минах през Павликени още по-бързо. Целта ми беше близката Бяла черква.

Защо?

Ами уникално място. Няма друго толкова малко място с толкова много музеи.

Бяла черква носи духа си.

Чувства се онова, което е било, въпреки…Печалта. Голямата печал, прах на времето и разрухата.

Много е запазено от миналото, но си нямам представа колко е загубено.

Правени са и някакви опити за осъвременяване.

Вижда се, че са усвоявани пари, че някой се е трудил, но и че е направил колкото може и колкото му разрешават, а то не е особено много.

Църковната кула е била възстановена, както се вижда от надписите по плочата напомняща паметна: от ротарианците.

Природо-научния музей, който е зад нея изглеждаше зловещо заради напуканите си стени, падналите мазилки с предупредителни надписи, че е опасна за живота близостта на сградата.

Това съкровище го поглъща забрава.

Първите ми мисли бяха за децата. За обикновените деца по цяла България. Деца, чиито родители нямат възможностите да ги пратят, че да учат в Космос, нито пък да броят милиони за да бъдат възпитавани от Калушевци и други узурпатори на българската природа. Деца, които също имат необходимостта, интереса и будният ум; влечение към природните науки и това безценно наследство би било полезно и за тях, но нещо се е случило.

Не соча никого като виновник.

Не ме интересува на национално ли е или на местно ниво.

Все пак Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища, които съм виждал. Не говоря за конкретна вина, а времена и нрави, които съсипват българския дух.

И като казах, че Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища – трябва да се види най „сладкото“ читалище, което са виждали очите ми: поне отвън прилича на обгрижвано от приказен ексцентрик.

С колоритната библиотека. С надписите: „селска любов“, „селски труд“ и „труд“ и десетките плочи на имена на герои, които сочеха мястото като дом на всеки един от тях.

Няколко паметника наоколо и не, отказвам се да казвам точна бройка на имената изписани върху всичките паметни плочи, но са четирицифрено число.

Малки магазинчета, останали от „онова време“, демонизираното, „лошото“, което помним като деца. Няма как да не се сетиш и за „другото време“ дето сме живели „братски“, съжителствали сме и какво още (?) на Бачо Кировата плоча си пише „обесен“, този млад човек, заминал си млад, посял толкова дух в Бяла черква, колкото днес не може да се поддържа, нито с европейски средства, ни с ротариански дарения и всякакви други самомнителни организации, твърде доволни от малкото, което са постигнали, че да парадират с него.

Кръпки върху величието, пробудено от един пожертвал живота си за свободата човек.

Последното, на което се спрях беше училището, в което е преподавал. И завъртях яко педалите. На връщане забелязах, че е имало и велопътека. Пак по някакъв проект; обрасла, забавна, но все пак – велопътека.

И тук започнах да импровизирам.

Не ми се връщаше по същия път до Левски, а да хвана влака от Павликени ми идеше твърде рано.

Първо ще се поразходя наоколо, а после ще хвана влака от Павликени. Реших.

Къде?

Няма да тръгвам повече без втори телефон или външна батерия. Китайския ми змей може да изкара две седмици с едно зареждане, но не и ако ползва човек джипиеса му. Тогава батерията се изтощава за два-три часа.

Изключих навигацията и реших да се движа воден от табелите.

Първата ми хрумка беше Сухиндол, но на един разклон към Сухиндол реших да карам по другия път, който водеше към Върбовка.

Това име срещах за първи път и не ми говореше нищо.

И точно тук беше голямата ми награда.

Не знаех, че имало Античен керамичен център Павликени. На няколко пъти видях табела с тази атракция, но не й обърнах внимание. По пътя към Върбовка обаче реших да се отклоня към нея. Вече ми идеше много привлекателна…

Улучих и време. Пролетно. Разцъфнало. И…пусто.

Имаше само една спряна кола. По-късно видях и хората. Младо семейство. Той, тя и детето им.

Докато се разхождах из възстановките на антични работилници и снимах, шарех с поглед и се чувствах като в постапокалиптичен сюжет, чух недалечни гласове. Видях администратора (ще го нарека така, че не знам позицията му) на аткракциона. Обясняваше им за възстановките, че са всяка първа събота от септември. Заговорих се с него. Симпатичен човек, много емоционално разказа за празниците. Каза, че посетителите също могат да облекат доспехи като римски и тракийски войни и да участват във възстановката на битката.

 

Е, това е за мен. Пък се и пада преди рождения ми ден. Седмица по-късно ще стана на 57, колкото един от отрицателните ми, но много любими герои от „Ромфея“ – Ярей. Поне съм як колкото него, друг е въпросът, че той е по-смел и по-зъл.

Излязох отново по пътя към Върбовка. Чудих се какво ще търся в това непознато село. И едва когато застанах под табелата и направих снимката осъзнах: това е красива поличба.

Точно на Връбница, в този разцъфнал ден и без да знам защо стигнах до Върбовка.

После: отново към Павликени.

Подминаха ме колеги с шосейки. Поздравихме се. Разминах се с други. Изобщо – пътят е изглежда любим маршрут за шосейно колоездене.

Достатъчно емоции бях събрал и реших да се връщам.

Във влака пътувах с един одухотворен симпатяга на име Александър. Като разбра, че съм бил до Бяла черква, така се разприказва и толкова неща ми разказа, че разбрах, че почти нищо не съм видял от това прелестно място.

Твърдо реших отново да го включа във велоразходките си.

Александър има планове някой ден да разработи това „туристическо богатство“ Бяла черква. Да кани училища, групи от различни градове.

Да направи, ако трябва заведения.

Не, не бяха блянове на приказлив човек; виждаше се, че е мъж, който знае какво говори и знае как да го постигне.

Има надежди, докато все още има такива хора. 

На сливата

 

На сливата

 

Не, че не го обичаше, обичаше го, но той висеше вън на сливата.

Още се клатеше, но жив не беше. Усещаше се по отпуснатият му торс.

 

„Пак е бил пиян.”

 

Все пак се опита да се обади на бърза помощ, но сигнал нямаше. Изглежда вятърът беше причинил повреди. Преди часове духаше много силно. Счупиха се прозорци наоколо. Колите пищяха. Токът спря. Уплаши се, а него го нямаше. Свикнала му беше и не се разсърди, но си помисли, че няма съпруг, щом няма кой да я утеши. Не й мина през главата, че с него може да се е случило нещо и толкова скоро наистина да остане без съпруг.

 

Той закъсняваше често. Купонясваше с артистичната бохема. В началото й беше интересно, но после й омръзна. Мислеха щуротии от типа на откриване на изложба с масово повръщане под пълната луна или издигане на двадесетметров паметник на Великият Никой в центъра на града, направен от намерените по тъмните улички екскременти. Боядисване на тополите край реката в оранжево. Изложби в затворените тоалетни, за които още не се е намерил арендатор и още цял куп симпатични идиотщини. Разбира се, не правиха нищо от това. Само пиеха и разменяха измежду инфантилните се хрумвания, по някоя клюка или важна за тях информация за изложба или премиера на книга.

 

Понякога прекаляваха. На два пъти й се налага да разписва и да плаща глоби, след задържането му за хулигански прояви. После се държеше като най-кроткото момче в шести клас и само дето не вдигаше ръка за да я попита може ли да иде до тоалетната. Но след седмица – две пак започваше глупостите си. Искаше й се да го напусне, но не се получаваше. Подмазваше й се като котарак, любеше я като сатир, а беше и симпатичен, печелеше добре в печатницата, откриеше ли изложба я обявяваше на всеослушание за своя муза и ушите й се зачервяваха, но й ставаше приятно. Кавалерстваше и ухажваше всяка, но рога не й слагаше. В това беше повече от сигурна. Демонстрираше сексуална разюзданост, но не беше такъв. Беше от кучетата които само лаят. Стигаше му и тя, а и обичаше повече чашката и разговора с приятели пред любовната ласка.

 

Луната пак го озари. Утре ще разроши косата си и ще крещи и ще я скубе. Дори без лук ще успее да се разплаче. Ще раздере лицето си. Няма да посипе косата си с пепел, защото отдавна не се прави, но ще припада. Ще слагат под ноздрите й амоняк и ще й инжектират транквилизатори. Ще й дават да пие хапчета и тя ще ги пие. Ще крещи, че свършва света и ще плаче в пазвите на негови приятели и ще й се иска да изчука някого, но няма да го стори. Ще обикаля траурно, но ще намери телефонният номер който преди месец изтри. Ще се обади и ще каже, че онези две нощи са били чудесни. Такива й бяха. Сега обаче ще е свободна и няма да чувства угризения. Ще е различно. А и онзи мъж е много различен от този с който живя. Не толкова атрактивен, даже малко скучен, но истински държи на нея, а без да се хвали е по-добър любовник. Замисли се за документите. Всичко беше в ред. Нямаше кой да оспори наследството или да прояви претенции.

 

Усмихна се. Направи свои танцови движения и дрехите й паднаха в краката. Влезе в банята. Унесе се в мечти за бъдещето. Сладостно се усмихваше и се галеше. Щеше да продаде къщата, може би да заживее с любовника си, но не веднага. Първо щеше да си отдъхне и да си избере къде да се пресели. Този град й беше дотегнал. Вече нищо не я свързваше с него, а като си правеше сметка щеше да е достатъчно обезпечена за да изпълни много свои мечти. Щеше да й липсва да позира гола, но колко му е да намери някое младо момче което обича да рисува женското тяло. И не само да го рисува, а и да рисува по него.

 

След като излезе от банята си наля коняк. Запали свещ. С наслада изпи две чашки от по петдесет грама. При втората леко я сви сърцето, но се овладя и бързо прогони от себе си тежкото чувство. Не вярваше, че той ще стигне до там. Не изглеждаше, че ще го направи. Не приличаше на самоубиец, а на човек който обича да ангажира останалите с лошото си настроение. Мърмореше, че света е лош, живота безсмислен, изкуството импотентно, порива за свобода – изопачено понятие смляно в търбусите на тесногръдите философски работници. Мърмореше, че преди да си сторил нещо, то е изтълкувано като излишно, че вече дори в нея не открива щастие и не рисува точно нея, а утробата която ражда обречено. Сантименталните линии на космическата вагина. Разсмиваше я този израз, а той ставаше още по-кисел. „Няма, що, много смешно!”. После и той се засмиваше, но настроението му не траеше дълго. Излизаше и пак пиеше.

Вече не правеше скандали и това трябваше да е тревожният симптом, но тя се молеше да не прави, защото се беше уморила. И твърде бе доволна от факта, че да забележи в него нещо тревожно. Мърмореше ли, мърмореше…Мърмореше, че и това ще е подражание, но ще го стори намери ли смелост. Ще висне на сливата от вън. Личеше, че се превзема и тя не си и помисли, че той може и да си повярва. А и да си го бе помислила с нищо не можеше да му помогне.

 

Прибра коняка от масата за да не го забрави. Утре щеше да гъмжи от хора. Легна и на петнадесетата минута заспа с мисълта по-скоро да изтегли парите. Събуди се на зазоряване. Не се виждаше още ясно, но онова което висеше на сливата не беше човек.

Втурна се навън за да види какво е, а на вратата едва не се препъна в тялото на съпруга си. Беше много пиян, но жив. Не го очакваше от себе си. Рида дълго и го целува. Прегръщаше го, давеше се от смях, вдигаше му клепачите, дърпаше носа му и се раздираше и щипеше за да се увери, че е истина…

 

И пак го прегръщаше. Страх я беше да спре да го докосва, за да не се събуди и види, че той виси на сливата.

 

-Кажи ми, че не сънувам - крещеше му, а той я гледаше учуден и мучеше като животно. Едва когато застана под сливата и видя, повярва. Вятърът беше откраднал от нечий простор хавлия и я беше окачил на клоните.

 

"Пукнатини", след премиерата още пиян от емоция

 

Истинските драми не се случват на фалшиви хора. И независимо с какво се е фалшифицирал човек: с материално благосъстояние, семейна рутина, творчески или други социални успехи: отдолу носи истината си и е възможен, твърде възможен в живота на всеки онзи решителен и разтърсващ миг, когато сякаш се пробужда и тази истина започва да кърви и боли.

Те са четири обикновени жени, но са и четири престъпници.

Всяка от тях е отнела човешки живот. Не, никоя от тях не е урод, не е садист, не е роден престъпник или възпитан по улиците и бедняшките квартали звяр.

При тези жени е по-лошо, защото наистина са човеци. Човеци в пълния смисъл на думата. От тези истински човеци, на които се случват и истинските драми.

Техният бит е сред по-истински, макар и едва ли всички толкова тежки, колкото тях четирите, престъпници. Донякъде са се разтворили в средата, но всяка е опазила част от себе си и в това: малкото и опазеното е истинската, открояваща се индивидуалност. И тя се разкрива в рамките на един социален бунт.

Социален?

Да. Така изглежда.

Те са шивачки. Прецакват ги с почивките, прецакват ги с възнагражденията. Има за какво да недоволстват. Има.

Средата, която живеят е несправедлива, несправедлива, несправедлива, но тя е фон.

При това почти невидим. Ти (т.е. зрителят) си част от този фон.

Ах, как обича и как умее да създава Надя Панчева (режисьорът) този ефект. В „4+1“ където героят е духът на Янаки Манасиев, се намираш в галерия или в създаваща чувство, че е галерия камерна зала. В „Олеана“, сякаш си в студентска аудитория. Границата салон-сцена; художествена условност-обективна реалност в нейните пиеси сякаш изчезват.

И тук, в най-социалната и най-болезнената драма, пропита с вопли и суров реализъм си сякаш затворнически фон, по-точно: ти си онзи невидим водещ разпитите следовател, в какъвто въображението ни превръща винаги, когато се гръмне някоя подобна медийна сензация. И искаме да сме там: да знаем всичко, да научим всичко и…да осъдим. Доста често.

Е, Надя Панчева ни дава тази възможност.

И с това ни превръща в част от онази среда, срещу която имат всички причини да се бунтуват затворничките.

Да, но точно това, което заявяват ли е тяхната цел?

Не. Няма да кажа. Ако има категоричен отговор и го напиша сега ще е спойлер. Като писател от всичко най-силно мразя спойлерите.

Ако няма категоричен отговор не искам да ти повлияя и със своето мнение.

Според мен бунтът е повече от социален. Има го социалният момент: тези жени трябва да бъдат чути. По-всичко от силно се нуждае демонът им (или ангелът им) от тези самопризнания.

От самото начало докрая се търси инициатора?

Възможно ли е да има такъв?

Ако има: сам знае ли го?

Докато гледах пиесата си припомних един епизод от детството. Били сме осми клас, т.е. било е 1984 (буквално, без препратката към Оруел)година. „Онова време“, дисциплината в училищата не беше същата каквато е днес.

В един прекрасен ден, кой знае защо ни хрумна „на всички“ да избягаме за цял ден от часове. Имаше след това подобен разпит.

Кълняхме се, вярвахме, готови бяхме на всичко и това беше истината за нас. Някак се разбра и наказаха „виновниците“. Дойде ми много несправедливо, според мен всички го решихме.

След време „инициаторът“ си ми обясни в приятелски разговор, с усмивка, леко надменно (че ми отваря очите, а че аз съм наивен), но без никакво лошо чувство, че наистина си е било точно така. Той и наказаното с него момиче, наистина разпалили събитието.

Минаха години. Сега не съм сигурен дали той не е наивният.

В тези бунтове всеки носи нещо от себе си. Всички вибрират на еднаква честота, затова се и получават.

Рядко го отнася най-виновния и никой не знае кой е. И изобщо има ли такъв.

Но общото е само повод да се разкрие частното.

Великолепната Надя Дердерян, която наскоро се превърна и във всеобща българска любимка с ролята си в „Мамник“ от самото начало прави впечатление на твърде интелигентна, твърде емоционална и твърде богата нравствено, че да е в този затвор.

При това разбираме, че е отнела живот. Какво може да се е случило?

Какво пък може да е сторила една медицинска сестра, че да е сред убийците? (Милена Ерменкова)

А как може една майка да отнеме детски живот, без да е звяр! (Диана Ханджиева)

Защо приличащата най-много на агресивна престъпница се оказва най-далече от това, което поведението й подсказва? (Мария Рушанова)

Реалистични ли са изобщо подобни образи?

О, да! Много реалистични!

И много разтърсващи!

Те са сред нас. Понякога стигат до затвори и лудници, понякога – не. Просто изчезват от живота ни. Потъват в морето от изживявания, оставяйки въпроси в подсъзнателното ни.

Как ли ще приключи този обречен бунт?

Има ли смисъл от такъв!

„Пукнатини“ трябва да се гледа. 

Между творбите

                                                             

Не мога да разбера тези артистки като нея. Една такава с шарена коса.

Синьо, резедаво, виолетово, розово, рошаво. Асиметрична прическа.

И усмивката й асиметрична.

Изкуството й не разбирах. Приличаше на умопомрачение. Паяци разни и еднометрови пришки с човешки лица, тоалетна чиния с философско изражение, подобие на клонка със седем пъпки, напомнящи седем ерекции и едновременно с това ококорени зеници. И това бяха най-скъпите неща в експозициите й.

Иначе имаше човекоподобни жребци и кобили, преплели тела и разрошили гриви. Имаше и страхотно дупе и приличаше на фигурка която исках да пъхна в джоба си, до сърцето. Толкова малка изглеждаше. Очите й – дяволия, създаваха налудничавото усещане, че са по-големи от нея. Кикотеше се като тийнейджърка.

Доста невъзпитана тийнейджърка, но й отиваше.

Пращах й цветя, кикотеше се.

Каних я на вечеря, умираше си от смях.

Питах ли я какво смешно има, разридаваше се. После сама ми позвъняваше и ми казваше, че не е откачила. Изглежда аз съм откачил, опитвах се и не успявах да си спомня да съм казала нещо с което да предизвикам тези думи. Просто й бяха смешни ухажванията ми и толкова.

Казах й, че ми харесва такава. Промърмори, че и тя ме харесва.

После поиска да се срещнем.

После пихме по чашка, две.

После изпадна в откровения.

Говореше, че спи с този който не й харесва, а не с този който й харесва. Защо, много просто, с милувки ваела.

Можела да направи от материала на този който не й харесва, нещо което да й хареса, а от този който й харесва не искала да прави нищо, за да не го развали.

 

-Аз съм творец. Разбираш ли? Мога да се наслаждавам на даденото от разстояние. Докосна ли се до нещо, изменям го. Ти ми харесваш, за това не искам да те докосвам. В туй ми е и проклятието. Защото ме привличаш.

 

Попитах я какво да направя за да не ме харесва толкова. Каза, че ми е сърдита, но още ме харесвала. След малко я измъкна пред очите ми някакъв идиот. Страхотна фигура, но се смееше инфантилно. Да му имах раменете! И самочувствието. Защо ме лъже и се лъже, че не й харесвал. Пийнах още две три, сломен и категоричен в оценката си, че живота е несправедлив.

Аз не се харесвам, а това е най-неприятното след това, че ме харесва тя и поради това не иска да ми помогне да се харесам повече. Съвсем се объркаха мислите ми. Реших да пия още, но май не ми сервираха.

 

Хрумна ми да потърся мнението на независима трета страна и попитах някаква жена харесва ли ме. Без да й казвам какво искам да чуя, съвсем искрено, потвърди, че на нищо не приличам. Така ме зарадва, че поисках да я целуна. Тя се разпищя. Мисля, че ме подгони полиция, защото побягнах. В началото бързо, а после с учудване забелязах, че съм набрал светлинна скорост щом виждам тунела от размазани звезди. По-късно разбрах, че ме е треснала кола.

 

Лежах в болницата, цял в гипс и шевове.

Косата ми остригана, за да ме зашият и под нея. Носа ми пихтия.

Челюстта ми по някакво чудо здрава, но голяма част от зъбите липсват.

Малката пеперудка стои до мен, хлипа, гали гипса, а ръката отдолу ме сърби.

Пита ме как точно ми се случи.

Аз от своя страна я питам, харесвам ли й още. Не съм ли достатъчно грозен за да правим любов. Гледа ме гузно.

Пита ме, да не би да съм го направил за нея. Не знам какво да й отговоря. Каквото и да кажа няма да съм искрен. Просто не съм сигурен, а и от упойките съм тъй дрогиран, че си мисля едни глупости, говоря други глупости.

Избухна изведнъж. Разплака се. Каза, че ме обича и не иска да ме изгуби. Всеки ден идваше. Говореше ми сладко. Оздравявах бързо. Изписаха ме. Преди да се любим с болезнен глас, почти през сълзи, изрече:

-Пострада заради мен, но аз ще ти дам своето усещане за красота. И в следващите часове разбрах какво имаше предвид. Толкова нежна беше, че се разтапях. Такова чувство имах. Превръщах се в материала й и тя твореше от тялото ми, не просто го любеше, а насладата беше с пъти по-силна от изпитаната от мен любовна наслада до този момент. Накрая лежах толкова изтощен, че пръст не можех да си мръдна. Чувствах се на небесата, а тя се изправи, огледа ме критично и промърмори:

-Добре започна. Сега виждам колко още работа по теб има. Ще трябва да мине време, да поулегнат впечатленията ми, тогава ще те продължа… След това ме пренесе в работилницата и ме постави между другите си незавършени творби от глина, мрамор, метали, мъжка и женска плът.                                                                                           

 

Преглътнатият гняв

Знаеше, че ще са заедно. Беше го чувствала и сънувала. Забелязваше се.

Помирисваше го. Искаше комедията да свърши.

Изневярата приемаше, но не и лошата актьорска игра.

Той си беше сменил одеколона и цветът на очите му се различаваше. Точеше се лига в тях. Повръщаше й се като срещнеха погледи. Все едно храчеше в очите й. Призляваше й от усмивката му. И от гузното му поведение. Като не може да кръшка, защо кръшка. Като се чувства виновен - да ходи на неделни литургии или да пие бира. Да гледа порнофилми или да си купи бинокъл. Вбесяваше я, че е разсеян, че е загубил увереност, че е готов да й лиже подметките, защото чувства вина към нея. Мислеше си, че я мами.

Не, не я мамеше. Изобщо не я мамеше. Всичко се виждаше. Беше прозрачен като бистра водица. Кретен. Не можеше да го понася. От яд го изцеждаше в леглото и го оставяше без дъх. От яд му гукаше мило, въпреки, че й се искаше да го удуши. От яд, се правеше, че е наивна и не забелязва нищо, защото щеше да го разкъса. Той пък се държеше още по-виновно и глупаво. Толкова глупаво, че чак я довеждаше до мисъл за убийство и самоубийство. Несериозни, но тревожни като симптом.

Помисли си и тя да му сложи рога, но нямаше да бъде честно. За разлика от него, тя умееше да играе. Щеше да й е жал, а виновният беше той.

Да го напусне без да му каже нищо, пак не вървеше.

Да му признае, че се досеща изглеждаше нелепо. Щеше да отрича и да продължи да се прави на смешник.

Излъга за командировката. Видя я когато влизаше във входа. Чака около двадесет минути. Изкачи се по стълбите. Отключи съвсем безшумно. Очакваше да е седнал на канапето, тя в него, а той да целува гърдите й. Да я грабнал в ръце и допрял в стената, а тя да хапе рамото му. Да са под струите в банята. Да е коленичила пред него или широко разтворила бедра, а той да е забил глава между тях. Да се търкалят по пода съборили саксиите. Да са обърнали свещите и винените чаши и да го правят на масата. Да е нацапана със сметана и той да я обира с език. Да са в спалнята, а тя облякла нейната нощница.

Те обаче се бяха гушнали пред телевизора. Ядяха пуканки и си говореха глупости.

Това наистина й причини болка.

Не беше подготвена за него.

Прималя й. Стана тъмно. Зъл демон се разкрещя. Бръкна в чантата за пистолета. Беше газов, не боен. Но и истински куршуми нямаше да им са достатъчно. Значи все пак я бяха лъгали. Мислеше си, че само се чукат, а те ядяха пуканки пред телевизора. Сети се за сатъра в избата. Дано не е ръждясал. Не, по-добре да е ръждясал и да се счупи когато го стовари в малката й главичка. После реши да вземе бензин, да се залее, да щракне клечката и със скок да ги прегърне. Сълзите й текнаха обратно, вместо от очите навън, навътре в нея и я тровеха. Предизвикваха гърчове, горещи и хладни вълни, лудост и частична халюцинация. В един момент всичко и се стори много глупаво.

„Причината е в косата. Тя е руса, а аз съм чернокоса…Глупости, да не ядем пуканки с косите си…”

Изведнъж пуканките престанаха да са пуканки. Това бяха мигове от живота й. Мигове от нейният живот с които тези двама канибали се хранеха и облизваха. Устните им бяха в кръв, имаха вампирски зъби, по брадите им се стичаше сок, а пуканките чувстваха болка. Мигове на надежди и мигове на разочарование, лентяйство и надбягване с живота, любими думички и любими вкусове, цветове и фрагменти от забравени пейзажи и мелодии, наивни решения и неочаквани постижения, смях и прехапани устни, комични сериали и филми на ужаса …Всичко беше се превърнало в пуканки и двамата ги мляскаха. Хрупаха ги и си гукаха.

Спомни си за комшийката която й предложи киселина за да отпуши мивката. Така направила със своята. Сети се за бабаита дето й се сваляше и за който се говореше, че си вади парите с поставяне на взривни механизми за сплашване. Тръгна към гаража да направи факлите с които смяташе да опожари, но се върна. Още се надяваше да види как правят секс. Сърцето й искаше да спре, а беснееше. Всичко се люлееше. Дяволи пълзяха по стаята. Подът се пропукваше. Ставаше все по-тъмно. След туй пода и стените, телевизора и двамата пред него, стъклата и всичко зад тях стана алено. Огън който не изгаряше. Кръв която не се стичаше. Устни които не се движеха. Дяволски алено. Страстно алено. Като индиански пера, като пера на жар-птица. Като война. Като пуканки преди да се пръснат. Изтезаващо алено. Алено като преглътнат гняв.

Помисли си, че умира, но не можеше. Колкото да й се искаше.

Част от нея се откърти. Падна и се пръсна. Битието възвърна реалните си цветове.

Излезе от апартамента тъй тихо както беше и влязла.

Още не знаеше какво ще стори. За всеки случай нямаше да остави нещата така. После ще му мисли. Олекна й, но още трепереше. Усмихна се, живота продължаваше, а и всичко изглеждаше по-пъстро от преди.

Влезе в бистрото да пие бира.

-Много ти отива този цвят-направи и комплимент бармана.

Огледа се в никелирания бар. Не можеше да си го обясни. Не помнеше да се е боядисвала. А косата й беше алена. И прекрасна.

Голямата радост на един либерален гей

 

Първа снимка. Радост невиждана в блога на един праволинеен наш либерал: възпитаник на частно училище Космос, човек парадиращ със своята хомосексуалност; обичащ да маха назидателно с пръст, по принцип недолюбващ особено Тръмп, но сега възвисяващ го до небесата; човек, който разпалено обясняваше колко възвисяващи човечеството били олимпийските игри в Париж, който въпреки, че няма ценз води театрална школа и неща да мисля за родителите си, които са поверили децата си на такъв, че дори му и плащат, но мисълта ми е друга:

Човек, който сам работи с деца и макар никога не е бил родител, ни ще бъде, много често говори за родителската безотговорност и засяга темата с отнемането на родителските права, както и с правото на хомосексуални двойки да осиновяват деца, за които не са полагани достатъчни родителски грижи, изпада в щастлив екстаз и за него Иран е "освободен".

На последната снимка е ученическата чанта на едно момиченце, което никога няма да се върне от училище в дома си. То не е учило в частно училище Космос, нито предполага, че има такова (според мен не й и трябва), но дали има по-малко право на живот от "избраниците", за които тя е просто цена. 

Същият този човек е и съдебен заседател. Български съдебен заседател, но това намирам за...чист формализъм. Зловеща символика. Защото независимо дали се намира в съдебната зала или не, този човек издава присъда.

На самия него също гледам като на формализъм и като символ на един социално-психологически профил, който налага своите мерки над обществото ни, а е на напълно бездушен и емоционално кастриран индивид. 

Благословени нека са на небесата си тези 175 чисти мъченици.