Археология на подсъзнателното

25. Носеше я. По застланото с натрошени стъкла и мазилка стълбище я носеше. Етаж, след етаж, след етаж. Знаеше коя е. Яса. Тя беше под маската на Коломбина. Той под маската на Арлекин. Седмица се колебаеха, отбягваха погледи. Лола веднъж пожела сама да се предаде. Яса я спря. Каза й, че не е честно. После й пролича, че съжали. Двете вече не се обичаха. На моменти се гледаха като змии, на моменти като вещици. Отначало се редуваха да носят маската на Коломбина, но спряха да я свалят. Попита ги: „това пък защо е”, но нито едната, ни другата му отговори. Изглежда му бяха сърдити. И двете. Така и не разбра защо. Той не искаше маскарада. Нито жертвата. Според него не се налагаше да се прави. Направи някакви опити да ги разубеди, но беше напразно. Не го чуваха. Дуелираха се с погледи, а той не можеше да бъде даже секундант. Предишната сутрин рано Яса го поведе нанякъде.   Не беше маскирана като Коломбина. Носеше най-обикновена имитираща Социална маск

-Ще създаде още проблеми – гласът на Лола нагарчаше. – И аз я обичам! Наистина! Витус не вярваше на ушите си. -Не искам да го правим – продължи Лола. – Трябва! Едва се сдържаше да не избухне в ридания. -Какво ще се случи с нея? – попита Витус. -Надявам се, че Лот ще я превърне в своя внучка. Има слабост към нея, очевидна е. -Надяваш се? Лола кимна, очите й се напълниха със сълзи, една се търколи и потъна под маската. -Търси я от месеци - рече му. -Знам, че я преследва някакъв от щаба, но не знаех, че се познавате. -Той държи основните канали за износ на артифакти, имаме и протекциите му. -Защо не си ми казала? -Не съм си и помисляла, че не знаеш, публична тайна е. Помогни ми... -Съжалявам! -Също я обичам! -Съжалявам. -Видях се с Лот преди седмица. Не приличаше на себе си, на онзи когото познавах. Уморен старец. Отслабнал. Почти призрак. -И ти го съжали? -Престани! Не съм го съжалила. Този човек може да ни погуби. Нали се сещаш, че не съм от

23. Яса беше изкусителна и доверчива. Твърде млада, но повече от съзряла за възрастта си: съзряла беше по начин, по който не всяка жена съзрява – не с възраст, а с природа. Имаше финес на дебнеща котка, а същност на крехко птиче. Не си служеше с кокетство и не служеше на кокетство: беше себе си и се държеше така както единствено умее, а това понякога ставаше много предизвикателно. Искаше й се да бъде по-глупава. Боеше се от нещата, които съзнава. Не искаше да са истина или поне, най-малко, не искаше да знае за тях. Не проявяваше особена предпазливост, защото предпазливостта само й напомняше в колко ужасен свят живее. Очакваха се проблеми. Най-малко от страна на Дедо Урси. Лола му намекна, че ще направи голяма грешка, ако се опита по какъвто и да е било начин да докосне или нарани Яса. Застаряващият нерез, като че ли я разбра. До този момент й се подчиняваше, макар и да личеше – през зъби. Мразеше Лола, но се боеше от нея. И се опита да прогони от главата с

22. Потърси я дори при Тъкачките, а това беше единственото място, което караше Лот да потръпне от ужас. Цехът е построен век преди пандемията и не прекъсна работа през целия й период. Около двеста момичета на спираха да тъкат. Приличаха на механични кукли, които танцуваха нещо твърде футуристично и далечно галактическо – в транс, безпаметни; символизиращи всички човешки дейности с няколко последователни абсолютно точни движения; нишките, сякаш мисълта им; паяци подобни на жени. И преди задължителните маски да лишат човечеството от лица, тъкачките в този цех бяха идентични като клонинги. Не се забелязваше да стареят, да боледуват. Болната разбираше, че е болна, когато смяната й свършваше. Старата разбираше, че е стара, когато смяната й свършваше. Изведнъж разбираше и повече не се връщаше. Мястото й заемаше следващата. Следващата имаше лице за двадесетина – тридесет минути. Докато не можеше още да прави това, което се изискваше от нея. После мелодията я поглъщаше, увличаш

21. Валио стоеше по турски на креслото пред компютъра, облечена в сатенен халат във вишнев цвят на голо. Зърната я боляха от страст, сграбчила несъзнателно коленете си, дълбоко впиваше нокти в тях. Зловеща жокерска усмивка обезобразяваше красивото й момчешко лице. Преди десет години Генерала, с когото спеше тогава, откри в избуялите джунгли, действащ Източноправославен храм. Поклонниците бяха откарани под конвой до най-близката камера за анихилация, но две от момичетата очаровали с красотата си Генерала. И той, милия, решил, че е жалко да лишава ограбения и без друго свят от такова съвършенство. Подари ги на своята възлюбена. Да й служат в клуба за забавление. Момичетата щяха да се дърпат. Валио, разбира се, да ги укроти, но преди да се е стигнало дотам й хрумна да опита нещо друго. Накара ги да се почувстват свети, пренасящи се в жертва. Докато отдаваха плътта си за храна на похотливи страсти, те спасяваха храма. Каза им, че генералите били готови да разрушат храма

  20.   -Как попадна тук? – попита я Свещеника. -С дрезината – Яса посочи хълма, - а когато релсите свършиха, спуснахме са по пътеките. Търсихме черепи... -Черепи? -Да, черепи. Дълго е за разказване, отливаме маски по тях. -Двама сте, така ли? -Да. С приятеля ми. Не знам къде се забави, но ще се появи. Имаше двадесетина поклонника в храма. Стояха край свещниците; потрепваха в сумрака, изглеждаха като че ли всеки миг ще се разсеят като дим. Свещеника имаше дълги снежнобели коси и брада. Брадата криеше повече от маска, но откриваше повече от всички лица, които Яса беше виждала. -Мога ли да се изповядам? – попита го. Той кимна, но продължи: -Твое право е, но нека ти разкажа. Беше Великден. Преди много, много години. Очаквах богомолци, те не дойдоха. Изпълнявах службата, обикалях с кадилото опустелия храм. Чаках, чаках, чаках...Казвах си, че е безсмислено. Нямаше кой да дойде. Светът свършваше. И изглежда Господ вече беше грабнал праведните на небесата. Защо м