Археология на подсъзнателното

                                              Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Писмата й бяха романтични, а моята присъда изтичаше. Дали да разбивам илюзиите й или по-добре да разбия сърцето й. Преизпълваше ме с надежда тези години, не се намирах в килията през цялото време. Разхождаше ме из вишневите градини, стигахме до брега на несъществуващото, то се разбиваше талазите си в млечна пяна и от нея се раждаха Афродити, усмихваха се и чезнеха, а

                                              Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Събуждаше се в чужди тела още преди да започне болестта. Изненадваше се, полазваше го отвращение, допираше се до влажни стени на затвор, на форма на която не отговаря паметта му. Пълните го потискаха повече, смазваха го под килограмите си, мазнината го задушаваше, клаустрофобията го мачкаше, чувстваше се като твърди дрожди в пластелин мачкан в яки шепи.

                                              Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Обичам сянката й, знам, че е нейна. Нищо не ми е толкова скъпо като прохладата на милувките й, нищо не е в състояние да ми достави тази наслада, тази забрава, чувството за ефимерност и гальовното на всяко мигновение. Всяка година идва летният ден когато запълзяват мънички скорпиончета по мозъчната ми кора, жилят е и парализират мислите ми имам чувство, че дъвча пясък, бирата е по-скоро горчива

На мъж цветя не се даряват, но този беше с женствена душа, минаваше край сляпата цветарка когато тя изсипа своите цветя. И мачкаше ги със крака тълпата,

-Докторе, какво знаете вие за действителната форма, та вашето съзнание е в пещерата при сенките й. Тялото ви е послание на действителното ви тяло, мислите ви са ехо на ехото на изначалната мисъл, на смисъла като вдъхновение и равенство със съществуващото с всичко съществуващо. Лутате се из кабинетчетата на съзнанието си като кабинетите в тази лудница, да за вас е

Баща ми не беше лош човек. Демоничен може би, но не и лош, ако му простя ще е късно, да му се гневя нелепо. Всъщност желаел ми е само добро. Не е искал да страдам като него. Много го е боляло, много. Нетленните метастази са се разпространявали бавно из паметта му като отровни паяжини, като парещи корали, стягали са я, унищожавали равномерно,

Аз живея под водата. Не съм русалка, те са из моретата, а аз нямам опашка. Живея във вечното движение на бързея, откакто се помня. Всеки миг около мен се изменя, прелитат откъртени скали, коренища, пасажи риби, стопли ли се водата, стане ли мързелива се унасям, сънувам като сега, но движението е не престанало. Лениво е и жабите вдигат глъч като седналите на бира мъже. Имало е случаи някои да се

                            За сега само в онлайн вариант Седмица след бруталното убийство в Катуница, което разтърси цяла България и последвалите го реакции, вече разбрах от какво съм се опасявал и кое ме е мотивирало да напиша този доста страховит трилър, година преди гореупоменатите познати на всички събития.  На крачка беше най-черните ми опасения да се сбъднат. Но опасността не е отминала. Напротив, напрежението се трупа, трупа, трупа. Нещата залегнали в основата на романа не са се променили. Хората из селата - протитип на несъществуващото село Опашково в което се развива кървавата драма, продължават да живеят в ужас. Имуществото им се ограбва. Животът им е в постоянна опасност. Престъпленията стават все по-дръзки и по-дръзки. И макар, че имам впечатления основаващи се на действителни факти само за селата в плевенския регион, така е из цяла България. Защото едни и същи механизми действат и създават подобна среда. И рано или късно, ако няма промяна ще се стигне до това от ко

Нощем тялото ми се превръща в пещера. Тридесет метрова. Почти отвесна, склоновете й са назъбени на места отвесни, хлъзгави и влажни, обрасли с тиня и върхове на коренища като пипала на мекотели са пробили на места твърдта. В дъното съм и цяла нощ пълзя нагоре за да достигна до зрението си, до волята с която отварям клепачи и тялото ми се смалява, излиза от своята скованост, известно време ми е трудно да го движа, то все още в спомена ми е колос в чийто дълбини съм бил погълнат. Чувствам се несигурен в първите сто или двеста крачки, в първите сто или двеста движения на торса и ръцете. После колоса

                                             Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Как да обясня на хората, че не мога да понасям стени. За това страня и не обичам градовете, дори големите села, а и в малките не се задържам дълго. Едно е на километри под краката ми, но тъй разположено между чукарите, че да не го виждат очите ми. Не хората мразя, а стените. В стаята си много, не се задържам, дори нощем рядко спя и гледам да е близо до прозореца.

                                                              Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Отпуснал се беше на койката провисена в таванската стая на старото училищно здание. Около него бяха лицата. Стотиците лица, по стените, виснали от гредите, подпрени по ъглите, разпилени по земята. Някои напълно неуспешни, други некрасиви, някои не изглеждаха естествени, други го дразнеха с изписаният по тях характер, който не разбираше въпреки, че

                                                          Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Напрегна се до край, още малко и щеше да успее. И друг път му се е случвало да не може да се изправи веднага и да се налагат големи усилия. Махмурлук, отчаяния, тежка депресия или творческа криза, понякога просто физически глад, друг път не беше физически, а сякаш беше хвърлена рибарска мрежа и изтеглени с нея всички духове, пламенни същества, демони,

                                                          Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/ Имотната сделка беше много важна. Трябваше да я осъществя на всяка цена. Дори преспах със сина на доскорошният притежател на земята която след по-малко от година щеше да стане курортен център и да струва десетократно повече. Момчето беше полуумно, но се оказа голям любовник, не го очаквах и не това търсих в него, използвах го, защото имаше голямо влияние

      Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/ Докривя ми и отрезнях напълно или пък ме хвана едва сега. Не бях пил много, но изведнъж се почувствах различен. Съществото се опитваше да се сгуши под една ниска тераса. Не приличаше на човек, а човекоподобно от женски пол, ако бях художник щях да го взема за модел за алегория на разрушителна пандемия.

                                               Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/ Живееше сама, тридесет и две години с кратки прекъсвания все така беше живяла. Иначе беше симпатична, чернокосо сладко жабче с лунички и сини очи. И гласът й на жабче, мелодичен, напевен, унасяше, предизвикваше усмивка. Привличаше, но не й вървеше и детството й не е било леко. Помнеше около дузина бащи, толкова градове и училища, квартали с различни лица, хлапета с различни диалекти, изведнъж

Някога пишеше, но веднъж реши, че не бива да напише това което иска, а това с което да не обиди. Не успя да напише нищо повече. Думите спряха да се редят по листа, а той продължаваше ли, продължаваше да опитва, но вместо да текнат се разбъркаха и по върха на езика му и накрая сипеше ли, сипеше безсмислици, докато се отказа да говори.