Всички любовни желания

 Всички любовни желания

Бедрата й се удължаваха и ставаха по тънки, коремът хлътваше, гърдите растяха или се смаляваха. Косите й сменяха дължина, обем и цвят.

Отдаваше му се с три, осем, а понякога повече жени на нощ.

Всички, които е имал преди нея му отдаваше, всички които е нямал, а е пожелавал: съзнателно и несъзнателно. Дори тези които бяха табу, сега можеше да люби, без това да представлява извращение.

Всички, които срещаше по улицата или в офиса.

Всички, които виждаше по екраните или милионите производни събирателни техни образи.

Възхитителните високи богини, които крачеха по земята в детските му години и разгаряха мечти и чувство на недостъпност.

Магазинерката и касиерките в супермаркета. Ватманката със сините очи и поп-певиците. Разтапящите в златокожи фантазии, стотици форми на природата и желанието, налягали по плажовете, запечатани в съзнанието му от тридесет лета насам. Можеше да е черна и жълта.

Приказна героиня с поведение на пеперуда, звяр и птичка.

Малко тъжна или екзалтирана, пияна и без да е пила, с всички възможни гласове да изрича през стенания на всички възможни езици най-възбуждащи думи.

Кожата й създаваше различно чувство при допир.

Менеше темперамент и поглед, способности.

 

Случваше се да бъде и девствена.

 

Смееше се често, понякога и плачеше.

Стихия с котешки нокти които драскаха, мързелив цепелин клатушкащ се под ясно синьо небе, унесен във вълшебствата на ласките. Пумпал от пламъци в женско тяло. Почти момиче докосването до което е престъпление или увяхваща сладост на дълго лишена от интимност застаряваща влюбена.

 

Преди да е пожелал жена, отдаваше му я. Четеше желанията му преди да ги е усетил. Сама не помнеше трансформациите си, не знаеше за тях. Веднъж я попита, но тя не го разбра, помисли си, че не говори буквално. Рече му:

 

 

-Тази която те обича и обичаш, може да бъде всяка, наистина. В нея да откриеш всички останали. И аз искам да бъда всички жени за теб....-усмихна му се сладко, целуна го, каза му, че го обича. Напомни му, че е добра актриса, въпреки, че сцена не познава. Добра актриса в живота и може да се всели в тази която пожелае. Засмя се. Не говореше сериозно. Не, не подозираше за способностите.

 

Иначе беше дребничка и симпатична, малко невротична, светлозелени очите й. Извън леглото приличаше единствено на себе си. Буйна доста, момчешко поведение, псуваше често, но умееше със същата лекота да пише красиви стихове. Имаше моменти, в които я ревнуваше, но от четири години бяха заедно.

 

Осъзна, че флиртовете й са за да създадат приятно чувство.

 

Нямаше намерение да му изневерява и може би сериозно говореше като му казваше, че от своя страна открива всички останали мъже в него. Дали така буквално както той откриваше всички жени в нея, можеше само да се гадае, но си чувстваше, че е зависима от тялото му. Закъснееше ли и с половин час, звънеше му. Гласът й беше напрегнат, после му казваше:

 

„Колко съм глупава, колко съм глупава...”

 

Възможно е, сама да искаше да се освобождава от себе си. От формите и самоличността си. И тъй като това тя умееше единствено правейки любов, толкова да го желае. Всеки иска понякога да избяга от себе си. Да си отпочине от това което е. Но тя го умееше и беше привикнала.

 

Извънземна ли беше или някаква нова човешка раса, оръжие за любов произведено във военните лаборатории или феята й беше сбъднала най-съкровеното женско желание, отказал се беше да отгатне.

 

Можеше само да фантазира, а тя превръщаше в реалност всичките му фантазии.

 

Покриваше се със светлозелени люспи като извънземна или се превръщаше в ефир и трепети носещи екстракта от най-приятните усещания на плътта без да бъдат плът, каквато вероятно си представяха и двамата новата човешка раса. Довеждаше го до припадък, пробуждаше всички желания, вадеше го от кожата и напълно лишаваше от воля както може едно оръжие за любов или заприличваше на малка пепеляшка. Даваше му дори невъзможните и достъпни правеше още много възможни форми, които за нрава, поведението му и моралните му норми биха били невъзможни. Можеше да се превръща и в две. Не помнеше. Винаги можеше да предизвика желание, винаги да го накара да забрави умората. Винаги доволна от него.

 

Необяснимо беше, че той все пак си хвана любовница. Жена която също често откриваше в нея. Първата нощ си помисли, че просто е грешка. Обясни си го с това, че настройката му е такава. Имал я е и преди да се е случило и не е отдал значение на това което се случва. Но срещнаха се отново. Потретиха. И вече не можеше да скъса, чувстваше го, макар да не може да си го обясни.

 

Когато изгуби всички жени с жената която му ги отдаваше, която разбра за връзката му и го напусна и той остана с тази която имаше и му отдаваше себе си единствено, странно, но се почувства щастлив.

 

 

©Стефан Кръстев

2008

 

Колекционерът

 Не ми харесваше. Тъжен плейбой. Иначе ухажванията му ми действаха добре.

Самочувствие си имам, но ми вдигаха духа.

Приемах комплиментите му като цветя, истинските му цветя като детинщина, сладка детинщина на един мъж в залязваща средна.

Разказвам му едни, не ми е дума. Поти се, пъшка, сигурно вечер като остане сам си поръчва момиче. Не знам, защо ми звъни и на другия ден. Не му омръзва да се прави на Ромео. Явно не съм най-подходящия му обект.

Такъв един, винаги може да се намери момиче. Богат, че и във всички норми. Не костюма му сякаш ушит по тялото, а тялото му създадено от Господ, за да е по костюма. Всичко на мястото му, като в кръстословица подредено всяко мускулче. Зъбите му по конец, синьото на очите му като избирано по каталог. Изтънчен, знае всички вицове от времето на баба ми. Рисува с ласкателства като нимфа жената до себе си. Не може да не му повярва, не.

В крайна сметка, не лъже в това което изрича, а филтрира, забелязва красивото. Онова което вреш в очите на хората, но кой да го види.

Толкова сме забързани, толкова проблематични, впрегнати в каруца с камъните на тревогите ни, че и капаци сме си сложили, случайно някое цъфнало клонче да не ни върне вярата в красотата, че не знаем какво после ще ни струва тази наслада, нали няма нищо безплатно.

Очите ни пушки, мишена края на улицата.

Инсталирал си е като уиндоус цялата световна класика в главата. Нищо чудно да му се повреди. Пуска ръка дискретно, никога не дърпам коляно. Но не ме възбужда, не. Чудя ме се на акъла защо си губи времето с мен. Личи си, че разбира от жени. Не усеща ли, не усеща ли, че не става нищо.

Естетическо развлечение ми е, без еротика.

Ще легна с някоя от онези развалини в кръчмата, със скапаните зъби и комбайнерските маниери, но не и с него.

Да можех поне да го съжаля, но не мога. Не е за съжаление, само си губи времето.

Ползвам го за изповедник, ама той не е облечен в расо.

И какво ли общо може да има с църквата, този езически сатир!

Разсмива ме искрено понякога.

Съжалявам, че не ми е баща. Мразя и без друго майка си. Да я беше съсипал един такъв. Не, че искам да го унижавам, но не се усещам как прекалявам.

Разправям му, че снощи след като сме се разделили, така са ми въздействали приказките му. Такъв гъдел съм чувствала от комплиментите му, че съм се отдала на комшията си. На всичкото отгоре вярно. И го усеща. Като вдигнат капак на вряща тенджера очите му. Парят, капки жарки. Не, не се изливат. Владее ги, но се усеща. Усеща се, че го понася. Трябва да ме разкара. Държа се като идиот. Сама не знам, защо го правя. Няма да му откажа среща, знае го. Няма логика да му откажа среща, а и да имаше сърцето ми нямаше да успее. Имам си нужда от старовремският герой от розов роман. Само, че такива няма и той само се измъчва в ролята която му бях отредила. Търпи ме. Мотивите му неясни. Хубава съм, ама хубавелки много, не съм му принцесата, държа се с него далеч по-разглезено отколкото може всяка принцеса.

Що не си оправя живота, явно държи за мен?

Имах страх, че ще му омръзна бързо, но не съм от неспособните да поемат риск, а като му гледам търпението, май риска не е толкова голям.

Три дни го пържех с отговора, ще приема ли пътуването, което не смятах да приема още в началото.

Жестоко беше, но трябваше да се покажа билетите пред колежките си, за да ги болят главите от безсъние. Още се надява, като дете на играчка. Трогва ме, казвам му истината, както му я казвам от третата среща насам, но като е дървена глава, не успява да я разбере.

Казвам му, че е страхотен тип, най-страхотният който познавам, чак не го заслужавам, че преди да съм го познавала и в мокрите си сънища не съм мечтала за подобен, но няма я тръпката, а не искам да се изсилвам повече. И бившият ми съпруг беше страхотен, не толкова, но пак си го биваше и пак не ме привличаше, но мислех си, че е въпрос на време и само го изгубих. Кима, прави се, че ме разбира.

Продължавам да говоря, че го чувствам като баща, а не е за него подобно отношение. Всеки би се обидил, той не. Възпитание ли е, какво е. Представа си нямам. Усмихва се даже. Пали колата, разхожда ме из градинки около града. Демонстрира познанията си по ботаника. Тези дни ще си заминава. Мъчно ми е, но време е. Твърде къс е живота да го прахосваме. Вдигна ми акциите. Направи ме да се чувствам златна. Ще ми покаже колекцията си от статуи, после у дома. Ще си пишем, разбрахме се. Глупчото ще си има недостъпната. Недостъпната ще си има глупчото и ще си спинка сама или с някой идиот.

Гледам статуите, очите ми ще изхвръкнат.

Не предполагах, че е дотолкова вманиачен.

Излизаха с нещо от емоционалната граница на еротиката.

Жени, красиви жени. Голи жени. Израженията им на див екстаз. Възпрели в най-лудата тръпка телата им. Вкаменени в мигновението на върховната страст.

-Гениални са! – прошепнах прокарвайки пръст по гърдата на една от тях.

Имах чувството, че ще ме ухапе, ако я докосна.

–Не струва ли много транспортирането им от град на град?

-Аз не пътувам чак толкова, а и мога да си го позволя – никаква емоция в гласа, хладна констатация.

Завъртя се всичко пред очите ми.

Едва останах права на крака.

Толкова красиви бяха.

Не усетих как тръгнаха сълзите ми. Триех ги, но се стичаха, стичаха. Донесе ми чаша и стол. Не исках да кажа нищо, защото щеше да излезе грачене. Толкова красиви, толкова красиви.

-Като истински, но от камък – успях накрая да река.

-Те са истински. Били са истински.

-Ясно е, че не може без модел.

-Но това са моделите.

-Не разбирам.

-Съблека ли жена, тя се превръща в статуя. Поредната статуя в колекцията ми.

Ококорих се. Изгледах го. Не, не беше луд. Погледът ми се плъзна по статуите. Говореше истина. Това не можеше да е направено от ръка. Природа беше вкаменила се в най-сладкото си усещане. Истински, но по-красиви от истина. Сладостна слюнка изпълни устата ми. Ужасена бях.

Препарираше ги!? Психопат! Не, не. Ще ми се. Не е толкова просто.

Мъжка Горгона! И това не беше.

Не ме питайте как разбрах. Не знам, виждаше се.

Те бяха живи. Нямаха пулс, не дишаха, но бяха живи. Времето за тях беше спряло.  

Набъбнаха зърната ми, краката отмаляха. Щяха да мислят, че съм заминала. Показаха билетите. Никой нямаше да ме издирва.

Ужасена бях, но не можех да възпра възбудата. Лава течеше от устните ми, когато изрекох:

-Искам да ме любиш!

 

Букет несподелени нежности

 Букет несподелени нежности

 

В шок изпадна като научи.

Седмица безпогрешен механизъм в нея, работеше, говореше по телефона, отговаряше не имейли, доведе до успешен завършек две наченати сделки и постави начало на три нови, грижеше се за нея и външността й, шофираше без да наруши правила, но това не беше тя. Тя искаше да крещи, луташе се в мрак, давеше се в сълзи които не потичаха. Не можеше да повярва, искаше да се събуди, струваше й се, че се задушава, кожата я стягаше, тялото я стягаше като уред за изтънчено мъчение.

Някой се опита да я окуражи, намрази го. Изрази омразата си към него с усмивка и кротко му рече да се разкара. Дори не помнеше кой е, вероятно някой който живееше със заблудата, че означава нещо за нея. Може и да се е забавлявала с него нощ или две или три.

Все едно й беше сега, толкова безсмислено стана всичко. Отведнъж. Заспал е и не се е събудил. Нещо със сърцето. Нейният съпруг, мъжът който имаше стойност в живота й, който рядко виждаше, на когото често, много често изневеряваше. С който напоследък си говориха с часове по телефона. От два различни континента си говориха.

Звучеше жизнен, почти като момче се държеше. Шегите им бяха детински. Само един пред друг си позволяваха да се откриват като незрели. Имаха и двамата високите си социални роли. Той понякога се забавляваше в кръчмите, тя пък в леглата на жребци които почти не познаваше. Имаше го по-скоро за приятел. В последната година даже за братче. Целувки само по бузките, май два пъти и със затворени устни. Повече докосвания: не. Пестяха ли ги, само тя ли ги пестеше. Не можеше да си отговори, трудно се разбираше, а него още по-трудно. Иначе беше мил и точен. Второто й се струваше по-важно, но комбинацията с първото, го правеше незаменим.

Само неговият глас й създаваше чувство за уют, близостта му усещане за домашно, въпреки, че си беше същият скитник като нея. С него се чувстваше човешки, иначе си беше само божествена и победителка. Не й беше достатъчно, не. Последните месеци кроеше планове, нареждаше нещата, искаше двамата да починат, да попътуват но за забавление, да се любят отново както някога и да са безгрижни. Малко още и щяха да могат да си го позволят.

Задължения, просто задължения. Зрееше плана в главата й, очакваше дните такива каквито ги предвиждаше. Помисли си, че това ще е щастието за което цял живот се е борила. Миналата седмица малко се разколеба иска ли го наистина. Просто се случи нещото, което в различни варианти винаги се е случвало. Искаше пак да си говорят по телефона, но сбърка номера.

Мъжкият глас от отсрещната страна й се хареса, дълго си приказваха.

Каза му някои от нещата които се готвеше да каже на мъжа си. Чу някои от нещата които очакваше да чуе от мъжа си. Мило беше, колкото и с него, но защо го направи, не разбра, както и преди не разбираше, защо се отдава на други, а с желанието си към него.

„Отлагам щастието. Това е истината. Аз съм човек който разписва документи за парични възнаграждения. Свикнала съм наградата да се получава за заслуженото. Още не съм сигурна, че съм заслужила онова което желая и което ще имам, затова си търся залъгалки, колкото да оцелея, а и да се опазя за онова, за онова което ще заслужа и ще получа. Него, моят!”

За пръв път му призна. Разказа му точно: за сбъркания номер, за мъжът, с когото си казала такива неща, които иначе си казвала само с него. Посмяха се. Той пък от своя страна се изповяда, че е ползвал секс-телефони. Ама, че магаре. Така значи, а! Хем й стана забавен, хем малко се изчерви. Секс-телефони, много перверзно. Всичко се преобърна със смъртта му.

Не забелязваха в нея промяната.

Даже траурна лента не си сложи.

Не смени полата си с по-дълга, нито спря да си слага грим и червило.

Поне мъката си беше нейна и само нейна. И без друго, кой ли би я разбрал. В свободните си часове въртеше телефони, търсеше из каталози, присъни й се най-красивия букет. Безсмислен жест, но в тези часове на трескаво мислене, не й се струваше така. Търсеше символа на това което не успя да му дари приживе. На стаените си чувства, най-красивите, тези които са само за него.

Безброй красиви варианти прегледа, но се спря на букет от шестдесет цвята, а всеки един от тях осветен в храм на различна религиозна общност. Шестдесет различни земни вярвания за божественото събрани в един – единствен букет, пристигнали от различни точки по света почти по едно и също време, за да бъдат свежи, за целта си. Букетът на любовта. Божественият сбор от всичките религии. Скъпи бяха, много скъпи, цяло състояние, но това бяха само пари и загубата им не можеше да се сравни с и без друго изгубеното. Пресметна времето: седем часа полет, след туй около час по магистралата, нямаше да са увехнали.

Сълзите й се отприщиха още щом хвана кошницата с цветята. Всички, дълго потисканите, през годините. Възпираше ги, но пак тръгваха. Пресъхваха и пак бликваше извора им. Замъгли се погледа й. Тъмните очила вече не можеха да ги скрият. В началото бършеше и си поставяше отново грим, но се отказа.

Плака с леки прекъсвания през целия полет. Плака и докато шофираше и й беше все едно, че почти не вижда и е възможно да катастрофира. Спря се за малко, колкото да изпуши цигара. Малко й оставаше, а все пак беше лоша идея да умре преди да е занесла букета. Здрачаваше се, когато стигна до гробището пак се разплака и вече не беше способна да се владее, а и за пръв път в живота си не го желаеше. Постави ги на плочата, прегърна я. Дълго говореше, стъмни се. Говореше му, не преставаше, казваше му неща които не беше подозирала, че е мислила през годините, съкровени, истински. Пак плачеше, пак спираше, а на сутринта вече напълно успокоена, на светло и не през сълзи, а с ясен поглед видя плочата. Букетът беше увехнал, изпълнил целта си, а тя стоеше на плочата на друг.

Напълно непознат мъж.                     

 

©Стефан Кръстев

2007

 

Усмивка над щръкнала гърда

Разбрах, че съм бил бездарен, едва когато я нарисувах. 

След дива нощ я нарисувах. 

След първата, а знаехме, че и единствена наша нощ, спяща я нарисувах. Утихнала, невъзможна. И все пак истинска. Не можех да изкривя реалното, защото реалното беше видение. Най-красивото което съм виждал, а цял живот рисувах. От красота бях обграден, в красота пленен. Погубен в нея, поболял се от нея. Щастлив в болестта си, пиян от цветове. 

Ценен бях, живеех нашироко. 

Вдъхновен, винаги на границата на лудостта. По ръцете ми или бузата, винаги петно. Търсил съм я, не това съм искал да рисувам, което съм рисувал. 

Търсил съм я, не с тези които съм правил любов съм искал да правя любов. 

Търсил съм я, не знаех по какво се различава от останалите. 

С какво е толкова по-различна, че се превърна в шедьовъра ми? Месеци я убеждавах да ми позира. От първите ми думи се изкуси, ала месеци устояваше. Съгласяваше се, че няма нищо неприлично да позира гола на художник, но въпреки това, въпреки това, не разбирала защо, нещо я смущавало. Имаше семейство, знаех. Държеше на него, много държеше. Просто исках да ми позира, нищо повече. И това ми се струваше достатъчно и я склоних. 

Месеци още правих скица след скица. 

Няколко часа ми стигаха за да грабна формата й в съзнанието си и да я имам, а когато искам да я пресъздам, но примирах от желание да я виждам гола. С очите си, не с въображението си. Насила развалях скиците, усещах го. Взе да се досеща и тя. Много пъти ми напомни, че все някога няма да може да ми отделя времето. Знаех, че съня ще свърши, очаквах го, но като разбрах, че ще заминават беше тежък удар. Просто я прегърнах и се разплаках. Не със сълзи, не с ридания, някъде дълбоко, дълбоко в мен, бушуваше буря, а външно, външно не я изразявах, но тя изглежда я почувства. Нещо нежно ми каза, нещо окуражаващо. С нещо окуражаващо й отвърнах, с нещо нежно. Свикнали бяхме един с друг, част от живота си губехме безвъзвратно. Слабост беше от нейна страна, а от моя може би възползване от слабостта й. Не го очаквахме от себе си, случи се. По-силно от нас, може би първото и единствено истинско изкушение което сме имали. 

Не съм правил такава любов. 

Не помня да е било толкова сладко и диво. 

Тя заспа, а аз не успях. 

Продължих да я любя, на платното да я любя. Бягаха боите, сами се разтваряха. 

С пръсти и гърди рисувах. 

С бедра и устни, с четка…

И не помня, май с призрак, той се отдели от мен и вместо мен рисуваше. 

Никога не съм търсил подобен реализъм, никога не ми е харесвало. Има си фотография, но сега не можех да заповядам на импулса. 

Не аз рисувах, а свободата ми. 

Не аз, а чувството ми към нея. 

Спящото й лице, голата й гърда, щръкнала извън завивките. 

Усмивката, толкова утихналата, толкова нежната, неземната. 

Самото блаженство. 

В усмивката й беше запечатан смисъла. Смисълът на картината, смисъла на цялото ми съществуване. Тази красота която бях търсил. Тази която не съм съзнавал, че търся. В други посоки съм вървял, суетни цели блазнили. 

Толкова наивна и толкова опростена била красотата. 

Толкова топла и без строгостта на безброй критерии и критични погледи. 

Сън разтворен в битието. 

Усмивка и щръкнала гърда, топлина и ателие. 

Това е било, това е било усещането. 

Подобна картина се завършва за месеци. 

И месеци бях развалял картини, но няколко часа ми трябваха за да я видя в целия си блясък. Такава каквато исках. Също като истинската. С бенките, с израза й. С топлината й. Събудих се и й показах какво съм направил. Притисна устни, щеше да изпищи. 

Прегърна ме, а после трепереше пребледняла. 

-Не мога да я оставя. Не мога. Съпругът ми, децата. Все ще се боя, че няма да можеш да я укриеш. 

-Няма да я излагам. 

-Все ще се боя, че крадци ще проникнат в дома ти. Сън няма да ме хване. 

-Ще ти я подаря. 

-Но как! Не може! Това съм аз. Спяща и гола…Няма да излъжем, никого приятелю, че не е било истина. Защото то личи… 

Това беше шедьовърът ми. Единствената ми истински даровита картина. Но заляхме я с кореселин и запалихме… 

И докато гореше, отново преживяхме пожара. За да се разделим като непознати. 

И макар ограбени все пак щастливи!

И пак прескочих трапа

Брестовец - Горталово - Беглеж - Бъркач - Беглеж - без малко другаде  

Първи инцидент със своенравното ми Пони  

От доста време бях решил да пенсионирам Муленцето, моят Drag: Grand Canyon.

Служи ми прекрасно и двамата имахме много приключения, но все по-често се поврежда; километрите започват да му идват много и пътуванията стават все по-рисковани.

Последното, в което бях решил да стигна до Козлодуй (от Плевен), после от Козлодуй да продължа до Лом и оттам да хвана влак за Плевен, се провали. Веригата изскочи, занити се между венеца на скоростите и рамката, и трябваше да се връщам.   

Пък и реших, че ми е вече време да мина на шосейно колело. Откри ми се възможност за един прекрасен Raleigh Runner. Идеален за ръста ми, като се има предвид, че щях да се кача за първи път на шосейно колело, с тегло 8.5 - английско бижу с 14 скорости, които превключват толкова леко, че дори не се усеща типичното изщракване на механизма.   




Още щом го взех от Еконта, реших да го тествам. 

С лекота качих баира към хотел "Орбита", после малко се понапрегнах, че трябваше да се спусна към хижа "Среброструй", а ускорението при такова спускане е доста голямо; шосето е добро, но все пак е българско (има си ги неравностите), аз за първи път с толкова тънки гуми и кормило тип овен; спирачките са ми ниско и за да ги държа трябва да съм в състезателна поза, с която още не съм свикнал.  

Е, трябваше да свиквам. 

Не си купих Понито за да се пазя, но в секундите, когато се спуснах по баира адреналина от всички предишни спущания беше като боза в сравнение с бренди. Добра емоционална подготовка, защото от Среброструй продължих към шосето Ловеч-Плевен (любим мой маршрут), който накрая завършва с по-сериозно спускане (макар и на идеален път), където винаги вдигам едни от най-високите си скорости.  

Бях много внимателен и мина без инциденти.   

Дали ще мога с това колело да осъществя намеренията за следващата си екскурзия?

Смятах да отида до Троян с влак. Ще стигна в 7:55 малко след 12 имам обратен влак. Достатъчно време за да ида до Априлци и да се върна.   

Не съм свикнал обаче с новото колело, а и от Троян до Априлци съм пътувал само веднъж, само с кола. От колело пътищата изглеждат различни. Сега вече съм готов да добавя: от шосейно колело - съвсем различни. Тогава всяка неравност е бой по ръцете, подскоци и риск. А в случая иде реч за планински маршрут.   


Размечтах се и въображението ми изрисува изгрева като Непознатата, макар изгрева щеше да ме посрещне още във влака и едва ли щеше да има много общо с този, който пресъздадох, по-късно, с помощта на ИИ.



Нарочих пътуването за 13.07 (неделя), събота щеше да ми е за упражнения. 
Напомпих гумите, реших да вдигна седалката с една идея, но след като си коригирам стойката. По-ниската седалка ще ми товари коленете и ще затруднява изкачванията ми, но пък се сгъвам по-малко за да държа спирачките.  

Първо исках да се спусна по велоалеята от Сторгозия до кръговото; после взех всекидневния ми маршрут към театъра. Все едно се раждах отново.

Освен всички други удобства, по-тясното кормило ми помагаше по-лесно да маневрирам между паркираните по целия път коли отляво и движението отдясно.   

Понито хвърчеше като...пони. Бързо, леко, приятно.  

Реших да се изкача до Брестовец.
Стана далеч по-лесно от очакванията ми.
Тръгнах към Горталово и преди Тодорово...направих за пръв път онова, което не трябваше да правя.
Макар, че видях големия наклон, а се бях спущал по него и имам представа що за наклон беше, не бях заел необходимата стойка.
Така държах кормилото, че ръцете ми бяха далеч от спирачките.   

Много рязко ускорих и нататък трябваше да играя хазартно. За секунди от 40-50 км. съм вдигнал навярно 100. 

Не съм инсталирал още велокомпютър, не знам, но достатъчно съм карал за да преценя разликата и от най-високата скорост, която до този момент бях вдигнал.  

Планирах като с мотор по отсрещното платно, но с тънките гуми на шосейката е с пъти по-опасно. 

Имах късмет- нищо не стана, задържах се, дойде обратния наклон, който уби скоростта ми и към Горталово (където спущанията са повече) бях далеч по-внимателен.   

Толкова бързо стигнах до атрактивното (пълно с легенди и природни забележителности) селце, че ми се стори, че съм се телепортирал. Дори с кола не ми се е струвало толкова бързо. И реших да продължа към Беглеж и Бежаново към които никога не бях ходил.  

Ставаше вече горещо. Наклонът голям. При здравословните проблеми, които имам не беше разумно много да се напъвам. Време имах достатъчно, реших да сляза от Понито и да го бутам. Едно е да буташ 8.5 кг. друго е 15, колкото тежи Муленцето ми.    Макар и да ми се разхождаше обаче дълго не задържах ходом.  Имах чувството, че Понито пръхти и подскача край мен, кара ме с поглед да го яхна.

Сърцето ми весело подскачаше. Буквално. Буквално "подскачаше" и буквално "весело", не бих използвал метафора за весело подскачащо сърце, че ми идеше буквална. Друг е въпросът, че понякога си живея В банални метафори, но това може да бъде забавно. 

Метнах се на Понито; шосето като болно от едра шарка, цялото в белези; вибрациите проникват под мозъка ми. Буквално. Не бих използвал метафора за вибрации проникващи в мозък.   

Отново спускане.
Ръцете ми през цялото време бяха на спирачките.
Посреща ме табелата Беглеж - украсена с веещ се български трикольор и навлизох в Селото с хилядите български знамена.
По пилони, по беседки, пред общината, до общината, по огради, по заведения - български знамена.
По четири малки трикольора на всеки електрически стълб.





 

Видях трансперант "400 години - Беглеж", а това обяснява многото знамена. Но дали е само това? И дали е точно това обяснението.  

Слязох само за да си купя и изпия един Монстер и да си направя снимка пред Общината.   

Доста по-далеч от първоначалните намерения отидох, но Бежаново имах само още 9 километра, а с Понито се придвижвах бързо и не се уморявах.   

Да, ама бях свикнал твърде с удобствата. С телефона и включения джи-пи-ес на кормилото. Никога не бих се объркал толкова смешно, ако това улеснение не беше направило мозъка ми мързелив.   


По някое време усетих, че нещо не е в ред, спрях да погледна телефона, но той не работеше, понеже бил много загрял. Погледнах пътя напред, реших, че е нямало къде да сбъркам, но като се озовах пред табелата "БЪРКАЧ" ми се стори, че виждам злобно, пакостливо човече с магьосническа пръчка, което се хили и ме нарича "Бъркач", тъй, де: "мъж, който бърка пътищата е "бъркач".

Селото Бъркач изглеждаше голямо и приятно, видях в далечината купола на църква, но вече доста се бях отдалечил и на всичко отгоре заблудил.  



   

Тръгнах обратно. Пак ме чакаше опасно спускане и бях много внимателен.

Метнах му се отново на Понито, а в главата ми натрапчиво се въртяха картини от опасното спущане преди няколко часа в Тодорово. 

 "Не бива! Не бива повече да вдигам тази скорост! Дано не ми се случи пак да объркам!", не знам колко пъти да повторя същата глупост, но вече без да имам онзи късмет.

Виждах възвишението след спускането, което щеше да убие скоростта. За това и не преместих ръцете си на спирачките...  

И пак набрах за отрицателно време онази термална скорост.    

Възвишението се оказа по-скоро праг, след който пътят отново се спускаше стремглаво.

Излетях нагоре.   

С тънките колела. По посипаното с неравности шосе.  

По-късно писах във фейсбук, че съм видял мантинела. Но още няколко часа след това вече не бях сигурен. Мантинелата беше май само в главата ми. В този кратък отрязък от секундата съм очаквал да видя мантинела, която трябва да избягна.   

Май се приземих и останах изправен, почти съм сигурен, че останах изправен, но надолу шосето ставаше с още по-остър наклон.

Натиснах спирачки, не че имаше смисъл, но изглежда съм решил, ако ще падам да е по-скоро, защото надолу ще съм с още по-голяма скорост, а вече виждах и коли.   

Задържах се още малко и точно тези движения, изглежда са убили част от скоростта...и спасили живота.   

Докато падах ясно си помислих:

"Няма да се чуя с Непознатата.", паралелно с това: "Приготви се за сблъсък!" като в "Стар Трек".   
Паднах.
Посред шосе.

В бях като в клип с падащ колоездач. От онези клипове, в които иронизират футболистите, че при едно докосване се валят по терена, докато колоездачът става на секундата въпреки убийствената скорост, с която е паднал.

Реагирах като в клипа, все едно го гледах и трябваше да изпълня елемента. Веднага се изправих. За да не ме отнесе кола.   

Но болеше. Много болеше и кървях.   

Спряха се три коли. От едната слезе млада двойка (между 20-25 години). От другата по-възрастна (между 50-60 години). От третата само жена. Тя като че ли беше най-изплашена, но не знам как съм изглеждал аз, защото точно тя тръгна да ми дава вода. Само, че нямаше с коя ръка да я хвана.

Дясната беше ударена по палеца, който преди три години счупих във фитнес залата и ми зарасна накриво. Лявата ми ръка беше цялата в кръв, дланта изглеждаше много зле.   

Младият мъж рече, че би ме закарал (и щеше да го направи), но няма как да качат колелото. Колата на по-възрастната двойка имаше багажник. 
Попитаха ме накъде съм тръгнал.
Казах Плевен.
Как съм. 
Не бях сигурен.
Казах си го: "Не знам!"
Вече когато се качвах в колата, споменах, че за втори път се качвам на шосейно колело.
И тогава жената ми рече, че приятелят на дъщеря им, макар да карал шосейно колело също е падал, все едно помагали и на него.   
Добри хора.  

"Приятелят на дъщеря ни се е удрял така, все едно го правим за него."  

Много повече сториха от това да ме закарат вкъщи.
И те, и другите водачи първично реагираха с желанието да ми помогнат.
Водени бяха от най-искрено и чисто чувство.    

В колата ме попитаха къде да ме водят: в ортопедията или вкъщи.
Предпочетох вкъщи.


Изглежда нямам счупено. 
Оттокът на ръката малко спадна, все още зле си служа с нея; боли ме и палеца на другата ръка.

В това състояния отлагам приключението си Троян-Априлци-Троян, но ще се метна на Понито веднага щом почувствам добре ръцете си.  



   
 
  Не бива да отлагам за да позволя да се събира в мен страх от колоездене. 

Мелодия на тръпката

 Само очите му обясняваха поведението ми. Донякъде го обясняваха. Само очите. Но тяхното обяснение не беше истината.

Сега знам какво е било. Сега, когато минавам за изкуфяла старица и останалите ми сетива (без онзи слух, с който долових мелодията) са отслабнали.

Ако разкажа всичко, което си мисля сега, бързо ще решат, че става въпрос за слухови халюцинации предизвикани от сетивния глад.

Почти не чуват ушите ми. Децата ми оставиха пияното, защото иначе рева и се тръшкам; крещя „изнасилват ме“ и мога да одера някого.

То ми е живота и дори да не можех вече да свиря, нямаше да ми го вземат.

А аз мога, мога да свиря, че и да „чувам“.

Преструвам се на глуха колкото са глухи ушите ми, само се преструвам.

Всеки човек е музикален инструмент. Има и изпълнител в себе си. Съзнанието и душата му свирят на четири ръце по него. Композират си и си импровизират.

Сменят стилове и мързелуват. Късат струни или бърборят толкова много, че развалят мелодията. Има и съсредоточени, плаващи в нея. Омагьосани от себе си. Не стъпват на земята, но се препъват. Прибират ги в лудници или ги поглъщат блатните участъци на съществуването. Тъжно изглеждат от страни, но са щастливи. Мислих си, че това са мои фантазии, но чувах мелодиите и тогава. Когато бях млада и красива.

Аз и не толкова млада бях красива и много момичета ми завиждаха на тялото.

Падаха си по мен много мъже, че и жени. Флиртувах в границите на забавното. Без да позволя усмивката да помръкне зад постъпка, след която някой трябва да бъде излъган.

Приличах на гъвкава голяма котка.

Желана бях, но веднъж самата пожелах тъй, че беше безсмислено да се боря със себе си и го разбрах веднага.

Дъхът ми спря.

Попитах се само веднъж:

„Какво правиш!”

И бях наясно, че каквото има да се случи ще се случи. И се предадох. Без съпротива. На себе си, на него се отдадох до начало, както никога преди и след това. Не опитвах да се разбера. Невъзможно беше.

Само очите му донякъде обясняваха поведението ми, разголени гори с разкрепостени нимфи, шарена пролет и абсурдно невинна похот. Всички нюанси на зеленото с изкусителни пътеки навътре към сладък, топъл, влажен сумрак. Иначе не беше мой тип. Толкова по-привлекателни от него имаше. Очите, само те. Но всъщност: не. Мелодията. Мелодията ме привлече. Мелодията която се изливаше от него. Това беше тази мелодия която исках да чуя, ако не я свиреше фалшиво. Много фалшиво, но я познах. За пръв път я чувах и я познах. Едновременно привлечена и раздразнена, поисках да настроя инструмента. Точно така! Да настроя инструмента. За да чуя мелодията такава каквато е. Чувствата са струни. Нервите са струни. Могат да се настроят с ласка. Това е тайната на фаталното привличане. Всеки е не само музикален инструмент и изпълнител, а и дълбокият слух който при мен е само малко по-развит.

Едно сетиво, за което не подозираме.

Самата аз си мислих, че е игра на въображението на неизявеният композитор у мен. Преподавах музика, учих малките да свирят. Имала съм някоя концертна проява, но идеите ми да изпълня нещо свое останаха в графа: „планове за следващ живот”.

Имам си такава.

Сега, когато „дълбокият слух” е единственото ми читаво сетиво, разбирам, че е истина онова, което си мислех за красива измишльотина. Ние свирим.

Ние свирим. Свирим. Почти непрестанно.

Всеки си има характерна мелодия както всеки си има характерна миризма.

Някои са си направо грачещи, дразнещи, приличат на дъскорезници, други са папагали на съвременни стилове. Има мелодии напомнящи машини, има момичета – арфи, има мъже – оркестри, жени – църковни хорове. Има особняци които звучат като птичи гори, като песен от блеещи овце, клавесини, флейти и дудуци, там – там, тарамбука и чинели, кастанети, най-много са акустичните китари/повечето разстроени/, цигулки, празни бирени шишета и плискане на вълни. Привлича ни у някого мелодията която искаме да чуем, а правим любов с него в желанието да я чуем малко по-различна и приемлива за дълбокият ни слух. Настройваме инструмента. Това е истината. Той беше роял, но много, много разстроен. Изпълняваше онази композиция която напъпваше в съзнанието ми от дете. Изпитах усещането, че се пръскам. В един непознат свят се пръскам и приемам нещата откъм по-дълбоката им реалност, но имаше нещо режещо, нещо хладно.

Страданието му нямаше общо с чувството за хармония, в която живееше.

Липсваше му нещо, милувката ми, която да го настрои за щастието в което живее, без да осъзнае. Шест дни и шест нощи се любехме.

Нищо нередно не чувствах, че се отдавам на нещо забранено. Нямах представа за плановете му. Не исках да си помисля за настояще или бъдеще. Ако ми беше казал, тръгвай с мен, бих тръгнала. Не, че го исках, не го исках, но бих тръгнала. Не се питах и не се боях. Не знаех нищо и не се мъчих да науча. Разтварях се в мелодията която той носеше в себе си, но за която аз го настроих да изпълни.

Мелодията, за която бях родена, която търсих между всичките останали мелодии. Която не можех да изсвиря или композирам, но която дълбоко в себе си чувствах и търсих.

Той беше скитник, аз омъжена.

Събудих се на седмата сутрин, а него го нямаше. Не страдах, още звънеше в мен мелодията му, а тя не искаше тъгата ми.

В част от моята мелодия се беше превърнала. И бях съвършеното съзвучие.

След години ми се стори, че го чувам.

Тъмни бяха улиците. Непознат града. Страх ме беше, а и пияни се разкарваха. Стигнах до най-мрачният ъгъл.

Май ми се беше сторило или той е улавял моята мелодия както аз неговата и е избягал от страх да не се разстроим. Фалшиво звучах тази вечер. По-фалшиво на следващата сутрин. Ако наистина е бил там и е избягал, грешно си е направил преценката. Разстрои ме. Ако не е бил, разстроила съм се сама.

Мислех си, че е временно, но престанах да звуча фалшиво едва когато спря да звучи в мен неговата мелодия и моята значително обедня, но поне не дразнеше. Забравих мелодията му напълно, за него си спомнях като за старо прегрешение. Докато започна да отслабват ушите ми и да се изостря дълбокият слух.

В началото имах усещането, че е около мен. Събуждах се, очаквах лицето му да е над моето. Обръщах се рязко, мислех, че е зад мен. Отварях рязко вратите на стаите. Най-малкото което чуеха ушите ми ме довеждаше до бяс, защото той чезнеше.

Пожелах да ме заведат в къщата на село, но настоях за пияното. Зле изтълкуваха желанието ми. Знаех, че и на село внуците и децата ще се редуват да са около мен. За да не ми досаждат сядах на пияното и удрях клавишите тъй, че да им покажа, че съм добре и едновременно с това да измъча слуха им, за да ме оставят на мира.

Изгубих надежда, че ще го видя. Възможно е отдавна да не е жив. Знам, че чувам желанието си да го чуя. Искам напълно да оглушеят ушите ми, но те не са съгласни. Ту птичи гласове, ту скърцане на под, чувам и мишки, а и внуците кудкудякат. Тази сутрин е тишина, пълна. Но с ушите ми изглежда оглуша и дълбокият слух. Не чувах нищо, дори своята мелодия. Никога не е било толкова тихо. Никога. В своята мелодия дочувах ехото от неговата. Ридаех, и това не чувах. Толкова тихо беше, че страшно. Болка ми причиняваше. Толкова тихо беше. И спомен за звуци нямах. Никакъв. Глухота до мрак. Като умряла бях, но мислех и се мъчих. И още, и още, и още помних, че тогава свиреха телата ни едно по друго. И исках да чуя какво, а не можех и ми липсваше. Отчаяна бях.

Седнах пред пианото. Глупаво беше.

Нямаше да чуя нищо, но когато пръстите ми заиграха по клавишите, дълбокият ми слух се отвори. Шокиращо беше. Чувството същото като онова тогава когато го видях. Чувах мелодията, припомнях си я, но сега я и свирех на пияното. Свирех я екзалтирано. И чрез звуците той се материализираше край мен. Материализираше се и ме любеше. Пианото беше той и свирех на него.

Свирех по него най-щастливите мигове в живота му, а той радваше душата ми с прекрасната мелодия. И я разсъблече.

Разсъблече душата ми от старото ми тяло.

А тя беше далеч по-нежна и сладострастна.

Сърцето ми скачаше.

Внуците ми биеха по вратата, но я бях заключила. Всички бяха музиканти. Знаех какво им е сега.

Чуват една от най-съвършените пиеси, но не могат да я разпознаят.

И съвсем естествено защото е свирена само на тела, не и на пиано и на този звуков диапазон звучи за първи път…

И последен.

Осъзнах го.

Сърцето ми нямаше да издържи на чувството, ако не спра.

Еротичната тръпка беше по-силна от всякога, а аз много, много възрастна. Тропаха по вратата. Крещяха ми да отворя. Вече и ушите ми чуваха. Направих грешка, но грешката беше тъй ефектна, че само усили желанието ми.

Почувствах как моята и неговата мелодия преливат в една.

Когато разбиха вратата все още бях в стаята.

Тялото ми бездиханно пред пианото, а аз по-жива от всякога. После се разтворих с ехото.

 

©Стефан Кръстев

2008