Публикации

Показват се публикации от 2014

Позитивен човек

Аз съм благ човек. Благ и позитивен. В реалността си нямам много приятели, но не съм самотник. Имам си клиенти, ценят ме. Мисля даже ме надценяват. Някои ме обожават, зная. За туй и не съм потърсил близост с никого от тях. Не искам да развалям илюзията му, може би няма друга в живота. А клиентите са ми такива - много илюзии нямат. Трезви хора са, за туй и проспериращи. И твърде рядко щастливи. Не искам да развалям и илюзиите на тези от тях, които ме смятат за боклук, за скъпо платен боклук, а те с положителност са повече. Нека си ме мислят за такъв, нали пак до мен опират. Дали и себе си презират тогава? Защо ми е да зная. Те истински ми показват колко съм полезен. Не ме харесват, а не могат без услугите ми. Всъщност не харесват свой имагинерен образ, но по-добре за мен. Ценя преди всичко способностите си, не себе си. Не ми трябва клиент да знае какъв съм и какво съм, а да иска от мен това, което мога най-добре. Живея сам, съседите ме имат за скромен, но малко темерут. Минавам за чо

За всичко са виновни робовладелците

Помните - не помните, за всичко са виновни робовладелците. Преди векове те яхнаха измисления преход и станаха феодали, после - както им е на сгода; крупни магнати и водачи на пролетарски революции. Искат да забравим бича и веригите, ама можем ли? Хич не ги хвалете. И не ми казвайте, че и Езоп е бил роб, че и Спартак е бил роб, че всеки роб можел да изкупи свободата си и така - нататък. Не ми изтъквайте какви учени са имали. Архимедовци, галеновци, ако искате да знаете и техните крака са миришели. И да не си мислите, че ги е бивало в леглото. То без простанол (нямало е тогава, да знаете) рано им се е уголемила простатата, ставали са нощем по шестдесет и седем пъти за да уринират и не са можели да вдигнат самолета. И като споменах: самолет - даже самолети е нямало по онова време. Като са толкова големи учени, що не са направили един най-прост самолет? А ся, можем да сме прости, ама летим в небесата. И философите им не ми хвалете, я някой от тях сгазил лука - я го осъдили на смърт. Как

Бъг във времето

Изображение
Роман с оригинален сюжет. Действието се развива отзад напред, от бъдеще към минало. Причината е онова, което ще се случи, а следствието онова, което вече се е случило. Нестандартни фантастични елементи: кибер-пънк, фентъзи, алтернативна история, пътувания през времето и магически реализъм. Изтеглете оттук

Змейова орис

Изображение
Събитията предхождащи рождеството на ангела на разрушението - Далебор. Защо е било необходима гибелта над Печалните планини? Защо загиват толкова невинни хора? Какво се крие в кладенеца? Битки, магия, грехове от миналото и бъдеще в което всеки ще се бори за своята справедливост, семейство и право на живот. Дърветата ще са зверове. Чувството за дълг ще превърне от една чувствителна жена масов убиец. Суровата орис ще превърне от обикновени хора герои сражаващи се за своя Ням свят. Фентъзи - антиутопия в която ще има много фантастични елементи, които не се срещат никъде другаде.  Изтеглете книгата оттук

Ням свят: Далебор - синът на кладенеца

Изображение
"Далебор - синът на кладенеца" антиутопия и фентъзи наедно. И двата жанра са модни, но колко по-различно е от модното ще се увери всеки, който прочете книгата.  Изтегли оттук

Убийство в социалната мрежа

Изображение
Страстта във виртуалното пространство ще доведе до реални убийства.  Изтеглете оттук

Мадам Утопия

Изображение
Всъщност Мадам Утопия си е Мадам Антиутопия. Женственото начало, което технологията е превърнало в кумир и божество. Античните блянове ще престанат да бъдат мит и ще се превърнат в реалност, дори метафорите вече са материя, съвсем буквално части от нейната плът. Новела от седем части в която антиутопията е толкова, колкото поетичната проза. Освен "Мадам Утопия" в книгата са включени и двата триптиха: "Семейство Утопия" (хумористична антиутопия) и "Фабрика Утопия" - тук вече няма хумор, а предупреждение. И философско приключение. Изтеглете книгата оттук

Мадам Мистерия

Изображение
"Мадам Мистерия" - част от най-поетичната ми поредица от разкази: "Дъщерята на слънцето", колкото фентъзи, толкова и съвременна. И още няколко, по-закачливи разкази.  Изтеглете оттук

Мадам Еротика

Изображение
 Разкази за престъпления, много страст - една пречупена реалност през съзнанията на дръзки и греховни хора. Една измама в крупни размери ще се превърне в поезия за идола на Вечната женственост, която пред обожанието предпочита любов. Изтеглете оттук

Български кървав кючек

Изображение
  "Български кървав кючек" - един трилър вдъхновен от действителен случай, двойното убийство в Стежарово, но не съм се придържал до действителните събития, както примерно Труман Капоти в "Хладнокръвно", вместо това развих историята до евентуални събития, които се опасявам, че е възможно да се случат и почти се случиха години и нещо след написването й в Катуница. Нямал съм за цел да отчайвам и съзнателно съм усилил художествеността и екшъна за да се получи една увлекателна книга, която да не позволи да бъде оставена, а размислите, те идват по-късно.  изтеглете оттук

Танцувай, танцувай, танцувай - Харуки Мураками

Изображение
Танцувай, танцувай, танцувай - Харуки Мураками В началото бе приятната изненада. Не очаквах книгата да е продължение на "Преследване на дива овца". Веднага да си кажа обаче, че думичката "продължение" е с много уговорки. Това са две завършени отделни книги, а и доста различни една от друга. Харуки Мураками отприщва въображението кара те да си мислиш неща, които не си ги е и помислял, че ще си помислиш. В един момент ми се стори, че двете книги заедно са като най-новата история на България; в "Преследването на дива овца" ужаса примесен с ирония е отражение на тоталитаризъм, в "Танцувай, танцувай, танцувай" отново ужас примесен с ирония, но отражение на развит капитализъм (както го нарича и героя му), но какви асоциации ще пробудят магическите му разкази у отделния читател е непредвидимо. Защото възможностите са толкова, колкото пъти ще бъдат прочетени книгите му. Героите Човекът овца, безименния мъж на средна възраст: Аз - първо лице и Ки

Ням свят 2: Змейова орис - краят на печалта и Бъг във времето

Изображение
Един микс от всички фантастични поджанрове (без космическа фантастика) антиутопия, при това не една, а три антиутопии, киберпънк и магически реализъм, пътуване във времето и мистика, парадокси и абсурди. Един пътник във времето, един вечен бунтар и неудачник. Един малко странен герой, който би предпочел всичко друго, освен да живее героично и хилядолетия наред се чуди кой му е крив, че все не успява да седне кротко на задните си части. Един влюбен в книгите поет, който не пише поезия, който за разлика от всички останали герои в приключенските четива и филми не се бори за оцеляване, а обратното - за покой, но това може да се окаже далеч по-трудно приключение. Или... Бъг във времето   В тази книга не съм вписал официални благодарности, а ги дължа, доста от тях на хора от блога, които ми бяха вдъхновение и прототип на главния герой. С твърдоглавието си, с което винаги заставаха на страната на неоправдания, защитаваха правото му, а с него и своето - правото на чувството за справедлив

За Бъг във времето

Изображение
Той не умираше. Просто времето го поглъщаше. Поглъщаше го като блато все по-дълбоко в човешкото минало, което за него бе едно безкрайно настояще. Убиваха го. Губеше личност не и памет. Неговите спомени бяха бъдещето на останалите. Не можеше с никого да ги сподели, защото да му повярват – означаваше да изгубят мечтите си. Без надежди пътуваше назад към първобитното, крепен единствено от любопитството да види онова, което знаеше какво е, но все пак с очите си да се увери, че е същото. Цивилизацията пред него рухваше, подмладяваше се, ставаше по-дръзка, по-порочна, по-сурова и искрена, а той искаше да забравя, да може да се помири със спомените от своето минало, което за другите тепърва ще настъпи. Премиера 14.09.2014  тук    

За Змейова орис - краят на печалта

Изображение
  Тази приказка е написана с кръв, много преди да ги има ръцете ми, които отново да я напишат с букви. Помнят я хилядолетните канари и гори, бойните полета и хуму са от пепел на опожарени при набези села. И в нея ще се случи това, което откак има човек се е случвало и ще се случва докато има човечество. Доведени до безизходица кротки хора ще се превърнат в бойци, мнозина ще умрат за да защитят достойнството и свободата. Момиче от народа ще зазида тяло за да отдаде душа на държава. Ще обикне разбира се, макар да няма право да обича, а чувството й за дълг ще я принуди да служи и на онези, които са погубили любовта й, а после пак то, ще я превърне в масов убиец. Магиите в тази приказка са реални, живеем с тях и чрез тях - това са страсти, това са ирационалните ни помисли. Това е по-голямото съзнание от Его - то ни с което вечно сме в двубой. Това е любовта ни и стремежа за превъзмогване на всяка слабост; магията на сатира - музиката и магията на боеца Дурмудук у всекиго - волята ни. Т

Антиутопично за антиутопията

Изображение
Голямата ирония в антиутопията е, че в последните десетилетия се превърна в част от осмиваната и осъждана от нея индустрия. Дръзкият пророк с рязък глас и кошмарен образ, който с остър нокът сочеше и крещеше: "Чуйте вика на викащия в пустинята...Не, на матрицата" вече е в матрицата. При това се вписва в нея много добре. Преди десетилетия, най-добрите образци на жанра "Прекрасният нов свят" и "451 по Фаренхайт" примерно осъждаха лекомислието в масовата култура. Прекомерният адреналин, прекомерния ефект и екшън за сметка на съдържанието, но времената се менят, нравите също. Тази част от предсказанията на Хъксли и Бредбъри е отдавна факт, а техните наследници - за добро и зло - работят за духа на развлекателния бизнес. И се справят добре. Дори ядрената война създава настроение на празничен фойерверг: А тоталитаризма е разглеждан като изпята песен. Алегория на нещо, което се е случило в миналото, което би могло да се сбъдне само, ако бащите ни и

За фалшификацията на историята и Бъг във времето

Изображение
Представи си, че това е историята: Всяка песъчинка е дума и идея, а ти я държиш в ръцете си. И можеш да я контролираш. Защото ти решаваш кое ще се пише и кое не, кое ще се знае и кое ще се забрави, кое ще бъде осъдено като лъжа и коя лъжа ще бъде приета за истина. Представи си, че стъклото се троши в ръцете ти и ги нарязва.И кръвта ти се слива с песъчинките. Ставаш част от миналото, което изтича от счупения часовник на настоящето. И трябва да събереш парчетата, а в тях пясъка. Но за да фалшифицираш историята трябва повторно да я изживееш. миг по миг: песъчинка по песъчинка: капка по капка кръв: И не се питай Ecce Homo, защото човека си ти. Наследникът на всичко изживяно и изстрадано от другите, които са били като теб, а ти ще бъдеш като тях. Не можеш да отречеш, което е било, защото ти си доказателство, за всичко което се е случило: Ако си способен да изстрадаш изстраданото, тогава можеш да фалшифицираш успешно история. Това по повод скандалния уче

Очаквайте

Изображение

Близнашки да не ме праща на фронта

Ако не ни вземаха за мезе, това щеше да е сериозен дипломатичен скандал. И дори радостния факт, че ни подмина такъв, не е причина за гордост: обратното е. Кой е този, който пък има право да обявява война? А какво е това: „България е в информационна война с Русия”. Война – на подобно ниво думичката не може да бъде метафора. И независимо колко добре познаваш езика, какво е отношението ти към него, ясно е, че използваш ли я: войната означава имено: война. И не става въпрос за война между интернет – тролите Шльоко и Пльоко, не става въпрос за война между комшиите Грую и Пую, нито за войната на фамилиите на Тиквоча и Бърканицата, а за война на две държави. Доста сериозно звучи за всеки зрял човек, незасегнат от някаква форма на инфантилизъм. Но има и нещо по-сериозно: това нагло изявление не обяви война само срещу друга държава, а и срещу своите граждани. Защото какво излиза по него? Че всеки който си има по-различно мнение от „вярното” т.е. вдигнатия юмрук срещу Русия е воюва на страната

За Далибор и Далебор

1. Днес научих за рицаря ДалИбор. Имало е такава историческа личност, а в центъра на Прага се намира кулата Далиборка, в която е бил затворен. Легендата гласи, че докато е чакал в нея екзекуцията си се е помолил за цигулка, тъй се е научил да свири за нея, че затрогнатите граждани се събирали около кулата да го слушат. Човешкото въображение е безгранично, а моето си го бива и все пак не съм в състояние да си представя що за чудо е била тази мелодия. Желанието за живота. Бягство от мисълта, че всичко свършва, че ще угасне дори малкото светлина, която мъждука в тъмницата. Вероятно и бягство от угризенията. Заключената същност във войника - артиста, който най-после намира свобода, едва когато войника е в плен. Заключено тяло - отключен дух. Опиянение от красотата, която се излива от ръцете, които преди това само са убивали. Предположения, предположения, предположения, но едно е ясно, ако музиката не е била красива, много красива - магическа, бързо би отегчила човек в положението му. Б

За Матрикант, втора книга

Изображение
Време беше! Учудващо е как в толкова малки книги Александър Белтов, може да съчетае толкова много. Киберпънк и екшън, размисли за миналото, настоящето, бъдещето, технически описания на авангардни технологии и една главозамайваща динамика. Още с първата книга беше така, но остана намека за обещанието, за история извън историята, за завършеност извън рамката на завършеността на първа книга "Матрикант", а с втората обещанието не само е изпълнено, а е и преизпълнено. Втората книга е в същия дух, но и много по-завладяваща. Сам авторът определя книгата си като киберпънк и е киберпънк, но има и друго, друго което не може да бъде жанрово обособено, то е характера на автора - любопитен и разсъждаващ. Излизащ извън условното време в което се развива действието. Античните наименования, в една приличаща по-скоро на съвременна София, но с изострени до край процеси на разруха, довели до логичния финал - не само рухващ свят, а рухващ морал, дехуманизация, връщаща човек към първобитния м

Игра с времето

Юли е, здрачава се. На беседката в двора съм. Хладът пълзи като милувки по тялото. Нощниците и на трите са прозрачни. Зърната им прозират. Едната чурулика. Другата говори глупости, третата мълчи, тя все мълчи. Аз също. Колегата развива теорията си за антигравитацията. Опитват се да го слушат. Не го разбират, но са заблудени, че го разбират. Той също не се разбира. Някъде в сянката наблизо някой моли за цигара, ридае. Ридание се слуша и зад решетките на остро, мъжко отделение. От женско пак долитат песни. Вечер е така. Много се пее. Мълчаливата нимфа е много хубава. За пръв път е пусната навън. Не съм я виждал, а от седмица съм на свободен режим. Иска ми се да я заговоря. Струва ми се, че трепери. Мога да я прегърна. Сигурно ще

Книжен плъшок

Точно в пет и тридесет, сутринта, си имам лапички. Малки, сиви, бият клавишите по-добре от пръсти. Космати са и знаят какво правят, забавляват се. Създават ме. Творят човешкият ми образ. Не се ли справят, ще си остана завинаги в недоизказаното. Под водопада на думите и над лавата им, обгърнат в пушека и парата им. Умопомрачено, беззащитно същество, нямащо разума на човек и инстинкта  на животното. Някъде към осем, обикновено още без десет, но понякога и без една, без две минути, вече съм себе си. 

Очите ми - руси, ноктите - кървави

Събуждам се. Клъц. Няма го съня. И него го няма. Присъни ми се. Струва ми се, че сега сънувам. Заедно сме от шестнадесетгодишни. Сърцето ще му изтръгна! Седем часа е, без десет минути. Вече е светло. Ама, че започва пролетта. Дъщерите ще ме утешават. Мамка им! Те обичаха повече него от мен, но с мен сега ще са солидарни. Сърцето му ще изтръгна! Няма да се върне, ясно е. До сутринта не се е бавил никога. Закъсняваше. От месеци закъсняваше. Последните седмици ми призна. Защо ли изобщо го казваше. Беше пропит цял с парфюма й.

Ореол

Мъжът ми си купи ореол. Ореолът е допълнителна памет в която са заложени милиарди усещания на благи и добродушни хора, морални и светли личности, живеещи сега или поминали са в близките сто и петдесет години. Аксесоарът напоследък стана модерен, днес се държи на добрите нрави. Преди около четиридесет години технологичното нововъведение, все още експериментално, се е прилагало като особено тежко наказание, за изключително тежки и общественоопасни престъпления, срещу които адвокатите са водили люти войни, а самите престъпници са предпочитали доживотен затвор вместо това чудо около главата си. Има останала една крилата фраза от онези времена:

Търговски център

Загубих се между етажите на търговският център. Дъщеря ми искаше да си купи сребърен поднос, зет ми арбалет, по някоя друга дрешка желаеха и двамата да си изберат, за някаква техника оглеждаха също.  Внукът ми търсеше подходящи обици, внучката футболна топка за да си играе с момичетата от махалата. Моята старица нещо което щяло да ме замести. Не запомних как го нарече. Тя гледа телевизия из късните часове, аз си предпочитам ракийка – две и да заспя. Говореше и за някакъв

Не убивай!

Нашият град, всъщност е един отделен свят. Свободен си да отидеш в Големия, но не и приспособен да живееш в него, а и кой би напуснал земния рай за да отиде в ада на илюзиите. Илюзиите са нашите крепостни стени. Създадени от милиардното множество, живущо извън териториите ни, те му пречат да ни види, но ние го виждаме през тях. Близо милион жители сме. Почти колкото света стара е историята ни. Имаме същата анатомия като останалите. Расата ни не е четвърта, но сме различни. Имаме си своите странности. Външен не би ги разбрал, не би ги забелязал. Илюзиите му, правят тъй, че да му изглеждаме призрачни. Почти въображаеми.

Вече те видях

Малко след последният официален квартал на града, недалеч от индустриалната зона, бяха бараките. Последното прибежище на изгубили домове, работа или семейство, или някоя от комбинацията между тези три неща или трите заедно, или заедно с тях и здравето си. Случайно загазили или просто неудачници. Хора родени за да бъдат мачкани или хора – умствено изостанали. Хора твърде свети или твърде зли, което си е все едно. От малцинствата или не. Твърде възрастни и съвсем млади. Тук се говореше само вавилонски, когато в единият край на гетото се скараха, разбираха за какво става въпрос на другият. Веселба и упадък. Вонеше на вкиснати бабини панделки и всякакви други радости. Гърмеше най-отвратителна музика, прекарах там възрастта от десетата си до петнадесетата година. Най-щастливият период от живота ми.

Увехнали пламъци

Пишеше й всеки ден писма.  Не ги изпращаше. Тя се смееше пред прозореца му, кършеше кръст на бистрото. Ухаеше зад него на опашката в хипермаркета. Разминаваха се между етажите и си кимаха. Имаше приятелка в блока в който живееше той. Очите й сиви, изразът й любопитен. Гръмогласно се смееше. Ходеше с протъркани джинси. Имаше си приятел, после друг. Той също имаше една после друга. Преди четири години пиха на една маса по чашка. Много не си казаха. Петнадесет години беше по-млада от него. Израсна пред очите му. Живееха в един квартал, през две улици. Виждаше я да лудува и крещи с приятели и приятелки. После изведнъж сякаш, за месеци от хлапе стана жена.

Рай или ад?

Искам да е зла и да има брадавица на носа. Устните да й са тънки и да тежи сто и дванадесет килограма, да се поти и да е досадна. Да не ме обича и да ми изневерява. С всеки срещнат. И не само да ми изневерява, а да се хвали и да ми се подиграва. Да готви отвратително. Изобщо да не готви. Да ме принуждава, аз, да готвя и никога да не харесва яденето. Да пие като каруцар и да псува като каруцар. Да е социално зло и съседите да плашат с нея децата си. По телефонът да й звънят от затвора. Да има четири деца из света. Всички метнали се на нея и да

Погрешна настройка

Погрешна настройка. Вярвах и толкова съм глупав, че все още мъничко вярвам, че в изкуството човек може да открие свобода или най-малко красота, че то е съзидание, а не производство на продукти за консумация (преминали през задължителна стандартизация), че в него можеш да откриеш онзи дух и онази реалност, която се губи в обективната, че вдъхновението, ако не прави задължително хората по-човечни или по-добри, то поне им пречи да бъдат нищожни, че жалкото поведение на тълпата стига до там, където започва творческото вдъхновение. Вярвах и толкова съм глупав, че все още мъничко вярвам, че завистта и користта, могат да дадат плодове другаде. Че достатъчно съм слушал назидателни приказки на изкуфели тоталитарни "културни дейци", чиито имена днес никой не помни, за да ми се налага да слушам подобни приказки от вчерашни пикльовци. Вярвах и толкова съм глупав, че все още малко вярвам, че с лакти, нокти и зъби можеш да се пребориш за всичко друго, но не и за това, което би трябвало да

За новата книга на Иван Богданов

Изображение
За Три ДНИ Три пъти прочетох книгата.  С част от текста бях предварително запознат, което ми помогна за по-лекия прочит, а и с тази книга Иван Богданов показва на практика как се пише така, че да не се натоварва читателя, той да чете без излишни усилия и да приеме по възможно най-лесния начин от ценния по-ценен текст.  . Въпреки тази привидна лекота обаче с прочита й трябва да се внимава, много да се внимава, защото наученото читателят ЩЕ използва В Живота Си И може Да реши съдбата МУ Трябва ВРЕМЕ, за да се възприеме цялата й същност, да се осмисли - емоционално, но и хладнокръвно, най-вече хладнокръвно. Необходимо е читателят, който в живота си е и автор, да си направи равносметка, а от прочетеното ще разбере каква. Част от пасажите заучих наизуст. Но достатъчно ли ми е това? Не.Защото пътят на книгата е и мой път. Към тази книга ще се връщам цял живот, докато поне духът ми ходи изправен, докато ръцете ми пишат, докато съпреживявам литературно живота си и докато търся на литературат

Жената - кактус

Да имаше травма от детството – нямаше. Нито подрастваща беше понесла обида от мъж. Просто й се харесваше тази роля. Защо? Забавляваше я. Чувстваше нощем, че и никнат бодли, галеше ги. Възбуждаше я, но леко, по-скоро повърхността на мисълта й настръхваше, отколкото кожата. Дъхът й се овлажняваше, но не тялото. Като пред буря, чуваше вълнолом, някъде близо, някъде вътре в себе си. Наоколо беше суша и зной, тя имаше живителната глътка, заключена, съхранена, за някого и никого. Толкова приятна, толкова наркотична. Унасяше се, опиваше се от своето ухание. Избликваше смях от дълбините й. Смееше се и се къпеше в смеха си.И й беше неземно, ненормално и приятно. Божествено, екзалтирано. Самотно, но самотата не приличаше на самота, а подялба на тяло с всемирното.

Дърт циганин

Умрял е през нощта. В ареста. Сърдечен пристъп, не можело е да бъде предвиден. Разстрои ме. Оставаше ми месец до пенсията. Прокоба ми се стори, старият циганин изглеждаше жизнен. Дори се шегуваше, мъдруваше на глас. Симпатичен човек. И той с половин ухо като мен. Питам го как се е случило. Казва, че е младежка история. Буйни години, ножове. Детска му работа. Глупаво било. Заради жена, разбира се. Малко го било срам, малко се гордеел с този белег. Който не се срамувал от нещо в младостта си, няма защо да се гордее, че е остарял. Усмихна ме, мъдро беше. Разказах му историята и за моето ухо. Кимна няколко пъти с глава. Каза ми, че и моята не е лесна. Престъпник, но симпатичен човек. Помислих си, че няма цигари. Поднесох под носа му пакета. Напрани отрицателен жест. Отказал ги бил, съжалих, че аз не мога да ги откажа, той ми рече:

Как я караш?

Е, тази среща не трябваше да става. Откъде пък кокошката му с кокошка се взе тук! Забърбори както някога. Няма пауза, хиляди излишни думи, хвалби, жестикулации, веждите й, по – мъкнати от преди, очите й по-хитри, миглите й съвсем на нищо не приличат, качила е тридесет килограма, но се чувства още по-хубава. Сияе, говори за филми, за деца, за приказки от хиляда и една нощ, крем карамел, пушена сьомга, някакви колежи из Европа, стойки от кама – сутра, как било обзаведено жилището й в провинцията, оборота от фирмата й за булчини рокли, разни тъпотии за обобщение. Припомня си колко ме обичала. Какви приятелки сме били двенките, как такова, тя не искала, ама тогава, защото той, не знам си какво още, колко изпили, какво не

Утрин с отражението

Стоя си пред огледалото и чак не мога да се гледам, толкова щастлив изглеждам. Ненормално е. Чак противно, ама си е хубаво. Толкова съм щастлив, че ми иде да заплача от тъга, че не мога да задържа това състояние, че то ще е кратко, че ще прилича на сън. Дали да не се самоубия, за да не си спомням след време колко щастлив съм бил някога. Не, ще изтичам както съм гол на улицата. Ще пляскам в локвите, даже ще се въргалям и ще крещя, че съм щастлив, много, много щастлив. Докато ме приберат в лудницата. И бъде издаден официален документ, че съм изживял това щастие. Документ с изписана върху него диагноза. Някаква лудост. А само аз ще знам, че лудостта е от щастие. Така изглеждам, че чак не е човешко. Иде ми да се снимам. Да си открадна отражението, но защо да го правя, такова си е и моето изражение. Кривя се като маймуна. Приличам на седем годишен. Седем годишен с черти на двадесет годишен. Сияя. Сигурно отделям радиоактивност. Мога и да експлодирам, а се усмихвам ли, усмихвам. Плувам във в

Клоунът

През целият път се кикотеше. Знаеше, защо се качва в тази кола къде го водим, но се кикотеше. Колегата, изръмжа му, а той леко като, че ли се постресна и пак продължи да се кикоти. Да беше истерия, не беше. Кикотенето му си беше кикотене, преминаваше от весело в закачливо, в иронично, в надменно, за кратко наистина в ненормален пристъп, но се овладяваше и придобиваше характер, различни характери. Приглуши ми ушите. Пуснах музика. Напомних му, че е сгазил лука, че е прекалил, че това е краят му. Не го правя. Аз съм убиец, не съм изверг. Исках само да престане да се кикоти. Казах му, че е осъден на смърт, за да е по-потискащо, а той като, че ли стана още по-весел. Клоун си беше, истински професионалист. Добър, грабваше душата на хората, а когато от сцената вече не е можел да получава необходимата му изява, опитал се да превърне живота си в сцена. Печелил с играта си опасни приятели, шегувал се с тях, а това са хора които не обичат да се шегуват с тях. Общо взето имат чувство за хумор, но

Факирът и жената - змия

Момиче като момиче. Стройно, красиво, божествено и пренебрегнато. С големи помръкнали очи и пепеляви къдрици. Тъжно се носи в най-сенчестата част от площада, до сградите които подлежат на реставрация и край тях да се върви е риск който сам минувача е поел, защото има предупреждения. С огромни букви и удивителни, ленти, мрежи и паравани, но тя не е забелязала нищо, защото е пренебрегната и тъжна. Свит на ъгъла на пряката, мъничка и никаква, с няколко витрини с оскъдна стока, разбити бордюри, петно от кръв на тротоара, а то е от коляното на един велосипедист, не пострадал сериозно, но допринесъл за декора, между един пълен контейнер и едно обърнато кошче, стои един факир и свири на змиите си.

Вятър и мъгла

-Хората не са лоши? -Не съм си го и помислял. -Тогава защо търсиш доброто? -Не го търся. -Търсиш го. -Откъде ти хрумна? -Имаш печален вид. -Така ли? -Направо скапан. -Не съм се обръснал днес. -И това, но не само това. Раменете. -Не са ми свити. -Така ти се струва. Но остави. Не искам да критикувам. Просто не критикувай и ти. -Не критикувам никого. -Личи си, че не можеш да се справяш. -Зависи в какво. -В най-общото и основното, в живота. Луташ се, несигурен си, неспокоен. Липсва ти увереност. Запечатал си се, не показваш себе си. Необщителен си и пасивен. -Възможно е. -Точно така е. Пропилял си много възможности, но

Красотата ще спаси...

Да проследим последните му часове, макар едва ли това е възможно, но изглежда и невъзможно след дългите му издирвания трупът му да не бъде открит, ако е мъртъв, а ако е жив да не се обади, да не завърти един телефон на майка си и да извести, че за онзи ден и час в който ще настъпи смъртта му, все още никой освен Господ, не знае. Обичаше библейските алюзии и знам, че би се изразил така, познавам го много добре, почти колкото себе си. В някои отношения дори по-добре, както и той познаваше в някой отношения мен по-добре отколкото себе си. Предположението, че е жив и се крие съвсем изглежда неправдоподобно, ако добавим факта, че беше маниак на литературни сайтове, публикуваше почти ежедневно в Буквите, Бунтарите и блога си, а стила му бавно придобиваше острият му профил, леко превитият

Неплатен

Неплатен отпуск. Безсрочен. До обаждане. До потърсване. Не беше съкратен. Нито уволнен. Нито унизен или наранен. Просто трябваше така. Нямаше пазар. Временно явление. Лош момент и нищо повече. Само лош момент. В този сектор нямаше работата да спре. Невъзможно. Търсене имаше. Предлагане, също, но търсене повече. Само застой. И без друго беше уморен. Дойде му добре. Няма причини за тревоги. Никакви. Дори за радост има повод. Малко ще погледне и на себе си. Ще излезе в тези часове в които не е излизал никога. Когато улиците са по-пусти, по-тихи. Когато може да си купи вестник и да го чете сам самичък в

Руини

Викаше дълго за помощ. Кварталът населен. Някои кръчми още не бяха затворили. Работеше и интернет клуба и казиното отсреща. Много прозорци светеха. Зад други светлините току-що угаснаха. Видя кола да спира и от нея да слизат съпруг и съпруга. Да влизат във входа. Видя на една тераса жена да простира. От един прозорец излетя фас и падна на метри пред нея. Крещеше, а той я гонеше. Не беше нормален, личеше. Обърна се веднъж рязко, тръгна срещу него, мина му отляво, на сантиметри и това, че го изненада й спечели малко от изгубената преди това преднина. Уморяваше се вече, бягаше без обувки, краката й разранени. Хвърли ги още в началото. Успя да ги изхлузи бързи. Не можеше да бяга с токчета. Той пък й разкъса ръкава до рамото. Закачи я с нещо метално, изглежда пръстен. Кървеше леко кожата й.

Одисеята на едно откачено копеле - откъс

"Отворът в челото" Ако знаеше какво сънува? Като се събуди, ще го попитам помни ли. Първо си помислих, че сънувам аз. Щипнах се даже. Но не, не сънувах. За жалост не, иначе можеше да се пробудя в утрин преди година, две, три. Нямаше да ми е никак зле. Даже бих се постарал да оправя някоя друга грешка, а други бих повторил съзнателно, потретил даже, ако имах възможност. Тъжно ми е за туй онуй, смея си се сам, че е безсмислено, а сънуването на този тип е истински шедьовър. В началото изглеждаше, че лицето му излиза от рамките си. Изменя се. Размива се. Изписаното отегчение става шеговито, после мъдро, после много по-шеговито. Челото му се набръчка. Деформира се между очите. Образува се въртеж, кожата започна да

Съблечи се

Публикувай by Между еротичната фантазия и психологичната фантастика .

За колажи, роли и Ням свят

Публикувай by Ням свят .

Из Змейова орис (хорър - фентъзи откъс)

Публикувай by Ням свят .

Народа на мурите

Публикувай by Cefules - магията и силата на Словото .

Венда Котката, откъс от Далебор - синът на кладенеца

Публикувай by Ням свят .

Из Змейова орис - втора книга от Ням свят

Публикувай by Ням свят .

Из Змейова орис - Ням свят - втора книга

Изображение
В тези най-печални години за селото, то изживяваше и най-голямото си щастие от много поколения насам. В миговете на най-голямата си слабост, то прояви най-силния си дух. То бе Змейовото дърво, което Разумния се мъчеше да отсече, но колкото и хилаво дърво да изглеждаше, оцеляваше. Един на друг си даваха кураж. Всеки го губеше, но всеки криеше доколкото е способен, че го е изгубил и показваше кураж, дори когато няма, а с тази си лъжа, караше които имат да го проявят. Първи брадвата на Разумния грабна Оловния поглед. Макар и едната му ръка бе слабо подвижна сечеше дърва близо два месеца. Той отсече и дървото с най-голям диаметър. Такова каквото ни Разумния, ни Сърцатия бяха успявали да отсекат. Минути след като Змейово дърво бъде отсечено пъна му се вкаменява и остава като паметник за вечни времена, за да виждат внуци и правнуци какви дървета някога са се отсичали. За да е ясно на наследниците кога е отсечено дървото, пъна продължава да расте на височина, става каменен стъл

Княгините и змейовите щерки

Изображение
Началото на «Ням свят — 2. Змейова орис» (кратък откъс) Февраль 24, 2014     диаболо и приказна фантастика ,  ням свят ,  фантастика ,  фентъзи     0 0 digg 0   Email Share Share on Tumblr 0 in Share Княгините и Змейовите щерки 1. Ние сме тринадесет заключени желания. Всяка на различна възраст. Всяка имала собствено име преди да навърши шест. Всяка имала глас преди да бъде нарочена за Княгиня. Всяка имала плътта си преди да бъде разменена за най-висшата власт, която земен човек може да има. Ние имаме двадесет и шест невиждащи очи. Ние имаме двадесет и шест ръце, по-скъпи от всичкото злато и живота на десетки хиляди. Ние имаме тринадесет сърца, които бият, а нямат правото да обичат. Нито да мразят. Всички сме родени със сребристи коси, което е било първия знак, че ще бъдем избрани. Всички сме изгубили до петата си година зрение, а това се е случвало във фаталната нощ, в която дълбока възраст е притискала с костелива длан