За Бъг във времето

Той не умираше. Просто времето го поглъщаше.

Поглъщаше го като блато все по-дълбоко в човешкото минало, което за него бе едно безкрайно настояще.

Убиваха го. Губеше личност не и памет.

Неговите спомени бяха бъдещето на останалите. Не можеше с никого да ги сподели, защото да му повярват – означаваше да изгубят мечтите си.

Без надежди пътуваше назад към първобитното, крепен единствено от любопитството да види онова, което знаеше какво е, но все пак с очите си да се увери, че е същото.

Цивилизацията пред него рухваше, подмладяваше се, ставаше по-дръзка, по-порочна, по-сурова и искрена, а той искаше да забравя, да може да се помири със спомените от своето минало, което за другите тепърва ще настъпи.

Премиера 14.09.2014 тук  

За Змейова орис - краят на печалта

 Тази приказка е написана с кръв, много преди да ги има ръцете ми, които отново да я напишат с букви. Помнят я хилядолетните канари и гори, бойните полета и хумуса от пепел на опожарени при набези села. И в нея ще се случи това, което откак има човек се е случвало и ще се случва докато има човечество. Доведени до безизходица кротки хора ще се превърнат в бойци, мнозина ще умрат за да защитят достойнството и свободата. Момиче от народа ще зазида тяло за да отдаде душа на държава. Ще обикне разбира се, макар да няма право да обича, а чувството й за дълг ще я принуди да служи и на онези, които са погубили любовта й, а после пак то, ще я превърне в масов убиец. Магиите в тази приказка са реални, живеем с тях и чрез тях - това са страсти, това са ирационалните ни помисли. Това е по-голямото съзнание от Его - то ни с което вечно сме в двубой. Това е любовта ни и стремежа за превъзмогване на всяка слабост; магията на сатира - музиката и магията на боеца Дурмудук у всекиго - волята ни. Тази приказка е вечна. Тази приказка е особено актуална сега в България. Защото всеки държи брадвата си - готов да влезе в решителна битка със своята ЗМЕЙОВА ОРИС!


Премиера на 14.09. 2014 тук

Антиутопично за антиутопията

Голямата ирония в антиутопията е, че в последните десетилетия се превърна в част от осмиваната и осъждана от нея индустрия. Дръзкият пророк с рязък глас и кошмарен образ, който с остър нокът сочеше и крещеше: "Чуйте вика на викащия в пустинята...Не, на матрицата" вече е в матрицата. При това се вписва в нея много добре.

Преди десетилетия, най-добрите образци на жанра "Прекрасният нов свят" и "451 по Фаренхайт" примерно осъждаха лекомислието в масовата култура. Прекомерният адреналин, прекомерния ефект и екшън за сметка на съдържанието, но времената се менят, нравите също. Тази част от предсказанията на Хъксли и Бредбъри е отдавна факт, а техните наследници - за добро и зло - работят за духа на развлекателния бизнес. И се справят добре. Дори ядрената война създава настроение на празничен фойерверг:

А тоталитаризма е разглеждан като изпята песен. Алегория на нещо, което се е случило в миналото, което би могло да се сбъдне само, ако бащите ни и дядовците ни бяха неразумни, ако преди нас, някой друг не бе взел по-правилното решение, ако не бяхме помъдрели вече толкова, че имаме правото да бъдем лекомислени. А и задължението, защото прекаленото мислене води до негативизъм, а негативизма създава това:

Рядко вече се описват предстоящи заплахи или заплахи, които не са описани, по нов начин. И това не е защото не си ги помисляме, не защото не витаят в кошмара ни, не защото вече няма истински автори на антиутопия, а защото нещо толкова ново не би било индустриално приемливо. Жанрът на вопъла за свобода е вече надзирател. Антиутопията е масово производство, поточна линия с точни, добре съобразени с масовия потребител стандарти. Успехът и зависи от корпоративната мощ на производителите, не от творчески озарения или философски дълбини. Тоест в големите си мащаби днес антиутопията е по-коректно да се нарече анти-антиутопия. Жанр - пазител на един карнавален тоталитаризъм. Визуално различен, но духовен не твърде много от познатите ни форми от миналото.

И понеже е строго стандартизиран продукт, собственост на корпоративни кръгове, вложили огромни средства и човешки ресурс в производството му - с осигурени пазари за това производство изглежда безсмислено и дори престъпна "гаражна" фалшификация обикновен самотник, без работно място в тази индустрия да пише антиутопия.

Изглежда безсмислено, дори престъпно, но пък е интересно. Живеейки в реална антиутопия със замъглени сетива от дима от фабриките на илюзиите - да съзреш истинските й черти.

По-голямо предизвикателство за антиутопията, всъщност до сега е нямало.

И това вдъхновява.