Археология на подсъзнателното

Изглеждаше на шейсет и повече, а нямаше и тридесет. Приличаше на крива закачалка, дрехите му висяха като капещи меса. Погледът мътен, сигурно се беше пропил. А преди година и половина когато взе сестра ми ме биеше на канадска и с вицовете спечели цяла къща. Беше отслабнал с най-малко четиридесет килограма. Косата му сплъстена, слепена по слепоочията. Не бях забелязал очите му да са сиви. Останал бях с впечатление, че са черни. Може и да съм се заблудил. Те доста пътуваха. Рядко идваха в къщи. Той играеше в по няколко постановки едновременно. Достигал е до четири, в четири раздалечени града. Постоянно бяха на колела.

Казаха ми, че е дошъл в съзнание, но сега е упоен. Попитах за усложнения. Така и не разбрах. Имаше паника. Увериха ме, че е добре, но ще поговорят по-късно с мен. Скрит зад хирургическата маска лекар ме попита каква му се падам. Затрудних се в отговора, но бях сигурна като рекох, че съм му най-близкият човек.  Едва в този момент ми стана тъжно. Много тъжно. Не беше човек който буди съжаление. Напротив. Той е играч, тарикат, надменен е, манипулира. От четири години се срещаме. Не съм видял да е мил с някого, нито да е мил на някого. С мен също и на мен също. Интересен е. Няма

Това е безсъмнено най-популярната книга от "Хейнския цикъл". Заедно с "Освободеният" е и най-философски натоварената. Действието се развива на далечна планета наречена Зима, а според местната класика в поезията "Лявата ръка на мрака е светлината, дясната ръка на светлината е мрака". Също тъй двойнствена е и природата на разумните й обитатели. През по-

Утре ще й кажа, че ще я оставя. Не, ще й пиша по кю-то. Ще го изключа веднага. Мога да я чуя и по телефона. Не, намирам смисъл. Не търся безболезненото. Нито болезненото.  Тя не е моят жребии. Беше просто момиче от компанията. Държи се печено като мъж. Не хитрува и не се опитва да ме тълкува. Не е любопитна. За казване имам малко, а тя има други стремежи. Има и перспективи. Амбиции. Не ми пука, че мога да я съсипя с негативизма си. Пука ми, че не ми пука. 

Водеше и момичета и момчета. Снимаше ги, рисуваше ги, рисуваше и по тях и ги снимаше. Пиеха на поразия. От цигарите им мрях. С момчетата понякога спеше. Макар твърдеше, че си пада по момичета. Според мен блъфираше, макар да обясняваше, че просто сред моделите я няма жената която да я накара да се почувства жена.  Да посегне на мен, не очаквах. За нея аз бях задръстенячка. Учех си за изпитите, всекидневно се обаждах на нашите. Излизах само с приятелят си, а той рядко се появяваше, защото самият беше твърде натоварен с учене и не му оставаше време да пътува често. Пиех, но шумните компании не понасях. За разлика от нея, не надувах до пръсване уредбата, но нямаше и нужда. „Джудас” и „Мейдън”, Вивалди и Моцарт, обичам и аз, а тя ги пускаше вместо мен. 

Жената беше в Африка и ми донесе подарък, фигурка на някакво си там божество.  И аз забелязах приликата, а тя сияеше. -Нали прилича, скъпи…Нали ти прилича… -Ъхъ…-удивен бях. Очарован и малко смутен. Имаше нещо странно, имаше. Но беше прекрасна изработката. -Кажи, че ти прилича. Кажи, кажи… Чудех се какво да отговоря. Често не губех дар слово, нито самообладание, но този път нещо ме накара да се почувствам странно. Прилика наистина имаше. И аз я забелязах преди още да е започнала напористо да търси потвърждението ми. За изработката на този кумир сякаш бях позирал. Приличаше на мен. Определено приличаше. 

Разказът е продължение на: С упойка ли да те обръсна? Преди време изгоних приятелката си, само да не й се случи нещо. Искаше да се оженим. Аз също. Разбивали са коленете ми с арматурно желязо.  Да съм смелчак не съм. И от хлебарки ме е страх, даже. От мишки изпадам в паника.  Избивали са половината ми зъби. Рязвали са и ушите ми. Не съм и от онези авантюристи които си правят кеф като създават неприятности и си го вдигат като си вдигнат адреналина. Нищо не съм. Даже и журналист не съм. Този път ме направиха на парцал. От първият куршум не заболя. От вторият малко. Третият и четвъртият, адски. При останалите болката утихна. Бях стъписан и с хастара навън.

Слушайте, деца, не се заглеждайте по дупетата на мъжете на ближните си или поне не ги обсъждайте когато съм жадна. Коя ще ми купи бира, а? Аз пенсията такова…Сметки, нали разбирате. Е, дадох си малко на душата. Не ми се смейте. То не, че и аз не се заглеждах по стегнати дупета, ама такова…Ценях таланта на дядо ви. Омагьосана бях от способностите му. И не исках и за миг да си представя, че мога да го изгубя…Не знаете, да. Не знаете. Той имаше скрити способности. Само аз знаех какъв артист е. Невероятен. Вдъхновен. Изливаше се целият.

Беше валяло и почти изсъхнало, а тя вървеше боса. В ръка държеше обувките, едната със счупено токче. Косата й беше разпиляна, гримът леко размазан. Но се усмихваше, отново влюбена, макар да знаеше, че пак ще бъде измамена. Във вечерната си рокля можеше да бъде взета за някоя от абитуриентките. Баловете бяха в разгара си и тя изглеждаше като тях, макар че скоро щеше да навърши тридесет и една. И мислите й бяха като техните въпреки богословската аспирантура и двете дебели томчета с твърди корици в книжарницата за научна литература които никой не купуваше. Също като