Публикации

Показват се публикации от Април 26, 2020

Маските (14)

Изображение
14 . В тази някогашна индустриална зона живееха хора с изчерпани здравни кредити, бегълци с атавистични лица, бунтари, психопати; имаше и забравени от времето; оцелели по чудо, достигащи възрастта на Генералите; имаше просто изгубени; имаше и живеещи под прикритие агенти на Щаба, при това значителна част от населението на официално обявената като Неконтролирана територия. Неконтролираната територия, в действителност беше създадена, за да има контрол на упадъчните настроения и аутсайдерите. Все повече ставаха резистентните към маските; захвърляха ги и се опомняха в непознат свят, който се мъчеха да преосмислят, подобно на внезапно пораснали деца (както се случва след тежък житейски обрат) или на диви животинки попаднали случайно в мегаполис. Повечето бяха беззащитни, но в някои се пробуждаше атавистичния инстинкт за оцеляване и можеха да бъдат опасни. Други просто развиваха лица, истинските си лица, а не онова безкрайно апатично изражение, което повече приличаше на маска от ма

Маските (13)

Изображение
На следващият ден Лот навършваше двадесет и осем, но това вече нямаше особено значение. Отбеляза си го наум, като сух факт, такъв за който се е сетил случайно и би вписал в молив в бележник за да не забрави, ако си заслужаваше усилията. При други условия би имал повод за гордост. Той управляваше мозъците: най-мощните от най-мощните в държавата; издирваните и поощрявани; вербувани и обучавани; мозъци с висок капацитет и креативност; най-добрите в областта си и дресирани; добре координирани за работа в системата, често анонимни, често несъзнаващи своята значимост за машината. Лот беше гласът им. Той стоеше зад ухото на премиера и му шептеше какво да стори, даваше му кураж когато трябва; когато трябва го подпираше за да не рухне; вдигаше духа му, когато се налага дори с инфантилен хумор, към който никога не беше имал чувство или пък с цитати на вековни мъдрости, на които никога не бе имал вяра. Оставаше по-малко от час до телевизионното обръщение. Бяха само двамата в чакалн

Маските (12)

Изображение
12. Повечето не носиха маски и имаха атавистични лица. Почти всички разголени. Имаше опасани в кожени каиши, стегнати с кучешки нашийници с шипове, с високи ботуши и една надбедрена препаска. Повечето бяха красиви като животни; високи, слаби, с релефни мускули. Преобладаваха младите, но имаше от всички възрасти. Преобладаваха момчетата, но имаше от трите пола. Гримът не криеше, а изостряше чертите им. Бяха дръзки черти в унисон с дръзкото им поведение. Танцуваха, опипваха се, целуваха се. Лежаха упоени в някои от креслата. Подпираха се на бара и поглеждаха крадешком с очи на дебнещи хищници. Валио ги наблюдаваше, скрита зад огледалния прозорец. Отделяше внимание на всеки, всяка и всяко. Задържаше поглед над определена двойка, затваряше очи и се замисляше. Ръката й пишеше автоматично разпорежданията. Спираше отведнъж. Погледът й се изпълваше с омраза. Задраскваше едно име и яростно добавяше следващо. „Клубът на елита” Освен питомците тук влизаха само хора от Щ

Маските (11)

Изображение
11. - Не можеш да излезеш от гроба, Витус – говореше му Лола. – Мъртъв си, мъртва съм, всички тук са мъртви. Поу вече го е докладвал... -А ако се срещнем? -Защо ти е? -Не, не го желая. По-точно – не знам. Ако случайно се срещнем? -Тогава го убий! Витус трепна, а Лола се засмя, наведе глава и рече: -Няма да се срещнем. Никога не се случва. Който се е изгубил от основната група или е попаднал при нас, или е мъртъв, или знам ли – възможно е и да оцелява, там някъде – сам – в дълбините и мрака. Но писал ли те е Поу мъртъв, по-добре не му се вестявай жив. -Защо? -Защото това означава, че не си е свършил работата: не е направил опит да те издири, побързал е да те погребе, което означава „престъпна небрежност допусната от бригадир”. -Сигурна ли си, че ме е писал мъртъв. -Напълно. Повече от година работихме заедно преди да се изгубя, всъщност – да избягам. Знаеш ли защо го направих? Защото го опознах. Щеше да ме пожертва, при първа възможност, за да се издигне в оч

Маските (10)

Изображение
10. Опомни се с игла във вената, включена към система, нещо хладно се изливаше в нея. Биха инжекция в шията й, после в корема й. Пак в шията и пак в корема. Полепиха я с жици, на екрана в ъгъла на помещението подскачаше зелена крива. Унасяше се и идваше на себе си. Местеха я от помещение в помещение. С носилка. С инвалидна количка. По тесни стълбища със сиви, напукани мазилки. По широки бели коридори с ослепителни светлини. В асансьори със зловещи решетки; подскачащи и скърцащи. Трудно разбираше кое е реалност, кое й се присънваше. Взимаха й всевъзможни проби. Приказваха нещо неразбираемо. Попита нещо, не й обърнаха внимание. Тя беше предмет, който обработваха и като такъв не можеше да общува с тях. Задаваха й въпроси, но като че ли не точно на нея, а на нещо, което тя само съхраняваше, но принадлежеше на тях. То отвръщаше механично. Когато се събуди в ареста си помисли, че пак сънува, а сетне й изглеждаше, че онова из болниците е било дълъг протяжен сън