Археология на подсъзнателното

За десет години над четиристотин милиарда сърца са произведени в корпорацията ни. Търговската ни марка е достатъчна гаранция за високо качество. Сърцата ни не се развалят и не създават проблеми, точно и отмерено изпълняват функцията си, практически са вечни, тъй като гаранцията им е многократно по-дълга от всеки друг орган в тялото, но хората обичат да ги сменят, защото е модерно и има стил, въпрос на хигиена е сърцето да бъде възможно най-малко амортизирано, смята се, че от това зависи добрата функция на цялото тяло изобщо. Имаме богати клиенти, най-вече жени които подменят сърцето си всяка седмица, според мен напълно излишно, предостатъчно е да се прави веднъж в месеца, а последното нося от четири години.

Тя е на другото бюро. Усмихва се. Май ми става добре, но дали й действам аз така. Едва ли, не мога да скрия, тежко ми е. Винаги усеща, когато ми е тежко. Прикрива, пак с онази нейна усмивка, но в погледа й има въпросителни, чуди се какво ми е. Понякога не издържа, изрича го с шеговит тон, но е сериозна, пита си ме и на глас: "Защо гледаш страшно?". Нямам какво да й отговоря, объркано ми е. Каквото и да ме е накарало да гледам тъй, не е толкова просто, че да го осъзная. После, обикновено се притиска с мен. Все намираме две - три шеги, за да разкараме минутното състояние. Тя ми е шеф. И жена, едновременно. Когато ме намери, живеех буквално в гетото. Месеци кореспонденция в интернет. Четеше ми разказите, аз се опитах да разчета нея. Като героиня, красиво съществуване в реалност до която нямам достъп. Като видение от разказите, които бълвах за да не полудея или да не ме погълне отчаянието. Докато оставях пръстите ми да бягат по клавиатурата, а в това време разума ми бавно угасв

Прогизнали от дъжда дрехите ми тежаха като света. Още малко и щях да съм в къщи. Двеста метра, два ъгъла.  Ще почувствам дома си по-пуст от всякога, но ще се унеса и ще забравя, ако не мога да заспя имам още малко водка.  Ще я изпия, ще се завия през глава и ще мисля за нещо различно от това което съм очаквал от живота, от нея, от себе си.  Ще мисля за неща които нямат имена, които нямат устни с които да целуват и да хапят, нито имат устни за да казват страшни истини или да изричат лъжи.  Ще измия и изтрия пепелника. Пепелта ми напомня за нея. Смукан е докрай огъня и отровата. В дробовете и клетките е. Остатъците му са сиви. Сиви като очите й. Приличат на пепел, но пареха. 

Отдавна се канех да напиша нещо за "Човекът, който обичаше Стивън Кинг", още преди месеци, когато по щастлива случайност се сдобих с нея. Бях от първите петстотин фена на страницата на книгата. Авторът направи томбола и моето име беше наградено. Обичам късмета си, рядко се проявява, но прояви ли се, наистина има защо. Книгата ме впечатли още от първия си разказ. Малко е да се каже даже впечатли. Ако не беше работата ми, която е пряко свързана с журналистиката, изобщо не бих гледал телевизия. Дори е имало такъв период. Бързо ме отегчава, затваря мислите ми в безкрайни повторения, по-скучна е значително от работното ми место и дори от СКУКАТА ми, когато съм сам със себе си, твърде уморен да свърша нещо, а и твърде свършил, за да има някакъв практичен смисъл да правя повече. Въпреки това, дори в телевизията откривам макар и малко предавания, които ми харесват, че и увличат, това са например трите филмови поредици: "От местопрестъплението" - Маями, Ню Йорк, Лас Ве

Маниер ми е когато пиша за сборници разкази да се спирам с по няколко думи на всеки разказ, особено, когато съм впечатлен. От всеки. И всеки казва достатъчно за да е отделна, завършена творба, в пълния смисъл на думите: отделна и завършена, а не само като форма, както се случва за жалост често на практика: разкази, които извън контекста на сборника, който съставляват не казват достатъчно за да бъдат творби, нуждаят се от останалите си "братчета" за да се съберат силите им в една, и само по този начин да постигнат понякога и не лош резултат. Самият аз имам много подобни: цели серии и поради тази причина не мога да бъда критичен към подобни, макар, че тона ми е малко критичен. Но много по-високо стоят разказите, които са си разкази и сами за себе си, без останалите: имат силен дух, душевното приключение е неповторимо - цял живот събран в няколко страници и в от няколко стотин, до няколко хиляди думи, а философското послание е толкова силно и трогателно, че дори излиза от ра

Маеше ми се свят, заболяваше ме главата, после спираше, превръщаше се в балон и съзнанието ми се клатушкаше подето от вятъра, лишено от възможност за самоуправление, носеше се някъде сред мъглата, губех ориентири, свят не съществуваше. Поне в познатите му форми, не. Търсих нещо за което да се уловя, а около мен само хлъзгави корени. Увивах около тях коси, задържах се за кратко, но после отново подета се губех. Губех се в безсмислието и хаоса. В монотонната мелодия на говоренето му. Не спираше. Креснех ли му ме гледаше стреснато, две – три минути не смееше да каже нищо, а после започваше отново. Веднъж го заключих отвън и го държах няколко часа на студа. Дожаля ми, възрастен човек е все пак. Докато бях малка се грижеше за мен почти като баща. Като поотраснах взе да вижда в мен жената и тогава се разделиха с мама.