Археология на подсъзнателното

16 Студен 2015 Господ ми е дал дарбата на разказвач и сладкодумието, но имаме негласна уговорка да я развия, да давам най-доброто от себе си, за да има от тази дарба някакъв смисъл. Не го ли сторя, знам, че някога ще понеса отговорност за ленността и малодушието си, ще отвърне лице от мен и ще ида в ада, а положа ли усилията, които се изискват от мен - надявам се греховете ми (никак не са малко) да бъдат опростени. За това и като ме боли глава пиша, и като ми се спи, и като съм гладен - не защото нямам с какво да се храня, а защото не бива да прекъсвам мисълтта си - пиша. Пиша и като мога някъде да се повеселя, пиша и когато мога да се насладя по друг, по-лесен начин на думите: да почета по-добри и от мен - не, че не го правя, трябва да се уча, а и то е част, много важна част от развитието ми - но понякога се лишавам и от това. И не говоря за писане на статуси, като този. Те са между другото, за да изчистя някоя друга емоция, пък и човек съм - социално животно, имам нужда от контакт

Любовта е вдъхновение. Творческо вдъхновение, с което твориш от възлюбената/възлюбения; твореш от себе си; твориш от света; от реалността; твориш новите фантазии, а сетивата се разтварят към нови измерения през които преосмислят, онова, в което си живял. Опитах се да опиша това, чрез приключенията на Борил и Багрена - две деца на времето, два споделени самотника, обичащите се и губещите се. Реалистични, но живеещи в магия, която не разбират. Донякъде магията на собственото им изкуство - живописта за единия; приложното майсторство и сувенирните мечове за другия, но по-скоро магията на битието - като зла магия, която разрушава любовта им; любовта, която от своя страна в незрялата им младост ги е спасила.  Те са потайни, те са странни. Те са очарователни и талантливи, но миналото им е пълно с тайни. Из съзнанието им се стели мрак.  Съвместният им живот е съвременна градска идилия, но... дали подобна хармония е възможно в този побъркан, суров, прегазващ надеждите, разрушител

В „Страноприемницата” е най-младежкия, но и най-приказен автор, там е най-често затрогващ до сълзи. Във „Вино за мъртвите” е вече по-сложно. Книгата започва и завършва със сходен мотив, като че ли една история се отваря, в неин контекст са всички останали до затварянето им с последната страница. Освен това, колкото и жанрово, и стилово различни да са усещат се почти недоловимите нишки между разказите, които ги задържат в общо тяло и общ дух. Има повече настроения, отколкото в

При всички ужасяващи последици при Лъвкрафт, човек рядко има друг грях освен любопитството. То го кара да се разиграе с опасни сили, да надникне в непознати тайни, да изгуби разум в едно колосално знание, в което всичко човешко е нищожно. Ужасът идва не от злото, а че тази трансформация е проследена през човешките ни мерки за добро и зло и именно проследявайки я, осъзнаваме ясно колко крехки са тези мерки, че са само за нас и с нищо не могат да ни защитят от познание, за което не сме подготвени. Не случайно започнах с Лъвкрафт. Марадунските катакомби звучи като един съвременен, по-ясен, по четим и човечен Лъвкрафт. И езикът, донякъде и стилистичните особености, но без толкова да натежи напомнят на Лъвкрафт. И маниерите при развитието на фабулата, но най-вече усещането за въведение в загадъчното и страховитото; усещане, което не може да се усвои, да се научи, а или го имаш или го нямаш и дори световни автори не могат да го постигнат си е точно на Лъвкрафт. Но дотук свършват приликит

Нима съм аз това, което мисля, което сетивата ми улавят, където се намирам? Защо съм тук? Нима това е всичко? Не можех ли да бъда друг? Откъде започва свободата ми, откъде започвам самия? На какво съм резултат... Въпроси, още хиляди въпроси за същността ни, за целостта ни, за смисъла да ни има – вечни въпроси, които всеки буден ум си задава, защото в тях е човешкото, а от отговорите им, колкото незадоволителни или заблуждаващо изчерпателни започва личността. Плашещи въпроси са. Не можем да навлезем в сърцевината им, ако не подкопаем фундамента, върху който градим живота си и всичките му ценности, ако не рискуваме да разклатим устоите на всичко онова, което е имало стойност за нас и ако нямаме кураж да започнем всичко отново. Защото знайно е, навярно още преди Соломон, който го е сторил и затрогва и разтърсва хилядолетия наред с откровенията си в Еклисиаст, че всичко е суета, колкото и грандиозно да е, колкото и величествено, но също тъй факт е, че макар да знаем, че е суета, вс