Маугли от село

Сплъстена коса, нацапана с кал, смугло лице, зелени очи. Плах израз, бръчка прорязваше челото му. Тревога издаваше видимият трепет на устните и в очите се четеше очакване. Беше на петнадесет или шестнадесет, чертите му нежни като момичи, слабо, възлесто, загоряло тяло. Приличаше на Маугли. Беше само по къси панталони, бъркаше незасъхналата след пороя, кал. 
Стъписа се като ме видя. Вдигна разкаляните си юмруци към лицето. Погледът му стана стъклен. Разтвори рязко пръсти и нагоре излетяха две птици. След туй побягна, а аз стоях и не вярвах на очите си. Те видяха как едно неугледно хлапе превърна калта в птици. 
Изумен бях, но какво ли не среща човек по пътя. 
Махнах с ръка и продължих към селото. Колата ми отказа наблизо. Надявах се да открия все някой който разбира. Мен ме няма никакъв. Имах сериозен проблем и никак не ми беше до някакви си горски същества които творят от кал и й вдъхват живот. Закъснявах, а доста работи имах да

Мижитурката

Позна ме, не вярвах. 
Когато спря зад мен лимузината дори се стреснах. После ме грабна в прегръдките си, отдели ме от земята. Зацелува ме по двете бузи. Заплещи емоционално за миналото и направи лицето ми в лунички от слюнка. 
Какво съм търсил в неговият край. Случайно. Как така случайно. На пътуване съм го бил ударил значи. Жестоко. Той не можел да си го позволи. Всъщност пътувал много, но само по-работа. Хемароиди хванал от това да не мърда задник от седалките. Мразил самолетите, но им свикнал. Да, от много години живеел в този град. 
Беше зачервен и явно пиян. Плесна ме два пъти радостно по лицето. Сключи ръка около врата ми в подобие приятелска прегръдка и на ключ от борбата. Не можах да повярвам, щеше още малко и да ме събори. Откъде я намери тази сила. Още си изглеждаше пухкав и безобиден като плюшено мече.

Змийката

Ухажваше я дълго. Беше на годините на дъщеря му, голямата. Нямаше общо с момичетата които красяха онази нощ партито. Те нямаха нужда от ухажване. Те принадлежаха. На някого, без значение, но преди всичко на интереса си. Красиви, интелигентни, преди всичко много практични. Уважаваше ги, а и чувстваше своя награда. Тайнство което богоизбраните докосват. Магия за посветените. Златни пластики за победителите. А и разнообразие. Въплъщения на прекрасното. Плът и ухания за силният.
Те бяха расови, но и класови. Не подпираха стълбове и не бродиха из магистрали, не чакаха почерпка в барчето и не търсеха добрият си шанс. Те го имаха. Студентки, фолк – певици, модни дизайнерки, журналистки, актриси, че дори преподавателки във факултети и поетеси. Имаха си битието, повечето си имаха и смотаняка. Но разбираха от живот и си го вземаха. Знаеха с какво, с кого и как, кога…Те бяха мисъл с формите на изкушението, а тя братовчедка на една от тях. 
Стана въпрос за нея. Била за кратко, била изключителна. Уникален цвят на очите, уникална форма на гърдите. От малка и викали Змийката. Защото имала малко проклет нрав, но била и гъвкава като змия. Танцувала като пламъче от свещ. Дори когато нямало мелодия, а се замисляла за нещо виела тяло. Текнаха му слюнките докато слушаше за нея. Поиска да я види, късно беше.