Из "Бъг във времето"

 



"Да бият ежедневно мислите ти с тоягата на пропагандата, да ги трамбоват, да забиват в тях знамената, си е изтезание, при това мъчително, което лишава от разум, пробужда дивото същество, а то иска да удря, да драска, да хапе.


Без значение какво. И се нахвърля на най-достъпното.


Няма по-ефикасно средство да направиш умен човек да затъпее от пропагандата. Тежката работа, проблематичния бит, бедността, алкохолът, наркотиците са ефикасни оръжия, но не и колкото пропагандата.


Тежката работа може да погуби интелект, но може и да даде душевен покой.


Проблематичният бит - да те направи тъп, но разсъдлив.


Бедността да осакати разума ти, но да развие добродетели.


Алкохолът - да те направи животно, но да опази гордостта на падащия ти ангел.


Наркотиците могат да превърнат мозъка ти в лайно, пълно с глисти, но докато това се случи, да получиш кратко удоволствие, а и преди да си привикнал неусетно, си имал някакъв избор.


Единствено пропагандата е съчетала ефекта на всички порочни съществувания, без да ти е заплатила с ни една от нищожните си утехи."


Из "Бъг във времето"


"Защото жената не е само тяло. Истинската. Истинската, освен тяло, е и любов, но колкото по-зле разбираме любовта, нея - истинската, толкова по-синтетично ще става тялото й."
из "Бъг във времето"

Скрито зверче

 Възвърна мисъл пред волана, преди да е подкарал.

Позвъни на момчето от службата, късно беше.
Дано не е пило и то, каза му, че е приятелска услуга.
Малкият прояви ентусиазъм. След минутка цъфна, живееше явно наблизо. Зададе няколко глупави въпроса.

Накрая:

-Но не искаш ли да те закарам?

-Не. Само колата. Аз ще се поразходя.

Момчето се изсмя притеснено.

-Виж, тези улици...Два часа е, без кола.

-Не съм толкова пиян. Знам какво правя! – второто изречение изрече доста властно.

-Добре, добре -рече плахо момчето. – До утре!

-Пикльо! – промърмори когато колата се отдалечи – "Тези улици, два часа е, без кола". Притеснен. Той за мен!

Изсмя се с презрение, после му стана мило.

-Трогателен е.

Огледа се, коя ли улица да поеме.
Тъмни, приличаха на надникнали в света му любопитни същества.
Искаше да се поразходи, за да отрезнее.
Такъв в къщи му се стори неуместно да се прибере. Жена му ще го пита. Ще й каже. Никога не му е имал проблем с алкохола. Почти не пие. Има си стил. Във всичко. Дори в това, че сега малко попрекали. Тя ще мърка сладко. Ще е свила коляно в скута му. Прави го по един самобитен начин. Много е естествена.

Ще й разкаже и останалото. Много ще я учуди, като каже: “литературно четене”, той и литературно четене! Авторът му беше приятел от училището. Беше му писал във фейса, но кой да му обърне внимание.
Срещнаха се съвсем случайно.
Има ли случайни случайности?
Кой го знае? И какво толкова го мисли.
Великият поет работеше в бензиностанция, за няма и шестстотин лева, а на години вече. Четиридесет и три. Да работи като някакъв тийнейджър, на бензиностанция!
И на лицето му изписан тийнейджър.
Растял ли е през всичките тези двадесет и няколко си години? Само се е състарявал. И с торбички под очите.
Много близки бяха. Съвсем на дете заприлича в радостта си, когато поканата му беше приета.

След четенето и прозяващата публика, продължиха в “мансардата на бляновете” – истинска дупка. Май не и негова, а пак под наем. Студентска работа. Иначе компанията му – веселяци.

Тръгна и чашка, и приказка. И по-разбираема поезия чу. После и без друго всеки приказваше, а никой никого не слушаше.

Ще й го спести. Няма да й разказва. Нещо като нищо беше вечерта. Едно странно нищо. Засмя се. Кривна в произволна посока. И тогава видя мургавата хубавица с кученцето. Труженичка.
Къси панталонки, впита фланелка с дълбоко деколте. Дълги крака, тънка талия.
Стори му се, че кърми помиарчето.
Какво го е гушнала такава?

Още не я е попитал и тя започва с тарифите си. Той:

-За какво ти е това куче?

-Ами то прилича на теб, бате! Това е твоето куче! Купи го, само петдесетачка. Пичбул всяка мутра грозна може да има. Пари ще преброи и толкова, но това кожата ти е одрало. Любопитно едно – муши се навсякъде.

Засмя се, погледна го под лампата.

-Гледа като теб.

Стори му се, че казва истината. Миловидно, опитваше се все едно да каже нещо. Както той цяла вечер, в компания, в която никой не би го разбрал. Почти толкова подходящо беше мястото му през изтеклите часове, колкото улично куче в обятията на мургава проститутка.

-Ама ти как така? – недоумяваше – Защо си го взела този помиар.

-И аз не знам, бате. Той е искал да е при теб. Гледаш като него.

-Хайде взимай тази двадесетачка и да те няма.

-Но това си е мой офис.

-О, да. Съжалявам, хайде до скоро.

Кучето сви глава под мишницата му.

-Изобщо не гледа като мен. Така гледах някога, ама сега вече - не.

Топла вълна се изля в гърдите му. Обясни си, че е топлината на кучето. После се закле да не пие повече. Разсмя се на глупавата мисъл. Седна на масата пред денонощното магазинче до дома си. Купи пържени картофи на кучето и се учуди защо не ги яде. Реши, че хубавицата наистина го е кърмила. Изпи бързо две бири.

-А се разхождах уж да отрезнея.

Преди новото количество алкохол да му е подействало реши да се прибере, че е по-глупаво да обяснява за кучето, отколкото за цялата вечер.

Слезе в мазето. Кучето скимтеше.

-Ти ще стоиш тук! Ще издържиш една нощ. Такова зверче като теб, крих в себе си, толкова много години. Такова зверче като теб, крих в себе си, толкова много години. Такова зверче...-понечи да потрети, спря се – “То прилича на теб, бате! Любопитно едно! Навира се навсякъде!”...крих те.

Разстрои се от собствените си думи.

Изкачи пеша стълбите и съвсем му се замъгли съзнанието.

В къщи отвори бутилка уиски. Пи с жена си, смяха се. Напиха се и заспаха. Не помнеха дори дали са се любили. Стори им се щура нощ, защото подобно поведение им беше нетипично, а сега почти без повод, толкова странни.

Припомни си подробностите, едва две седмици по-късно. Когато съсед го помоли за крик. Слезе да го потърси в мазето. И намери умрялото от глад, скрито зверче.

Страст и хартия

 Опитвам се да си припомня думите на Техника.


Повечето от тях бяха технически термини, значението на които сега знам, но тогава не ми говориха нищо. Сега си мисля, че е човек, макар и не като мен. Може би друг вид, не и от бъдещето. Тук пътувам във времето: назад и напред. Щях да го срещна някъде, но дори подобен на него не видях. За това и част от чертите съм забравил, други въображението ми фалшифицира. Със своето развитие, доразви и образа на Техника, такъв, че да е най-удобен за представите, които имам, а те са изменчиви.

Все по-широки стават, все по-тесни ми се струват.
Понякога ме задушават, имам чувството, че ще ме прегазят. Тежестта им ме довежда до повръщане, стягат ми гърдите и крещя “навътре”.

Стряскам собствените си демони.

С птичи крясък се разпиляват в мрака ми. Детински страх потрепва в заглъхващото ехо, понякога ми е жал за тях. Искам, а съм неспособен да си ги върна.

Те са необяснимото, а когато обяснение заемат територията им, не могат повече да стъпят в нея. В едно съм още сигурен, гласът на Техника беше хладен, много хладен. Режещ. Но необяснимо с това благ. И откровен.

Като, че ли сам беше свой механизъм. Създаден така, че да не може да излъже. Обясни ми, че моят плен е за мое добро.

Приличал съм подивяла маймуна.

Намерили са ме в Горите на свободата. Дете отгледано от нимфите и от Идеите. Говорил съм езика им, човешкия ми е бил напълно непознат. Това помня от миналото си, а какво са нимфите, какво са Идеите, вече съм забравил, ако изобщо съм знаел.

Знам само, но и тогава го знаех, че те са отвъд, отвъд затвора ми. Чувствах ги. И бях възбуден до последна клетка.

-Не можеш да излезеш обратно в онзи свят! Истинско чудо е, че си още жив и читав...Всъщност: почти читав! – тъй ми рече – Трябва да си подготвен. Свободата е хищник. Тя не се дарява...

Тези думи помня, останалите само смислово.

Затворът ми беше от книги. Четири стени книги. Те бяха тухлите, вън от тях беше Желаната. Свободата ми.

-Тя ми е любовница! – озъбих се, тогава имах вълчи зъби.

-Не можеш дори да изречеш това, което мислиш – отвърна ми Техника.

-Свободата ми е любовница!

-Бил си и еротична играчка. Тя обича да се забавлява с такива като теб. Истинско щастие е, че не те е разкъсала.

-Да беше го сторила...-казах, но ми стана неудобно, не ми отиваха тези думи. Премина ми през главата мисълта, да скоча и да извия врата на техника. Висок беше, много висок, но не можех да бъда сигурен колко е силен преди да съм сравнил силата си с неговата. Изглежда отгатна мисълта ми, защото се засмя късо, метално. Не можех да го сторя, движенията ми бяха ограничени. Ръцете ми и краката ми се движиха в ниши, като по релси.

Проблесна пак над дясното ми око и пак почувствах болката, макар и не толкова остра.

-Простреля ли са ме и сега съм в кома. Това е игра на въображението ми.

-Ще те разочаровам, но въображението ти е много бедно за подобна игра.

-Спомням си, че ме простреляха.

-Да, това е истина. Но оттук – нататък...

Мисля, че ми обясни всичко точно, но тук бяха техническите термини. Многото, които не разбирах.

-Значи мога да изляза отново навън?

-Не те задържа нищо друго освен задължителното. Както виждаш стените са книги. Можеш да дръпнеш една от тях, която си поискаш, но две едновременно не можеш да издърпаш. Ако издърпаш втора без да си прочел първата, първата автоматично ще се върне на мястото си. Ако си я прочел няма да се върне. Зад стената от книги, както чувстваш много добре е свободата ти. Просто трябва да прочетеш толкова, че да се получи отвор на стената, през който можеш да се провреш.

Опитах да дръпна две книги. Не се получи, чу се къс неприятен звук.

-Сигнал за грешка – обясни ми Техника.

Вдигнах рамене. Какво пък толкова. Едър съм, с огромни рамене, но тридесет – четиридесет книги разположени в квадрат ще ми осигурят път навън. И без друго явно съм в болницата, макар и в безсъзнание, а в болницата дори мъже като мен четат.

Така си мислех, но беше заблуждение. Не можех да прескачам много, много страници. Изгубех ли смисъла, дори погледа ми да проследеше изречение по изречение книгата до края, тя все едно непрочетена се връщаше пак обратно на стената в мига в който издърпвах следваща до нея. Губих смисъла на някои книги, че ми идваха твърде тежки или понякога бяха втори или трети том.

Налагаше се да взимам книги от места далеч от отвора или от други стени, а зад една от тях, вместо свободата имаше други три стени, водещи към следващи помещения от книги. Някои от необходимите ми книги, за да разбера книгите от стената, която водеше към свободата се намираха през три помещения. Нещо, което за щастие в началото не подозирах, иначе бих рухнал, а после беше твърде късно да се откажа, защото щеше да е жалко за всичките ми усилия. С времето изгубих надежда, че някога отвора ще стане достатъчно голям за да изляза навън, но самата борба за свобода ми създаваше чувство, че съм свободен, може би илюзията, че съм свободен, а без тази илюзия бих рухнал.

Част от действителността ми се разкри. Наистина бях прострелян, наистина съм се намирал в кома. После на инвалидна количка, на която не можех да правя кой знае какво, освен да чета и да тренирам за да се движа отново.

Другата част беше дъхавата на смола свобода, навън кокетно поклащаха сенките си иглолистни дръвчета, чуваше се река и смях на нимфи. Гъделичкаха ме ароматите, набъбвах от възбуда. Исках да тичам. Но отворът беше около четиридесет сантиметра и не можех да се провра през него. И това беше най-големият отвор, защото бях пробил още четири на четири места, всички по двадесет тридесет сантиметра.

Спирах до твърде тежките за мен съдържания. Философски томове, аристократичен език, сгъстен с чуждици, изискващ подготовка във всички останали сфери на научното познание. Елитарна поезия до която можеше да се достигне само, ако преди това бяха разбрано и асимилирано като дълбоко знание, написаното от философите. Постмодерни експерименти, неясно дали имат стойността на книгите преди тях, но там, на своето място в стената ми. Единствено в стената водеща към следващо помещение, зад три от чиито стени имаше отново стаи с книги отвора беше достатъчно голям за да премина.

Постепенно загубих представа за време, а после време престана да има. Бях във вечността, а през нея намирах коридори към различни епохи. Често забравях, че не съм на свобода, опомнях се в гори ухаещи по-прелестно и от моята. Забравях накъде съм тръгнал, навличах в чужди кожи.

С тях създавах семейства, воювах, вкарван бях в други затвори, понякога екзекутиран. Имах хиляди любовници, самият аз пишех книги, които се превръщаха в тухли и зазиждаха пътя ми назад и беше необходимо да си проправям следващ.

И моето истинско тяло, под моята истинска кожа вече се движеше свободно, победило тежките телесни травми. Имаше си свой живот, но този живот беше една малка частица от този които имах, който се стремеше да разшири достатъчно отвора на едната стена, че да излезе навън. В своята гора.

В един момент осъзнах, че отдавна вече съм способен да прочета онези книги, но съм се увлякъл, увлякъл съм се да дълбая вътрешните стени и да навлизам все по-навътре в цитаделата от библиотечни стаи.

Но защо? Навътре е само средството да изляза навън.

Да, красиво преживяване е, но то е само призраците на онова което е зад отвора.

Нима се боя?

Да, малко.
Всъщност много.
Вече разбирах много добре думите на Техника, когато каза, че Свободата е хищница. Сега съзнавах толкова от рисковете й. С част от тях, бях в състояние да се боря именно защото ги съзнавах. Но признавам си: беше ме страх.

Имаше и нещо друго.
Толкова добре разбирах вече свободата, че ми беше станала достатъчно безразлична, че да рискувам толкова за нея.

След тази мисъл, посърнах, загубих всякакви мотиви и постепенно започнах да забравям прочетеното. Стените навътре започнаха да се затварят, режеха ми пътя към огромни библиотечни зали. Никога нямаше да стигна отново до онези дълбини.

Но нямах сили да спра онова което ми се случваше.

А отвън зад отвора тя се смееше, с аромати и звуци, със слънчеви зайчета ме докосваше.

Дръпнах следващият том, преди да съм затъпял достатъчно, че да се налага пак да препрочитам всичко обратно. Не бях сигурен даже, че ще успея, но успях и възвърнах увереност.

След него следващ и следващ.

Накрая отвора беше достатъчно голям за да изляза навън.

Вече обаче си ми харесваше в моя свят.

Не страх от свободата. Просто по-очарователна ми беше тук.

И я поканих в нашия дом.

Непознатата на тазгодишния Ден на книгата

 


Илиана Цировска ме представя. За оня момент, когато съпругата ти задава въпроси, чиито отговори знае по-добре и от теб, но трябва да й отговориш...защото сте пред публика, защото тя е в ролята си на професионален репортер, а ти си интервюиран. 



Невероятната Екатерина Стоянова в ролята на Непознатата. Когато започнах да пиша пиесата и споделих с режисьора, също и писател Димо Дешев, с какво се занимавам ми даде съвет: когато пиша пиеса да си я представям на сцена с актьора, който бих искал да играе. Така нещата вървят по-лесно. Непознатата има друг прототип, но актрисата на сцената за мен беше Катето, както я наричаме. Великолепна е: "Ловецът на приказки", "Натюрморт със затлъстял племенник", "Страшният съд", "Опашката", "Елате ни вижте" - това са част от пиесите само в нашия театър, в които е играла или играе. Има и немалко в киното. Четец е на още повече аудиокниги. Голям приятел. Разкошна душа. Красота. Така се всели в Непознатата, че все едно я създаваше пред мен. 



Ани Александрова чете разказа ми "Чалга", тя е гласът на много от куклените ми актьори, а също феята от "Стаята на приказките", но сега показа друг образ. За по-големите. 


Чаровницата Мая Паскова, чете "Дъщерята на слънцето".



Хубави спомени от тазгодишния Ден на четенето (15.11) с читатели, приятели, колеги от фитнеса, от театъра, от читалището... 





Покана: откъс

 "Заваля. Стичаше се дъждът по лицето ми, усещах как размазва грима; как разяжда душата ми, как ми връща онази, която не исках да бъда… Но вървях. Без цел, без пари, без посока.




Стъмни се, скрих се под козирката на една автобусна спирка. Тогава се появи той. Не знам с какво ме привлече. Всъщност – знам. Нещо му имаше. Все ме изкарват луда, но истината е, че просто си падам по откачалки.
Попита ме от коя планета съм. Казах му, че е пиян.
Засмяхме се. Направих се, че съм от село. Тръгнах след него, по-скоро като кученце, отколкото като жена, която е прелъстил. То не беше ме и прелъстил. Покани ме да спя в дома му. Щяла съм да настина."

"Непознатата"

Премиера, днес от 18:00 в зала "Библиотеката", НЧ "Съгласие"


"В един момент му заговори непознатата.
Странно! Ужасяващо! Възбуждащо…
Какво беше станало с мен! Не само изглеждах като нея, а и говорех като нея. Винаги съм искала да го мога. Така, както го можеше тя."

Непознатата, а и не само

 Понеже ще се забележи и в "Непознатата...и други истории" ще го кажа отново, както когато се е случвало да ми задават въпроса и както когато твърде често се е срещал повода му в други мои книги.

Много често действието е в първо лице, женски род.
Това не е някаква извратена игра, нито пък има нещо общо със сексуалността ми.
Историите се разказват от жени, защото са истории на жени.
Как ги пиша?
Много лесно.
Представям си, че съм някъде със своя приятелка...
Близка или не чак толкова. Възможно е да се познаваме от часове, възможно е от дълги години, но и дълги години да не сме се срещали.
Къде се намираме?
Това е по-сложен въпрос и не го избирам аз.
Когато историята започне не ми прави впечатление.
По-важна е тя: историята.
По някое време мога да усетя, че сме седнали в някакъв сумрачен локал. Най-често на високите столове до бара.
Не употребявам алкохол от 20 години, но в магическия свят на въображението всичко е възможно.
Възможно е и да сме в леглото, но ако е имало любовна игра приключила е.
Отново е по-важна историята, която ми разказва тя - моята близка или далечна приятелка, отколкото какво се е случило между нас.
От този момент насетне - тя разказва, а пръстите ми пишат нейната история.
Посредник съм.
Медиум.
И може би човекът, който съпреживява болките й. Защото тези болки не са нито мъжки, нито женски, а човешки.
Писал съм тези разкази десетилетия преди уок-истериите, преди джендър-изстъпленията.
Засягано е и Мълчанието й. Не на тази или онази, а на жената: изобщо. На насилието. Най-вече психологическото. Другото...другото е страст и любов, с която съм се опитвал да Я разбера НЕЯ в абсолютните й стойности, не в конкретния й образ.
Естествено е, че когато се появиха кресливите политически "разбиращи я" и започнаха да пляскат с ръце и да тропат с крака, да веят лозунги ДЖЕНДЪР и прочие ми е било иронично към тях, после доста гадничко, че някой се опитва да ме учи на нещо, което сам не разбира, заради едната му политическа мода, а същото нещо е осмисляло творчеството ми, респективно живота.
Винаги съм си бил строго хетеросексуален във всякакъв характер (ако изобщо може да се разглежда сексуалността в различни характери), това само ми е помогнало да я разбирам и съпреживявам по-добре - НЕЯ НЕПОЗНАТАТА.
И да напиша нейните истории с мои пръсти.
На 15.11 от 18 часа, предстои премиера на книгата,
в зала "Библиотеката" на НЧ "Съгласие - 1869" Плевен
Заповядайте



Непознатата е вече факт

 Художник фотограф: Тихомир Христов




Днес ми е радостен ден.
Най-новата ми книга е вече в ръцете ми.
"Непознатата"
Съставена е от две пиеси и 14 разказа.
"Непознатата" е женската гледна точка на "Кратка пиеса за любов" и "Двойно дъно", която е малко по-дълга история за любов, но и...бит, нрави, престъпления и лудост.
12 от разказите не са никак нови.
От периода са, в който пишех най-чувствено, влюбено и еротично. Като се чета, вече толкова променен, кожата ми понякога настръхва. Пробужда се нещо в мен - прекрасно като усещания и мисли, но пък е и доста плашещо.
Два от разказите са от по-нов период. Карантината, Бог и бутът - толкова страстен, колкото са и любовните истории в сборника.

Из "Бъг във времето"

  "Да бият ежедневно мислите ти с тоягата на пропагандата, да ги трамбоват, да забиват в тях знамената, си е изтезание, при това мъчите...