Изглежда лявата ми ръка никога няма да се оправи напълно.
Не знам как я ударих така, че продължава да ми създава
чувство за дискомфорт. Ако трябва да държа пълна чаша с нея, половината ще я
изплискам навън. Толкова трепери. Ако трябва да подам химикал – треперенето е
очевидно. До към 30-35 години така ми трепереха и двете ръце. Особено когато се
развълнувам. После…не разбрах кога и как превъзмогнах този много неприятен
физически дефект, но след падането с колелото миналия юни – лявата ми ръка е
както някога. Сега и наболява. Китката ми бързо се уморява. Иначе пак вдигам от
лежанка 8-9 пъти 90 килограма, но си боли.
Чакам с нетърпение да се стопли. За да се кача на шосейката
и да подкарам по околностите. Лявата ръка е особено важна, защото отляво ми е
движението. Блъскан съм вече два пъти. Първият път от тир, но тогава само
изпсувах и се разминах с една счупена ръкохватка на кормилото и вдигнат адреналин.
Вторият път беше около два месеца след голямото падане. Този път беше
по-сериозно, но си продължих пътешествието. Удариха ме пред Пордим, но макар и
много уплашен стигнах до Деветашката пещера, а после още по-уплашен по шосето
до Крушуна. След Крушуна много дълго не карах. При Летница спуках гума и Боби
ме взе с колата.
Голямо облекчение, защото нямаше да се предам. Все като чуех
звук усещах как пак ще ме блъснат, този път фатално. Мразя да се страхувам и
щях да се боря до последно със страха, който все пак е обясним след като
няколко часа преди това ме бяха блъснали…доста яко.
Съзнавам, че с тази ръка и фобията, която си развих
увеличавам опасността с поне 40%. Всъщност…не знам с колко. Така се говори за
всичко днес. Слага се някакъв процент, който не е точен, а само илюстрира. За
всеки случай наистина ще е по-опасно от друг път.
И колкото и по-остро да чувствам опасността заради фобията
си, толкова по-сладко ми става, че рискувам.
Най-опасното ми каране беше в София. Направих си един
чудесен лек крос от централна гара до Панчаревското езеро. После сбърках и
реших да карам по една магистрала. Даже не помня колко ленти беше, но в някои
моменти бях между два камиона. Засмукваха ме от двете страни, като в същото
време ехтяха клаксони от нерваци, които ме виждаха, че съм там където не
трябва, като че ли, като го разбера, ще се телепортирам на безопасно място.
Поне 7-8 километра съм карал така, докато излязох на тротоар, после намерих
велоалея.
Само като си помисля, че пак ще съм по шосетата чувствам
тръпките като тогава.
Ужасно, но си имаше и един гъдел, много приятен гъдел,
сравним по острота само със сексуална възбуда; имаше и друго, съпровождащо
гъдела: много цветове, много цветове в съзнанието ми; около мен кипеше от коли,
прелитащи в посоките си с бясна скорост, но в главата ми движението беше още
по-бясно и по-цветно.
Рискът понякога е сладък, много сладък.
Усещам, че искам да се върна към него, най-вече за това, че
тогава се чувствам…своя собственост. Аз съм се наврял в тази ситуация. Не ме е
поставила житейска необходимост в нея. Не ме е принудил някой урод, който си
мисли, че има власт над мен.
Няма ТЦК.
Няма НПО-та, които са толкова нагли, че обсебват и си
присвояват свободни територии, заплашват туристи и така-нататък.
Сам съм! Сам.
Със съдбата (?), а не вярвам в съдба.
Ако нещо стане ще съм си виновен сам. И в този миг си
доказвам, че над мен е само моята и Божията воля.
Могат да ми вземат парите от джоба, колко му е. Както смениха
валутите ще сменят и носителя им. Ще изчезнат материалните пари, а станат ли
всички дигитални, тогава реално ТИ НЯМАШ ПАРИ.
Разполагаш с част от тези, които си заслужил, но останалите
не са в теб, ако „Големия брат, Дигиталния татко, Световният настойник реши…няма
да ти даде, нищо, че се заблуждаваш, че е било твое. Не е ли в теб, не е твое.
Дори справедливостта не е ли в теб не е твоя.
Дори любовта. Всъщност – любовта не може да е нечия.
Много скоро няма да имаме нищо материално.
Ще разполагаме като деца с това, което им дават родителите,
нас – неправителствени организации и други содомити.
Като решат ще ни сложат и трите шестици на ръката.
И както хващат украински мъже по улиците и ги пращат на
фронта, могат да ни вземат за това или онова най-скъпите хора.
Искам до последно да знам, че поне МОЕТО ТЯЛО СИ Е МОЕ. МОЯТА
ДУША СИ Е МОЯ. И ВОЛЯТА МИ ИМА ПОВЕЧЕ ПРАВА НАД ТЯХ, ОТКОЛКОТО БРУТАЛНИТЕ КРАДЦИ
НА СЪЩНОСТИ, КОИТО ПРОЯВАВАТ ПРЕТЕНЦИИ НАД СОБСТВЕНОТО МИ СЪРЦЕ, НАД
СОБСТВЕНИТЕ МИ РЪЦЕ И ЗАДНИК!
Майната ви! Имам си колелото и риска!
