Големият брат на 64 години

От 64 години света не е съвсем същият. Защото днес се навършват точно толкова от издаването на една от най-влиятелните книги в художествената литература "1984" на Джордж Оруел. През това време си имаше Сталин и чичко Димитров,  Маккарти, талибани, а и освен посочените от историята черни овци и днес много, които следват девиза "Невежеството е сила", иначе не мога да си обясня хилядите закрити библиотеки в България срещу единствената открила врати през последния четвърт век, нито мога да си обясня, че близо тридесет процента от българското население гордо декларира, че не отваря книга, но пък за сметка на това 98 процента от същото се поздравява на 24 май и се гордее с нещо си, в този ред мога да продължа дълго, ама Големият Виртуален Брат ще ми каже, че "рева" и ще приключи въпроса (и проблема). "Ти предаде мен - аз предадох теб" - рефрен от книгата - също продължава да е много актуален. Преди около година когато бе въведена пълната забрана за тютюнопушене в заведение из дисуксиите по проблемите се разпространиха телефони за докладване на нарушители и сигурен съм, че всеки набрал цифричките си е мислил, че върши "обществено благо", тъй както някога са мислили същото и доносниците на ДС, всъщност наричаме ги "доносници" едва след като времето им е отминало и макар сериозно да са си мислили тогава, че го правят за "общественото благо", а не за себе си, вместо да застанат гордо се крият като мишки, когато Големият брат на който са служили смени лице. И с днешна дата: забраната на кътчета и за пушачи е на път да отпадне, но нали Големият брат не е конкретен тиранин или тоталитарна система, а самия народ, който ужасно обича да ограничава сам себе си, сетиха се хора, след векове формирана културна традиция, че трябва да има забрана да е по-добре. Но не се ли замислят, всички защищаващи забраната, че аргументите им важат не само за заведенията, а и за домовете. И ако бъде наложена тази забрана днес, след десетина години ще започнат да се правят проверки и по домовете за тютюнев дим, а покрай тютюневия дим и за още много неща.

Ракия и роза

Идех ли на село, наливахме се. Той имаше най-хубавата ракия и най-лукавото вино, пиян не съм го виждал, съвсем трезвен никой не го беше виждал. Разправяха, че не пие вода. Изчервяваше се чуе ли го. Истински се разстройваше и веднага пълнеше чашите. Не искаше да се говори за това. Отричаше го и се смееше изкуствено. 
Питаше възможно ли е човек да живее без вода и въздух, но наивника и най-естествената роля не можеше да изиграе като хората. Личеше му, че не е много сигурен и му е криво, че му се носи мълва. Срамуваше се от туй което разправяха, дори се просълзяваше понякога. 
Питах го веднъж, защо толкова му пука за хората. Изгледа ме малко виновно. Тросна се като дете. Каза, че изобщо не му пукало.

Романтична възбуда

Самата романтична възбуда. В моминско тяло с книга в ръка. Сама сред природата.
Ръката ми запламтя, исках да я нарисувам или да я погаля. По главата като дъщеря или по бедрото като любовница. Да я галя по ръката като жена която желая, а все още не знам дали ще имам. Да прокарвам пръст по устните й, а тя да е затворила очи. Пръстите ни да са сплетени и да вървим някъде. Тук сред шубраците край реката или по най-оживеният булевард. Исках да грабна книгата от ръката й. Да я пусна на земята, да ме гледа въпросително, преди да я целуна. Но тя беше млада, много млада. Вече жена, но все още момиче. По цветни изглеждаше покрай нея горската растителност. Играеха слънчеви зайчета по лицето й. Сянката беше паднала върху очите й и не можех да определя цвета им от разстояние, но това бяха най-сияйните очи. Не изглеждаха истински. Блянове извираха от тях. Пръскаха се, озаряваха около нея. Видимо беше

За Сянката от Сибин Майналовски

Искаше ми се да започна още с автографа, той е като ключ, за най-дълбокия коридор в лабиринта от творчески техники и приумици, удивителни приключения в най-сумрачните кътчета на човешкото съзнание, космоса и приказното, би било голямо улеснение да разгледам творбите в контекста на тези кратки, чувствени думички с които ми посвети екземпляра на книгата, но ще избегна да сторя така, понеже все пак са лични и не съм говорил с автора, мога ли да ги открия и пред останалите му читатели, а и май е по-добре всеки да открие своята пътека в този наистина богат, макар и често тъжен, много тъжен свят. Болката е реална, болката е разголена, тя не е художествена измислица, макар да е в обкръжението на художествени измислици, макар да общува с елфи, дракони, същества от далечния космос, дори мислещи вируси. Човешкото състояние, кърви и ридае от думите и този, който е писал тези разкази си е позволил, имал е куража да почувства всичко онова, за което съвременния човек е измислил много обезболяващи, само и само да го забрави. Имаме си мъдростта на вековете, в която можем да открием съвет, как да се почувстваме добре и в най-тежкото емоционално състояние, имаме си филмите, музиките, шумните улици, изкуствените усмивки, пресиленото хилене, все неща в които можем да избягаме, само да забравим как се чувстваме, в моментите, в които сме сами с Безсмъртния звяр на самотата си или с Велия инквизитор, който е в нас самите. Сибин Майналовски е избирал друго, използвал е болката за да пришпори душата си и тя да полети в измеренията на своето вдъхновение. Като истински Оскар Уайлдов славей. И това прави разказите истински и живи, колкото и фантастични да са сюжетите им. И редно е точно тук да кажа, че в най-страховитите моменти, няма толкова да треперяте или да чувствате отчаянието, а ще се усмихвате, на места дори ще се засмивате. В разказите, в които историите са непоносими като самия живот Сибин Майналовски проявява най-силно чувството си за хумор. Черно, звучащо хладно, но и човешко, много човешко. И по този начин преобръща отчайващите истории в едно мъдро послание.

Като цяло сборника може да се определи като фантастичен хорър – трилър. Без фантастични елементи са разказите „Обичай ближния си“, „Искам в къщи“, но това са и разказите в които хорър – трилъра е най-натегнат. Но всеки разказ сам по себе си, открива какво разнообразие от нюанси и поджанрове може да се открие във фантастиката. Защото това си е сборник на истински майстор. Според мен, заслужаващ напълно световно признание. Почти всеки си е с различен характер, с различни стилистични похвати, а и темите са различни. След  първият, едноименния разказ „Сянката“, които има буквален и алегоричен прочит, а зад острия, забавен фантастичен сюжет има още един пласт, който отворя много философски въпроси и материал за размишления, следва заредения с удивителен черен хумор хорър „Обичай ближния си“ . После отново хорър „Искам вкъщи“, но тук вече го има мистичното, фантастичното, близкото присъствие на свръхестественото зло, а хумора отсъства за сметка на по-мелодраматични чувства. Веднага след това релакс и една извънземна почивка сред герои чиято компания е и очарователна, забавна и най-вече са толкова умело създадени, че общуването с тях може да ви се стори по-реално и от човек, с когото сте пили вчера бирата си или кафето. „Симбиоза“ може да ви запраща след векове в дълбокия космос, но неизменното и човешкото си е останало и точно това прави разказа истинско изживяно приключение, а не просто четене. Веднага след това „Спокойствие „Инкорпорейтинг“ – разказ – антиутопия. И така до самия край: от едно очарователно лице на жанра, в друго. При това във всяко автора е еднакво умел. И тази умелост достига дотам, че е истински принос не само за фантастиката, а и изобщо за световната литература, а и литературознанието. В три последователни разказа Сибин Майналовски отдава своята почит към световни величини, като ги използва като герои или пробужда за следващ живот техни герои. „Трите закона на Толкин“, въпреки, хумора, който е проявил е направил удивителен анализ, много полезен за всички учещи се от Толкин и почитатели на Толкин. „Телефонът на Краля“ е вече върха. Разказът е написан все едно от самия Стивън Кинг. Не от човек, който много добре познава похватите му, а от самия Крал и в няколкото страници има толкова асоциативни отпратки, литературни метавръзки с творчеството на Стивън Кинг, че чак изглежда невъзможно, ако разказа не се прочете и не се види, че наистина е факт. От „Клетката“ през „Таен прозорец – тайна градина“, „Незживени спомени“ и всички онези книги в които Краля сам прави творчески ретроспекции. Усеща се духа му, а това е вече повече и от виртуозно изучена стилистична техника от страна на Сибин Майналовски. Като, че ли самия Стивън Кинг е писал през ръцете му за да се превърне в герой на неговия разказ. И от Стивън Кинг на Азимов. Трите закона на роботиката, възкресената и по-модерно държаща се Сюзън Кевлин и пак хумора, който си проявява и Азимов, но този път още по-близък, защото това вече е и хумора на български автор. В „Цветето на Антарес“ отново чрез Сибин Майналовски ще възкръсне за кратко Азимов, вече с империята Трантор, имперската библиотека, но малко по-забавен Азимов, с по-живи и по-близки ни като характер ни герои.

Не мога да пропусна и черната гротеска „Клуб 13“ – е няма да се учудя, ако някой ден се стигне и до там. И не толкова насилието и бруталните убийци ще са виновните, а все по-изкривения вкус на масовата култура.

Не мога да пропусна и „Symphomanie morturorum“. По-скоро диаболична поезия в проза. При това много красива и прочуввствена поезия. Въпреки мрака в себе си. Мисля си, че ако Едгар По беше наш съвременник и сънародник би написал нещо, което би прозвучало в близки тонове, които да се разтворят в подобни картини.

Има още много и завиждам на все още нечелия сборника читател, че ще може да му се наслади. Като цяло лайтмотива е двете лица на чувствеността. Желанието за милувка и звяра в който може да се превърне. В няколко от разказите това е основната жизнена сила и енергия на героите, а в още няколко е и котката. Символ отново на тези две лица. Гальовност и хищност – самата природа – Човешкото и зверското, което независимо от цивилизацията или света в който живеем, остава неизменна. Но в тази страстна двойственост са вселени, а с този сборник пътуваме в много от тях.  

Негодници са мъжете

Само за часове мога да загубя до седем килограма, да добавя около четири, а след още часове да възстановя нормалното си тегло, мога да очертая мускули, които обикновено не се виждат по мен, гърдите ми да изглеждат по-стегнати или по-отпуснати, дори зърната по-големи или по-малки. Краката ми да създават впечатление, че са по-дълги или по-набити. Със съвсем малко грим мога да направя лицето си различно. С контактни лещи всяка може да смени цвета на очите, но аз с мислене мога да променя и израза им. Парфюмът променя само повърхностно мириса, но аз мога да променя уханието си изобщо. Гласа си също променям. Най-лесно е лицето, малко грим, но повече израз, изява на душа, не моята, не истинска. Синтетична, създадена от мен, по мой и не по мой образ и подобие. Мога бързо да ставам друга и друга, и друга. 

Отрова

Усещах. Странна ми се струваше. Допусках, че си има друг. 
Аз...много зает бях. Твърде уморен. Все притеснен. 
Не се усмихваше както някога. Отнесена изглеждаше. Усмихваше се, но не на мен, а нещо в главата си. Изглеждаше по-красива. 
По-красиви винаги изглеждат по-далечните. 

Тази система ще бъде изключена

„Тази система ще бъде изключена. Изключването е инициирано от…”  

Майната му, програма си някаква…Мразя компютрите искам да съм пещерен човек, космат и с гнил дъх, с кучи зъби единият прояден от кариес и да боли за да съм по-зъл, с една по-космата и от мен, дебелана и тояга в ръката…Програмата нямаше да се смили. Компютърът ми пак щеше да изключи. Падах му на колене, молих се, произнасях заклинания, но появеше ли се панела с този надпис системата изключваше.