събота, 16 май 2020 г.

Маските (25)


25.


Носеше я. По застланото с натрошени стъкла и мазилка стълбище я носеше. Етаж, след етаж, след етаж.
Знаеше коя е. Яса.
Тя беше под маската на Коломбина. Той под маската на Арлекин.
Седмица се колебаеха, отбягваха погледи.
Лола веднъж пожела сама да се предаде.
Яса я спря. Каза й, че не е честно.
После й пролича, че съжали.
Двете вече не се обичаха.
На моменти се гледаха като змии, на моменти като вещици.
Отначало се редуваха да носят маската на Коломбина, но спряха да я свалят.
Попита ги: „това пък защо е”, но нито едната, ни другата му отговори.
Изглежда му бяха сърдити. И двете. Така и не разбра защо.
Той не искаше маскарада. Нито жертвата. Според него не се налагаше да се прави. Направи някакви опити да ги разубеди, но беше напразно.
Не го чуваха. Дуелираха се с погледи, а той не можеше да бъде даже секундант.

Предишната сутрин рано Яса го поведе нанякъде.  
Не беше маскирана като Коломбина. Носеше най-обикновена имитираща Социална маска, маска от плат.
Опита се да я попита нещо, направи му знак да мълчи, очите й се смееха и понеже не беше я виждал от дълго в такова настроение, реши твърдо: да не го разваля.
Не я попита повече нищо, но бързо се досети, че го води към онази книжарница, която преди време бяха открили с Лола.
-Искам да ти подаря книга – рече му Яса, - искам да я прочетеш, но да е винаги с теб и да я свързваш винаги с мен. Избери си.
Извърна лице, все едно да му каже, че няма да му влияе, но когато ръката му посегна към книга на Чейс, направи отрицателен знак и го накара да я дръпне, все едно се е попарил.
-Не бързай – каза му, - аз ще се разходя за да не ти се бъркам, а ти поразгледай, попрочети, избери си. Нека де е книга, която ще четеш много пъти, бавно. Все едно, че четеш мен.
Сантименталничеше, но беше адекватно.
Прииска му се да й каже, че е рано да се сбогуват, но щеше да прозвучи глупаво.
Започна да разглежда.
Инстинктивно спря погледа си на събрани творби на Борис Виан. Името не му говореше нищо, но знаеше, че това е книгата, която трябва да избере.
Погледна към мястото където трябваше да е Яса.
Къде беше изчезнала? И кога? Като дим...
Чу веселото й тананикане. Идеше отблизо.
Накара го да се усмихне несъзнателно.
-Чакай ме, ей сега идвам – подвикна му, а той продължи да рови в книгите.
Улови се, че диша по-дълбоко, по-учестено; устата му се изпълни с тръпчив вкус; мислите му непослушно се разпиляха; изпълни го нетърпение; приятни тръпки го полазиха цял и тогава Яса се появи.
Стъпваше на високи токчета и краката й изглеждаха невъзможно стройни. Беше облечена във вишнева бална рокля с голо дясно рамо и дълбока цепка разголващо дясното й бедро.

Беше сменила маските си. Сега носеше Социална, на която беше нарисувала...Тъга. Тъга трябваше да е. Горна устна залиняла в опит да зададе въпрос. Тъга.
Но знаеше, че под нея е усмихната.
Подаде му и на него Социална маска.
Попита я с поглед: „Защо?”
Отвърна му с поглед: „Да се разберем по-лесно”.
Седнаха в барчето. Витус отвори бутилката.
Яса запали свещите.
Витус наля виното.
Яса каза, че е от Пилатово време.
Витус я погледна. Тя избухна в смях.
Чукнаха наздравица. Тя стана от мястото си. Закачливо като пеперуда с подскоци изчезна зад бара. Нещо говореше, твърде подробно и Витус загуби нишка. Попита го, слуша ли я.
Каза й, че я слуша. Каза му, че му вярва.

Стресна го звука. Гръмна отведнъж, но Яса бързо нямали.

Красива музика. За пръв път чуваше мелодията, а му беше позната; като част от същността му; сякаш бе живял така както е живял за да е в хармония с нея.

-„Орион” – рече му Яса – „Two step from hell”.

Долетя отново при него. Чукнаха наздравица. Изглеждаше, че всеки момент ще смъкне маската. Личеше, че се изкушава, а изкушението беше толкова силно, че се просълзи.
После му разказа. Разказа, че увещавала Лола да й го отстъпи. Само за една нощ. За последната. Просто да се разменят. Нямало да усети...

Не довърши. Разсмя се горчиво. Смехът й за кратко премина в плач, но също тъй кратък.
-Не знам какво очаквах от своята...приятелка.
Пое си дъх. Продължи:
-...но тя прие. И едва тогава разбрах какво си означавал за мен. Изсмях й се...Исках те, искам те. Но по този начин, няма да е. Няма да е и тази вечер, че си ми твърде лесен...Днес навършвам четиринадесет. По закон, в следващите двадесет и четири часа трябваше да започна сексуалната си практика. Глобалната мрежа щеше да ми избере партньор. Кой знае, можеше да бъдеш ти. Ако не бяхме такива егоисти и не бяхме избягали...
Засмя се замислено, преди да продължи:
-А ако не бяхме такива егоисти, какво ли щяхме да разберем (?) един от друг...изобщо.
-Честито – рече й, удариха си чашите и тя отпи.
-А може да няма бягане от Глобалната мрежа. И тя да ни е срещнала. И трябва да изпълним задължението си един към друг...към обществото – гласът й стана хладен, режеше.
-Не трябва.
-Това, че избягахме лишава ли ни от морал?
-Не, а би трябвало.
-Жалко!
Вдигнаха отново чаши. Тя отпи внимателно за да не открие лицето си. Лекичко оцапа маската.
-Ако не бяхме избягали – продължи Яса, - нямаше да си причиним цялото това страдание, но дори само заради това страдания бих избягала сто пъти, ако сто пъти се върнеше времето назад. Знаеш ли какво си причинихме?
Влюбени бяха един в друг, нямаше смисъл да го изрича.
-Това, което могат само егоистите! – завърши Яса.
Наляха следващи чаши.
Искаше му се да види лицето й.
Искаше й се да му го покаже.
Започна да я увещава. Тя се засмя. Рече му, че и тя иска да види неговото. Уговориха се да дръпнат едновременно маските. Тя неговата, той нейната.
Но тъкмо да го направят музиката спря. Албумът свърши. И отлетя момента.
Тогава тя рече:
-Искам да ти направя още един подарък. Ще те срещна с много скъп за теб човек. Само ще мислиш за него, нали? А аз ще помогна на мисълта ти да го достигне...

И тогава Витус разбра защо е искала да си сложат Социални маски.
На празният стол между двамата затрептя като холограма, доби контури, избистри се образа, доби плътност, стана съвсем реален.
Дядо му.
-Не очакваше да ме видиш – заговори и имаше същия глас, какъвто Витус помнеше, - истински съм. Да, можеш да ме пипнеш. И също желая да пийна. Значи това е твоята приятелка? Радвам се за вас, деца. Винаги съм вярвал. В последният атавизъм на човечеството. Любовта.

***

Някога - тези, които се обичаха можеха да живеят заедно.
Сега това е углавно престъпление.
И неморално. Понеже един човек могат да обичат само егоистите.
Някога  - тези, които се обичаха и живееха заедно, можеха да имат заедно повече от едно дете.
Сега това е углавно престъпление.
Можеш да имаш колкото си искаш деца (и това е похвално), но от различни партньори.
Учените в Щаба, решиха, че така е по-добре за обогатяване на генофонда на човечеството.
Някога – тези, които се обичаха и живееха заедно, можеха да отглеждат и възпитават заедно децата си.
Сега това е углавно престъпление.
Полът е преди всичко социална роля. Мъжът трябва да бъде обучен за нея от мъж. Жената от жена.
Защото мъжът и жената са тези, които генерират обогатяване на генофонда.
Но трябва да бъдат възпитавани и тези, които превъзмогнали половия егоизъм са над типичните му емоционални слабости и желания.
Създаващите и поддържащите редът, хората на Първа линия.
Това са хората – институция.

Възпитанието трябва да е индивидуално. Така всяко дете получава полагащото му се внимание. Колкото и да ми се иска да го отрека, истина е, че така детето много по-често се превръща в продължение на родителят си, отколкото се случваше в света, който помня.

Колкото и да ми се иска да го отрека, истина е, че живота е по-рационален, но отдавна е забравена дори братската и сестринска обич.

Прието е, че при настъпването на четиринадесетата година човек е сексуално зрял. Тогава трябва да започне да изпълнява сексуалните практики.
Защото тялото му принадлежи на човечеството.
И ако не е способно – има проблем.
По презумпция виновен е родителя, който не е възпитал детето си достатъчно добре в сексуалната роля или най-малко не е следял стриктно здравословното му състояние.
В такъв случай Е-точките от Здравната осигуровка на родителя се присъждат на детето, за да покрият продължителната му рехабилитация.
Възможно е да не стигнат, особено в случаите, когато детето не е докладвало предварително, че си има проблеми с възпитанието.

Знаете всичко това! И двамата сте израснали възпитавани с него.
Но сега, когато ви го напомних, след като от година сте извън закона, как ви изглежда?

Да, аморални сте!
Но как ви изглежда!

Много мило, че ме поканихте на празника си!

***

Носеше я по стълбите.
Искаше му се да падне и да си разбие черепа.
Но нали щеше да изпусне и нея.

-Защо трябваше тази жертва? – много пъти попита без да знае Лола или Яса е под маската.

Която и да беше, всеки път когато питаше, не му отвръщаше.

Стигна до последната площадка.
Постави я внимателно на земята.
Прииска му се да я целуне, но щеше да бъде кражба.
Погледа я. Маската на Коломбина откриваше долната част на лицето, Социалната маска – горната. Искаше да открие нещо непознато.

„Отдавна е забравена дори братската и сестринска обич.” – припомни си думите на стареца си. И сега се разбра.

Обичаше я. Но не както обичаше Лола, а като сестра. Прехапа устни.

-Какво стана? – попита я когато образът на Стареца изчезна. – Какво беше това?
„Фокус” – очакваше да му отвърне, но вместо това тя каза:
-Социалните ни маски са едно голямо същество. Щом нещо го е имало маските го помнят. Трябва само да го извлечем...
-Как?
-Не съм сигурна. Знам само, че двамата, заедно сме достатъчно силни за да го правим, понякога.

Сутринта, когато взе спящото тяло на Коломбина беше сигурен, че трябва да я предаде.
Вече знаеше, че ако са заедно ще продължат да бъркат в Глобалната мрежа, без да знаят добре какво вършат.

И какви сили ще извадят от недрата й.
Може би, такива, с които биха погубили повторно света.
Толкова ли я обичаше, че да го направи заради нея?

Да, именно затова трябваше да я предаде!
Може би Лот не беше толкова лош. Нали това е човека, който я припознаваше с неговата любима, която не го е дочакала.
И заради която надживя Армагедон.
Твърде е стар, едва ли се нуждае от любовница, но щом я търси още, едва ли може без любов.

Погали я.
-Сбогом! – рече.
Грабна я и затича надолу по стълбите.
Не можеше, не можеше да я остави.
Когато стигна до общата трапезария. Тя се размърда и избухна в смях.
Отстрани от лицето си маската на Коломбина.
Не беше Яса, а Лола.
-Позна ме, нали – изрече през смях, - знам, че ме позна! Не ме лъжи! Не би посмял да ме предадеш, но аз не мога да предам нея.  

петък, 15 май 2020 г.

Маските (24)



-Ще създаде още проблеми – гласът на Лола нагарчаше. – И аз я обичам! Наистина!
Витус не вярваше на ушите си.
-Не искам да го правим – продължи Лола. – Трябва!

Едва се сдържаше да не избухне в ридания.

-Какво ще се случи с нея? – попита Витус.
-Надявам се, че Лот ще я превърне в своя внучка. Има слабост към нея, очевидна е.
-Надяваш се?
Лола кимна, очите й се напълниха със сълзи, една се търколи и потъна под маската.
-Търси я от месеци - рече му.
-Знам, че я преследва някакъв от щаба, но не знаех, че се познавате.
-Той държи основните канали за износ на артифакти, имаме и протекциите му.
-Защо не си ми казала?
-Не съм си и помисляла, че не знаеш, публична тайна е. Помогни ми...
-Съжалявам!
-Също я обичам!
-Съжалявам.
-Видях се с Лот преди седмица. Не приличаше на себе си, на онзи когото познавах. Уморен старец. Отслабнал. Почти призрак.
-И ти го съжали?
-Престани! Не съм го съжалила. Този човек може да ни погуби. Нали се сещаш, че не съм отговорна само към теб и към Яса, но...Колебаех се. Яса ми ставаше все по-мила. Предпочитах себе си да предам. Минаваше ми и това през ума. Не, че ме иска, но ще повярва, че не мога да сторя повече за него...Гледах да отрезнея от тревогата си. Отлагах да взема решение...Яса е толкова мила. Малката ми сестричка...Нямаше да я предам. Нямаше да успея. Независимо от цената щях да я крия. Да я крия до последно. Но случката с Дедо Урси...
-Беше изверг.
-Да, но живееше кротко. Нямаше да посмее да разкрие истинската си природа, Яса го подлуди и няма да е единствен.
-И ще я пожертваш?
-Помогни ми! Сама няма да успея.
-Утре ще тръгнем Лола. Аз и тя. Накъдето ни видят очите. Достатъчно научихме тук. Имаме шанс да оцелеем. Така и пред Лот ще си чиста, ще кажеш накъде сме тръгнали, но ще имаме достатъчно преднина.
-Няма да стане така, приятелю.
Засмя се тъжно.
-Защо бяхте с маски? – попита го неочаквано.
-Моля?
-И двамата не носите Социални маски, а снощи сте били.
-За щастие.
-Да. За щастие, но как се случи.
-Не говорихме ли за друго?
-Да. Говорихме за друго.
-Не знам. Не знам защо е била със Социална маска. Аз просто исках да си спомня чувството.
-Най-вероятно и тя.
-Най-вероятно и тя.
-Нали не си вярваш! Има някакъв отговор на въпроса ми, но не го знаеш. Не го знае и Яса. Плаша се, Витус. За всички ни.
-Предложих ти.
-Пак ти казвам. Няма да стане. Лот знае много добре местата, които тепърва ще откривате. Следи ги. Откакто е избягала ги следи.
Витус кимна. Права беше. Вън от групата, вън от цитаделата бяха уязвими.
-Не можем да я предадем, Лола.
-Така ли! – сурово му рече.
Наведе се, а когато вдигна лице то беше покрито под каменно изражение.
-Скъпа ли съм ти, Витус?
-Скъпа си ми!
-А тя?
-Тя също. Нали не трябва да избирам между нея и теб.
-Защо да не трябва? Дори се налага. Не е ултиматум. Не и поставен от мен.
Погледна нагоре. Продължи:
-И аз избирам: между нея и теб; между нея и всички.
-Пак ще ти предложа...
-Стига с това ваше бягство! Ще дадем нещо на Лот. Няма да е задължително Яса.
Ще е Коломбина. Ще е упоена. Ще я вземеш на ръце. Ще я занесеш на мястото, на което ще те очаква Лот.
-Чакай, чакай!
-Толкова ли е сложно? Под маската на Коломбина може да съм аз, може да е и Яса. В последният момент ще реша коя да упоя. Така няма да ти се наложи да избираш между двете ни – завърши с явен сарказъм. – Така е по-приемливо, нали?
-Ти си лидер на групата ни.
-Омръзна ми, а и май не съм достойна. Защото не мога да остана твърда когато трябва да взема гадно решение. Но всъщност...имам време да реша. Не се знае коя ще е под маската на Коломбина.
-Винаги ще ви разпозная.
-Напротив. Една нощ вече сгреши.
Витус трепна, тогава Лола избухна в смях и му рече, че се е пошегувала.
-Хареса ти като си помисли, че се е случило. Глупчо.
Засмя се и Витус, а Лола каза под нос „Сладка е Яса.”
После рязко се обърна, за да не види сълзите й. Стегна гласни струни за да ги овладее и да не издаде, че плаче, но гласът й продължи да потрепва:
-Няма да е решение, ако предам себе си. Невинното дяволче Яса ще продължи да съблазнява, а да се чуди какво се случва около нея. Някой ден може би ще опознае силите, които притежава. И едва ли ще е за добро, но поне Лот няма да отмъщава. А аз няма да се виня.
Обърна се към него. Беше свалила маската си.
Изглеждаше поне с двадесет години по-възрастна. Излъчваше хладно красиво величие.
-Ако я предам ще се виня! Ще съм при теб и ще ме мразиш, ще те спечеля, но едва ли ще спечеля онази моя част, която никога няма да ми прости, че съм взела...правилния избор.
Пое си дълбоко дъх и направи крачка към него:
-Ти също ще имаш избор. Излезеш ли от цитаделата можеш да отидеш на мястото на срещата. Можеш и да избягаш, без да знаеш коя носиш на ръце. Моли се да съм аз, защото съм по-опитна и имаме някакъв, макар и минимален шанс да се спасим. При всички случаи, нямаш почти никакви причини за угризения. Докато си действал, не си знаел дали предаваш Яса или по мое желание – самата мен.
-Почти никакви причини за угризения – повтори мрачно Витус. – Почти!
-Яса също има шансове. Може да бъде спасена от мен. Може и от теб. Накрая от Лот.
-Няма избор.
-А може би има!
-Какво?
-Може би знае. Или ще научи: защо съм пожелала да се маскираме и двете като Коломбина.
-Ще й кажеш ли?
-Мисля, че трябва.
-Наистина ли ще го направиш?
-Не бях го решила, но сега – да.
-Но как ще й кажеш: „Ето вземи хапчето. Заспи. Ще се събудиш при онзи от когото бягаш!”
-Няма да е точно така. Уча я на един фокус. Ще го разиграем за пореден път. С малко променени правила. Ще знае, че едното хапче е безвредно, другото упояващо. Понеже все още съм по-ловката в ръцете, няма да имам проблем да й дам упояващото...Ако все пак реша да предам нея...Но тя ще знае за тази възможност.
-А ако изобщо откаже да играе?
-Ще знае, че в такъв случай си предал мен, че тя е имала куража да вземе съдбовното решение, което аз не съм посмяла.
Витус наведе глава.
Лола направи крачка към него. Обви го с една ръка през шията и прокара пръстите на другата нежно по гърдите му.
-Така е най-справедливо – прошепна му, - Нали? Ето, че и тримата имаме избор.
Витус кимна, но промърмори:  
-Не ми харесва този маскарад.
-В кой свят живееш? – засмя се Лола.

четвъртък, 14 май 2020 г.

Маските (23)


23.


Яса беше изкусителна и доверчива. Твърде млада, но повече от съзряла за възрастта си: съзряла беше по начин, по който не всяка жена съзрява – не с възраст, а с природа.
Имаше финес на дебнеща котка, а същност на крехко птиче.
Не си служеше с кокетство и не служеше на кокетство: беше себе си и се държеше така както единствено умее, а това понякога ставаше много предизвикателно.
Искаше й се да бъде по-глупава. Боеше се от нещата, които съзнава. Не искаше да са истина или поне, най-малко, не искаше да знае за тях.
Не проявяваше особена предпазливост, защото предпазливостта само й напомняше в колко ужасен свят живее.
Очакваха се проблеми.
Най-малко от страна на Дедо Урси.

Лола му намекна, че ще направи голяма грешка, ако се опита по какъвто и да е било начин да докосне или нарани Яса.
Застаряващият нерез, като че ли я разбра. До този момент й се подчиняваше, макар и да личеше – през зъби.
Мразеше Лола, но се боеше от нея. И се опита да прогони от главата си мислите за примамливата искрица в морния поглед на малката развратница.

Поискаха му веднъж отливка от череп. Направи им.
Искаше му се да види как стои маската върху лицето на Яса. Имаше право. Все пак той я бе изработил. Не му разрешиха. Преглътна. Но пак щяха да дойдат при него.
Разбра, че малката е строшила маската.
Знаеше, че ще съжалява. Съжаляваше. Даже и нови черепи тръгна да търси. Трябваше само да изчака, търпеливо да изчака и той направи опит, но не успя.
Твърде дълго се проточи чакането му.
И тогава му се отвори онази възможност. Не мразеше Валдо. Тя или по-скоро то беше кротко Същество, единственото в тази дупка, а може би и в цял свят, което го разбираше, а когато се наложи – даже защитаваше.
Имаше няколко такива случая, Валдо изведнъж преставаше да бъде бялото агънце от пасторална картина и се превръщаше в демон, твърде зъбат дори за постапокалиптичната реалност.
Когато хормоналните натрупвания издуеха до болка Дедо Урси, Валдо му помагаше да получи някакво облекчение. Веднъж виновно си призна, че преди повече от три десетилетия е бил мъж.
Нямаше значение. У Валдо нямаше или не беше останало нищо мъжко. Както и женско. Приличаше по-скоро да е от друг вид. Непознат. От далечен свят.

Твърде се доближи до ръба на онази тераса. Залитна.
Най-вероятно щеше и само да си падне, а жестът на Дедо Урси беше по-скоро израз на нетърпение, отколкото истинско убийство.
После не беше сигурен дали изобщо го е докоснал.
Докато си го помисли Валдо беше четири етажа по-долу нанизан на арматурни железа. Често се случваше тук. Трябваше да се внимава.
Не се научиха да го правят!
Иначе в този момент Дедо Урси виждаше очи. Топли кафяви очи. Тъмно кафяви очи. Очи с морен поглед. Морен поглед с примамливи искрици. Искрици с глас. Закачлив глас. Гъделичкащ глас. Смях. Игра. Поляна. Тичане.
Мислеше за нея, мислеше за Яса, гонеше я, когато видя Валдо на ръба на терасата; после нанизан на арматурите, със струйката кръв стичаща се по бузата от разтворената изкривена от болката, все още потрепваща челюст.

Щеше да му остави лицето си. Кроткото си излъчване, с което Дедо Урси искаше да маскира буйния нрав на малката. Да я усмири. И да я направи съвършена.

Седмици обработва черепа за да стане годен за употреба. Трудно беше и с отливките. Не му спореше. Не се получаваха както трябва. Само неговото, прецизно око можеше да забележи несъвършенството, с което не искаше да се примири, защото това би означавало да обезсмисли смъртта на любимото си Същество.
С много усилия все пак постигна търсения резултат. Реши, че Яса е била родена за да носи тази маска.

***

В това време Яса и Лола почти напълно го бяха забравили.
Едната бързо беше пораснала. Другата отслабнала, станала по-крехка, изглеждаше по-млада. Когато бяха заедно приличаха на приятелки от колеж.
Отделяха се от основните групи, откриваха добре замаскирани находища на артифакти.
Сменяха си дрехите и маските: ежедневно, а в някои дни – ежечасно.
Лола убеди Яса, че не е страшно да си сложи тракийска или африканска маска. Някога може и да са имали мистична сила, най-вероятно; най-вероятно, даже, те са разрушили света и са се изчерпали.
Яса научи Лола да се радва. И да се плаши.
-Бях станала каменна. Своята каменна маска. Стана ми скучен дори този прекрасно зловещ свят – призна си Лола. 
Научиха се да се гримират. Но не така, както бяха обучавани и задължени в цивилизация. Тоест с грима да крият лице, а напротив – с грима да разкриват скритото.
Понякога навлизаха в опасни участъци, губеха се, никой не ги търсеше, понеже на никой не му минаваше през ум, че е възможно Лола да се изгуби.
При всяко тяхно изгубване намираха нещо любопитно.
В онази късна вечер попаднаха първо в аптеката.
Една от многото аптеки на една от големите вериги.
По стелажите й се разхождаха огромни, дрогирани бели мишки. Гледаха ги любопитно като хора. Една даже успя да се вмести в джоба на Лола докато тършуваха.
Откриха стотици опаковки Весели хапчета; дори такива, за каквито само бяха чували; дори такива, за които не знаеха, че съществуват; много от най-използваните и необходимите; немалко и такива, каквито често не откриваха, а също такива каквито Лола беше опитала един два пъти. Откриха стимуланти. Антибиотици. Обезболяващи. Всякакви материали за обработка на рани. Напълниха джобове и чанти, а Лола изхвърли мишката и й каза „Къш”, за да не заема тъй необходимото място.
Трябваше обаче да направят сериозна експедиция за да приберат съкровището.
Решиха да се връщат. Доста се бяха отдалечили, а на връщане трябваше да отбелязват пътя, което щеше да ги забави.
Една витрина обаче ги изкуси. Беше на книжарница.
Една от многото книжарници на една от големите вериги.
По пътя към нея минаха през денонощния магазин.
Продавачът му още стоеше пред отворения прозорец. Главата му беше килната на касовия апарат, а едната му ръка стискаше отдавна изгаснал таблет. В черепа му зееха няколко дупки. Стелажите бяха обърнати, чекмеджетата широко отворени.
По пода пред краката му се търкаляха монети.
Яса се наведе. Гнусливо взе една и я огледа, хвърли я далеч.
-Заради това е умрял. Струвало е повече от живота му, а сега...
Очите й се насълзиха.
Лола я хвана за ръка. Притисна я в себе си. Щеше да я целуне, но се отказа. Не искаше да е целувка през маски, а сега не беше удачен момент да ги свалят.
-Хайде, да поразгледаме книгите – рече й и взе една бутилка вино.

В книжарницата пиха. По „благоприличния” начин. Пъхаха бутилката под маската, не откриваха лицата си.
Разприказваха се и понеже бяха развълнувани, а и разстроени смесиха хапчета с виното, с което нарушиха поне няколко закона на общността.
Лола пак започна с нейните фокуси.
Да слага хапчета в ръката на Яса, а да ги вади от ушите си.
Или обратно.
Яса протестира и каза, че не е честно.
Лола настоя да я научи на номерата.
Яса не искаше.
-Ти си Коломбина, нали – не се отказваше Лола, - Коломбина, трябва да прави фокуси.
-Не знам нищо такова.
-Как си представяш Коломбина, която не може фокуси.
-Тогава ти си Коломбина.
-Не, ти!
-Не мога!
-Можеш!
-Ти си Коломбина!
-Двете сме Коломбина!
-Не мога да развия тази ловкост!
-Трябва Яса, трябва! Отвори ръката...Сега слагам в нея две хапчета...Ето така! Когато ти кажа да я затвориш...Ето как съм свила едното между пръстите си...Тренирай го!
-А момчето?
-Стига с тези момчета! Кое момче?
-Онова в магазина.
-Явно не е умеело да прави фокуси.
-Не си забавна!
Млъкнаха. Гледаха се в очите. Всеки миг щяха да се разридаят, една след друга, но Яса се овладя.
-Много се надрусахме – рече.
-Искаш ли да вземем главата му?
-Бях се отказала, но...
-Ще я вземем.
-Сигурно е искал да се прибере вкъщи. Сигурно е имал приятелка. Не е честно да остане завинаги на онзи прозорец.
-Да, твърде дълга смяна.
Яса се изправи. Осъзна, че е пияна и твърде замаяна от хапчетата. Подпря се на един от стелажите и го обърна.
Търколиха се книгите.
Свиха я гърдите. Нищо не й говориха заглавията. Нищо имената на авторите. Но имаше нещо приятно, като познато в звученето на тези заглавия, на тези имена. Знаеше, че в тях ще открие свят. Вече знаеше, свикна да чете без маска. Да разбира книгите сама. Не всички, не напълно, но достатъчно за да усети магията им.
Преди малко, докато се въргаляха с Лола край книгите и Лола се опитваше да запали интереса й към фокусите Яса пожела да пише, дори не си помисли, че вече няма кой да я чете.
-Хареса ли ти Шекли? – попита я Лола и също стана.
-Веднага ме грабна. Дори сравнени с нашия, световете му изглеждат шантави, даже понякога страшни, но миг преди да се уплашиш, осъзнаваш колко малко вероятни са, а после колко по-малко вероятен и от тях е света, в който живееш.
-И ти става забавен!
-Забавен като книга!
-Не търсеше ли тази? – попита Лола, в ръката си държеше „Майстора и Маргарита”.
Яса напълно отрезняла я грабна от ръката й.
-Да вземем и черепа.

***

Кучките закъсняха.
Защо не му донесоха този череп преди седмица!
Тогава нямаше да губи любимото си Същество!
Сега малката развратница ще нахлузи лицето на това нищожество. Ще прилича повече на себе си, а не онова, за което беше създадена и в което щеше да я превърне той Дедо Русти!
Не, Дедо Урси, както го бяха преименували.
Дедо Русти – това име им каза, когато го откриха, но го чуха погрешно; после той изгуби съзнание, а когато го възвърна вече всички го имаха за Дедо Урси.
Всичко възприемат погрешно. Дори себе си.
Задави се от ярост, омесена с объркани желания, с глад – напомнящ сексуален, но по-дълбок от физически.
Започна да прави отливката.
Когато се изтощи изпи на един дъх бутилката, която му бяха донесли.
Губеха му се моменти, не помнеше кога е спрял да работи. Кога е взел маската на Валдо, излязъл от ателието си.
Не помнеше колко дълго е дебнал Яса, докато тя се отдалечи достатъчно от основната група. Всички бяха пияни и дрогирани от находките им, а той вече отрезняваше.
Хвана момичето, изви й ръката зад гърба.
Запуши й с ръка устата.
Блъсна я в една от стаите по коридора.
Затисна вратата с остатъци от гардероб.
Яса се опита да бяга.
Плесна я с обратното на ръката си.
Тя падна, опита се да впие зъби в крака му. Сграбчи я за яката, вдигна я и я хвърли на пода.
Откачи маската на Валдо, която висеше на колана му.
-За теб е! Сложи я! За да заприличаш на човек...
Яса ридаеше и хълцаше.
Прималя й от отвращение, когато забеляза издутия от ерекцията му панталон. Искаше да умре.
-Просто сложи маската!
Струваше й се, че е сън, това не можеше да е истина.
Нещо трябваше да се случи.
Усети, че се задушава.
И пожела да се задуши.
Започна да се задушава.
Рядко слагаше социална маска, но сега беше на лицето й. И маската й помагаше; помагаше й да се задуши единствено със силата на своето желание.

***

Витус наостри слух. Нищо не чуваше, но разбра какво се случва. Отведнъж.
Стегна го маската.
Бяха някъде долу.
Видя Дедо Урси. С маска в едната ръка и издут от възбуда панталон.
Видя гърчещата се по пода Яса.
Тя искаше да умре. Разбра го.
Втурна се надолу.
Обърка се между коридорите.
Знаеше, че ще стигне късно. Изкрещя закана към Дедо Урси.
Ехото отекна в коридорите.
Яса се гърчеше. Яса се задушаваше.
Стягаше с мисъл маската на лицето си.
Тогава и Витус взе да стяга своята.

***

Дедо Урси посегна към лицето си.
Опита се да раздере маската си.
Задушаваше го. И все по-дълбоко се впиваше.

Сега разбра, че маските са живи същества, че се подчиняват на воля...
Подчиняват се на общата воля...

Дедо Урси падна на колене. Гърдите му изгаряха, взривяваха се, пръскаше се от болка. Но времето течеше бавно, а той разбираше:

Подчиняват се (маските) на общата воля и тъй подчиняват отделния, но понякога има отделни с достатъчно силна воля. За да се противопоставят на общата; да подчинят своята маска и чрез нея...

Яса стягаше маската си.
Витус стягаше маската си.
Така стягаха неговата.

Яса се отпусна за да вземе дъх, но Дедо Урси не успя, защото тогава Витус още по-силно пристегна своята.

Когато Витус отпусна, Яса стегна.
Когато тя си пое дъх, Витус стегна, но вече нямаше нужда.
Дедо Урси беше мъртъв.  


сряда, 13 май 2020 г.

Маските (22)


22.

Потърси я дори при Тъкачките, а това беше единственото място, което караше Лот да потръпне от ужас.
Цехът е построен век преди пандемията и не прекъсна работа през целия й период. Около двеста момичета на спираха да тъкат.
Приличаха на механични кукли, които танцуваха нещо твърде футуристично и далечно галактическо – в транс, безпаметни; символизиращи всички човешки дейности с няколко последователни абсолютно точни движения; нишките, сякаш мисълта им; паяци подобни на жени.
И преди задължителните маски да лишат човечеството от лица, тъкачките в този цех бяха идентични като клонинги. Не се забелязваше да стареят, да боледуват. Болната разбираше, че е болна, когато смяната й свършваше. Старата разбираше, че е стара, когато смяната й свършваше. Изведнъж разбираше и повече не се връщаше. Мястото й заемаше следващата. Следващата имаше лице за двадесетина – тридесет минути. Докато не можеше още да прави това, което се изискваше от нея.
После мелодията я поглъщаше, увличаше я танца и я превръщаше в една от всички останали.
Този цех беше достатъчен за да захрани нуждите на цял свят.
Тук се тъчеше плат за маските.
Момичетата нямаха маски, но нямаха и лица.
Случваше се заловени с атавистични лица да бъдат пращани тук. Това беше най-безболезнения и евтин начин да станат като другите.
Случваше се открили атавистичните си лица момичета, отнякъде научили за цеха, сами да дойдат тук. Рядко имаше свободни места за тях, но по-упоритите чакаха дори със седмици, примрели от глад, спящи из руините и жилавите гъсталаци наоколо. И някои дори получаваха желаната работа.
Нямаше време да съжалят.
Момичетата работеха под всеобща хипноза.
Хипнозата се създаваше от мелодията на машините.
Момичетата бяха наркотично зависими от състоянието си и даваха всичко от себе си, за да не излизат от него.

Ако имаха маски приятният унес, в който живееха щеше да завладее цял свят. Нещо, което би попречило на пълноценното съществуване на всички останали. За това живееха без маски, а цехът беше строго охраняван и макар да беше публично известен, тайните в него бяха толкова много, че дори човек с позицията на Лот, знаеше твърде малко зад това, което се случва зад стените.

Имаше правото да влезе, да разговаря с момичетата, с бригадирките им, но колкото и да ги разпитва много не научи. Повечето не помниха ни имената си, ни на колко години са, ни как са живели. Никоя нямаше представа кога е постъпила последната работничка. Преди ден ли е било или преди години.
В цеха линейно време не съществуваше.

Лот не знаеше дали процеса е обратим: дали, ако извади навън някое от момичетата, то ще върне спомените и личността си, но беше сигурен в едно: предпочиташе Яса да е мъртва, пред това да е попаднала сред тъкачките.

***

Седмица не откъсна очи от монитора. Когато храната му свърши, спря да яде. Когато течностите му свършиха, спря да ги поема. Не ходеше до тоалетната, беше предвидил, че ще му се наложи и си беше сложил памперси.
Накацаха го мухи.
От дупките в стените надникнаха любопитни плъхове.
Екранът примигваше. Примигваше в очи.
Очи на момичета и очи на момчета.
Очи преждевременно престарели и уплашени очи.
Сърдити очи. Кафяви и сини очи.
Очи със златисти нишки. Пъстри очи.
Най-вече виновни очи.
Из индустриалната зона имаше стотици автомати за закуски, а камерите на повечето бяха работещи. Ако се луташе можеше да се изкуши да разбие някой от тях, въпреки че и по опаковките личеше, че онова, което е било в тях, преди десетилетия е престанало да бъде храна.
Свързал се беше и с всички чинове в цивилизацията. Надяваше се пак, както някога да види онзи дързък поглед, който толкова му напомняше за погледа на неговата Ана.
Не спеше.
Клатеше кутийката с двете скъпоценни хапчета край ухото си и търсеше.

***

Потърси я сред Веселяците.
Всички те имаха лица. Или по-скоро гримаси.
Повечето бяха бегълци; открили някоя сутрин, че имат атавистично лице; уплашили се от закона; плюли си на петите, без да знаят къде отиват; изплъзнали се от 4-5 КПП – та. Лутали се в Индустриалната зона. Съвсем полудели от глад и безнадеждност, открити от милициите на Веселяците и доведени в квартирите им, т.е. един бивш Оловно-цинков комбинат, бивш Институт за цветни метали и двадесетина склада.
Тук получаваха нови лица. Хирургически изработени.

Други идваха тук понеже са си мислили, че лицата им са атавистични. Живели са със страха си, но и с растящата гордост, че са различни, докато най-накрая са разбрали, че не са. Получаваха своето различие. Нови лица. Хирургически изработени.

Устите на Веселяците бяха от ухо до ухо. Ухилени. Винаги. Бърните им напомпани с хиалурон; носовете им широки и напомнящи на камби; брадите им издължени като изображенията върху египетски саркофаг.

Смятаха, че са превъзмогнали безличието, а не се различаваха един от друг.

Веселяците се мислеха за бунтари, но за Щаба представляваха естествен развъдник за сексуални играчки. От тези, които най-често не достигаха в Елитния клуб на Валио, понеже най-бързо губеха живота си.

***

Успя да открие Тъжните.
И сред тях имаше бегълци заради атавистичните си лица, но такива бяха изключение.
Повечето от Тъжните бяха развили лица, подобни на атавистичните, че и по-изразителни в последствие.

След световната катастрофа повечето хора привършваха живота си в камерите за анихилация. Още щом изчерпеха Е-точките на Здравните си застраховки.
Беше доброволно.
Така човек си отиваше достойно.
Разбира се, органите на властта понякога помагаха.
В закона беше предвидено: „да окуражават, ПО СВОЯ ПРЕЦЕНКА, нерешителните”, което включваше употреба на белезници, свински опашки и палки, но ако човек не желаеше камерата, не беше трудно да я избегне.

Някои изчакват да се разболеят, други – болките да станат непоносими; има и такива, които се пробват колко ще издържат.

За да не пречат на околните и околните да не им пречат се оттеглят в пустошта.
С годините станаха твърде много. Създадоха своя Локална мрежа и общество.

Не е тайно, но никой не ще и да знае за него.
Всеки нормален човек потръпва при мисълта за Общество на болката.
Общество на стари, лишени от Здравна застраховка страдащи хора. И дори Лот си нямаше представа къде точно се намират, а още по-малко за лицата им.

Всички споделяха болката на останалите, помагаха си да ги понесат, но всеки по свой начин превъзмогваше своята, с което създаваше свое лице.

Яса не беше и сред Тъжните.

***

Не беше и в публичните домове на покрайнините на Индустриалната зона. Минаваше му през ума, че вече може да е при Валио, но когато Валио му напомни, че чака момичето, което й е обещал, разбра, че не е и при нея.
Тогава се срещна с Лола. Сътрудничеше си добре с нея. Лола беше разумен човек, знаеше, че племето й няма да оцелее без протекциите на Лот, че му е полезна - да, така Лот имаше свой човек с влияние над свободните в цитаделата, но само докато му беше полезна, той щеше да й бъде още по-полезен.
Позволяваше й понякога да скрие нещо, да си играе своята игра, но й даваше да се разбере, че така е, защото той го иска.
Повече й помагаше. Изгради й сигурни канали за износ на медикаменти и произведения на изкуството; за размяна на прясна с консервирана храна; на няколко пъти издейства животоспасяващи операции за нейни хора. Освен това искаше твърде рядко в замяна.
Питал я беше веднъж. Беше на утринта след изчезването на Яса.
Стори му се, че Лола крие нещо.
Но бързаше, имаше още много места, на които можеше да е Яса и на които, ако беше, означаваше, че е в опасност.

-Виж, Лола – рече й когато отново се видяха, - търся я вече месеци, ако не е при теб най-вероятно не е жива, а означава много за мен...
-Доколкото разбрах обещал си я на Валио! – остро му рече Лола.
-Откъде знаеш?
-Ти ми каза – напомни му Лола.
-Тогава още виждах само очите й. Не бях я доближавал, а сега...-не довърши.
-Сега? – подкани го Лола.
-Ще реша – отвърна решително, - но трябва да я открия. При теб ли е?
-Може би.
-Какво значи?
-Виждал ли си лицето й?
-Виждал съм очите й.
-А аз откъде да знам дали е същата.
-Нарича се Яса.
-А пред нас може би Коломбина или пък...Маргарита.
-Колко време ти трябва да разбереш?
-Малко – отвърна му мрачно.

Стана му ясно. При нея е. 

вторник, 12 май 2020 г.

Маските (21)


21.

Валио стоеше по турски на креслото пред компютъра, облечена в сатенен халат във вишнев цвят на голо.
Зърната я боляха от страст, сграбчила несъзнателно коленете си, дълбоко впиваше нокти в тях. Зловеща жокерска усмивка обезобразяваше красивото й момчешко лице.
Преди десет години Генерала, с когото спеше тогава, откри в избуялите джунгли, действащ Източноправославен храм.
Поклонниците бяха откарани под конвой до най-близката камера за анихилация, но две от момичетата очаровали с красотата си Генерала. И той, милия, решил, че е жалко да лишава ограбения и без друго свят от такова съвършенство. Подари ги на своята възлюбена. Да й служат в клуба за забавление.
Момичетата щяха да се дърпат. Валио, разбира се, да ги укроти, но преди да се е стигнало дотам й хрумна да опита нещо друго.
Накара ги да се почувстват свети, пренасящи се в жертва. Докато отдаваха плътта си за храна на похотливи страсти, те спасяваха храма.
Каза им, че генералите били готови да разрушат храма. Не ги излъга.
Каза им, че ги е разубедила тя. И тук не излъга.
Каза им, че има влияние върху тях. Вярно беше.
Каза им, че има влиянието благодарение на своите питомки и без своите питомки не би успяла да спаси ни храма, ни себе си. Почти истина. Почти!
Говори с генералите, да. Убеди ги, че от прибързаното разрушаване на храма няма никакъв смисъл.
Никога до този момент не бяха залавяни наведнъж толкова много хора с атавистични лица. Явно храмът привличаше такива. Можеха да го използват като капан.
На нея й хрумна: да монтират камери в иконите.
Хрумна й защото беше практично. Така можеше да си избира попълнения, но в последствие откри своят извор на наслада.
Виждаше очите им. Разголили по-дълбока същност, отколкото можеше да си представи, че е възможно.
В устните им имаше повече страст отколкото в устните на всички, с които беше правила любов.
Дори закоравелите приличаха на деца.
Дори грозните се отдаваха красиво. С душа. На нещо, което би могло да съществува, което би могло да ги пощади или накаже, което искаха да ги познава, с което бяха откровени...
В което може би се съмняваха.
Разтваряха устни, сякаш я поглъщаха и тя плаваше в тайната им.
Чувстваше как докосва стъклото на иконата със сочните устни на по-младите.
Чувстваше киселата слюнка на по-старите.
Чувстваше лекото драскане от напуканите устни, от наболата брада...Чувстваше ги по ръцете, по краката, по гърдите си.
Чувстваше се като овчарка сред питомци. Молеха се. Блееха. Толкова мили бяха, толкова безсилни. Но тя имаше силата да реши кой да живее, кой да умре.
Тя правеше и от момичета, и от момчета, своите похотливи светици.

Повече сълзи имаше този път, повече горчилка.
По-често шепотите преминаваха в ридания.
Свещите бяха повече, а мрака навън – по-гъст.

Почти се влюби във високо, възслабо, доста сковано момиче с тъжни кафяви очи и в сипаничаво синеоко момче с палаво изражение на уличен котарак. Щеше да ги прибере. И да има поне единият от двамата, още тази нощ.
Когато обаче службата приключи и в храма влязоха Проверяващите, онзи луд старец – попа, със недопустима за християнин злоба завъртя кадилото и удари поне трима от служителите на реда.  
Свиха се краката му, търколи се. Опита се да стане, запълзя. Докопа се до някакъв бастун, едва го удържаха, но в неразборията неколцина богомолеца избягаха към хълма.
Между тях беше и синеокото момче и когато Валио разбра, побесня.
Заповяда освен момичето да й доведат стареца. После – да изковат кръст, който вързаха на пилона в спалнята й. После – да бичуват стареца.

Попита го: „Какво е истина!”

Не й отговори. Нареди да доведат момичето.

-Познаваш ли я? – попита Валио.

Свещеника не каза нищо. От сивите му очи се стичаха сълзи. Валио повтори въпроса си с по-остър тон. Свещеника пак не каза нищо. Тогава Валио взе бича и застана зад момичето и за трети път попита:

-Познаваш ли я?

Стареца кимна. Тогава Валио попита момичето:

-Как се казваш?
-Магдалена.
-Искаш ли да го спасиш?

Магдалена наведе глава й се разхлипа. Валио я разгърди с дръжката на бича. Момичето едва се държеше на краката си от ужас и отвращение.
-Искаш ли да го спасиш?
Момичето се опита да каже нещо, но се задави.

-Виж я, колко е жалка, Старче. Помогни й. Кажи й, че искаш да те спаси. Нищо повече.
Горд ли си? Нима го заслужава!

Магдалена хълцаше и се тресеше, едва се държеше на крака.

-Кажи ми, Старче, теб или нея да прикова на кръста?
-Мен.
-Аха, добре. Така и смятах да направя, а ти Магдалена...Кажи ми, искаш ли да го спасиш.

Момичето кимна страхливо. Валио приближи лице към нейното. И мъркайки й рече: „Желая те!”, а после се обърна към Свещеника:

-Твоя мирянка е, нали? Помоли я...Просто й кажи: „Моля те!”, това й кажи, нищо повече. И ако е мила с мен ще те спаси.

Свещеника мълчеше.
Тогава Валио заповяда да го приковат на кръста. Магдалина крещеше. Валио я плесна, тъй силно, че я хвърли в леглото си.
-Съблечи се – рече й, - можеш да го спасиш, можеш!
С треперещи пръсти Магдалена започна да се съблича.
-Виждаш ли, Старче. Тя е готова да се жертва за теб, а ти не искаш да й помогнеш, въпреки, че това би й дало кураж.
Свещеника вече губеше съзнание.
Момичето се тресеше голо в леглото.
Валио се излегна до нея, като отметна халата от себе си.
Прокара пръст по рамото на Магдалена.
-Не се плаши! Това е само любов! Само ти можеш да го спасиш...Искаш ли?
През сълзи Магдалена кимна поривисто.
Валио погледна към огледалото на тоалетката. Знаеше, че скрит зад него ги наблюдава неин Генерал. Погледна го въпросително и наостри слух.
Генерала тропна три пъти по стъклото. С това пожела Магдалена за себе си.
-Обличай този халат, малката! Вече е твой! Ще те отведат при когото трябва и ако не се оплаче от теб, Стареца ще остане жив.
Направи знак с ръка. В стаята й влязоха двама от питомците й. Свалиха свещеника от кръста и изведоха Магдалена.

Свещеника лежеше на пода, но беше в съзнание.
Валио се излегна до него, подпря се на лакът и рече:
-Магдалена е жива, жив си и ти. Благодарение на кого? На твоята святост, която не ти разреши да я помолиш, за да не се поквари! Или благодарение на нейната поквареност, с която тя все пак заплати!
Изсмя се и легна по гръб до стария свещеник и по кротко заговори:
-Не си могъл дори да си помислиш, че съм зад иконата. Но вече ще знаеш. Ще те върнем в църквата ти. И те искам пред иконата! Всеки ден да молиш за живота на Магдалена! Всеки ден!  
Хвана в ръце една от разкървените му китки и нареди на питомците си:
-Искам да бъде лекуван, а после го пазете. Изгуби ли живота си той, не знам в що за настроение ще съм. Може и вие да изгубите своя. И намерете Лот, искам да знам какво стана с момичето, което ми обеща.

***

Не знаеше дали да отвори храма.
Дали трябва.
Докато се молеше Магдалена щеше да е жива, но така щяха да влизат други в храма. И да бъдат отвеждани.
Тя е една.
Те са много.

Но можеше ли той да решава кой да живее и кой да умре?
Не.

И тогава започна да се моли.
Пред иконата. Но не на блудницата във вишнев халат, която сега го гледаше, а на Бог, който виждаше всичко...

И единствен щеше да реши.

понеделник, 11 май 2020 г.

Маските (20)

  20.

 

-Как попадна тук? – попита я Свещеника.

-С дрезината – Яса посочи хълма, - а когато релсите свършиха, спуснахме са по пътеките. Търсихме черепи...

-Черепи?

-Да, черепи. Дълго е за разказване, отливаме маски по тях.

-Двама сте, така ли?

-Да. С приятеля ми. Не знам къде се забави, но ще се появи.

Имаше двадесетина поклонника в храма.

Стояха край свещниците; потрепваха в сумрака, изглеждаха като че ли всеки миг ще се разсеят като дим.

Свещеника имаше дълги снежнобели коси и брада. Брадата криеше повече от маска, но откриваше повече от всички лица, които Яса беше виждала.

-Мога ли да се изповядам? – попита го.

Той кимна, но продължи:

-Твое право е, но нека ти разкажа. Беше Великден. Преди много, много години. Очаквах богомолци, те не дойдоха.

Изпълнявах службата, обикалях с кадилото опустелия храм. Чаках, чаках, чаках...Казвах си, че е безсмислено. Нямаше кой да дойде. Светът свършваше. И изглежда Господ вече беше грабнал праведните на небесата.

Защо ме оставяше?

За да държа вратите на храма отворени! Тъй си казвах и очаквах да дойде ангела за мен...

Но той не идваше!

Идваха скитници! Все когато загубих надежда! Все когато си казвах, че съм последната жива душа! Все когато решавах, че и аз имам право на покой...

Да, аз не можех да взема онези хапчета: за леката смърт, но само да легнех и да затворих очи; толкова уморен бях; знаех, че ще вземе душата ми.

Но когато ми се струваше, че съм дочакал своето време, заставаше някой на вратата на храма.

Носеше питки, жито, плодове, сладкиши. Вино. Понякога и олио за кандилата.

Кой бях аз, че да лиша вярващия от последната надежда.

Свършваше храната. Заспивах. Събуждах се.

Вън ту вееше сняг, ту валеше дъжд, проблясваха мълнии или виеха кучета в жежки пълнолунни нощи.

Съсухрях се и пак се питах:

 

„Защо? Защо ме изостави!”

 

Потъвах в мрак, опомнях се, а масата беше отрупана с храна.

Веднъж една жена напъха гърдата в устата си и ме кърми като своя рожба. Не, не беше Богородицата, нито самодива; даже луда едва ли е била, приличаше на богомолка. Минавала е край храма, видяла е загубилият свяст свещеник. Нямала е друго, само млякото в повече, което иначе е трябвало да пропилее.

 

Влизаха маскирани. Стегнати и униформени.

Оглеждаха ме. Питаха ме нещо, отвръщах. И очаквах да ме отведат.

Не го правеха, но веднъж откъртиха иконите. Мислех, че ще ги затрият, но не го сториха. Върнаха ги обратно на местата им.

Иконите дори изглеждаха реставрирани, но всъщност бяха преминали през нещо много повече от реставрация.

Трябваше ми време, но научих. Монтирали са електроника. Микрофони. Камери.

 

Имаше време, в който не исках да коленича и да се моля на анонимния чиновник, който маскиран с лицето на Господ вижда и знае какво се случва в Неговия храм.

 

Но осъзнах: независимо кой още ме следи, аз съм отговорен само пред Бог.

Едни и същи пътища ни водят и към любов, и към измяна; към работа, към кръчма и публичен дом.

Каквото търся зад иконата, което вярвам, че е; на което се уповавам и зная как да открия – то е същественото, покрай другото само преминавам.

 

Джунгла погълна площада, изчезна театъра край храма; пълзяща растителност обви камбанарията; корени избиха над тротоара; храсти погълнаха пейките; срути се жилищния блок наблизо; обрасна в растителност; превърна се в хълм. Погледни го, красив е, зловещ е.

 

Трябваше да съм мъртъв. Та аз бях възрастен още преди пандемията да се разрази. Преди да маскира хората и да накара другите сами да се отровят.

И отново питах:

 

„Отче мой, защо ме изостави!”

 

Питах, а знаех защо: за да отварям храма.

Започнаха да идват пак богомолци.

Погледни ги. Вярват наистина.

Очите им са озарени не от пламъците на свещите. По-дълбоко е.

Душите им пеят не с Йоан Кукузел, а онова, което е вдъхновило и него към песен.

 

А изповедта...

Тя ще е в края на службата, дъще.

Ще се наложи да свалиш маската за да целунеш иконите.

 

***

 

Последното накара Яса да трепне.

-Трябва ли? – попита.

-Не. Това е само изповедта и причастието. Откак света се промени. Ти ще решиш дали ти е дошло време за него. Иначе, просто можеш да се помолиш.

-Откриват лицата си? – смутена попита.

Свещеника кимна, добави:

-При това пред иконите, а ти казах, че от иконите наднича освен Господ, институциите. Те виждат. И пращат хора...

-Защо?

-Да отведат богомолците с атавистични лица към камерите.

-И има ли такива? Исках да кажа – с атавистични лица.

-Предполагам: всички са с атавистични лица. Такива идват тук. Най-вече такива.

-Но защо?

-Защото търсят спасение. Защото не вярват, че друг може да ги изцели. Защото лицето е отговорност за извършения грях. От който можеш да се отречеш само, ако имаш лице.

-Не са искали да се лекуват за да бъдат като другите, а да са себе си, без да ги измъчва чувство за вина – изрече Яса, а думите й изненадаха самата нея. – Но кажи ми, отче. Това не е ли самоубийство?

Непоносима болка улови в очите му.

-Моля се за покой и живея – отвърна й, - по-стар съм от всеки генерал, а докато съм жив, мой дълг е да отварям храма. Защото не мога да оставя без надежда онзи, който я потърси в този храм.

Разбра го.

Къде, къде се бави Витус.

-А как разбират?

-От чиновете в училище, от други компютри, от ухо на ухо. Всеки който опази атавистично лице рано или късно открива този храм.

Кимна. Сама не знаеше как се озова тук, но беше факт. И изглежда с много други е така.

Къде се бави този Витус!

-Искам да се изповядам отче. Така както другите!

Почувства се по-голяма. По-решителна от всякога.

-Преди дни открихме череп, направихме маска от отливката му. Когато я сложих на лицето си бях обсебена от спомените на един обичащ мъж...Никога не съм била обичана така... както той обичаше онази жена, която иначе много напомня за мен. Да, смешно е да го казвам, като съм само на тринадесет, но изведнъж се почувствах ограбена и напразно живяла, защото...Никога не съм била обичана така...Но колкото и силно да я обичаше, той не искаше да умре с нея, както искаше да умре с нея съпруга й.

Колко ли повече я е обичал той! Не знам...Тази сутрин с приятеля ми излязохме от цитаделата, в която сме Къртици за да търсим други черепи. Не сме сигурни, но се надяваме, че пак ще можем да попием спомените им в отливките; аз да ги изживея отново и да почувствам неща, каквито не се чувстват днес. Намерихме дрезината, както и да е...Исках, исках да кажа, че още искам да съм обичана като онази жена и да обичам като съпруга й. И ако цената за това е смъртта, бих я платила...Разбирам напълно миряните ти и искам тази вечер да завърша като всички тях.

-Да бъде според вярата ти! – рече й Свещеника.

Яса запали свещ, заслуша се в песнопенията. Вдъхна тамяна и се почувства лека. Времето минаваше бързо.

Това беше най-красивия унес, в който беше изпадала.

Накрая свали маската.

И без смущение от голотата си целуна иконата.

Влязоха униформените проверяващи.

Не беше необходимо да оковават някого.

Помолиха християните да ги последват. И християните ги последваха.

На вратата едно от проверяващите Същества я спря.

Личеше, че доскоро е било момиче. При това хубаво момиче. С големи сини очи.

-Не знам какво търсиш тук! – строго рече. – Слагай си бързо маската и дим да те няма.

Яса се зачуди.

Какво ставаше?

-Ти чули ме! – повтори Съществото – Бързо се махай, докато не реша и теб да отведем! Пръждосай се!

Яса объркана тръгна към хълма.

Обърна глава. Видя, че отвеждат и Свещеника.

Красивото същество се наведе уж да вземе камък, с който да я замери и Яса ускори крачка.

Витус я чакаше при дрезината.

Бродил из руините на града, намерил свестен череп.

Даде й го. Яса го повъртя в ръце и раздразнено го хвърли.

-Защо? – огорчено попита Витус.

-Бях в храм. Ще ти разказвам, много ще ти разказвам. Но засега: Съществата са монтирали камери в иконите: чуват и виждат любов, която не могат да почувстват, която не е за тях. А да надничаш в чужди спомени е като да надничаш от икона. Не го желая.