1 август, 2026. Национално изложение на художествените занаяти и изкуствата – Орешак
Мислех си, че ще е просто фотографска експозиция.
Нещо красиво, философско, затрогващо. Оказа се - далеч повече.
Не, не беше просто фотографска експозиция: това беше роман във видения, оживяващи образи, разкриваща болезнена история. На моменти комична, на моменти абсурдна, на моменти хорър, даже често хорър, но реалистична.
Познавам Владимир Карамазов като актьор.
Чувал бях, че е фотограф, но се оказа, че "фотограф" е ограничаващо в този случай, дори "художник фотограф" е ограничаващо.
Няма подходяща дума в езика на изкуството. Бих го нарекъл създател или творец.
Пречупил е реалността в своя поглед, вижда я в свои цветове, сумрачни, не и мрачни. Някак пастелни, бих добавил странната в случая дума: "влажни", като през сълзи, но не изцяло болезнени сълзи. По-скоро от затрогване. Сълзи на съпричастност, сълзи на емпатия.
Това са тоновете на картините, а те пресъздават затвори и затворници.
Изложбата се казва: "На тяхно място" и показва дългогодишния труд на Владимир Карамазов: обикалял в затворите, общувал с всякакви осъдени от кокошкари до осъдени доживотно без право на замяна убийци.
И сега, леко ще наруша ритъма, защото разбрах, че имало хейтъри, които го нападали заради тематиката, Владимир Карамазов не идеализира престъпника. Владимир Карамазов не лицемерничи, не адвокатства, не налага сладникави модели за съжаление. Не!
Когато разказва не премълчава дребните слабости, своето лично отношение, което е критично към някои чисто човешки качества на героите му, не крие кога е отвратен или малко ужасен от деяние.
Но...Той не съди, защото както и каза, тези хора са вече осъдени, осъдила ги е по-висша институция от нашето субективно мнение, а да съдиш може да бъде най-големия грях.
На снимките му няма да видите мизерия. Напротив: може да се види много красота, преди всичко красота, дори когато на снимката е образа на затворническата чистачка (чистач, де, към който женския род е много уместен), а освен чистачка...да го наречем "трудещо се момиче (момче)" Айше или деформиран от живота си старец, луда глава, който е убил един-двама "роми" с чук за да защити свой приятел и себе си.
Това е красотата на живота в ъндърграунда, където нищо не се случва, където бавно се деградира, но се проявяват и истински качества.
Историите, които разказва в продължение на повече от час. Не толкова като харизматичен актьор, колкото като приятел, който те кани да надникнеш в спомените са човешки.
Често се усмихва, често осмива героите си, но на моменти те хваща една грапава ръкавица за гърлото, защото някои драми са си наистина драми.
Владимир Карамазов още в началото помоли да не се снима на клип. Снимки да си правим колкото искаме, но не и на клип. Защото разказваше лични истории, пред гости, не иска да се разкрива интимния свят на тези хора пред цяла социална реалност, затова няма да бъда преразказвам това, което съм запечатал в главата си по-добре и отколкото, ако беше клип в телефона ми.
Но в общи линии, най-тежките присъди не са за хора, родени престъпници, а които поради едно или пък друго обстоятелство. Най-често лишени от воля, обсебени от ярост са извършили едно-единствено макар и разтърсващо престъпление.
Други, които просто са живели цял живот бедно, не познават друг начин на живот, за които вече е възможна интеграция, но няма да е за ден два, а е когато съзрее цяло общество. Те, не будят съжаление, даже леко отблъскват, но трябва да се разбере и тяхното, защото в крайна сметка, затворени или не, споделяме един свят.
На снимката на затворническото легло, позирам като затворник. То, повече приличам на такъв от много, които видях на снимките на Владимир Карамазов.
Разбира се, не ме е снимал той, това не е художествена, а репортерска снимка. Заради материала, а и заради забавата.
Невероятен пърформанс, който препоръчвам на всеки.
