събота, 30 май 2020 г.

За жертвите на насилието

Реагирах и бях наказан.

Преди месеци бях силно притеснен, че един генерал заканително "помоли" в ефир, зрителите (народа) да не го карал да решава, "кой да живее и кой да умре".

Опитах се да обясня, че човек изричайки това клише, всъщност се чувства равен на Бога и макар да отрича, че има правото да бъде Бог се съмнява:

Първо, че изобщо е способен да вземе подобно тежко решение.

Второ, че ако е способен, някой може да му отнеме правото да бъде Бог.

Стигне ли се до там, обикновените човешки представи за зло и добро, не са достатъчни на подобен персонаж да вземе избора си. Той е над тях (или поне се чувства над тях), а всяко негово евентуално изказване, че той е едва ли не жертвата; осъден е да взема тежките решения и т.н. е изказване на един лицемер, който често мами първо себе си.

В момента, в който този ужасяващ Нарцис изрича тези слова е възбуден от собствената си власт, в божествена еуфория, в състоянието му той се чувства толкова високо над всички останали, че болката им, страданията им за него означават толкова, колкото мравките, които стъпчи в невинната си жестокост малко дете.

Честно, уплахата ми от тази чудовищност ме накара да пиша, но дори надарени с висок интелект приятели се опитаха да ми обясняват, какво всъщност е искал да каже генерала.

По-късно един друг генерал, в момента и премиер се опита да асимилира клишето в един по простонароден изказ. При него удоволствието, че го изрича вече беше видимо, а опита да изяснява какво иска да каже беше трагикомичен, чак абсурден.

Е, доживяхме.
Нещата се промениха дотолкова, че можем да погледнем под малко по-различен ъгъл изживяванията си преди два месеца.

Пожертваха ли хора за да постигнат цели: направиха го.

Нека погледнем ситуацията в пределната й прямота: възможно е.

Някой съмняваше ли се, че домашното насилие ще се увеличи многократно? Не.

Опасенията се изказаха дори по централните медии. И преди да се е случило нещо джендър активистите замахаха с пръст, че ще ни дърпат ушите (на всички ни), заради някой идиот, който показал мъжество като набил жена си.

Само, че нещата са още по-сложни.

Ужасяващо е, че тези жени, а и мъже, които по време на карантината са станали жертви на домашно насилие, още от началото са БИЛИ ОТЧЕТЕНИ КАТО НЕИЗБЕЖНИ ЖЕРТВИ.

Тоест, генералите пак са "взели решението", не че ние зрителите сме ги принудили да го направим.

Нали беше пределно ясно, че превърне ли се дома в затвор ще се пробудят потискани страсти?

Някой ще каже:

"Е, като не се обичат или като са зверове, кой им е виновен, по-добре всичко между тях да приключи веднъж завинаги" 

Много повече няма да го кажат, но ще си помислят нещо в този дух.

Вярно ли е? Донякъде.

Ако можеха нещата да бъдат толкова прости! Единственото, което можем да направим ние, които имаме малко по-честити семейства е да паднем на колене и да благодарим на Господа, че е така, а не да съдим всички, чиито нерви не са издържали.

1. Представете си семейство, в което един от двамата (или и двамата) е с латентно психическо заболяване. Знаете ли колко са такива? Не знаете, и аз не знам. Никой не знае. Тепърва ще се изясни част от истината.
Много са.
Проблемът му никога не би се проявил. Ако ходи на работа, ако спазва стереотипите си, само че това се случва.

2. Млади се събират. Градят цял живот нещо; общо-взето сплотени; общо взето и в радост и в нерадост; в ситост и лишения; в много изпитания. Създавали са нещо, строели са го бавно...Дом, който в един момент се превръща в техен затвор.
Безсилни са.
В любимия (любимата) си виждат свой тъмничар.
Зрели са. В деветдесет и девет от сто случая ще се опомнят и дори ще се обикнат повече.
Но в един на тези сто случая някой от двамата няма да издържи.

Ще се срине, ще пропие, ще пробуди чудовището си, което никога не е проявявал и поради това не знае как да се справи с него.

Не, че го оправдавам. Не мога.

Но по ми е омразен другия, оня който ще рече: "Виновни са си те: двамата!"

Защо и двамата! Защо? Този демон не се е проявявал и нямаше да се прояви, ако не беше карантината, ако не е било усещането за затвор. Как да го познае онзи другия, който познава само любящия съпруг, любящата съпруга, а не животното, което не би се проявило.

3. Всеки е грижовен в дома си, но си има и личното пространство. Изведнъж го губи. Двамата не са се лъгали, събрали са се като са знаели, че трябва да се съобразят с това условие и винаги са го правили. Всъщност повече от обич е да обичаш свободата на партньора си, но в един момент - тази свобода, която е основна ценност във връзката им - чезне. След двадесет години брак (примерно).

4. И двамата не могат без музика, но той слуша метъл, тя чалга. Това е шега, но и не съвсем. Приемете музиката като метафора.

Пак да подчертая: Нищо не може да оправдае насилието!

Какво е виновна обаче жертвата!

Някой реши ли, че семейства като нейното са приемливи жертви във войната срещу нещо си?

Не са ли същите, които "молеха", някой да не ги принуждава да решават кой да живее, "кой да умре"

Изобщо няма да говорим за гладните, уволнените и разорените. Те са страшна тема.

Най-ужасното е, че масово се хареса генерала, който стои моли да не пренася жертви, но го прави.


вторник, 26 май 2020 г.

За чипирането като едно глобално изнасилване (на непълнолетно общество)

Ще пиша за рисковете от чипиране и това, че човечеството никога не е било толкова близко до самоунищожението си, колкото сега.

 

Налага се да започна с уговорката: фен съм на технологиите, дори на моменти – маниакален.

 

Да ги отрека и демонизирам, означава да отрека и демонизирам човешкия гений: от зараждането на цивилизациите до сега.

 

Опитвам се да си представя мой двойник, в една алтернативна вселена с една алтернативна Земя, на която няма технологично развитие и разбира се – цивилизации. Сега се е свил в короната на едно дърво, от топлите капки кожата му е настръхнала, взира се замечтано на някъде и ако за миг може да зърне моят свят, преди да полудее, би бил най-щастливия човек на планетата. Нищо, че живее в съгласие с природата и няма нещастието да познава съвременния масов идиотизъм и менталния геноцид, извършван чрез националните медии над опитващите се да бъдат мислещи.

 

Няма човек, който повече от мен да се е хвалил с трите си стента. Голяма гордост ми е, че живея благодарение на джаджите си в сърцето. Детинщина, но не съвсем. Харесва ми да съм жив. Това е.

 

Фен съм на технологиите, дори на трансхуманизма.

Как го съчетавам с християнството ли?

 

Не особено трудно.

 

Защото, ако едното отхвърля другото, трябваше да се отрека и от операциите на апендикс и всичките богати жизнени пътища, направили света по-добър и живота ми по-честит, ако не бяха спасени още в ранното си детство, благодарение на такива операции.

 

Надявам се някой ден да можем да живеем под вода; да живеем по нетераформирани планети и астероиди; вместо жизнено важна операция - да гълтаме едно хапче и да сме спасени; вместо да си търсим седем минути два еднакви чорапа сутрин – да гълтаме едно хапче и да сме обути (тогава ще забравяме къде сме дянали хапчето, няма угодия).

 

Макар да вярвам в безсмъртието на душата, копнея и за безсмъртие (поне на паметта) тук в този откачен, шибан, дистопичен свят.

 

На какво да разчитам? На това, което се вижда. Развитието. „Всяко човешко дело се стреми към нещо добро.” (Анаксагор).

 

А всички човешки дела?

 

Не би трябвало да е към нещо зло.

 

Рано или късно някаква технологична връзка между всички ни ще има...

 

...НО ДАНО...

 

Да не е преждевременно и насилствено...

 

Както се очертава.

 

Защо!

 

Два месеца експеримент ни бяха достатъчни да разберем.

Защото не сме дорасли! За това.

 

Едни хора си внушиха, че имат право да мислят за (и вместо) всички останали, а всички останали трябва безропотно да изпълняват. И не само да изпълняват, а да повтарят като ехо. Като развалена плоча. Безумни рефрени.

 

Но не това е най-страшното. Тоталитаризмът не се е променил. Използва си стари похвати, разбира се – технически подобрени в съвременните средства за пропаганда.

Имаме бонус, че това вече се е разигравало и малко или много го познаваме.

 

По-страшното е, че сложим ли чиповете трябва да сме наясно, че от този момент на сетне, НЯМА ДА СМЕ ВЕЧЕ ЧОВЕЦИ.

 

Нещо друго ще сме.

 

По-лошо или по-добро, но друго. Вече ще сме едно.

„Аз” ще е все по-условно, след време може и да изчезне.

Езикът много ще се промени, най-вероятно – след време ще започне да отмира.

Защо ли?

Защото ще има все по-малка нужда от него.

Ще станем емпатични. Чрез електронните импулси ще разменяме емоции, по-дълбоки чувства.

Езикът ще е необходим до момента, в който се научим да мислим без думи.

 

Защо изобщо мислим в думи? За да обменяме мислите.

И след като джаджите го правят по-добре отколкото думите ни...

 

Не, няма да стане бързо. Няма за един ден да изчезне поезията. Нито трудовете на Кант, Захари Карабашлиев или Азис, че дори на някакви си мадригали като Джордж Оруел, Олдъс Хъксли или Рей Бредбъри.

 

Самите думи ще еволюират в усещане, по-дълбоко, по-изчистено. Може да останат нещо като мелодия, като музикален фон, а цялото художествено творчество ще бъде „преведено на този нов език”

 

Вероятно всички ще мислим заедно, ще чувстваме заедно.

 

Всъщност вече „човечеството” ще е ЕДНО СЪЩЕСТВО.

 

Би било рай, но не и човечество.

Каквото и да е не би било изградено от човеци, а от човекоподобни (в началото) клетки.

 

Нещо като кошер, но изградено на технологичен принцип това би било технологичен кошер.

 

По-кратко: огромен трансхуманен робот.

 

Имаме ли готовност да се превърнем в такъв?

 

Е, чипирането ще ни превърне.

 

Първо: местонахождението, то и сега не е трудно да бъде локализиран всеки от нас, но тогава – нЕма мърдане.

 

После: температура, кръвно налягане, процент мазнини, холестерол...хормонален баланс.

 

Преди да си разбрала или да си разбрал ще е ясно на когото трябва, че си готов или готова за чифтосване.

 

Ако гените ти стават, ако ли не, няма и да разбереш как си избрал точно онези лекарства, точно онези храни, точно онзи начин на живот, който те е отказал да си мислиш за потомство.

 

И тъй като живеем в пренаселен свят, по-вероятно е да попаднеш в тази категория.

 

Но ако все пак си от избраните: полът на бебето ще е определен още в утробата ти (утробата на партньорката ти) в зависимост какво е по-необходимо за човечеството да се роди.

 

Всичко това е лесно осъществимо.

Бариерата, която ни дели от него е етична.

 

И дори аз, който иначе съм привърженик на трансхуманизма, намирам, че засега тази бариера трябва да остане.

 

Защото е рано, не сме емоционално развити за такъв свят.

 

Налагането му е едно глобално изнасилване! На непълнолетно общество.