Археология на подсъзнателното

Влюбих се. Влюбих се в нея и разбрах какво е да бъдеш щастлив. Животът смети цветовете си, чух за пръв път истински птичите песни, кръвта ми загали топло вените, кожата ми се разтопи в собствената си топла милувка, а потта по нея се превърна в апетитен сос за живот. Не

Изпитах усещането, че съм я виждал в предишен живот. Лош физиономист съм и често, когато видя някой започвам да се ровя в паметта откъде лицето ми изглежда така познато. В повечето случаи не се досещах, трябваше той да ми припомни. Имах си тактики да излизам от неловките положения, не ме карайте да ги опитвам, различни са и според случая, но почти винаги

Изглеждаше като направена от тебешир. Бяла и ронлива, разпадаше се, като, че ли леко сияеше в пропитият с влага сумрак. Напоследък не дърпаше завесите, светлината я измъчваше. Не знаех, че може да става от леглото, но когато влезох стоеше права до прозореца. Много

Знаете ли, докторе, имам пристрастеност към дишането. Смятах даже да основа Клуб на анонимните дишатохолици. Не, не ме гледайте така. Имам основания. Да, всички дишат, но не става въпрос за някаква пристрастеност, а и на тях дишането може и да не оказва вредни последствия. Много хора и пият, даже и във виното откриват истината, но алкохолик да пие е

Започна се с главоболие. Убийствено, разяждащо. Главоболие което пущаше пипала, по врата, по гърдите, над корема, от вътрешната страна на бицепсите, предмишниците, стигаше на заострени топчета в пръстите. Разтваряше метални челюсти в черепа. Блъскаше се в очите и избиваше на цветни венички, лееше се по вените. Преминаваше във вълни по цялото тяло, на

Попаднах в невероятно коварен капан. Всичко ми се усмихваше, розово, лъчисто, пречисто, идеално. Нега като жив дух се спущаше над всеобхвата, ароматите главозамайваха и тялото се носеше над небесата, а небесата в образа на лека омара търкаха гръдта си по настръхналите от възбуда треви. Птича песен се изливаше

Четири часа и тридесет минути. Трябваше да стана за да погледна градината за последен път. Застанах на тераската и не почувствах нищо, нито отчаянието, нито изтезаващата надежда, че нещо в последният миг може да се промени. Градинката и дъхавата свежест, не знаеха, че всичко свършва. Цъфтяха лекомислено и неусетно съзнанието и чувството им ме изпълни.

Срутен съм и срутен все ще бъда, чакъл убит връз океански бряг, по който скитнице Забрава през хладен вятър вееш сняг.

                                              Колаж: BG Север Той беше Изключението. Единственото. Преди да се появи изключения нямаше. Правилото само създаваше изключения да се самодокаже, а те бяха предани васали на правилото, актьори в абсурдният му театър, част от цялостта му.

разказът е художествена мета-връзка на: Археология на подсъзнателното :  Художникът Археология на подсъзнателното :  Маската Археология на подсъзнателното :  Паяжини Археология на подсъзнателното :  Поетът /без тази си роля няма особен смисъл, макар в основата си е по действителен случай/

Тя стоеше на ръба, под нея скалите с начупените си форми потъваха в дълбини и мрак. Стоеше и се унасяше в ромола, долу той беше боботене, а до нея достигаше като нежен шепот, като мелодията на мислите й. Като нежното дете, което не успя да преодолее в себе си, и позволи животът да я накара да се почувства смазана. Стоеше на крачката, която разделяше бездната с

Ветровете са надежда, шепнат ми за времена, във които ще укрепнат счупените ми крила.

В началото на годината получих един много сърдит е-майл от Смъртта. Опитах се да й отговоря, но нямах кураж да напиша каквото и да е било, накрая свих устни и натраках съвсем кратко: “Ти знаеш всичко за моят живот!”

То радваше селото, макар и да го подиграваха. Водеше весело съществуване, макар погледнато от страни си беше тежка трагедия. Помня баща му, не беше лош човек, просто тъпак, а тъпаците са над доброто и злото, те са колоси, чийто ръст не е повреден от главата на раменете, нито болезненото червейче на тревожна мисъл ги

Ядяха я червей, а стенанията преминаващи от шумен дъх, през шепот, достигащи до границите на писъка, утихващи отново през шепот до заглъхващ дъх, спиращ за безкрайни мигновения и пак изригващ, стенанията й издаваха неистова наслада. Червеите пъплеха по нея, гризяха все по дълбоко плътта й, а тя се виеше сякаш нямаше кости, възбудена до недопустимост.

                                                        Колаж: Илиана Цировска Дълго работи над шедьовъра си. Струваше й се незавършен. Долавяше липса. Търсеше я. Не я откриваше. Отмяташе ръка, отваряше бутилка й пълнеше чаша, за да отпразнува новата си творба, най-значимата, а малко след това пак и натежаваше. Имаше чувството, че диша въздух с цирей. Присядаше й, усещаше миризма на гной някъде немислимо дълбоко в себе си. Това

Вдигнах ръка за стоп и изведнъж вятъра спря. Както свиреше силен и остър, сечеше ушите ми и с кичурите ми коса закриваше ушите, подобно автомобил намали рязко и спря, а носена от него найлонова кесийка висна на метри пред мен като украшение на празното пространство.

Тъй както странствах във Страната и лутах се без цел и без подслон, срещнах дъщеря на Сатаната- пазителка на чер закон.

Вече не зная какво желая: имам обич, имам и талант, беден съм, но май за друго си мечтая, а не за туй да съм богат.

                                                Колаж: Илиана Цировска Все още мрачна и тежка завеса се спускаше над паметта ми. Чувствах във волана и посоката сигурност, но не знаех нищо повече. Нямах памет, нито знаех защо, но знаех какво трябва. Да шофирам в тази посока. Навлязох в градчето. Името му не ми говореше нищо, но реших, че е мило име, а и всичко започна бързо да ми се харесва. Незавършените постройки, нацапаните стени, хилещите се витринки, килнатите като сексуален намек заслони на спирки и чадъри на кафенета. Сладката

Достигнали върха почувстваха, че ще излязат от себе си. Тя беше над него. Гръбнака й се изви в лък, иззвъня тетивата на всяка нейна фибра и тя полетя със стрелата. На него му се струваше, че се губи в мъгла. Мъглата е по бедрата му, набъбва, готова е да избухне, да потече на капки по топлата кожа, а в капчиците да е разтворена й паметта му. Виеха се обезумели, до болка

Изчезна както се и появи. Не ми се стори сериозно и друг път си е правил шеги. Не разбрах чувството му за хумор, много неща не разбрах. Той просто изчезна. С нищо не загатваше, че ще го стори, но търсих навсякъде. Първо на любимата му пейка. Винаги намираше начин за да я изцапа с нещо изглеждащо достатъчно противно, че никой да не седне на пейката. Веднъж дори ухапа един пияница който имаше

Със смях замахна и заби ножа до дръжка в картината. Завъртя го, за да отреже цицата на голата мадама. Изгледа в лицето лигавият глупак който се имаше за голямата работа и не връщаше парите. Хубаво предупреждение. Оня се разтреперя, за секунда стана бял като платно, изпелтечи нещо и всяка секунда се очакваше да тупне на пода.

Чувах я и се задушавах. Мрях и беше мъчително, борих се, силите ми отстлабваха, волята ме напущаше и тя ме изпълваше. Сега, когато обладаваше всяка моя клетка, всяко кръвно телце, всяка бактерия, която живееше в мен и я чувствах с всичко свое, имах чувството, че за пръв път правя секс, че достигам оргазма на боговете, а всъщност ме убиваше. Жестока и прекрасна, прелестна и

“Има и никъде. То има географска точка. Може да се нанесе върху картата. Има своите природни особености като всяко съществуващо място. В известна степен и то е съществуващо и дори има обитатели, но въпреки това то е там където останалият свят губи същественост, а и то няма същественост

Тя ми превърза очите. Млада, трепетна, неопитна. Едва напъпила, с твърди зърна. Крехко пролетно стебло. Зелен аромат, влажен от въздуха, чист и желаещ. Загатващ за пръскане, разраняване на цялост. Откриване на тайна. Възбуждаше ме. Така чувствах Съдбата. Приличаше ми на девойче. Толкова силно присъствена никога не е

В спектакълът...                           греха ще славя, смиреността ще ми е чужда, днес овчето ни общество от рогата дързост има нужда.

Не знаех, че тя е Огледало. Вероятността един Човек – Огледало, да срещне друг е много малка. Не сме много. Като Безсмъртните от един популярен фентъзи сериал сме, но не сме безсмъртни. Даже сме много чупливи. Знаех, че има и други. Винаги съм се надявал вътрешно,

Първото, което разбрах, е, че съм мъртъв. От гърдите ми стърчеше пет или повече метра стоманена тръба, изхлузилата се през камиона, в който се блъснах, продупчила след това предното стъкло, за да ме забие накрая като пеперудка в хербарий на седалката.

Тази история преди година разказа моя приятелка и разбира се й повярвах. Седмица по-късно тя изчезна, питам се много неща, сигурно няма да си отговоря, но нека ви разкажа какво чух в онази вечер.

Някой ми беше откраднал лицето. Опитах си да си възстановя спомените и се почувствах отвратително. Като, че ли някакво малко извънземно бръснарче правеше с четка лайняна пяна в мозъка ми, а след туй зът-зът-зът с острието и сечеше ли сечеше мислите ми. Спомних си нещо. Нещо като психарски клипчета

Несъзнателно впи връхчетата на пръстите между клавишите. Прокара ги по ръбчетата, все едно галеше него. Заподскачаха по миглите й пъстри звездички. Допира и напомни за друг който вече никога нямаше да изпита, но не искаше да плаче. Затвори клепачите и продължи да гали клавишите. Между буквите от най-горният ред и цифрите. Клавиатурата беше останала от

Когато ми даде рисунката онемях. Обикновен лист формат А4, пастелни моливи, при това не най-добро производство, но портретът ми. Това трябваше да бъда аз, ако на Сатурн имаше живот, живеех там и ме вдъхновяваха стотици, а не една луна. Нещо, неуловимо емоционално, достигащо до болезненост, а болезнеността в

Те се любеха край мене и не знаеха, че аз ги наблюдавам. В началото когато той я разкопча, тя леко се дръпна. Не, това не беше в началото. В началото те се прокрадваха сред дърветата като в забранена градина. Не, не е и това началото. Опитах се да си го представя, но не успях. То се губеше някъде зад пътеката, тази примамлива пътека