Археология на подсъзнателното

Петото или шестото ми наказание (само за последните месеци) във фейсбук. Само, че този път е особено тъпо.  Не съм се карал с никого.  Дори не съм влизал в спор.  Пуснах си тема, която развълнува много хора.  Повечето дори не разбраха, в началото, че съм анти-мобилизационно настроен. И получих доста ругатни от хора, които мислеха точно като мен.  Въпросът ми беше: "Какво ще направите, ако получите повиквателна за мобилизация?" И след близо седмица дадох своя отговор. 100% искрен.  Както ще направя! И чудя се: ЗА ЧИЙ МЕ ОГРАНИЧИХТЕ? Това, което съм писал си остава! 

Станало е пред очите ни; без да забележим или най-малко да му обърнем сериозно внимание, но положението е ужасно, а последиците могат да бъдат апокалиптични.  Подрастващите в настоящия момент се препрограмират. Скоро момичетата няма да знаят, че е възможно да имаш приятелка без с нея да поддържаш сексуални взаимоотношения. Скоро момчетата няма да знаят, че "приятел" не означава любовник. И за да не бъда обвинен в параноичност или конспиративен теоретизъм, оттук - надолу ще изброявам факти.  Става въпрос за научно-фантастични сериали произведени в последните пет-шест години.  Започвам от най-добрият. Филм с наистина високи качества, разглеждащ сериозни проблеми на човечеството и бъдещето му.  "The Expanse". Действието се развива в XXIV век: Повечето от живеещите на Земя, мизерстваме оставени само на Базов доход. Луна е населена и е като предградие за тузове. Марс е тераформиран, условията за живот са тежки. Но най-тежки са на астероидите, където също живеят хора и бу

Няколко месеца сънувах, че съм стая.  Сива стая в чернобяла лента. Няколко квадрата стая. С легло и дежурно осветление. Премигва.  Седнало е на пода ми в ъгъла моето тяло. Нощницата му налудничаво безцветна. Не прозрачна, не става дума за прозрачна. Коленете му са голи. Главата му е облегната на тях, косата разпиляна.  Не е и сива нощницата, сиво е наоколо. Не тя. Бяла, още по-малко. Безцветна. Това е състояние на цвета, негов характер какъвто в практическата действителност няма. Вратата ми е заключена. Не помня, имам ли ключа.  Приличам на изолатор в лудница, но не съм в лудница. Изобщо не знам има ли изолатори в лудниците или съм го научила погрешно от филмите. Не знам дали има изобщо нещо извън тази стая. Излизала ли съм някога извън нея или всичко е продукт на гладното ми въображение. От детството ми, книжките и изрусените плажове в летните ваканции до онази нощ в която навърших пълнолетие, а той, този почти непознат човек, реши да не се прибера повече в къщи.  Реши да съм негова.

  Не съм знаел какво съм губил.  Не съм и мислил, че мога да напиша куклена пиеса. Или приказка за най-малките. Не си и спомням точно кое постави началото; как се реших да опитам, но рядко съм се забавлявал толкова, колкото работейки по "Панко Мързеланко и Мечо Хулиган". Пишех и се смеех. Потичаха ми сълзи от смях. Бършех ги и пак пишех. В началото мотивът беше "Стаята на приказките", инициатива на читалище "Съгласие" (Плевен), в което известно време работих и познавам добре хората. С единият от актьорите Иван-Александър Дойчев - невероятен млад професионалист, от години работим заедно в Драматично-куклен театър "Иван Радоев", Плевен. Знам много добре колко добър в работата и талантлив е: "Аладин", в "Серьожа е много тъп" и "Човекът от Подолск", режисирани от Васил Василев, в "Хамлет" - режисирана от Ованес Торосян, в "Антигона" режисиран от Александър Морфов. С изключение на "Антигона",

  "Бум-бум-бум-бум..." - по вратата на църквата. Треперещ старчески глас отвътре: -Кой е? -Аз съм...аз...аз (гласът е задавен от хрипове)...ранен съм, искам да се помоля. -Не може, синко. В локдаун сме, върви си с мир. -Кървя... -Потърси лекар. -Късно е вече за лекар. -Аз съм... -...нали сте Божи служител. -Не мога! Те не знаеха какво правят. Разпространяваха верижно писма, искаха и църквите да бъдат затворени като всичко останало. Нас изкарваха виновни, че децата не ходят на училище, че бизнесите им не вървели, кой съм аз да се бунтувам срещу гласа народен. -Нали сте Божи служител...умирам. -Ще те изповядам, говори. Дълга пауза. -Чу ли, ще те изповядам и ще се моля за теб, говори. -Аз... -Говори! Дълго мълчание. Старият свещеник се замисли. Светлините от разтапящите се свещи хвърляха отблясъци върху сребристата му брада и я правиха да прилича на огнище. Блещукаха в почти невиждащите му сиви очи, а той си спомняше... Как една именита съвременна авторка, размахваше пръст срещу

  За пръв път се почувствах истинска. Прииска ми се да му кажа нещо мило, но сторих ли го щях да се катурна. Да се разплача, да го прегърна и да не го пусна никога. Само се усмихвах. Исках да е курвенски. Може и да се е получило. Принципно си го умея. Когато искам да наскърбя, когато трябва да разкарам. Искам да го открия. Търся го от месеци. По-трудно се оказа, отколкото си мислех, че е възможно. Той ме снима, снима ме гола. Съгласих се, всъщност си го поощрих. Разделяхме се. Ако изобщо съм го обичала, още го обичах. Прощална нощ - най-глупавото в цялата ни нелепа връзка. Казах му, че съм пред брак. Очите му станаха изведнъж толкова големи, че съвсем изгуби мъжкият си облик и заприлича на дете. Кимна, май прехапа устни. Засмях се, засмя се и той. Прегърнахме се, вече и до секс не ни беше. После и тази прегръдка стана досадна. Пихме малко, говорихме си глупости. Въртяхме стара плоча. И последното ми колебание, че желая да се случи така, изчезна. Само на осемнадесет бях тогава. Още изгл