Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Казваше се Ана, но й се струваше, че не прилича на Ана. И предполагах, че освен майка й и баща й, счетоводителката от която получава заплатата си и аз, ни кой не знаеше, че е Ана, а не Анет както се представяше. Анет обаче наистина беше друга жена. С нейното лице и фигура, генетичен код и отпечатъци на пръсти и памет. Ана беше плахо дете, разпалено разказваше пикантни вицове и сама се изчервяваше на това което разказва. Обичаше пикниците и природата, говореше за врабчета и щурчета. И гласът й беше на щурче, а мисълта й прескачаше като скакалец. Напред назад, назад напред, във всички посоки и вероятности. И емоциите и бяха скакалци, при това много и се пилееха. Както ми се смееше, млъкваше и ставаше плашещо сериозна. Изричаше нещо не с времето и мястото си. Понякога дори се просълзяваше и казваше гневно: „Тя се забавлява. Не с теб. Със себе си…И с всичко останало. Теб обсебва, а ти обичаш свободата си.”