Дългата любовна игра

 

Потят ми се ръцете, сърцето ми се пръска и тлеят слабините.

Мислите разкъсват, дробовете ми нагарчат, а костите ми сякаш восък.

Очаквам я, мелодия са гласовете, не думи носители на смисъл, означаващ повече от гъделичкане на въздуха. Почти ме блъсна розов „голф”, почти си купих бадеми защото ги изсипах преди да съм опитал. Обърках улиците, прекроих квартала. Изглежда съм го сънувал различен в деня на най-щастливото очакване.

Масата ми се пази, шампанското подготвено. Конякът и уискито, Джо Кокър само за нас двамата. Да можех да резервирам и пейка в парка, всичко е разцъфтяло и две птички да пеят само за нас. Или по-добре четири. Не, че ще ги чуя, побъркан съм. Сетивно съм преситен, емоциите ми идат в повече, приятните емоции.

Иска ми се да ги излея по нея, да попият трепетите ми до костите й, под костите й, до прекрасната идея преди създаването й. Улавях, че е много хубава, това си личеше в думите й. Симетрията на образите в тях, закачливият ритъм, напомнящ ускоряващо се от емоция дишане, красивата небрежност, напомняща разголване, а и чистотата с която наивно споделяше тайни.

Струваше ми се, че понякога улавям уханието й, че върховете на косите й ме докосват, галят се по лицето ми, настръхвах. Твърде импулсивна беше, дързостта й очарователна, душа разсъбличаше като на пилон, все едно стриптийз правеше. Цялото й поведение издаваше сексапила, но когато я видях на снимка, разбрах, че и най-смелите ми фантазии са бледи в сравнение с действителността, а аз не мога да се оплача от липсата на въображение.

Пишем си от четири години, в сума сайтове имаме регистрации само за да си разменяме лични. Развързва ми думите, иначе са сковани. Отключва и фантазиите ми, чувствам се, че хвърлям дрехи, понякога чукаме наздравица в стъклото на монитора. Отлагането на срещата не мога да си обясня.

Изглежда магията беше твърде скъпоценна и за двамата.

Ако съм й предлагал, тя се е правила на разсеяна.

Ако ми е предлагала, наистина съм бил разсеян за да не забележа.

Казах „ако”, защото предложенията ми за срещи, все бяха намеци, ясни намеци, но намеци. Преминаваше на друга тема, питах я на няколко пъти да не би да е омъжена. Учудващо, но не. Не била, аз пък съм разведен. Не мога да видя и децата си. Казваше ми, че аз съм дете. Прегръщаше ме виртуално.

Понякога имаше нужда от някого до себе си. Живееше в ужасен свят. Страшни клюки, страшни комшийски интриги. Минавала за кучката на квартала, не общувала с никой. Имала е кратко приключение преди много години с женен мъж. Седмица, дори не знаела, че е женен, но след като и без друго жена му научила, доста се хвалил, а жена му и до днес и мъсти, създава легенди, дори децата вече знаят коя е жената, която на никого не отказва.

Да се махне, но с работата я връзвала.

Това бяха кратки кризисни периоди. Изглежда причината за самотата й бяха по-скоро многото служебни ангажименти. Хвалеше се, че в работата е „Ледената лейди”. Маска, просто маска, налагало се.

Разбирах я. С мен не е така, но нея разбирах.

Носихме се по поляни, любехме се в гъсталаци, често имахме и криле. Губихме се из горите, свещите се разтапяха, камини угасваха. Всичко виртуално, времето минаваше.

 Преди седмица ми прати снимката, а аз своята.

Напоследък нещо стана, по-реално се желаехме.

По-жив беше живота наоколо ни. Как сме могли така да отлагаме, не е ли престъпно?

Ту единият, ту другият питаше.

Ту единият, ту другият отвръщаше: престъпно е и лекомислието, въпреки, че днес е приемливо. Смеехме се после и двамата на думата „лекомислие”, ама че архаизъм.

Всъщност лекомислени сме и без да сме се срещали, доста повече си открихме отколкото с тела от първа нощ е възможно. Без много подробности от бита, вадихме на показ тайни един пред друг, каквито сами се бояхме да извадим пред себе си.

Изпитвала желание да я хипнотизирам и да я любя с всички мъжки образи заложени в подсъзнателното й. Това съм и правил, лицата на нейните желания са били мои маски през времето, попита ме дали същото е била за мен. Побърка ме, защото точно така беше, но като видях снимката й, разбрах колко повече е, защото толкова красива жена съм нямал дори като желание. Завиждах дори на погледите които са я съзирали. Ето я!

Прегръщаме се и се целуваме преди дума да сме си казали. Като дългогодишни любовници които известно време не са се виждали изглеждаме навярно. Забравяме за барчето, за записите които са подготвени, резервираната маса.

Разхождаме се без цел. Защо отлагахме толкова, безумно е.

Пържехме се на огън. Може би за да е толкова прекрасно сега. Бръщолеви ми объркано, аз също. По-хубаво било отколкото си го представяла, същото бих й казал, ако не беше ме изпреварила. От години сме го чакали, едва сега се сбъдва. Хващаме такси. Побъркано е, щастливо е. Казвам на шофьора адреса си, той малко сърдито ми отвръща, че е разбрал. Доста избухлив човек.

И той да беше на мое място щеше да забрави дали веднъж е казал или не е казал. Качваме се на асансьора. Тя натиска бутона 5. И на нея ли съм казал. Водя я към вратата си, но тя се засмива:

 -Не тази. Тази – посочва ми отсрещната. – Тук живея.

Отключва. Още не знам какво да мисля, но вътре разхвърляно. Да, ясно, нанесла се е, после ще й кажа приятната изненада. Че живея отсреща! Че се нанася в апартамент точно срещу моя. Говореше се за особнячката ми комшийка, че се изнасяла. На никого нямаше да липсва. Някаква ексцентричка.

Но как така? Кога се е случило! Вчера ме нямаше почти цял ден, сигурно тогава се е нанесла.

-От кога си тук? – питам я.

-Цяла вечност. Десет години, но ми приличат на сто. Утре ще се махам. Започвам с лошото, но отлитам…Далече…Може и да не се видим…Люби ме.

 

©Стефан Кръстев

2008

До Сомовит и третата ми катастрофа с шосейката

Това, което не се вижда на снимките е, че дясната ми ръка е бинтована, а това, което нямаше да се види заради бинта е една много дълбока прорезна рана, с която съм засегнал сериозно и сухожилието.






В този момент само чувствах пръстите си изтръпнали и си мислех, че положението е далеч по-леко. Освен, че ми беше криво, бях разочарован и от себе си и лошия си шанс ме и болеше, доста ме болеше. Но ето: слагам физическата болка чак на трето място. На първо е, че ми е криво. По-точно: яд ме е. Много ме е яд, а когато го е яд на човек, физическата болка не е кой знае какво. 

Случи се на петнадесетина километра от Гулянци.
Изглеждаше, че банкета е просто влажен. Валяло е дъжд, не е изсъхнал напълно. 
Не ми мина през главата, че това е кал. Не е само повърхността, а е мека почвата доста дълбоко. Под "доста" имам предвид около сантиметър, което е бездна, когато се движиш с шосейно колело с тънка гума. 

Не знам как реших точно в този момент да намаля скоростта и съм карал с 20-22 км. в час, но достатъчни при затъването и якия слалом в калта да се катурна. Инстинктивно вдигнах дясната ръка и се подпрях в мантинелата и се разрязах в острия й ръб. 

Не паднах. Не. 
Колелото беше в краката ми, а пред очите ми беше тъмно от болка. 
Стисках с лява ръка дясната й гледах как се процежда кръв между пръстите и капе: кап-кап-кап.

Спира една доста хубава кола, от нея изкача доста уплашен млад човек. След него спира втора кола: момиче е. 

Случва ми се за ТРЕТИ път с това колело за по-малко от година. 
Добре, че по пътищата шофират и човеци. Истински човеци

Младият човек ме превързва, пита ме къде да ме кара в Гулянци или Плевен. Не искам да е Плевен. По-далече е, а и от шока още не съм наясно какво става. 

Благодаря му стотици пъти в колата. Отговорите му са само: "хора сме". Извинявам му се, че му губя времето. "Хора сме".

Ами не всички, но той определено е Човек. 
Качи калното ми колело отзад. Аз съм превързан, но още съм цял в кръв. На мен ми минава през главата, не и през неговата, че колата трябва да се пази.

Кара ме в Спешна помощ.
Там имаше дежурен един много възрастен човек. 
Поразпита и ми каза, че може само да ме превърже. Нищо повече. Дано ръката ми да не е счупена, така каза. 

После видя, че раната е дълбока. Каза ми, че трябва да я превържа. Едва сега успях да попитам за името на човека, който ми помогна. Каза Боби - Борислав. Казах, че и моя син е Боби. 

Сбогувахме се. Възрастният медик ми каза, че непременно раната трябва да се зашие, но той няма право да го прави. Да викна сина и да си ме закара в Спешна, в Плевен.

Вече не кървях. Като излязох от помещението навън, при хубавото време...
Все пак реших да стигна до планирания край на дестинацията си: Никопол. После да се върна онези 3-4 км. до Черквица/Черковица и да хвана влака до Плевен

Писал съм веднъж за тази линия.
Това е една от най-красивите атракции в България. 
Влакът е мотрисен, с панорамни прозорци. Пътува по поречието на Дунав. Гледаш като от кораб, много бърз кораб, но шумът е на влак. 



Може би най-красивото съчетание между картина и звук. 
На първите две снимки съм в Милковица. Милковица е на 5-6 километра от Гулянци. 
Ръката болеше, но не й обръщах внимание.

В Милковица се пообърках. Качих един доста стръмен наклон. Обикалях из гробищата, после се спуснах надолу и си добавих някой километър. После пътят до Сомовит беше прекрасен. И в този момент се удивявах на човешките възприятия. 

Може да те боли, много да те боли физически, а да възприемаш красотата. 
Заото наистина беше много красиво. 
Стигнах до Сомовит. Продължих още малко. Оставаха ми по-малко от 15 км. до Никопол, когато все пак реших да хвана влака от Сомовит.




Ръката вече много ме болеше. 
Издържаше се и беше по-красиво отколкото болезнено...Като самият живот!
Но лявата ръка още не ми е наред след падането преди година. Не искам и дясната да си остане с болките. 

В Спешна в Окръжна болница Плевен нямаше как да вляза. Друга катастрофа. Тежка.
После и едно 12-13 годишно циганче с родителите си. То пък паднало с тротинетка, лакята му поддут, яко го болеше, изглежда имаше счупване 

Та, реших да потърсим помощ в другия спешен кабинет: в "Сърце и мозък"

Там вече разбрах, че този път ще има операция. 

Засегнал съм сухожилието. Не можех да движа средния пръст. 
Мина ми през ума просташката мисъл, че тъкмо ще ми е лесно да го държа винаги изправен. По-лесно ще ми е да го показвам. 

Щяха да ме опирират веднага, но кой да му мине през главата, че му предстои операция. Отидох уж само да ме шият. И преди да стигна "Сърце и мозък" изпих две аналгинчета със студен чай. Операция се прави на гладен стомах. 

Приеха ме. В десет спрях приема и на вода за да ме оперират на следващия ден. 

Първата в живота ми операция, защото до този момент съм имал само коронарографии. Три. Но те не се водят операция. 

Оказа се, че е под пълна упойка.

Мина много добре. 

Още ден останах в стаята. Чувствах се като в мотел, по време на пътешествие. Е, имаше ги и инжекциите и двамата ми спътника бяха с по-тежки проблеми, но както се бях настроил за приключение, не можех да мина още на друга вълна 

Младежът на последното легло беше опериран от Ахилес. Разбрах, че спортът му е футбол. Ведро говореше, но дълбоко в себе си беше много мрачен. Категорично каза, че повече няма да играе. 

Понеже иде реч за 31 годишен младеж, т.е. само две години по-голям от сина, се почувствах в правото си да бъда назидателен. Цялата ми назедателност се състоеше във фразата: "Никога не казвай никога!".

Не исках да си представя, че този симпатяга ще зареже спорта. Не става въпрос за професионален спортист. По професия е агент по недвижими имоти, но спортът за него имаше онази ценност, каквато и за мен. Но той е млад. В никакъв случай не бива да се отказва. 

В разговорът стигнахме до тежестите. Препоръчах му за начало флайс с гирички. По усмивката му разбрах, че фитнеса спечели още един фен. При това, съдейки по структурата мога да кажа, че има шансове за повече отколкото във футбола. Слабичък е, но скелетът му е идеален. Просто трябва тренировки и хапване. 

Като справящ се самоусигуряващ има всички условия да се отдаде на това благодатно хоби. 

Другият ми спътник също се оказа по-млад. Не, не изглеждаше. 
Голям мъжкар. Също самоусигуряващ се - със собствен булдозер и асистент - единствено сина му. 
Едър човек. Човек, който си обича всичко в живота. 
Изненада ме когато ми каза годините си. 
Сигурен бях, че е по-възрастният от двамата, но си зададох въпроса: може ли да се каже чий живот е воден от по-добрия избор.
Аз който толкова внимавам със себе си или той който с пълни шепи черпи живот. И е заслужил да живее. 
Пообрулен, но човечен, твърде човечен. 

Джек Лондон ни е описал в един от най-трогателните си разкази: "Кълна се в костенурките на Тасман". Двама братя, в които единият е изискан, а другия естествен. И двамата силни по свой начин, но само единият имаше хората, които го погребаха с думите:

"Кълна се в костенурките на Тасман, той беше истински мъж."


Преди да тръгна на пътешествието си с колело гласувах. 
Иначе щях да избера дистинацията Провадия - Варна.
Най-вероятно нямаше да свърши по същия начин приключението ми. 
Щеше да е по-дълго. В някои отношения по-романтично. Но дали щеше да е по-истинско?


Чудих се да пусна ли тази история в поредицата си от пътеписи: "С велосипед по пътищата и себе си", все пак с велосипед бях пропатувал около 30-35 км. Вярно: почти половината с прорезна рана и разкъсано сухожилие, но това е толкова кратко пътуване. 

Кратко пътуване, но дълъг път!
Колкото е по-голямо приключението, най-вече духовното, толкова по-дълъг е пътя. 

Днес ме изписваха. Скоро няма да мога да вляза във фитнеса, но няма да издържа да не тренирам. Започнах от кабинета. 10 серии клякане. 
 

С думи и мечти

 Под прожектора ще е второто издание на "Кланица за чародеи", което съм морално задължен да посветя на издателя на първото.

Това е Иван Богданов. Създателят на "Буквите".

2014 година е. Имаше работа в Плевен, придружавах го.

Говорихме си за туй-онуй.

За живот. За литература. За България.

Тогава му разказах сюжетът, който смятам да разработя, стига да намеря необходимото душевно равновесие.

Иде реч за Хапла.

Тя се наричаше така, а истинското й има така и не научих.

Руса красавица. Неотразима.

И останала такава, въпреки...постоянното й пребиваване в психодиспансерите.

Страдаше от някаква психопатия, която я правеше само по-чаровна.

Твърдеше, че баща й е гангстер. Не, че си вярваше и сама, но в обкръжението й - всичко е истина.

Това болно момиче направи за мен много повече, отколкото всичките специалисти. Успя да ме разплаче...Как ли? Може и да разкажа, ако някой го интересува, но сега исках да кажа, че след като се разплаках, започнах да идвам на себе си.

Загубил съм й следите десетилетия преди написването на книгата. Няма шансове да е разбрала, че е и литературен герой.

В реалността й няма психично болни. Има чародеи.

Опитах се да пресъздам този свят. Нейната, а не нашата гледна точка.

И докато разказвах на Иван Богданов сюжетът на това ърбън фентъзи, вдъхновено от реални мои спомени, той рече:

-Напиши го! Ще го издам.

Не: "ще го прочета и ще видим, а категорично: ще го издам."

Така се работи леко.

За жалост Иван Богданов рано напусна светът, в който беше толкова, толкова полезен.

Реших, че е време, в негова чест, отново да издам: "Кланица за чародеи".

Представете си, ако това, което виждат психично болните е истината, а не това, което виждаме ние.

Не говоря за всички психично болни, а само за чародеите.

Тези, които виждат реалността приказна.

Вторник. 14 април. 19:30 часа.

Плевен. Бар "Бордо"

Заповядайте.

Уморените коне ги убиват, нали? , НАТФИЗ

ДКТ "Иван Радоев" - Плевен

7 април, 18:00 ч.

 

Не споделям всичките режисьорски виждания върху сюжета на „Уморените коне ги убиват, нали?“, но аз не мога да бъда безпристрастен, защото това е един от любимите ми романи.

Прочетох го за първи път на 21, във влака София-Пловдив, току-що изключен от Духовната академия. Криех от майка. Изобщо: много напомнях героите и бях влюбен в екзистенциализма.

Робърт за мен е потаен, уверен в себе си, макар и претръпнал и дистанциран от всеобщите разбирания за добро и зло. Той не приема действията си за добри, но е сигурен, че са необходими.

Глория е по-лабилната. Тя е с богата душевна природа, но въпреки годините си е съсипана. Никога не съм я приемал за водещата; изкусителна е, въпреки омразата, която лее; в никакъв случай не е зла съчетано с поведението й е сред основните причини да е толкова очарователна. Глория е един от най-пълнокръвните образи на фатална жена в световната литература. Но в тази пиеса поне аз я намирам за една много различна Глория.

Да, фактите са едни и същи. Красотата й. Очарованието й. Но „тя е водещата в танца“ и превръща кошмарния дансинг, на който се развива действието на драмата в единствената реалност за Робърт. По-уверената е тя.

Беше ми интересно да гледам тази импровизация и макар в началото стъписан и несъгласен се увлякох и харесах отново, по различен начин по-различните герои.

Възхитен съм от уменията на тези деца, които изпълниха този шедьовър.

По-висока литературна летва за сцена не знам дали има. Май – не.

Самото съчетание на радост и екзалтация, каквито са естествени за танцов маратон и мрачните трагедии съпътстващи този „купон“ (този краен емоционален контраст) е като плесник за читателя или зрителя. Плесник за пробуждане, след сладостния припадък, в който живеем и не се замисляме.

Танцов маратон продуциран от мошеник, на който се състезават красиви и очарователни емоционално, но морално паднали окаяници с истински драми.

Танцов маратон, който изпълва с омраза псевдоморалистите и с няколко небрежни разреза прави пълна дисекция на фалшивия им морал.

Това за автора на романа е животът на стремящите се към звездна слава млади актьори в Холивуд. Нищо не се е променило особено в десетилетията, само дето „кандидатите за слава“ не са само в Холивуд, а и с риалититата този дансинг се разнесе навсякъде по света.

Но освен контраста между екзалтацията на танца и депресиращите истини този сюжет е изключително труден за сцена, защото от самото начало до края налага да се развива и хореографски и драматургично; като хореографията и драматургията трябва да са „една връз друга“; при това тук вече имаме две хореографии: хореографията на сцената в сюжета и хореографията на сцената пред очите ни. Има и две публики: наблюдателите на танцовия маратон и зрителите на пиесата. Всичко това се смесва и трябва да е много добре преценено и изиграно, че да се получи добре.

И втори път да изкажа възхищението си от героите. Добре играха.

Има обаче неща, които не могат да се постигнат с добра, дори божествена игра.

В „Уморените коне ги убиват, нали?“ има едно основно коварство.

Героите са на техните години, но героите са от преди кажи-речи век. Тогава на тази възраст младежите са по-съзрели. Не по-зрели, а по-съзрели.

Не са били толкова умни, нито пък по-този начин физически развити като внуците си, но ако днес талантите на сцената приличат на деца (въпреки духовността си, въпреки интелигентността си), героите тогава са били по-скоро млади хора: мъже и жени, със своите характери и индивидуалност отпечатани върху визията им.

С много умелост възпитаниците на НАТФИЗ трябваше да запълнят този недостиг и направиха повече от възможното.

Заслужава си да се гледа точно днес това.

Защото казва достатъчно за успеха и неуспеха.

Защото докато медиите, блоговете и социалните мрежи тръбят: „който е кадърен, позитивен, смел се справя с живота - който не се справя е некадърен, мързелив и зъл“ в истинската житейска игра има и загуби.

Защото докато в медиите, блоговете и социалните мрежи се изявяват псевдоморалистите, някои като Глория и Робърт танцуват на ръба.

Великолепна хореография, красива еротика; макар пестелив, доста тежък декор.

Пиеса, която се развива по сюжетната линия на литературния първоизточник, но има малки козметични изменения, достатъчно да внесат и акцентиран върху нови идеи.

Робърт и Глория в този си вариант са по-скоро наши съвременници, млади хора, които и сега живеят около нас.

 

Автор: Хорас Маккой

Драматизация: Анна Петрова

Постановка и музикална среда: проф. Здравко Митков

Сценография: Лилия Бабунова

Хореография: доц. д-р Александър Манджуков

Сценичен бой: д-р Камен Иванов

Асистент-режисьори: ас. Людмила Стоин, доц. д-р Маргарита Божилова

Словесно действие: д-р Надежда Панайотова

Автор на плакат: Лилия Бабунова

Фотограф 1-ви състав: Венета Паунова

Участват: Елизабет Лука, Божидара Тепалкова, Матей Иванов, Момчил Димитров, Момчил Христов, Мирослав Станчев, Виктор Стоянов, Рая Крумова, Симона Калоянова, Михаил Трендафилов, Мартин Йорданов, Елина Илиева, Кристин Цанова, Мартин Методиев, Мартин Великов, Елица Горанова, Марина Фърцова, Драгомир Койчев, Петър Иванов, Ивея Симеонова, Лаура Апостолова, Камен Стефанов, Виктор Тонев, Катрин Янева, Лидия Иванова, Иван Николов, Виктория Антонова, Деница Христова, Симеон Кирилов

Времетраене: 120 минути

 

Разходка, малки откривателства и красива поличба

 Левски-Павликени-Бяла черква-Античен керамичен център Павликени-Върбовка-Павликени

Много рядко проучвам специално целта на пътуването си предварително.

Никога задълбочено.

Твърде лесно е с интернет, а и като знам къде се намира нещо ще отида точно на него. Няма да го забележа неочаквано, то да ме привлече и малкото откривателство да ми даде повече усещания за придобитото познание.

Накратко: обичам импровизациите и открих новия си сезон за велопоходи, проявявайки тези си предпочитания.

Събудих се в 8:30, пих един азотен бустер. Забравих да ям.

Спуснах се със Саблезъб (шосейката ми) по „Лозенка“, минах кръговото и стигнах гара Плевен за няколко минути. Имах доста време. Потънах в себе си и не усетих кога мина.

Прекрасен ден. В състоянието, което аз наричам: „потъвам в себе си“ умея да се превръщам в част от средата. Съзнанието ми витае наоколо, а телесните усещания се негови дрънкулки. Приятно е особено пролет и есен.

Някакъв странен човек, около 60-65 ми помогна по-бързо да кача колелото. Не, че шосейката ми тежи, но имаше известно забавяне, защото една доста трудно подвижна жена точно преди мен качи доста товар. Закъснението заради мен изглеждаше почти неизбежно, но тръгнахме точно на време.

Да, благодарение на непознатия.

Възпълен. Имаше нещо уморено, нещо прегазено в изражението му. Не го разбрах какво ми каза, защото го промърмори.

Избрах си празно купе. Той беше в съседното.

Когато приближихме Левски, където трябваше да слезем, непознатия се появи.

Говореше нещо, което не разбирах. Приписах го на тракането на влака. Но той не се отказваше, показваше и с жестове…

Всъщност…искаше ми пари. Молеше ме. Малко пари. Бил в нужда.

Спомена: Украйна.

Не. Не. Не. Не беше украинец. Само веднъж съм виждал украинци във влак, бяха пияни и агресивни. Почти сигурен съм и да ми прости Господ греха, ако все пак не съм прав, но почти сигурен съм, че това е нова клошарска схема за просене на пари.

Човекът беше достатъчно мил и с изражение на Човек, за да му дам някакви дребни пари, но не го направих. Възможно е да не съм прав, но не подкрепям измамата. Колкото и да е дребна. Каквато и човещинка да е. Не, не обичам да ме мамят. На дребно както в случая или на много, много по-едро, в каквото ни завличат българските управляващи и казионните медии.

Цветница е. Може би на празника си навлякох грях.

В Левски от подлеза – направо на пътя, по който ме поведе джипиеса.

Не проучвам целите си, но оттук-оттам винаги знам нещо за тях.

От много време исках да видя градчето с училището на Бачо Киро.

Прекрасен път за шосейкаджии. Има си и положителни и отрицателни денивилации, не са кой знае колко големи; очарователни са, защото по това прекрасно шосе иначе ще си заспиш, докато въртиш педалите. Доживях да похваля българско шосе.

Нямаше опасности. Разбира се, това е на границата на вица, когато иде реч за шосейно колоездене. Но толкова ведро пътуване не помня да съм имал.

Като видях табелата Павликени не можех да не се сетя за Максим Генчев, а и за бившата ми съпруга. През седемгодишната ни връзка съм го посещавал само веднъж, а преди това още веднъж – като войник в полагаем отпуск: за да я видя. Тогава все още само си пишехме. Писмата бяха хартиени. За трети път, пак за кратко съм бил с настоящата ми половинка и сина. Видяхме зоопарка и чакала, но друг път ще разказвам по-подробно, защо чакала е един от многото животински символи в семейството ни; разхожда ли се нощем из гробищата, а също тъй: вие ли или лае.

Този четвърти път, минах през Павликени още по-бързо. Целта ми беше близката Бяла черква.

Защо?

Ами уникално място. Няма друго толкова малко място с толкова много музеи.

Бяла черква носи духа си.

Чувства се онова, което е било, въпреки…Печалта. Голямата печал, прах на времето и разрухата.

Много е запазено от миналото, но си нямам представа колко е загубено.

Правени са и някакви опити за осъвременяване.

Вижда се, че са усвоявани пари, че някой се е трудил, но и че е направил колкото може и колкото му разрешават, а то не е особено много.

Църковната кула е била възстановена, както се вижда от надписите по плочата напомняща паметна: от ротарианците.

Природо-научния музей, който е зад нея изглеждаше зловещо заради напуканите си стени, падналите мазилки с предупредителни надписи, че е опасна за живота близостта на сградата.

Това съкровище го поглъща забрава.

Първите ми мисли бяха за децата. За обикновените деца по цяла България. Деца, чиито родители нямат възможностите да ги пратят, че да учат в Космос, нито пък да броят милиони за да бъдат възпитавани от Калушевци и други узурпатори на българската природа. Деца, които също имат необходимостта, интереса и будният ум; влечение към природните науки и това безценно наследство би било полезно и за тях, но нещо се е случило.

Не соча никого като виновник.

Не ме интересува на национално ли е или на местно ниво.

Все пак Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища, които съм виждал. Не говоря за конкретна вина, а времена и нрави, които съсипват българския дух.

И като казах, че Бяла черква е с пъти по-поддържан от десетки други селища – трябва да се види най „сладкото“ читалище, което са виждали очите ми: поне отвън прилича на обгрижвано от приказен ексцентрик.

С колоритната библиотека. С надписите: „селска любов“, „селски труд“ и „труд“ и десетките плочи на имена на герои, които сочеха мястото като дом на всеки един от тях.

Няколко паметника наоколо и не, отказвам се да казвам точна бройка на имената изписани върху всичките паметни плочи, но са четирицифрено число.

Малки магазинчета, останали от „онова време“, демонизираното, „лошото“, което помним като деца. Няма как да не се сетиш и за „другото време“ дето сме живели „братски“, съжителствали сме и какво още (?) на Бачо Кировата плоча си пише „обесен“, този млад човек, заминал си млад, посял толкова дух в Бяла черква, колкото днес не може да се поддържа, нито с европейски средства, ни с ротариански дарения и всякакви други самомнителни организации, твърде доволни от малкото, което са постигнали, че да парадират с него.

Кръпки върху величието, пробудено от един пожертвал живота си за свободата човек.

Последното, на което се спрях беше училището, в което е преподавал. И завъртях яко педалите. На връщане забелязах, че е имало и велопътека. Пак по някакъв проект; обрасла, забавна, но все пак – велопътека.

И тук започнах да импровизирам.

Не ми се връщаше по същия път до Левски, а да хвана влака от Павликени ми идеше твърде рано.

Първо ще се поразходя наоколо, а после ще хвана влака от Павликени. Реших.

Къде?

Няма да тръгвам повече без втори телефон или външна батерия. Китайския ми змей може да изкара две седмици с едно зареждане, но не и ако ползва човек джипиеса му. Тогава батерията се изтощава за два-три часа.

Изключих навигацията и реших да се движа воден от табелите.

Първата ми хрумка беше Сухиндол, но на един разклон към Сухиндол реших да карам по другия път, който водеше към Върбовка.

Това име срещах за първи път и не ми говореше нищо.

И точно тук беше голямата ми награда.

Не знаех, че имало Античен керамичен център Павликени. На няколко пъти видях табела с тази атракция, но не й обърнах внимание. По пътя към Върбовка обаче реших да се отклоня към нея. Вече ми идеше много привлекателна…

Улучих и време. Пролетно. Разцъфнало. И…пусто.

Имаше само една спряна кола. По-късно видях и хората. Младо семейство. Той, тя и детето им.

Докато се разхождах из възстановките на антични работилници и снимах, шарех с поглед и се чувствах като в постапокалиптичен сюжет, чух недалечни гласове. Видях администратора (ще го нарека така, че не знам позицията му) на аткракциона. Обясняваше им за възстановките, че са всяка първа събота от септември. Заговорих се с него. Симпатичен човек, много емоционално разказа за празниците. Каза, че посетителите също могат да облекат доспехи като римски и тракийски войни и да участват във възстановката на битката.

 

Е, това е за мен. Пък се и пада преди рождения ми ден. Седмица по-късно ще стана на 57, колкото един от отрицателните ми, но много любими герои от „Ромфея“ – Ярей. Поне съм як колкото него, друг е въпросът, че той е по-смел и по-зъл.

Излязох отново по пътя към Върбовка. Чудих се какво ще търся в това непознато село. И едва когато застанах под табелата и направих снимката осъзнах: това е красива поличба.

Точно на Връбница, в този разцъфнал ден и без да знам защо стигнах до Върбовка.

После: отново към Павликени.

Подминаха ме колеги с шосейки. Поздравихме се. Разминах се с други. Изобщо – пътят е изглежда любим маршрут за шосейно колоездене.

Достатъчно емоции бях събрал и реших да се връщам.

Във влака пътувах с един одухотворен симпатяга на име Александър. Като разбра, че съм бил до Бяла черква, така се разприказва и толкова неща ми разказа, че разбрах, че почти нищо не съм видял от това прелестно място.

Твърдо реших отново да го включа във велоразходките си.

Александър има планове някой ден да разработи това „туристическо богатство“ Бяла черква. Да кани училища, групи от различни градове.

Да направи, ако трябва заведения.

Не, не бяха блянове на приказлив човек; виждаше се, че е мъж, който знае какво говори и знае как да го постигне.

Има надежди, докато все още има такива хора. 

На сливата

 

На сливата

 

Не, че не го обичаше, обичаше го, но той висеше вън на сливата.

Още се клатеше, но жив не беше. Усещаше се по отпуснатият му торс.

 

„Пак е бил пиян.”

 

Все пак се опита да се обади на бърза помощ, но сигнал нямаше. Изглежда вятърът беше причинил повреди. Преди часове духаше много силно. Счупиха се прозорци наоколо. Колите пищяха. Токът спря. Уплаши се, а него го нямаше. Свикнала му беше и не се разсърди, но си помисли, че няма съпруг, щом няма кой да я утеши. Не й мина през главата, че с него може да се е случило нещо и толкова скоро наистина да остане без съпруг.

 

Той закъсняваше често. Купонясваше с артистичната бохема. В началото й беше интересно, но после й омръзна. Мислеха щуротии от типа на откриване на изложба с масово повръщане под пълната луна или издигане на двадесетметров паметник на Великият Никой в центъра на града, направен от намерените по тъмните улички екскременти. Боядисване на тополите край реката в оранжево. Изложби в затворените тоалетни, за които още не се е намерил арендатор и още цял куп симпатични идиотщини. Разбира се, не правиха нищо от това. Само пиеха и разменяха измежду инфантилните се хрумвания, по някоя клюка или важна за тях информация за изложба или премиера на книга.

 

Понякога прекаляваха. На два пъти й се налага да разписва и да плаща глоби, след задържането му за хулигански прояви. После се държеше като най-кроткото момче в шести клас и само дето не вдигаше ръка за да я попита може ли да иде до тоалетната. Но след седмица – две пак започваше глупостите си. Искаше й се да го напусне, но не се получаваше. Подмазваше й се като котарак, любеше я като сатир, а беше и симпатичен, печелеше добре в печатницата, откриеше ли изложба я обявяваше на всеослушание за своя муза и ушите й се зачервяваха, но й ставаше приятно. Кавалерстваше и ухажваше всяка, но рога не й слагаше. В това беше повече от сигурна. Демонстрираше сексуална разюзданост, но не беше такъв. Беше от кучетата които само лаят. Стигаше му и тя, а и обичаше повече чашката и разговора с приятели пред любовната ласка.

 

Луната пак го озари. Утре ще разроши косата си и ще крещи и ще я скубе. Дори без лук ще успее да се разплаче. Ще раздере лицето си. Няма да посипе косата си с пепел, защото отдавна не се прави, но ще припада. Ще слагат под ноздрите й амоняк и ще й инжектират транквилизатори. Ще й дават да пие хапчета и тя ще ги пие. Ще крещи, че свършва света и ще плаче в пазвите на негови приятели и ще й се иска да изчука някого, но няма да го стори. Ще обикаля траурно, но ще намери телефонният номер който преди месец изтри. Ще се обади и ще каже, че онези две нощи са били чудесни. Такива й бяха. Сега обаче ще е свободна и няма да чувства угризения. Ще е различно. А и онзи мъж е много различен от този с който живя. Не толкова атрактивен, даже малко скучен, но истински държи на нея, а без да се хвали е по-добър любовник. Замисли се за документите. Всичко беше в ред. Нямаше кой да оспори наследството или да прояви претенции.

 

Усмихна се. Направи свои танцови движения и дрехите й паднаха в краката. Влезе в банята. Унесе се в мечти за бъдещето. Сладостно се усмихваше и се галеше. Щеше да продаде къщата, може би да заживее с любовника си, но не веднага. Първо щеше да си отдъхне и да си избере къде да се пресели. Този град й беше дотегнал. Вече нищо не я свързваше с него, а като си правеше сметка щеше да е достатъчно обезпечена за да изпълни много свои мечти. Щеше да й липсва да позира гола, но колко му е да намери някое младо момче което обича да рисува женското тяло. И не само да го рисува, а и да рисува по него.

 

След като излезе от банята си наля коняк. Запали свещ. С наслада изпи две чашки от по петдесет грама. При втората леко я сви сърцето, но се овладя и бързо прогони от себе си тежкото чувство. Не вярваше, че той ще стигне до там. Не изглеждаше, че ще го направи. Не приличаше на самоубиец, а на човек който обича да ангажира останалите с лошото си настроение. Мърмореше, че света е лош, живота безсмислен, изкуството импотентно, порива за свобода – изопачено понятие смляно в търбусите на тесногръдите философски работници. Мърмореше, че преди да си сторил нещо, то е изтълкувано като излишно, че вече дори в нея не открива щастие и не рисува точно нея, а утробата която ражда обречено. Сантименталните линии на космическата вагина. Разсмиваше я този израз, а той ставаше още по-кисел. „Няма, що, много смешно!”. После и той се засмиваше, но настроението му не траеше дълго. Излизаше и пак пиеше.

Вече не правеше скандали и това трябваше да е тревожният симптом, но тя се молеше да не прави, защото се беше уморила. И твърде бе доволна от факта, че да забележи в него нещо тревожно. Мърмореше ли, мърмореше…Мърмореше, че и това ще е подражание, но ще го стори намери ли смелост. Ще висне на сливата от вън. Личеше, че се превзема и тя не си и помисли, че той може и да си повярва. А и да си го бе помислила с нищо не можеше да му помогне.

 

Прибра коняка от масата за да не го забрави. Утре щеше да гъмжи от хора. Легна и на петнадесетата минута заспа с мисълта по-скоро да изтегли парите. Събуди се на зазоряване. Не се виждаше още ясно, но онова което висеше на сливата не беше човек.

Втурна се навън за да види какво е, а на вратата едва не се препъна в тялото на съпруга си. Беше много пиян, но жив. Не го очакваше от себе си. Рида дълго и го целува. Прегръщаше го, давеше се от смях, вдигаше му клепачите, дърпаше носа му и се раздираше и щипеше за да се увери, че е истина…

 

И пак го прегръщаше. Страх я беше да спре да го докосва, за да не се събуди и види, че той виси на сливата.

 

-Кажи ми, че не сънувам - крещеше му, а той я гледаше учуден и мучеше като животно. Едва когато застана под сливата и видя, повярва. Вятърът беше откраднал от нечий простор хавлия и я беше окачил на клоните.