Петровден. Честит имен ден...
Качвам се на влака Плевен - Горна Оряховица. Кондукторът ме пита: "С колелото, докъде си?", казвам му Горна Оряховица, поздравява ме с бърза усмивка.
Лош физиономист съм, но го познах. Пътувахме преди по-малко от месец от Варна към Плевен, пак ме попита: "С колелото, докъде си?", но тогава за него беше по-сложно. Бяха се събрали три колела.
По правилник си купуваме билети и БДЖ ни осигурява място. Не съм имал проблем със служителите, напротив - винаги са отзивчиви, но те си имат проблеми с вагоните, в чийто замисъл не е било включено превозването на колела.
Освен мен в последното купе настани млада двойка. Момичето беше нашенка, момчето - китаец. От приказките им се разбра, че скоро са били в Китай, а момичето гореше от желание да разказва; имаше приятни впечатления.
Някои неща бях чувал, други разбрах едва сега. В Южна Корея не можеш да пушиш дори у дома си. Замирише ли му на съсед, може да се оплаче и те чака солена глоба, възможно е дори - присъда. Но в Китай се пуши навсякъде. Без болници, разбира се. И детски градини. Цитирам момичето. Както с цигарите - така и с всичко останало. Правилата са толкова много, повечето от които абсурдни, повечето от които засягат нашия живот и нашето здраве, а поне животът и здравето би трябвало да бъдат лична собственост на свободния човек, но в демократичния ни свят, някой има повече права над животът и здравето ни, отколкото ние самите имаме.
За кварталите от затворен тип бях чувал, но те не са само в Китай, изненадах се обаче когато момичето каза, че кожата им е не по-малко бяла от нашата, просто е по-топло. И едва в този момент ми направи впечатление, колко по-тъмен съм от кавалера й.
С тези велопоходи хубаво съм си боядисал кожата...и си ми харесва.
В 3:00 влакът си беше по разписание в Горна Оряховица, пожелах приятна почивка на симпатягите, слязох и подкарах колелото.
Горна Оряховица е с най-висока надморска височина от населените места, които ме очакваха в следващите часове. Велико Търново е най-ниско, а Трявна - по-височко, но очаквах повече да ми е спущането, отколкото изкачването.
Лекото разочарование не закъсня.
Мислех си, че ще се изкачвам кратко, но после ми се стори, че няма край. Следващ и следващ баир. Блестят светлоотразителите на мантинелите отдалече виждам, че пътят продължава да се вие: все по-високо и по-високо...
Хубаво си продухах стентовете! - това си е моя закачка със себе си: "Продухвам си стентовете!"
Като съм много задъхан си вдигам духа с тази симпатична идиотщина. Помага.
Този път обаче си бях в много добро настроение.
Тръгнах през нощта за да избегна жегите. И макар да бях спал само два часа, решението се оказа много удачно. Прохладно беше и много приятно.
През деня не знам дали щях да се справя с тези наклони.
В крайна сметка: стигнах до най-високата точка на шосето и като го видях спущащо се надолу, единственото, което успях и да си помисля, но и да изрека на глас беше възклицанието:
"Е, ся си е ебало майката!"
Пътят все едно скачаше в бездна и мрака го поглъщаше. Далеч под мен мъждукаха светлини от Велико Търново. Поне изглеждаха "далеч от мен" в действителност бях почти пред самото (по-скоро "над самото") Велико Търново, но гъстата растителност от двете страни криеше и без друго недостатъчните по-близки светлини и виждах само онези в бездната.
Пуснах колелото. Не ме питайте за скоростта. Нямаше как да гледам в единствения километраж, с който разполагах - на телефона. Пропадане в мрака! Пътят не беше прав, трябваше да взимам и завоите. По едно време направих всичко за да намаля доколкото е възможно скоростта, но не беше толкова лесно, защото поднасях.
От лявата ми страна, по-скоро усещах, отколкото виждах височините. При всички случаи бяха далеч от мен, при всички случаи нямаше да полетя в тях, както не политат в тях колите на всички шофиращи по този път, но пък височините създаваха чувството за полет в бездна.
Всичко едва ли е траело повече от две-три минути, не знам; чувството е, че летях с часове.
След малко се откри Царевец.
Нощният Царевец е величествен. Като златен е. Не се спрях за снимка, нямаше смисъл; тук професионален фотограф, при това много талантлив би успял да направи нещо, но не и да предаде дори процент от красотата.
Отказвам се и да го опиша, както Алеко Константинов е направил пред Ниагара.
Препоръчвам на всеки да отиде нощем край Царевец.
На няколко пъти спрях около Царевец, направих няколко небрежни снимки: на калдаръмите, на църква, туристически център; по-скоро за забавление и да си докажа, ако някога си помисля, че съм сънувал, че това спущане е било истинско преживяване.
После пак спущане - през по-новата част от града; макар и часът да беше около четири, улиците бяха оживени, изглежда хората излизаха от някакъв затварящ нощен клуб.
Очаквах джипиеса да ме подведе в плетеницата от улици, но този път мина доста лесно.
Исках да съм на открито преди изгрев.
Исках да го снимам.
Очаквах да видя такава зора; такива ми бяха усещанията за нея; още преди голямото изкачване над Горна Оряховица и шеметното спущане във Велико Търново.
С ИИ пресъздадох усещанията си.
Ето какво успях да снимам. Нямаше никакъв изгрев напомнящ момиче с огнени коси; напомнящ Непознатата. Напомнящ нея, която е най-красивото и най-голямото предизвикателство, а най-малкото, което е тя е да бъде предизвикателство.
Но пътуването винаги показва повече отколкото виждаш; няма как да ти открие нещо, което не носиш; няма как да ти спести всичко онова, което си подготвен да имаш.
Коя зора е по-реална?
Тази, която снимах или която почувствах?
Вече съм в Дряново. Много симпатично планинско градче. С извитите улици и усещането за загадъчно - че си другаде и в свят, който все още не разбираш; със застаналите като огромни кучета-пазачи върхове и заобиколните до всичко пътища; със свежия въздух, леко щипещия от чистото, чак нагарчащ.
Над него са само петнадесетина километра до Трявна. И тук вече започва да се избистря усещането ми, че като съм с колело - цяла България заприличва на един парк, в който има всичко за да ти е забавно и красиво, за да ти е вдъхновено и да те изпълва нега; да си отпочиваш от тревоги или психическо натоварване.
Изглежда другото име на рая е България - стига да имаш настройката и да отпуснеш душа, колкото и разбита да е, колкото и ограбена да е; колкото и насилвана да е и принуждавана да проституира - тази природа е толкова силна, че избива над всичко и пак се превръща в гальовен сън за децата й - стига да го съзнаят, стига да й се доверят, стига да й позволят да ги хване за ръка и поведе из дебрите си.
И с всеки километър усещането се засилва и превръща почти в нереално когато стигнеш до Царева ливада.
Преминах през влаковата линия точно като се спускаше бариерата и без да поглеждам джипиеса се движа по правилния път. То, не че има много - само един е варианта, но все пак има завой, а аз го взимам с такава увереност все едно съм минавал стотици пъти оттук.
Само веднъж съм бил в Трявна и то с влак. Не съм минавал по този магичен маршрут, по който продължих.
Дори с кола е магичен и все пак с кола се надявай на около 10% от усещането. За повече остават вариантите - мотор, колело или пеш. Само девет километра е.
Навлезеш ли сред горите шосето се превръща в алея; така ти се струва, на такава прилича - от дясно подобно нимфа тутакси се засмива водопадче: толкова малко, че се е свило между растителността и макар да е буквално на няколко метра - почти не се вижда; отляво вече по-далече и прикрита от по-мощна растителност (от гората) ромоли далеч по-жизнена, но също напомняща на смееща се нимфа река.
Нататък е само нагоре. Направих доста снимки и скрийншотове, че да се види възможно най-ясно къде е сниманото място, за да си създаде човек впечатление, колко дълъг е този магически път.
Не знам колко трудно щеше да ми бъде през цялото време да бях карал колелото. Не исках. Нарочно слязох, защото ми се вървеше. Наслаждавах се на гората; на шосето, което повече приличаше на алея, отколкото алеите.
Нагоре вече се откриваха панорами и пропасти: ту отляво, ту отдясно; за миг се разголваха и пак загръщаха с гора. Накрая, когато ми остана почти само пускане, се метнах на муленцето и препуснахме. Бързо набрахме над 50 км. и едва не се блъснах в един изкачващ се мотоциклетист. Шосето изглежда като алея от рая, но още в началото му има предупреждение за висока концентрация на ПТП. Не е шега!
Първото, което се вижда при навлизане от тази част на града са многобройните камиони: "Зил", "Газ", "Камаз", Виетнамки, Джугани...Возила на 60-70 и нагоре години. Изглеждащи ужасно, изглеждащи архаично, но в движение.
Като се пусне такава снимка из интернет, веднага започват дежурните подигравки над руската (и съветска техника), все едни и същи, каквито изглеждаха оригинални преди три десетилетия и отгоре. Освен шегите, "експертизите", откъде били крадени, ама какво не ставало от тях и т.н. и т.н.
Факт е: из тези чукари още си работят и имат широко приложение, докато всеки си е имал поне една кола (от доста по-нова епоха), която отдавна е изчезнала и от автомобилното гробище.
После - гарата. Табели водят към центъра, а центъра както изглежда да е на обикновен малък град, изведнъж се превръща в атракция.
Донякъде прилича на типичното курортно-туристическо градче, но само донякъде.
Почти всяка сграда разказва история, а чукарите от всички страни със светло изражения потвърждават, че това, което ти разказва е вярно.
За курортно-туристическите градове обикновено важи клишето: "Град на контрастите" и колкото по-голям е един град, толкова по-големи са контрастите, но дори в малките контрастите са почти винаги първото, което се забелязва.
В Трявна е обратното, по-скоро е град на нюансите. Старите камиони са запазили облика на своята епоха, а наоколо са пръснати още и още епохи. И не важи само за Възраждането, което е очевидно водеща черта в характера на Трявна.
Изкуството и занаятите слели традицията със съвременния туристически кич, с най-сладките му и витални страни, без които и най-красивия курорт (не само в България, а и в света) биха изглеждали бездушни.
Църкви, занаяти, наука и технологии (които са били свръхмодерни на времето си, сега са история) и съвременно изкуство - преплели тесни улички, стиснали ги като ръце, за да се превърнат в цялост и една единна сцена...
Да! Сцена. Историята е сцена, на която съвременните хора са актьори, дотолкова въодушевени от играта си, че забравили, че това е игра.
Реших да хвана влака в 12:40, все пак на другия ден съм на работа, че и имаме и фестивал.
А в Трявна ще се върна пак.
.jpg)
