Голямата радост на един либерален гей

 

Първа снимка. Радост невиждана в блога на един праволинеен наш либерал: възпитаник на частно училище Космос, човек парадиращ със своята хомосексуалност; обичащ да маха назидателно с пръст, по принцип недолюбващ особено Тръмп, но сега възвисяващ го до небесата; човек, който разпалено обясняваше колко възвисяващи човечеството били олимпийските игри в Париж, който въпреки, че няма ценз води театрална школа и неща да мисля за родителите си, които са поверили децата си на такъв, че дори му и плащат, но мисълта ми е друга:

Човек, който сам работи с деца и макар никога не е бил родител, ни ще бъде, много често говори за родителската безотговорност и засяга темата с отнемането на родителските права, както и с правото на хомосексуални двойки да осиновяват деца, за които не са полагани достатъчни родителски грижи, изпада в щастлив екстаз и за него Иран е "освободен".

На последната снимка е ученическата чанта на едно момиченце, което никога няма да се върне от училище в дома си. То не е учило в частно училище Космос, нито предполага, че има такова (според мен не й и трябва), но дали има по-малко право на живот от "избраниците", за които тя е просто цена. 

Същият този човек е и съдебен заседател. Български съдебен заседател, но това намирам за...чист формализъм. Зловеща символика. Защото независимо дали се намира в съдебната зала или не, този човек издава присъда.

На самия него също гледам като на формализъм и като символ на един социално-психологически профил, който налага своите мерки над обществото ни, а е на напълно бездушен и емоционално кастриран индивид. 

Благословени нека са на небесата си тези 175 чисти мъченици. 

Имам си колелото и риска

 

Изглежда лявата ми ръка никога няма да се оправи напълно.

Не знам как я ударих така, че продължава да ми създава чувство за дискомфорт. Ако трябва да държа пълна чаша с нея, половината ще я изплискам навън. Толкова трепери. Ако трябва да подам химикал – треперенето е очевидно. До към 30-35 години така ми трепереха и двете ръце. Особено когато се развълнувам. После…не разбрах кога и как превъзмогнах този много неприятен физически дефект, но след падането с колелото миналия юни – лявата ми ръка е както някога. Сега и наболява. Китката ми бързо се уморява. Иначе пак вдигам от лежанка 8-9 пъти 90 килограма, но си боли.

Чакам с нетърпение да се стопли. За да се кача на шосейката и да подкарам по околностите. Лявата ръка е особено важна, защото отляво ми е движението. Блъскан съм вече два пъти. Първият път от тир, но тогава само изпсувах и се разминах с една счупена ръкохватка на кормилото и вдигнат адреналин. Вторият път беше около два месеца след голямото падане. Този път беше по-сериозно, но си продължих пътешествието. Удариха ме пред Пордим, но макар и много уплашен стигнах до Деветашката пещера, а после още по-уплашен по шосето до Крушуна. След Крушуна много дълго не карах. При Летница спуках гума и Боби ме взе с колата.

Голямо облекчение, защото нямаше да се предам. Все като чуех звук усещах как пак ще ме блъснат, този път фатално. Мразя да се страхувам и щях да се боря до последно със страха, който все пак е обясним след като няколко часа преди това ме бяха блъснали…доста яко.

Съзнавам, че с тази ръка и фобията, която си развих увеличавам опасността с поне 40%. Всъщност…не знам с колко. Така се говори за всичко днес. Слага се някакъв процент, който не е точен, а само илюстрира. За всеки случай наистина ще е по-опасно от друг път.

И колкото и по-остро да чувствам опасността заради фобията си, толкова по-сладко ми става, че рискувам.

Най-опасното ми каране беше в София. Направих си един чудесен лек крос от централна гара до Панчаревското езеро. После сбърках и реших да карам по една магистрала. Даже не помня колко ленти беше, но в някои моменти бях между два камиона. Засмукваха ме от двете страни, като в същото време ехтяха клаксони от нерваци, които ме виждаха, че съм там където не трябва, като че ли, като го разбера, ще се телепортирам на безопасно място. Поне 7-8 километра съм карал така, докато излязох на тротоар, после намерих велоалея.

Само като си помисля, че пак ще съм по шосетата чувствам тръпките като тогава.

Ужасно, но си имаше и един гъдел, много приятен гъдел, сравним по острота само със сексуална възбуда; имаше и друго, съпровождащо гъдела: много цветове, много цветове в съзнанието ми; около мен кипеше от коли, прелитащи в посоките си с бясна скорост, но в главата ми движението беше още по-бясно и по-цветно.

Рискът понякога е сладък, много сладък.

Усещам, че искам да се върна към него, най-вече за това, че тогава се чувствам…своя собственост. Аз съм се наврял в тази ситуация. Не ме е поставила житейска необходимост в нея. Не ме е принудил някой урод, който си мисли, че има власт над мен.

Няма ТЦК.

Няма НПО-та, които са толкова нагли, че обсебват и си присвояват свободни територии, заплашват туристи и така-нататък.

Сам съм! Сам.

Със съдбата (?), а не вярвам в съдба.

Ако нещо стане ще съм си виновен сам. И в този миг си доказвам, че над мен е само моята и Божията воля.

Могат да ми вземат парите от джоба, колко му е. Както смениха валутите ще сменят и носителя им. Ще изчезнат материалните пари, а станат ли всички дигитални, тогава реално ТИ НЯМАШ ПАРИ.

Разполагаш с част от тези, които си заслужил, но останалите не са в теб, ако „Големия брат, Дигиталния татко, Световният настойник реши…няма да ти даде, нищо, че се заблуждаваш, че е било твое. Не е ли в теб, не е твое.

Дори справедливостта не е ли в теб не е твоя.

Дори любовта. Всъщност – любовта не може да е нечия.

Много скоро няма да имаме нищо материално.

Ще разполагаме като деца с това, което им дават родителите, нас – неправителствени организации и други содомити.

Като решат ще ни сложат и трите шестици на ръката.

И както хващат украински мъже по улиците и ги пращат на фронта, могат да ни вземат за това или онова най-скъпите хора.

Искам до последно да знам, че поне МОЕТО ТЯЛО СИ Е МОЕ. МОЯТА ДУША СИ Е МОЯ. И ВОЛЯТА МИ ИМА ПОВЕЧЕ ПРАВА НАД ТЯХ, ОТКОЛКОТО БРУТАЛНИТЕ КРАДЦИ НА СЪЩНОСТИ, КОИТО ПРОЯВАВАТ ПРЕТЕНЦИИ НАД СОБСТВЕНОТО МИ СЪРЦЕ, НАД СОБСТВЕНИТЕ МИ РЪЦЕ И ЗАДНИК!

Майната ви! Имам си колелото и риска!

Още 30 дни и второ издание на "Кланица за чародеи"

 Тя никога не е виждала света извън оградата.

Чародеите са й казвали какъв е той.
А светът е казвал, че те са луди.

Когато стар агент на ЦРУ започва да търси гении сред „побърканите“, той открива нещо повече от талант – открива Хапла.

Гангстери.
Тайни духовни измерения.
Преследване от безмилостната Стръвница.
И истина, която някой иска да остане погребана.

„Кланица за чародеи“ – роман между ърбън фентъзи и философска притча, с екшън, хорър и любов, които не оставят място за дишане.

Второ издание – съвсем скоро. Само електронно.

Много точно и синтезирано описание от ИИ на блога и името му

 Археологията на подсъзнателното е метафоричен образ за разкриване на скрити, дълбоки психически слоеве — спомени, желания, страхове — които формират личността. Тя наподобява археологически проучвания: изваждане на фрагменти от миналото, които обикновено остават в сянка. Подсъзнателното не е пустота, а сложна структура от символи, която може да се разчете чрез сънища, творчество или анализ. Важно е да се разбере, че този процес не е само аналитичен, но и творчески — като превръщане на неясност в смисъл.

Съвършеният

 Аз му вярвах, още преди да го срещна.

Много преди да го срещна, че даже и да допусна сериозно, че го има.

Примирила се бях, че ще умра самотна. С фантазията си за него, недолюбена. Странна, разтворена в стихове, те пък трудно разбираеми. Вечер се събличах пред огледалото, бавно, бавно и си представях, че с неговите очи се гледам. И се стремях да бъда тази която ще им се хареса. С всяка мисъл, трябваше да бъда красива, да бъда секси. Поддържах се и физически. Режимът ми здрав, хората с които общувам, подбрани. Обикнах дори отчаянието си. Естествено беше да повехна така. Без да съм направила някого щастлив. Без да съм направила себе си щастлива, чрез неговото щастие.

Влюбвах се, да. Добре се познавах, състоянието си определях като грипа, когато ме сполетеше зиме. Нещо временно, вирус, с който можех да се преборя. Можех да бъда само негова, а живота не е романтична приказка, нито розов роман и не беше правдоподобно дори да го има. Съзнавах това, от шестнадесет годишна го осъзнах, когато връстничките ми или поне някои от тях, вярваха в идеала, принца, кинозвездата. Глупави ми се струваха, а глупостта изглежда ги правеше по-красиви или най-малко по-изкусителни, защото нещо по-различно от бляновете им, далеч по-посредствено се втурваше след полите им, ухажваше, лъжеше, маскираше се с техните копнения и лишаваше от девственост, за да ги приземи.

Не, не се чувствах пренебрегната. Нито нехаресвана, напротив. Винаги съм била много хубава. Прекалено, дори. Принцесата. Можех на всяка да отнема, малката утеха, че не е дочакала принца. Правих го понякога. Ей, тъй, заради спорта. И не се оказваше трудно, никак трудно. И ставаше въпрос за младо гадже, с когото са от месеци, а не за отегчен след двадесетгодишен брак мъж, треснат от някоя криза на възрастта, решил от любопитство да опита по-различно или не точно от любопитство, а от някакъв порив за свобода, за да докаже на неуверената си душичка, че има дилема и сам е избрал дома и съпругата си. Като тате, например. И той беше идеал за мама.

Не принц, но виден общественик, което си е кажи речи, едно и също. Персонаж от детска приказка, адаптирана за пълнолетни. Много говорихме с него след като разбрах какви ги върши. Случайно стана. И то защото с онова момиче бяхме приятелки. Тя пет години по-голяма от мен, но четем едни книги. Бледа като призрак, красива като дух. Трепти имаш чувството, че ще изчезне всеки миг. Самата тя прилича на фантазия, а всичко вижда през фантазиите си. И споделя, споделя, а не знае, че иде реч за баща ми. Аз обикновено криех, чия дъщеря съм, за да се държат хората естествено с мен. Този път съжалих. Това беше голяма моя приятелка. И така страдах, че е глупаче.

Говоря си с него, той ми казва тези неща за отегчението, за неуверената си душа, за свободата която искал да си докаже, че има. Казва, че е голяма грешка, че обича мен и мама. Искрен е. А малкото глупаче му вярва. Нищо не се промени у дома. Спря да се среща със своята малка грешка, аз пък да направя нейната голяма грешка. Нито грешките на съученичките си. Съзнавах, съзнавах, че няма идеален, че стори ли ти се някой такъв, пълен лъжец е.

И понеже съзнавах, друго в мен не престана да се стреми към него. Няма го, за това го търся. Вярвам му, знам, че го няма.

Влюбвам се, преболедувам.

Никога не правя секс с мъж към който съм изпитала слабост. Никога повторно не правя с някого. Професионалисти са или студенти, женени и държащи на семейството си или когато съм командировки, тогава слагам брачна халка. Струва ми се, че ме прави по-секси, а играта по-вълнуваща.

Тъй го и срещнах. Кожата му блести като потна, дори когато не е потна. Релефен, строен, напомня див жребец. И потентен като жребец, може да люби непрестанно. Отпусне ли глава в скута ми, дланта ми сама пожелава да го гали. Гушне ли ме преди заспиване, веднага ме отнася в друга реалност, такава каквато не съм сънувала, преди прегръдката му, да превърне и реалността в приличаща на сън. Минава за лошото момче, езикът му е остър. Но с мен е много нежен, а с малкото ни приятели благодушен. Може да бъде душа на всяка компания, но само когато го поиска, а го прави когато е почувствал, че аз го искам, а винаги чувства кога и какво искам.

Вън от къщи речникът му е уличен, доста грубичък, но чаровен. Харесват го цялата фирма, а му имат страха. Когато сме сами се съблича в истинското си Слово. Поет е, който пише по въздуха, на страниците на миговете, с глас и дъх, пише. Цитирам го. Всяко изречение му е строфа, която няма да повтори, която прониква дълбоко в мен и аз съм единствената която може да й се наслади.

Признал ми е за момичетата и жените. Много са били, във всички мен търсил, а в мен откривал много повече. Винаги е интересно с него, пълен е с вицове. Пием по чашка френско вечер, на свещи. Иначе само на купони може да се отпусне и за цяла вечер да изпие двеста грама концентрат, но не шофира, дори една капачка да е изпил. Пали по цигара на седмица. И има детински израз и сини, но топли очи. Има фантазии, отдаден е на реалност. Не помня да е повишил тон или да е ускорил приказката си, а партньорите му се оплакват, че доста е стресово. Много от тях са се пропили. Не прилича на реален, ала е.

Примирила се бях, че ще умра самотна. С фантазията си за него, недолюбена.

Но имах шанса да го срещна и да се обикнем, и да живеем заедно.

Търсила съм му слабости, само за да разбера себе си. Но дори и слабостите му - очарователни.

И не мога да се разбера. Ако трябва да съм честна. Не съм щастлива с него.

Благодаря на Бога!

 В края на тази година, искам да благодаря на Бог, за всичко, което направи лично за мен;

 по всяка логика трябваше да съм мъртъв още 1997-98 година.

 Не спирах да пия, въпреки Есперал-а, инжектиран в гърба ми се натрясках яко на премиерата на "Критика на чистите чувства" с ясното съзнание, че играя на нещо далеч по-драстично от Руска рулетка.

 Цяла бутилка водка. Все пак намерили са ме колабирал на ЖП гарата.

 Лекарите бяха вдигнали от мен ръце, с някои вече бях приятел, говориха ми като на смъртник, за когото повече нищо не могат да сторят. Психолозите от Центъра за зависимости - също.

Бях алкохолик в последен стадии. 

Но имало е нещо, за което да живея.

И достатъчен е даже фактът, че ме има. Като надежда за всички със зависимости, като надежда за семействата им и за обичащите ги.

В края на 2004 без никакво лечение спрях да пия. Само след един приятелски разговор с един полицейски офицер. Не писах "приятелски", а наистина приятелски. 

Простичък, ясен, невинен разговор. 

Такива съм водил стотици или хиляди. Свещички в храма "Св. Атанас" в Асеновград и една искрена молитва, каквито също съм казвал стотици или хиляди пъти...сюжетно неубедително, рязко, така както не бива да се описва в книги, без психологическо обяснение - спрях да пия. 

Оживях. 

Това обаче не беше края.

Това беше началото.

Смених десетки ъндърграунд професии: ъндърграунд като тежки, физически, неособено квалифицирани, а не ъндърграунд като криминални. Смених и доста жилища, понеже нямах и жилище. 

Изпълваше ме дива сила, обръщаше се в екзалтация и пишех, пишех, пишех...

Животът ми тръгна на хубаво, но ето как съм изглеждал.

В долният ъгъл се вижда кога е направена снимката. 

Тоест: отдавна си нямам проблеми с алкохола, на 42 години съм и при ръст 178 см. тежа само 50 кг. 

Не са само цигарите. Нито, че явно още тогава е трябвало да ми поставят стентове, но кой да обръща внимание. Има и още нещо. По това време бях приятел с Ангелина Пискова. Тя сигурно има и други приятели (едва ли са много, не, не са), на които определено не действа така. 

Но явно съм от този тип хора, които ни могат да употребяват алкохол, нито пък да търпят токсични приятелства. 

Ето ме как изглеждам днес на 56 години:

Снимката почти не е обработвана, има една лека сянка под лакътя ми, за да не се вижда нещо в помещението, но по-актуална няма накъде. 

Сравнете 42 години с 56 години, при живота, който описах.

Премълчах други факти, които се знаят, които могат да бъдат надежда на много сърдечно болни и изтъквам обикновено за това, а мерзавците от жива омраза към мен, себично и безсмислено отнемат от тези хора, повтаряйки безумни клевети по мой адрес. 

Но независимо от всичко, снимките показват ясно поне разликата във физическото ми развитие.

Има Бог, на Когото благодаря; благодарение, на Който съм жив.

Благодаря Господи и за тази прекрасна година!

Гастербайтер в ада

1. 

Тунелите не свършват и не свършват, докато най-накрая не преминаваме буквално през дупката на най-яркият изгрев. Затварям очи, толкова е ярко, че не мога да гледам. Падат автоматично капаци навън. Изглежда е съобразено. Но къде отиваме?

Замислям се и разбирам. Това е дълбоко под земните недра. Това което ми се струва изгрев е лава. Отдолу е кухо. Имаше май такива научни хипотези. Сигурно отиваме в Атлантида, но тя е потънала, а не закопана.
Оказа се, че е ада. 

2.

За да не се панираме много, още на слизане ни обясниха, че никой не е умрял. Все още не е. Ако издържи до края на шестте месеца, няма да остане завинаги тук. Една жена още при тези думи не издържа. Падна, след малко се изправи и шефа обясни:

-Ето това имах предвид. Вече тя е завинаги тук.

 
Стегнахме се. Където попаднали, попаднали, оттук нататък от нас зависеше дали ще излезем навън. Не изглеждаше като ад. Виждал съм и по-страшни картинки.

Чудех се, изобщо всички се чудехме, докато не разбрахме, че в последните години тук е станал преврат. Отцепила се е една част от ада като автономна. Преминала към законите на пазарната икономика и подържа добри търговски и политически отношения с една голяма част от света. Ресурси много. Най-вече горива и селскостопански култури. Второто ме учуди. 

Оказаха се такива каквито отгоре не виреят. Мен ме пратиха да бера Плодове на познанието. Не знам какво ми стана, започнах да споря с един от началниците, че това не може да бъде ада.
-Това са примитивни представи за отвъдното. Ако има ад, то той се намира в други духовни категории, а не буквално в земните недра. Това не е ада.
-Пък е! – ядоса се началството. Чак зачерви бузи. Започнах да го убеждавам, той пък да се подава. Всичко вървеше добре до момента в който го попитах дали е дявол. Той ми каза, че е. Тогава го попитах, защо няма рога, а той ми изрева:
-Ти имаш рога! – и ми удари такъв ъперкут в брадата, че ме нокаутира.
Веднага го пратиха в мините и ми изясниха:
-Като жив, ти имаш правата на всеки работник, в която и да е било свободна и демократична страна. Ако някой нарушава трудовото законодателство, можеш да подадеш оплакване. Законът е на твоя страна.

Не се оказа лесно. 

Първо беше за осем часовият работен ден. Попитах, защо часовниците не работят. 

Пукнаха да се смеят. Какво време търся в отвъдното! 

Посочих им каузата в документа за осемте часа. Увериха ме, че я спазват. Пускат ни по-рано, преди да са изтекли осемте часа, защото те могат да си текат вечно. 

Глътнах си езика, прави бяха. Все пак намерих още един въпрос. 
-Ами времето като не тече как ще изтекат шестте месеца.
-Ами ще изтекат - отговорът будеше доверие. 

Иначе: тръгваш между дърветата и събираш плодове. 

Напук на очакванията ми, дървото на познанието се оказва ниско. Много ниско. Малко над главата ми стърчи. Едно дръвче може да има и стотици плодове, може и да нямат стотици дървета и един плод. Не се изисква катерене и свиване на клони с кука както например когато береш череши. Не е тежко. Има си колички, минават ниски трактори между дърветата, пълниш коша и толкова. Норма има, но никой не бърза да я върши. 

След като десетима – двадесет умрат от бързане в жегата, решаваш, че колкото и малко да спечелиш е по-добре отколкото да останеш вечно да береш тези плодове. 

Горещо е и е хубаво да не припадаш. 

Стели се по земята, почти до кръста стига на места един много гаден дим. Нагоре не стига миризмата му, но иначе вдъхнеш ли го, противна работа. Не е отровен, просто е отвратителен. Повръща се. Съществата които пълзят по земята са още по-противни. Докосването напомня до докосване до човешка плът, при това любовно, но киселее, а те безгръбначни, приличат на червеи без да са точно червеи. Не е хубаво преживяване да припаднеш и да те полазят. Случвало ми се е веднъж. 

Мърморих известно време, че не мога да повярвам, че това са истинските плодове на познанието, а шефа който ни наглеждаше си падаше зевзек и обичаше да философства също като мен.
-Ами какво си мислиш, че познанието е високо. Не, ниско дърво е то. Любовта е високо, ама тук го няма. 
Май се подиграваше.
-Все си мислим – продължаваше да проповядва, - че трябва да се изкачваме високо за да намерим познанието. Не, не е истина туй. Трябва да бъдем ниски за да го имаме, а ако сме високи да се принизим, да слезем надолу, ако живеем високо. Това е познанието. 
-Дрън-дрън.
-Ама на. Ето то е в ръката ти. Береш го. Погледни колко е прозаично. По-малко е от дланта ти, откъсва се лесно от дървото и виж само колко глупаво изглежда натрупано на куп в коша на трактора. Вярвай на очите си друже, като не можеш да повярваш на сърцето си. 
-А как е изкусило?
Млъкна, зачуди се, почеса се, па промълви несигурно.
-Защото е изглеждало уникално. Само един плод. Имал е своята стойност преди да бъде откъснат и превърнат в индустрия. 
-Ти си нихилист.
-Хайде – хайде, без етикети. 

Разсърди ми се. 

Чудих се дали не е прав. И защо съм такъв. Това е единственият дявол с който си имах някаква приказка, а работниците имат мъртвешки изрази. Други неща ги вълнуват. Техните пък мен не вълнуват. 
Пак се появи, откъсна два три плода и ги хвърли в количката ми. 
-Ето така е класическото бране. Без дръжки. 
-Има ли значение?
-Има там някакво. Когато плода има дръжка тя се мъчи да расте. Порив е към завръщането към стеблото. Съвсем ненужен. Лишава плода от свойствата му. 
-Мислех си, че плода на познаването е в Едемската градина, не в ада.
-Така е, това са генетично изменени. 
-Навярно истинското е високо.
-Навярно -промълви, след туй добави,-но и без друго ще умреш. 
Прав беше. Един пред мен умря. Стана и продължи да бере. Не видях никакъв друг признак на промяна, освен, че по чертите му беше изписана вечността.
-Преяде – подсети ме дявола.
-Чудя се, какво им намират на тези плодове. Сигурно истинското е било примамливо.

Тези плодове бяха мъхести и миришеха на мърша. 

Все едно берях от дърветата мишки. Гнусях се и да ги докосна в началото, но свикнах. 

Претръпна ръката ми, но веднъж само поднесох един до устните си и повърнах преди да съм го отхапал. 

Повечето от работниците обаче си хапваха. 

Питателен беше, казваха, че давал сила и изглеждаха свежи, но опасно беше преяждането. 

Предупредиха ни, но това предупреждение подейства като подкана за една част. Не ми отговори на въпроса, изчезна. Продължих напред, а толкова изтощен се чувствах, че ми се искаше и аз да преям, но умра ли да заспя, не да се пробудя и да продължа това което правя и сега. 

В един момент си помислих, че ще се случи точно това, че тялото ми ще продължи само, а аз няма да съм в него. Лъжех се сладко и ми се искаше да откъсна плод, да го захапя, да забравя погнуса и да го дъвча. 

Да го гълтам и да не го повръщам, да ям от тези плодове докато накрая умра. Повярвах си даже, но не можех да вкуся. Нямах сили да отхапя тази гадост. 

Чудих се за какво ли им са горе. 

Това не изглежда да става за ядене. 

Доста поразпитах докато разбера, че се извличал екстракт който се добавял в някои безалкохолни питиета, търговска тайна, за това се е и криело, че част от ада е превърната в съвсем нормална и демократична световна страна. 

Биологичният ми часовник не ме лъжеше. 

Човек който познава преходите освен всичко останало познава и тялото си. 

Този работен отрязък не беше осем, а три пъти по осем часа. Знаех го, много изпопадаха. Някои умряха от изтощение. Други изглежда подведени от мисли подобна моите, че ще умрат и ще се освободят от телата си които работят въпреки явната си погнуса ядяха лакомо от плодовете. 

Мислех си, че дълго няма да издържа и аз.

В началото бяхме около шестстотин. 

До днес имаше по-малко от шестдесет останали живи. 

Може и да бяха по-малко, а да не съм различавал кой е жив, кой умрял. 

То трудно се и различаваха. Някои от умрелите лъжеха с надежда, че ще излъжат всички и ще излязат от ада, но вън от ада, те вече нямаха тела, нямаха нищо, дори спомени. Кого другиго да излъжат освен себе си. 

Малко преди да припадна дадоха и края на този ден.

3. 

Следващият не трая и петнадесет минути, според биологичният ми часовник. 

Понякога си правят такива шеги. 

Никой не очаква, настроен е да се скапе. 

После скучае и има и такива които тръгват да събират плодове въпреки, че са пуснати в почивка. Тракторът не идва. Стоят си между дърветата и очакват. Плодовете гният, пръскат се и потичат по краката им. Разбрах от какво е тази стелеща се мъгла под краката. От откъснато, но неприбрано познание. 

4. 

В подобни дни когато няма работа са и най-честите смъртоносни случаи от преяждане с Плодове на познанието. Скуката решава вместо теб. Затъпели сме за разговор, уморени сме за любовни авантюри, но твърде отпочинали за да спим. Книги няма, някога са правени опити да се внасят, но малцина си ги купували, ставали по-скъпи, все по-малко са си ги позволявали, докато накрая не е останал и лист. Това ме увери, че тук все пак е ад. Иначе се съмнявах. Виждал съм и на земята ужасни места. Тъй като няма време, започва да ти се иска, по-бързо да ти прекъснат почивката, както по-преди това ти се е искало по-скоро да прекъснат работният ден. 

Стоиш и въртиш се, страшно е. 

Дори и моят биологичен часовник изключва, а не мога да мисля хората които го нямат. Най-накрая някой не издържа, тръгва към градината. Никой не го спира, плодове много. Така и аз един ден се изкусих. Откъснах от плода. Отхапах. Едва не повърнах, гадеше ми се до прекъсването на почивката и до прекъсването на работата и до прекъсването на следващата почивка, но на следващият работен ден, кой знае защо опитах пак. Чувството беше пак същото, но до свършване на работа опитах още веднъж. Накрая започнах да се храня с тях, като останалите. Противни бяха, отвратителни, лепеше устата за тях, гърлото ги искаше, ръката сама ги поднасяше към устата. Мисълта помръкваше. Нормата изоставаше, но кой ли й обръща внимание. 

Вместо да събираш се храниш с плодовете на познаването. Гадно е и ти харесва. 

Като фалшив алкохол е гадно и ти харесва. 

Като семеен скандал вечер е гадно и ти харесва. 

Като рекламен клип ти харесва само защото е гадно. 

Като извратен филм ти харесва, защото е гадно, защото е гадно. Трудно обяснимо е. 

Всъщност изобщо не прилича на нещата с които го сравних, гадно е по своему, изисква те, изстисква те, дъвчи те и гълта те, когато си мислиш, че го дъвчеш и гълташ ти. 

Чувствам прилив на надежда като че ли времето започна да минава, като че ли шест месеца не са такава бездна, дори вечността не е бездна когато и гадното в нея ти харесва. 
Като гадни думи е гадно, но ти харесва. 

Думи които сипеш, оскърбяваш, нараняваш, чувстваш болката и по себе си, чудиш се за какво си ги изрекъл, дори намираш някакво разумно обяснение, но отхвърляш това, че просто ти харесва, защото всичко останало вече е престанало да ти харесва. 
Гадно.
Хапвам следващ плод. 

Чак ми се пише за този отвратителен вкус, май не е лош, никак не е лош, просто привикване, иначе отваря съзнанието, доставя яснота из мрачни преди места и помръква други мисли които вече не ти трябват, които са напълно излишни, изгнил плод са в количката, превърнал се в мъгла из краката която вони по-ужасно от самите плодове, които са тъй реални и материални. Засищат, а вдигат апетита. 

Стига! 

Трябва да спра. Не съм дошъл тук за да се угоя с познание. Трябва да се върна. 

Времето навярно почти изтича. 
Протягам ръка и отгризвам следващ плод. Зависим съм. 

Шокира ме като го осъзнавам, а после избивам тази мисъл като изяждам лакомо плода.
Тогава той ме блъсна в гърба.
-Хей, шантав! – беше дявола с който от време навреме си приказвахме. – Не, че ми е работа, ама прекаляваш, да знаеш.
-Какво те интересува. Ти си дявол. 
-Да -съгласи се- Твоя си работа.

Остави ме, а аз продължих да си бера. Три плода хвърля в количката, един изяждам. После два плода хвърлям в количката два изяждам. 

„Хе-хе-хе. Споко, биологичният часовник не ме лъже. Трябва да изтича вече срока на трудовият ми договор…”

Три плода изяждам, един в количката. Свивам уста за да надделея апетита си, ей така, защото ми е приятна играта със себе си. Да видя колко мога да издържа. Ето, хвърлям все пак плод в количката. Веднага след него втори и трети. Сега ще изям четири, а после четири и ще хвърля.

Премаля ми. 

Помислих си, че завинаги ще остана тук. Обявиха почивката. Тя ме спаси. 

Не исках да виждам повече дървета за днес. Взех си няколко плода и ги изядох в общежитието. 
На следващият работен ден първо не ми се ядеше. Реших, че мога да победя зависимостта. Мислех обаче само за това, че го мога. Накрая тъй дълбоко се уверих, че мога, че си казах, че е нещо незначително и мога да опитам пак, а когато си искам пак да спра. 

Този път не можех и един плод на десет да хвърля в количката.
Тогава дявола ме хвана под лактите, полетя нагоре и ме издигна. 
Това което видях ме накара да отрезнея. 

Мислих си, че автономията в ада не е толкова голяма. 

Все пак намираше се целият ад под земята, би следвало да е по-малък значително от нея, а една негова автономия не по-голяма от сто – двеста хиляден град. Видях обаче безкрай и очите ми го обхождаха, пътуваше със скоростта на светлината зрението ми в четири различни посоки и единственото което виждаше бяха берящи плодове на познанието работници. Навярно малцина сред тях бяха живите.

Дяволът ме отпусна на земята.

И повече не го видях, нито си поговорих с него. Не знам що за дявол можеше да е това, но какво друго свръхестествено същество, което може да лети можеше да има в ада. 

Малко странно поведение за дявол. Какво, по дяволите, беше това!
Не разбрах.
Когато срока изтече от шестстотин човека във влака се качих само аз и две жени със забрадки. 
Забърбориха из пътя. Малко диалектно, но доста забавно. Не можеха да се начудят как момче като мен ще издържи. 
Поласкан се почувствах, че ме нарекоха момче, струваха ми се по-млади от мен. Започнах да флиртувам, те сигурно с мен също, но както аз не разбирах флирта им, навярно и те толкова разбираха от моя.

-Това беше последната година – изрече твърдо едната.
-Да, ама догодина пак ти ще ме викнеш. 
-Ти ме викна тази година. 
-Защото, ама аз такова, да те изпитам, а ти трябваше да ме спреш. 
-Що ли ми говориш, ти? Като, че ли ни те знам, че си падаш по един дявол. 
-Как не та е срам. Стара си, а чуваш ли се какви ги говориш. Не та ли е срам от младото, отсреща.
Щяха да се хванат за косите, явно така воюваха за сърцето ми. Беше време да ги прекъсна и попитах:
-Чакайте, чакайте. Доколкото разбрах не идвате за пръв път.
-Ами…-рече едната и започна да маха с ръка и да брои.
-Всяка година слизаме – добави другата.
-Откакто взеха да не изкупуват тютюна.
-Че какво друго да правим.
-Брали сме и череши.
-И рози сме брали.
-Ама и това до време.
-Тук по-добре плащат и по-дълго се работи. 
-Шест месеца.
-Не един сезон пък после да нямаш какво да правиш.
-И с какво да си купиш нещо.
-И на децата даже да пратиш.
-И на внуците, че и те учат.
-Та какво да се прави.
-Ама всичките приятелки ни умряха.
-Само ние двете оставаме.
-И всяка година казваме, че повече няма да слизаме.
-Ама така е за да се бърникаме. 
-Ти да не си помисли нещо сексуално между нас. Стари жени сме, ние.
-Става въпрос така като си повтаряме една на друга, че няма да идем.
-Да си знаем, че нищо друго горе няма да направим, а пак в ада ще слезем.
-И пак ще излезем.
-И пак ще влезем.
-То и домашно не можем вече да си варим, че акциз има.
-И пак ще излезем.
-И пак ще влезем.
-Докато накрая не можем да излезем.
-Или да влезем. 
Наистина ми грабнаха тези двете ума.