Археология на подсъзнателното

Имаше два безкрайни дни. Като го осъзна, нещо в нея се разтвори и запя, запя с недокоснати фибри и я обля с цветове, а после се разплака.

Желая те силно, но не идвай при мен. Какво обичам, ли? Навярно дъжда. Той не мисли, че е необходимост изпълнява своята.  Не знае, че за него се молят някъде, ни може да чуе молитви, а ги сбъдва.  Толкова е просто да бъдеш дъжд, толкова е невъзможно да бъдеш. Освен това е и пианист.

Навярно го е прочел в погледа ми, а аз нямах намерение да го обвинявам. Виждах го, че просто умираше. Разпадаше се и превръщаше в едно с боклуците в които живееше.

Цял живот рисуваше яйца. Кокоши, щраусови, пъдпъдъчи, сигурно и камилски, сурови, сварени, великденски, червени, шарени, рисувани със свещ, украсени с ваденки, дракончета, иконки, църковни и софтуерни, с маркери и без маркери, които не отварят нищо или отварят

Това бях, като си помисля. Пошла привлекателност, която се и мрази на всичкото отгоре. Защо? Не знае. Защо пък не. Самотна ли съм? Де да бях. Така ми се иска понякога, ама дори като се скатая някъде, главата ми гъмжи от физиономии и гласове, които така са ми омръзнали, че ми иде да хвана склероза.

Ръката й охладняваше. Стисна я здраво да я стопли. Потеше се или по-скоро се топеше. Светлините угаснаха преди минути и очакваха всеки момент да започне постановката. Прожекторът освети сцената. Слабоват, прегърбен мъж стоеше в кръга светлина, а по очилата му играеха ярки отблясъци. Поклони се, представи се, излезе от обсега на светлината. Слизаше

Ти луда си, не може да си тъй красива! Безстрамно е! Побъркано!

Тя не беше с всичкия си, а аз влюбен в нея. И как ли не, та дори дрипите в крак на клошарската модна тенденция й стояха така, както еротичното бельо на модел от лъскава страница.

Опомних се в кухнята. Имаше разни неща закачени от вътрешната страна на черепа ми. Нещо като мисли, нещо като парцаливи дрехи със скъсани джобове от които се падат дребни монети и противно звънят. Засилих се към мивката и ги излях заедно с вътрешностите. Започнах да броя веничките по очите си и ме обля хлад. Миришех на жена. Целият. Някак си бях пропълзял

Обичам те, като живота; човешкия, за който ме пробуди, сънувах се четирисет години, бях сатир,

Невръстна, полугола, демонична, Саломе танцува с главата на Йоан,

Аз можех от мрака тухли да направя и с тях да издигна замък в деня

Някъде далече, пустиня се ширеше, каменна, от човешки крак, все още девствена, мъртвите й камъни нажежени блестели, живот там нямало, небесата й горели.

Аз, който следвах ветровете, на пътя на порива див, аз, който щурмувах върховете и дори победен бях отново щастлив.

Сънува чертеж на архаична електронна схема от добрите стари времена когато телевизорите бяха с вакумни лампи, а дори портативният радиоприемник можеше да се използва и като фитнес уред. Не разбираше много от електроника, но позна съпротивленията, кондензаторите, диодите, транзисторите. Дори се досети на какъв уред е чертежа, в сънят беше познат и

Разбра, че е остаряла. Внезапно. Една сутрин, осъзна, че това което вижда в огледалото е тя. Виждаше го всеки ден, караше го да се гримира, да си оправи прическата, да избере дрехите си,

“Загасва лагерният огън, гората пак загръща нощна необят.”  В чашата бе светът. Бързодействащ, прибран в няколко капки екстракт, разтворени в ром и болно съзнание. Изтънчено нищо, танцуващо на пръсти в кехлибар, разтопен оранж на

-Някога, много отдавна, във твоето други ден, живеел един кретен, който ти облече в разум и му разясни как да се държи. Хайде съблечи го, искам да ме люби. Искам да точи лиги върху мен, да ме обладае като животно. Да ме накара да се чувствам мръсница…Не, ти не можеш да

“Хубава си, моя мила, като Тирца, прелестна като Йерусалим, страшна като войнство със знамена.” “Песен на песните” От пръв поглед разбрах, че няма да й устоя, а тя ме желае. Привличаше ме тъй силно сякаш изкривяваше пространството, просмукваше го шумни през овлажнените си устни, поглъщаше

/в памет на Росица Христова/  “Няма да умра преди да дойдеш,  дори да ме очаква Рая,  иначе защо ще съм живяла,  иначе нима ще съм живяла.  Дори и да изгубя Рая,  ще умра ако не дойдеш.”  Росица Христова  Първата снежинка ме ухапа. Като палава целувка, някак детинска, изпълнена с порив,

Първото нещо, което нарисувах беше стрък трева. Трябваха ми осем години, за да го постигна. Осем години се взирах в трепетите на десетки хиляди тревички. Събирах уханията им. Изсмуквах енергията, която излъчваха. Разговарях със

Търсех място където сълзите ми нямаше да значат слабост. Прикриването им нямаше да бъде самонаказание. Свидетелите щяха да са безпресъствени както са безприсъствени сълзите ми когато има свидетели. Често плача защото не мога да си го позволя.

-Ти не трябваше да се родиш!-когато чух до болка познатите ми думи скован от леден ужас сякаш се събудих в кошмар. Но това не беше възможно! Той бе мъртъв! След като толкова пъти се бе

Лида отметна бретона на медно русата си коса, за да се увери, че го вижда. Сините й очи придобиха онзи отчаяно замечтан израз който никога не откриваше пред фотографите си, който бе лично неин и никое списание не можеше да си позволи да купи както разголените й гърди и бедра... Той приличаше на видение.... Нещастен мъченик отречен от света... Христос със скъсани кубинки и мръсни дънки...

“Да! Моето щастие иска да радва, всяко щастие стреми се да радва! Ще наберете ли моите рози? Ще трябва да се наведете. Сред тръните да се проврете, и може да се убодете. Обича щастието шегите, обича щастието сплетните. Ще наберете ли от моите рози?” Ницше Татко умря. Много го обичах. Мама го остави още при първото му влизане в психодиспансер и се омъжи повторно. Носих му платна и бои. Оставях му парите от неговите картини които

Бележка: Много поети имат общо с героя ми. Мисля си често за тези, чиито стихове, никой никога няма да прочете. И за всички онези стихове, които затрупани с бит, още на ниво подсъзнателно, никога няма да бъдат написани. Разказът е писан 1998 година. В психодиспансера на "Пещерско шосе". Тогава, уж, влязох доброволно да се лекувам от алкохолизъм. Не излекувах нищо, но се запознах с доста печални съдби. Отдавна вече не употребявам алкохол и имам живота си, посвещавам разказа си на тези, които не се справиха с реалността. И тези, които не се справят и ще изгубят войната си с нея, но все пак я правят малко по-красива.

“Близките са под тавана, чуждите са под небето…” Напуснах дома си. Една вечер след купон реших да не се прибера. Беше се разсъмнало когато една кола ме взе на стоп. Събуди ме непознатият който ме бе качил. Стигнали сме били дома

Нямах си работа, затуй ги създадох. Бяха двуизмерни и живееха в една тава. Сложих им една пирамида от стъкло-просто за да видя дали някога ще намерят начин да стигнат на върха. Заложих им стремеж да го търсят.

Валеше. Бях прилепил лицето си до хладното стъкло, вперил поглед в тъжната сивота. Неусетно се смрачи. Тогава чух шепот: -Ела при нас. Искаме да видим жив човек. При нас е само мъртвота и студ. Искаме да

Преди десетина години бе хрумнало на градската управа да построи тази врата, за да се взимат такси от курортистите които искат да посетят градчето ни. Мостът беше единственият път към острова на койтото се намираше. То е с богати културни и исторически паметници, освен това

Той бе готов на всичко. Желаеше я. Давеше се от желание. Губеше разсъдък. Излизаше от кожата си. Бе виждал, любил, притежавал, заблуждавал, губил непохватно, но улавял отново, съзерцавал, унижавал, възвисявал и забравял

Намерих я с шило , забито до дръжката в окото. Другото й око изцъклено се взираше в тавана в безсилен ужас. По врата й личаха синините от желязната хватка на убиеца. Любовникът й - с прекършен врат- се клатушкаше в пълната вана. По лицето му бе

Умря като куче. Умря защото беше неудачник и наивник, иначе си беше добро и за само себе си, умно момче.

Бележка: Разказът е писан 1994 година. За хората, които помнят, това са тъй наречените: "Най-мутренски времена" в България. Разказът е за страха, омразата, натрупания гняв в душите ни. С надежда никога повече да не се повтори това, което беше. Не искам и да си помисля, че травмите, които ни останаха оттогава са непоправими.Посвещава се на всички безимени, невинни жертви, загинали в тихите войни за мръсни капитали.  

Майк и Люси бяха забравили, че трябва да ходят на училище. Беше дванадесет и половина, когато решиха, че имат още време до учебните часове. Кафето което си направиха бе само повод. Не им се излизаше от стаята. В последната седмица

Той живееше в градчето Топлото ято и не мислеше, че ще дойде момент в който ще го напусне докато не започнаха постоянните му кошмари и безсънието му съпроводени с трескаво безпокойство. Лекарите и психолозите не успяха да му помогнат много.

Пътят ми бе дълъг и психическата умора си каза своето. На няколко пъти   притваряхочи пред волана и отбих в едно крайпътно бистро, да пийна нещо освежаващо. Бях толкова скапан, че съвсем не обърнах внимание, че

Обичам дните, когато има големи рок-концерти в града ни. В такива дни все ще се намери някой екзотичен младеж, чиято самобитност и в облеклото, и в нрава му ще ме хвърли в едно прекрасно настроение. Не знам на какво се

Това бе неповторим спектакъл. Направо си беше чудо. Абсолютна атракция! Абе, нещо страшно! В другите циркове винаги имаше нещо изкуствено. Нещо, което те караше леко да се учудиш или най- много да се възхитиш. Този беше направо разтърсващ. Отначало бе съвсем

Висеше от тавана в канцеларията ми. Отначало не ме разтревожи-помислих, че е шега на колега от нощната смяна. Реших да я сваля, но усетих, че ме е страх да я докосна. После се задълбах в работата и забравих за бесилката. Към десет и половина приключих. Пуснах си

На вагоните пишеше: “СТАНДАРТЕН”. На купетата, вместо “пушачи -непушачи”, табелите бяха: “арестанти - неарестанти”. Аз бях при арестантите. Седнах спокойно между останалите. Бяха седемнадесет-осемнадесет годишно метълче,

Целият вид издаваше страха му. Стори ми се за миг, че е луд, но ужасното все пак съществува и е простено и на най-смелият да бъде толкова уплашен, колкото бе в момента най-близкият ми приятел. Той изобщо не си беше от смелчаците. Може би се дължеше на това, че беше прекалено малоагресивен и

Лина чувстваше, че този унес ще е вечен. Че черупката на стаята няма да се разчупи никога. Че вечно малката им къща ще е свита под лютото крило на януари.

Стопаджията, който качих се оказа весело момче. Историйките които ми разказваше, съвсем убиха апатията на дългото ми пътуване.  -Струва ми се, че по-пряко ще е през "Хълма на стоновете"-промърмори взирайки се в картата.