"Пътят на доктор Шенън" - Арчибалд Кронин

Може ли реализъм да носи усещането за красива, преизпълнена с оптимизъм приказка, с откровени послания, еднакво разбираеми за малки и големи, с ярко разграничено добро и зло - без загуба на психологизма или опростяване на образите - чувствена, изпълнена с копнежи, караща да мечтаем и много, много увлекателна?
Уверих се, че може.

Маргаритки в учреждението

Когато се ядосам пуша като мъж, като нервен мъж. От тези холерици които някога обичах, а сега не мога да понасям.
Изчаках малката да излезе от учрежденията. Казах й да се качва в колата, нищо повече. Нещо ме попита. Не го чух. 
Защо ли ми трябваше! Не заслужаваше жеста…
Гледа като заек. Ще ме изяде с въпроси. Е, ще й дам отговори. Много повече отколкото иска. Не ми е работа, но ще го сторя. Не искам, но се налага. 

Смокинке, моя

Общо взето нямаше за какво да си говорят, а понякога й се искаше. Много й се искаше. Но още отворила уста преди да е изрекла думата пламваше похотливият му поглед. Устните му още малко и да се разтопят и да потекат по брадичката му от сладострастие. Очите му – на сатир, безумие и греховни страсти, бяс и малоумие, пълна разюзданост. И един такъв – плешив, без врат, як, твърд от всякъде, релефен, приличаше на премигващ фалос. С мърдащи ушички и обица на едното…
„Ама аз исках просто да си поговорим…”-проплакваше понякога, понякога – не, но той никога не я чуваше.
-Смокинке, моя! – прошепваше сатаната. 

Жената - сянка

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Първо познах сянката й.
Случи се преди година и осем месеца. Вятърът свистеше, забиваше ледени капки в лицето ми. Свих се на автобусната спирка докато отмине или докато намеря достатъчно сили за да продължа към къщи. Не се чувствах добре, а в същото време не желаех да се прибера. Безпричинно. Битът ми с нищо не ме отблъскваше. Самотата си бях избрал сам. И с бившата ми се срещахме. Беше някак по-топла и по-добре ме разбираше. По цял ден бях и ангажиран и да се върна у дома ми беше като да започна да сънувам нещо приятно. Но тази вечер не исках. Безпричинно не исках, а времето беше отвратително. 

Виртуалният вампир

Малко оставаше и щях да изгубя очите си. 
Извърнах се в последният момент. 
Стана много бързо. 
Една капка изгори клепачите ми. 
Потръпвам още като чуя покрай мен да минава мотоциклет. 
Мислех за съвсем друго. Нямам общо с далаверите им. Изобщо не приличам на онзи човек който е трябвало да обезобразят. Хванаха хлапаците. 

Сладострастни харпии

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Казваше се Ана, но й се струваше, че не прилича на Ана. И предполагах, че освен майка й и баща й, счетоводителката от която получава заплатата си и аз, ни кой не знаеше, че е Ана, а не Анет както се представяше. Анет обаче наистина беше друга жена. С нейното лице и фигура, генетичен код и отпечатъци на пръсти и памет. Ана беше плахо дете, разпалено разказваше пикантни вицове и сама се изчервяваше на това което разказва. Обичаше пикниците и природата, говореше за врабчета и щурчета. И гласът й беше на щурче, а мисълта й прескачаше като скакалец. Напред назад, назад напред, във всички посоки и вероятности. И емоциите и бяха скакалци, при това много и се пилееха. Както ми се смееше, млъкваше и ставаше плашещо сериозна. Изричаше нещо не с времето и мястото си. Понякога дори се просълзяваше и казваше гневно: „Тя се забавлява. Не с теб. Със себе си…И с всичко останало. Теб обсебва, а ти обичаш свободата си.”

Не си ти!

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Имахме радостни и нерадостни моменти.
Тя си имаше компютър. Аз не разбирах поезията й, тя не обичаше да попълва кръстословици. 
Имахме един наш таен плаж недалеч от китно курортно селце. 
Имахме „нямане”. 
И разбрахме колко много имаме. Че не се разбираме винаги, беше доказателство, че се разбираме добре. 

"Мелниците на боговете" - Грег Айлс

Не е най-доброто отношение към книга, при това много добра книга сравняването й с друга, но неволно, не спирах да се сещам за "Мълчанието на агнетата" докато се наслаждавах на "Мелниците на боговете".
И в "Мелниците на боговете" както и в "Мълчанието на агнетата" имаме свръхинтелигентен злодей. И в двата случая става въпрос за една порочна интерпретация на Ницшианския

Голяма маймуна

Голяма маймуна, ама! Го-ля-ма…
И на маймуна приличаше, малко. Не, че се отвращавах от него, даже го обичах и нещо повече – винаги, по всяко време и независимо в какво настроение съм, адски ме възбуждаше. Слагала съм му рога, но то е защото е маймуна и при него еволюция няма.
Лъжеше на борсата и на карти. Лъжеше данъчни и клиенти. Лъжеше майка си и баща си.