Археология на подсъзнателното

От 64 години свет а не е съвсем същият. Защото днес се навършват точно толкова от издаването на една от най-влиятелните книги в художествената литература "1984" на Джордж Оруел. През това време си имаше Сталин и чичко Димитров,  Маккарти, талибани, а и освен посочените от историята черни овци и днес много, които следват девиза "Невежеството е сила", иначе не мога да си обясня хилядите закрити библиотеки в България срещу единствената открила врати през последния четвърт век, нито мога да си обясня, че близо тридесет процента от българското население гордо декларира, че не отваря книга, но пък за сметка на това 98 процента от същото се поздравява на 24 май и се гордее с нещо си, в този ред мога да продължа дълго, ама Големият Виртуален Брат ще ми каже, че "рева" и ще приключи въпроса (и проблема). "Ти предаде мен - аз предадох теб" - рефрен от книгата - също продължава да е мн ого актуален. Преди около година когато бе въведена пълната забрана за т

Идех ли на село, наливахме се. Той имаше най-хубавата ракия и най-лукавото вино, пиян не съм го виждал, съвсем трезвен никой не го беше виждал. Разправяха, че не пие вода. Изчервяваше се чуе ли го. Истински се разстройваше и веднага пълнеше чашите. Не искаше да се говори за това. Отричаше го и се смееше изкуствено.  Питаше възможно ли е човек да живее без вода и въздух, но наивника и най-естествената роля не можеше да изиграе като хората. Личеше му, че не е много сигурен и му е криво, че му се носи мълва. Срамуваше се от туй което разправяха, дори се просълзяваше понякога.  Питах го веднъж, защо толкова му пука за хората. Изгледа ме малко виновно. Тросна се като дете. Каза, че изобщо не му пукало.

Самата романтична възбуда. В моминско тяло с книга в ръка. Сама сред природата. Ръката ми запламтя, исках да я нарисувам или да я погаля. По главата като дъщеря или по бедрото като любовница. Да я галя по ръката като жена която желая, а все още не знам дали ще имам. Да прокарвам пръст по устните й, а тя да е затворила очи. Пръстите ни да са сплетени и да вървим някъде. Тук сред шубраците край реката или по най-оживеният булевард. Исках да грабна книгата от ръката й. Да я пусна на земята, да ме гледа въпросително, преди да я целуна. Но тя беше млада, много млада. Вече жена, но все още момиче. По цветни изглеждаше покрай нея горската растителност. Играеха слънчеви зайчета по лицето й. Сянката беше паднала върху очите й и не можех да определя цвета им от разстояние, но това бяха най-сияйните очи. Не изглеждаха истински. Блянове извираха от тях. Пръскаха се, озаряваха около нея. Видимо беше

Искаше ми се да започна още с автографа, той е като ключ, за най-дълбокия коридор в лабиринта от творчески техники и приумици, удивителни приключения в най-сумрачните кътчета на човешкото съзнание, космоса и приказното, би било голямо улеснение да разгледам творбите в контекста на тези кратки, чувствени думички с които ми посвети екземпляра на книгата, но ще избегна да сторя така, понеже все пак са лични и не съм говорил с автора, мога ли да ги открия и пред останалите му читатели, а и май е по-добре всеки да открие своята пътека в този наистина богат, макар и често тъжен, много тъжен свят. Болката е реална, болката е разголена, тя не е художествена измислица, макар да е в обкръжението на художествени измислици, макар да общува с елфи, дракони, същества от далечния космос, дори мислещи вируси. Човешкото състояние, кърви и ридае от думите и този, който е писал тези разкази си е позволил, имал е куража да почувства всичко онова, за което съвременния човек е измислил много обезбо

Само за часове мога да загубя до седем килограма, да добавя около четири, а след още часове да възстановя нормалното си тегло, мога да очертая мускули, които обикновено не се виждат по мен, гърдите ми да изглеждат по-стегнати или по-отпуснати, дори зърната по-големи или по-малки. Краката ми да създават впечатление, че са по-дълги или по-набити. Със съвсем малко грим мога да направя лицето си различно. С контактни лещи всяка може да смени цвета на очите, но аз с мислене мога да променя и израза им. Парфюмът променя само повърхностно мириса, но аз мога да променя уханието си изобщо. Гласа си също променям. Най-лесно е лицето, малко грим, но повече израз, изява на душа, не моята, не истинска. Синтетична, създадена от мен, по мой и не по мой образ и подобие. Мога бързо да ставам друга и друга, и друга. 

Усещах. Странна ми се струваше. Допусках, че си има друг.  Аз...много зает бях. Твърде уморен. Все притеснен.  Не се усмихваше както някога. Отнесена изглеждаше. Усмихваше се, но не на мен, а нещо в главата си. Изглеждаше по-красива.  По-красиви винаги изглеждат по-далечните. 

„Тази система ще бъде изключена. Изключването е инициирано от…”   Майната му, програма си някаква…Мразя компютрите искам да съм пещерен човек, космат и с гнил дъх, с кучи зъби единият прояден от кариес и да боли за да съм по-зъл, с една по-космата и от мен, дебелана и тояга в ръката…Програмата нямаше да се смили. Компютърът ми пак щеше да изключи. Падах му на колене, молих се, произнасях заклинания, но появеше ли се панела с този надпис системата изключваше.