16 Студен 2015

16 Студен 2015

Господ ми е дал дарбата на разказвач и сладкодумието, но имаме негласна уговорка да я развия, да давам най-доброто от себе си, за да има от тази дарба някакъв смисъл. Не го ли сторя, знам, че някога ще понеса отговорност за ленността и малодушието си, ще отвърне лице от мен и ще ида в ада, а положа ли усилията, които се изискват от мен - надявам се греховете ми (никак не са малко) да бъдат опростени. За това и като ме боли глава пиша, и като ми се спи, и като съм гладен - не защото нямам с какво да се храня, а защото не бива да прекъсвам мисълтта си - пиша. Пиша и като мога някъде да се повеселя, пиша и когато мога да се насладя по друг, по-лесен начин на думите: да почета по-добри и от мен - не, че не го правя, трябва да се уча, а и то е част, много важна част от развитието ми - но понякога се лишавам и от това. И не говоря за писане на статуси, като този. Те са между другото, за да изчистя някоя друга емоция, пък и човек съм - социално животно, имам нужда от контакти, а и да си призная, някои от вас обичам, макар да не ви познавам. Някои, които познавам ми липсват, макар, ако е възможно да се видим, а трябва да пиша, ще отклоня срещата. Защото не искам да ида в ада. Но има нещо, което желая по-малко и от отиването в ада, то е - да бъда неблагодарен. Неблагодарността не е само забиването на нож в гърба, лоши думи към онзи на когото дължиш или нелоялност. Неблагодарност е и когато ти е дадено нещо добро, а ти не направиш от него още по-добро. Или пък не го опазиш. В този ред от мисли - неблагодарни сме към любимата или любимия, когато тя или той ни дават толкова щастие, а страдаме по някакви си други причини. Това е трудно да се избегне, случва се и при най-добрите двойки, но пък нали за това е любов, че да прощава. До един момент е способна, но прекали ли се, по-добре да не прости, че в такъв случай, вместо един страдат двама. Но за друго говорих - какво ме амбицира, какво ме мотивира, какво ме държи и крепи, за да правя това, което правя. Почти е излишно да го пиша, който ме познава - малко или много - не е необходимо дори на живо, а просто, ако достатъчно ме е чел, знае това.

По-важното е друго: не съм осъзнавал една друга своя отговорност и съм се държал много, много неблагодарно.
Към родината си. Към България. Защото, ако ми е дал нещо Господ, той ми го е дал с българския език. На него съм чел, на него пиша. На него общувам, на него мисля. На него сънувам и в неговите понятия разпознавам формите. На него чувствам, на него се изливам и се освобождавам от своите демони.
В училище четях повече странична литература, всъщност - почти не четях друго освен странична литература. Не, че съжалявам - големи пътешествия из света, из космоса, из народи и земи, които нямаше как да посетя, но напоследък ми чернее от болка.
Свръхсетивен съм, чувствам я като физическа. Чувствам как една лепкава, много груба, много гнусна ръка е хванала духовния корен на живота ни и се опитва да го изтръгне.
Не съм от вчера, помня всички глупости на тъй наречената демокрация, която пак ще кажа, по-скоро е хибрид между клептокрация и охлокрация, на много посегателства над историята и класическата българска литература станах свидетел, но този път открих вина и в себе си, че имам много пропуски, че съм се пилял натам-насам, че - да - научил съм немалко неща, но не съм намерил време за да бъда малко по-вещ в българщината.

В знак на протест обявих, че една година ще чета САМО български книги, но протеста е и към самия мен, към моята неблагодарност спрямо най-светлото и топлото - родината, нейните духовни чада и моите духовни родители.

Ще направя всичко възможно да изкупя грешката си! Щастлив съм, защото осъзнах нещо съществено, което съм пропускал в живота си.

Ромфея - вече е факт и отпътува към десетки книжарници в страната

Любовта е вдъхновение. Творческо вдъхновение, с което твориш от възлюбената/възлюбения; твореш от себе си; твориш от света; от реалността; твориш новите фантазии, а сетивата се разтварят към нови измерения през които преосмислят, онова, в което си живял.

Опитах се да опиша това, чрез приключенията на Борил и Багрена - две деца на времето, два споделени самотника, обичащите се и губещите се. Реалистични, но живеещи в магия, която не разбират. Донякъде магията на собственото им изкуство - живописта за единия; приложното майсторство и сувенирните мечове за другия, но по-скоро магията на битието - като зла магия, която разрушава любовта им; любовта, която от своя страна в незрялата им младост ги е спасила. 

Те са потайни, те са странни. Те са очарователни и талантливи, но миналото им е пълно с тайни. Из съзнанието им се стели мрак. 

Съвместният им живот е съвременна градска идилия, но...

дали подобна хармония е възможно в този побъркан, суров, прегазващ надеждите, разрушителен за красотата свят...

С гангстерите и по-опасни от тях чужди професионалисти,
с изкусителката - нимфа, а нимфата е не само митологичен образ, той е съвсем реален, защото никой не познава истинската сила, която се крие зад изкушението...

Ако ключа на забравените им детски спомени е заровен из фалшификациите на историята ни...

Дали е възможна хармонията на тяхната любов. Да, но ще трябва да премине през тежки изпитания. И това се случва. 

Те ще преживеят всичко, което са преживели българина и българката за да оцелеят до днес. За да бъдем техни деца. Заложничество, робство, война с цял свят, двубой на живот и смърт. За свобода, власт, любов и спасение. 


Търсете книгата тук

Home, Sweet Home...и Явор Цанев

В „Страноприемницата” е най-младежкия, но и най-приказен автор, там е най-често затрогващ до сълзи.
Във „Вино за мъртвите” е вече по-сложно. Книгата започва и завършва със сходен мотив, като че ли една история се отваря, в неин контекст са всички останали до затварянето им с последната страница. Освен това, колкото и жанрово, и стилово различни да са усещат се почти недоловимите нишки между разказите, които ги задържат в общо тяло и общ дух. Има повече настроения, отколкото в

Марудските катакомби на Донко Найденов

При всички ужасяващи последици при Лъвкрафт, човек рядко има друг грях освен любопитството. То го кара да се разиграе с опасни сили, да надникне в непознати тайни, да изгуби разум в едно колосално знание, в което всичко човешко е нищожно. Ужасът идва не от злото, а че тази трансформация е проследена през човешките ни мерки за добро и зло и именно проследявайки я, осъзнаваме ясно колко крехки са тези мерки, че са само за нас и с нищо не могат да ни защитят от познание, за което не сме подготвени.

Не случайно започнах с Лъвкрафт. Марадунските катакомби звучи като един съвременен, по-ясен, по четим и човечен Лъвкрафт. И езикът, донякъде и стилистичните особености, но без толкова да натежи напомнят на Лъвкрафт. И маниерите при развитието на фабулата, но най-вече усещането за въведение в загадъчното и страховитото; усещане, което не може да се усвои, да се научи, а или го имаш или го нямаш и дори световни автори не могат да го постигнат си е точно на Лъвкрафт. Но дотук свършват приликите и това е добре, защото вместо бледо подобие на големия майстор имаме един истински негов потомък. Развил наследеното, съобразил го с друг свят, изразяващ с него своята душевност.

„Марудските катакомби“ е по-скоро приключенска научна-фантастика, отколкото хорър. Има го и ужасяващото, но то не парализира разума на читателя, нито лишава от воля и надежда героите.

Написана е увлекателно, чете се на един дъх, впечатленията са ярки – отнася те зад тайните на една древна цивилизация, в едно различно мироздание, за да погледнеш с други очи онова, в което винаги си живял. Много приятно четиво!

Изкривени реалности на Коста Сивов

Нима съм аз това, което мисля, което сетивата ми улавят, където се намирам? Защо съм тук? Нима това е всичко? Не можех ли да бъда друг? Откъде започва свободата ми, откъде започвам самия? На какво съм резултат...

Въпроси, още хиляди въпроси за същността ни, за целостта ни, за смисъла да ни има – вечни въпроси, които всеки буден ум си задава, защото в тях е човешкото, а от отговорите им, колкото незадоволителни или заблуждаващо изчерпателни започва личността.

Плашещи въпроси са. Не можем да навлезем в сърцевината им, ако не подкопаем фундамента, върху който градим живота си и всичките му ценности, ако не рискуваме да разклатим устоите на всичко онова, което е имало стойност за нас и ако нямаме кураж да започнем всичко отново. Защото знайно е, навярно още преди Соломон, който го е сторил и затрогва и разтърсва хилядолетия наред с откровенията си в Еклисиаст, че всичко е суета, колкото и грандиозно да е, колкото и величествено, но също тъй факт е, че макар да знаем, че е суета, все пак го правим и откриваме в него частичка от човешкото си щастие.

Защо? Няма да намерим отговор на този въпрос, докато сме човеци, а получим ли го, може би няма да сме щастливи. Но докато се питаме, докато търсим, докато откриваме знаци, докато се тревожим, докато се вдъхновяваме, както Коста Сивов, за да напише „Изкривени реалности“, макар да не познаваме истината, ще я творим и тя ще ни води.

Това е духовна практика, това е самия живот, търсенията на безброй будни умове и фазата на разумност, до която човечеството е достигнало. Рискът да поставиш под въпрос самия себе си. За да потвърдиш с този въпрос стойността на своето съществуване.

Представете си всички възможни съждения по темата в действия. В човешки действия, в сюжет на кратък и забързан научно-фантастичен трилър. Това е „Изкривени реалности“. До средата книгата върви кротко – лежарно. Главният герой е постигнал всичко онова, което човек от средната класа желае да постигне. Способностите му са оценени в службата, тя е важна и отговорна. Има прекрасно семейство, прекрасни приятели. Изправен е пред сложен, но човешка етична дилема...И тогава всичко се преобръща, иде момента на преоценката, новото съграждане.

Без излишни авторови разсъждения – та нали те биха повторили всички онези милиарди страници написани от мъдреците през цялото световно съществуване. Без излишна сантименталност, а единствено чрез приключенията на героите Коста Сивов преминава през всичките тези страховити въпроси.