Археология на подсъзнателното

Изкуството си е греховно и ако не е греховно, не би било изкуство. Дори Господ да ти диктува на ухо стиховете ти, ръката ти е твърде порочна за да изпише Словото, а ако сърцето ти не се бунтува срещу чистотата Му, то тогава то това не е човешко сърце и не би могло да прави изкуство. И дори в небесната хармония на Бах, сигурен съм, че има поне малко дявол, иначе не бихме я разбрали, дори не бихме я  чули. А по-свято творчество от това на Бах струва ми се, че няма или ако има аз не знам нищо за него. По-свято от неговото може да бъде само детско стихче или акварел на първокласник в блок за рисуване преди да е паднала бомбата на умиротворителя върху класната стая на автора или ако го е блъснала кола - твърде честа история у нас - на излизане от училище. Но като изключим тези невръстни творци изкуството на всички други е греховно. И не греха е най-страшното в изкуството, но днес се замислих: "Има ли смъртни грехове в изкуството?" До другата седмица, за колонката в Буквите, ще се

„Този кабел води към хладилника…” Задушлива миризма се носеше от печката. Опитваше се да проследи кабелите за да разбере кой е нейният и да го издърпа от контакта. Изглеждаше, че я беше изключила, докосна на няколко пъти с ръка и котлоните и фурната, студени бяха, но миризмата на изгоряло ставаше все по-остра. „Този май е на печката, не този е на скарата…А този, този е на грила…Този…Не този е на камерата с дълбоко замразяване…Истинска плетеница е тук…Дали не трябваше да изключа бушоните…Ама как вони само…Ще отворя прозореца…Ще се задуша…”

Защо ме напусна старият шофьор ли? От вярност. Странно ви звучи приятели, но е точно така. Случи се преди месец. Спря колата, вън от населено място. Пустош и разбита настилка. Питам го, какво го прихваща. Не отговаря, усмихва се като демон. Посягам към телефона, не работи. Пистолета го няма. Покушение си мисля, а от усмивката му ме полазват тръпки. За пръв път в живота си се чувствам безсилен. Иде ми да извия врата на това недоносче и изведнъж разбирам, че съм неспособен. Кога съм загубил сила, нямам представа. Удивен съм дори. Нима това съм аз. Онзи за когото промълви ли се и призраците влизат обратно в гробовете, за когото се носят какви ли не слухове с чието влияние обясняват приливите и отливите. Изведнъж се опомням безсилен и в чужди ръце. При това в ръцете на младеж изглеждащ доста посредствено. -Карай колата!-крещях му, а той кротко ми казва:

Изритах го, и аз не знам, защо. Дочух нещо. Знаех, че е от глупост. Той не беше по тези неща. Мухльо си беше, освен вестника и малко водка, да, и да дреме пред онова чудо за оглупяване - телевизора, не проявяваше много живот. Навремето ме очарова с двете си различни ретини. Като Александър Македонски. Не му давах да си слага лещи. Харесваше ми и кафявото и синьото му око. Иначе нищо необикновено. Даже скучен. Като чух за сервитьорката дори ме зарадва. И той да направи нещо. В къщи щеше да изгние. Напоследък и към мен не проявяваше желание, аз от месеци към него никакво. Не повярвах в началото докато ми разказваха. Анализирах и стигнах до заключението, че са прави. Смятах да го подложа на кръстосан разпит, да му се усмихвам, да се правя на глупава, на умна, да флиртувам, да му се усмихвам, да го разтегна на колело, на кръст да го разпъна, да го накарам да се чувства неловко, да се изпоти и да му се разтреперят краката, да ме гледа глупаво и двуцветно, а накрая да ми стане сладък, да пра