На сливата

 

На сливата

 

Не, че не го обичаше, обичаше го, но той висеше вън на сливата.

Още се клатеше, но жив не беше. Усещаше се по отпуснатият му торс.

 

„Пак е бил пиян.”

 

Все пак се опита да се обади на бърза помощ, но сигнал нямаше. Изглежда вятърът беше причинил повреди. Преди часове духаше много силно. Счупиха се прозорци наоколо. Колите пищяха. Токът спря. Уплаши се, а него го нямаше. Свикнала му беше и не се разсърди, но си помисли, че няма съпруг, щом няма кой да я утеши. Не й мина през главата, че с него може да се е случило нещо и толкова скоро наистина да остане без съпруг.

 

Той закъсняваше често. Купонясваше с артистичната бохема. В началото й беше интересно, но после й омръзна. Мислеха щуротии от типа на откриване на изложба с масово повръщане под пълната луна или издигане на двадесетметров паметник на Великият Никой в центъра на града, направен от намерените по тъмните улички екскременти. Боядисване на тополите край реката в оранжево. Изложби в затворените тоалетни, за които още не се е намерил арендатор и още цял куп симпатични идиотщини. Разбира се, не правиха нищо от това. Само пиеха и разменяха измежду инфантилните се хрумвания, по някоя клюка или важна за тях информация за изложба или премиера на книга.

 

Понякога прекаляваха. На два пъти й се налага да разписва и да плаща глоби, след задържането му за хулигански прояви. После се държеше като най-кроткото момче в шести клас и само дето не вдигаше ръка за да я попита може ли да иде до тоалетната. Но след седмица – две пак започваше глупостите си. Искаше й се да го напусне, но не се получаваше. Подмазваше й се като котарак, любеше я като сатир, а беше и симпатичен, печелеше добре в печатницата, откриеше ли изложба я обявяваше на всеослушание за своя муза и ушите й се зачервяваха, но й ставаше приятно. Кавалерстваше и ухажваше всяка, но рога не й слагаше. В това беше повече от сигурна. Демонстрираше сексуална разюзданост, но не беше такъв. Беше от кучетата които само лаят. Стигаше му и тя, а и обичаше повече чашката и разговора с приятели пред любовната ласка.

 

Луната пак го озари. Утре ще разроши косата си и ще крещи и ще я скубе. Дори без лук ще успее да се разплаче. Ще раздере лицето си. Няма да посипе косата си с пепел, защото отдавна не се прави, но ще припада. Ще слагат под ноздрите й амоняк и ще й инжектират транквилизатори. Ще й дават да пие хапчета и тя ще ги пие. Ще крещи, че свършва света и ще плаче в пазвите на негови приятели и ще й се иска да изчука някого, но няма да го стори. Ще обикаля траурно, но ще намери телефонният номер който преди месец изтри. Ще се обади и ще каже, че онези две нощи са били чудесни. Такива й бяха. Сега обаче ще е свободна и няма да чувства угризения. Ще е различно. А и онзи мъж е много различен от този с който живя. Не толкова атрактивен, даже малко скучен, но истински държи на нея, а без да се хвали е по-добър любовник. Замисли се за документите. Всичко беше в ред. Нямаше кой да оспори наследството или да прояви претенции.

 

Усмихна се. Направи свои танцови движения и дрехите й паднаха в краката. Влезе в банята. Унесе се в мечти за бъдещето. Сладостно се усмихваше и се галеше. Щеше да продаде къщата, може би да заживее с любовника си, но не веднага. Първо щеше да си отдъхне и да си избере къде да се пресели. Този град й беше дотегнал. Вече нищо не я свързваше с него, а като си правеше сметка щеше да е достатъчно обезпечена за да изпълни много свои мечти. Щеше да й липсва да позира гола, но колко му е да намери някое младо момче което обича да рисува женското тяло. И не само да го рисува, а и да рисува по него.

 

След като излезе от банята си наля коняк. Запали свещ. С наслада изпи две чашки от по петдесет грама. При втората леко я сви сърцето, но се овладя и бързо прогони от себе си тежкото чувство. Не вярваше, че той ще стигне до там. Не изглеждаше, че ще го направи. Не приличаше на самоубиец, а на човек който обича да ангажира останалите с лошото си настроение. Мърмореше, че света е лош, живота безсмислен, изкуството импотентно, порива за свобода – изопачено понятие смляно в търбусите на тесногръдите философски работници. Мърмореше, че преди да си сторил нещо, то е изтълкувано като излишно, че вече дори в нея не открива щастие и не рисува точно нея, а утробата която ражда обречено. Сантименталните линии на космическата вагина. Разсмиваше я този израз, а той ставаше още по-кисел. „Няма, що, много смешно!”. После и той се засмиваше, но настроението му не траеше дълго. Излизаше и пак пиеше.

Вече не правеше скандали и това трябваше да е тревожният симптом, но тя се молеше да не прави, защото се беше уморила. И твърде бе доволна от факта, че да забележи в него нещо тревожно. Мърмореше ли, мърмореше…Мърмореше, че и това ще е подражание, но ще го стори намери ли смелост. Ще висне на сливата от вън. Личеше, че се превзема и тя не си и помисли, че той може и да си повярва. А и да си го бе помислила с нищо не можеше да му помогне.

 

Прибра коняка от масата за да не го забрави. Утре щеше да гъмжи от хора. Легна и на петнадесетата минута заспа с мисълта по-скоро да изтегли парите. Събуди се на зазоряване. Не се виждаше още ясно, но онова което висеше на сливата не беше човек.

Втурна се навън за да види какво е, а на вратата едва не се препъна в тялото на съпруга си. Беше много пиян, но жив. Не го очакваше от себе си. Рида дълго и го целува. Прегръщаше го, давеше се от смях, вдигаше му клепачите, дърпаше носа му и се раздираше и щипеше за да се увери, че е истина…

 

И пак го прегръщаше. Страх я беше да спре да го докосва, за да не се събуди и види, че той виси на сливата.

 

-Кажи ми, че не сънувам - крещеше му, а той я гледаше учуден и мучеше като животно. Едва когато застана под сливата и видя, повярва. Вятърът беше откраднал от нечий простор хавлия и я беше окачил на клоните.

 

"Пукнатини", след премиерата още пиян от емоция

 

Истинските драми не се случват на фалшиви хора. И независимо с какво се е фалшифицирал човек: с материално благосъстояние, семейна рутина, творчески или други социални успехи: отдолу носи истината си и е възможен, твърде възможен в живота на всеки онзи решителен и разтърсващ миг, когато сякаш се пробужда и тази истина започва да кърви и боли.

Те са четири обикновени жени, но са и четири престъпници.

Всяка от тях е отнела човешки живот. Не, никоя от тях не е урод, не е садист, не е роден престъпник или възпитан по улиците и бедняшките квартали звяр.

При тези жени е по-лошо, защото наистина са човеци. Човеци в пълния смисъл на думата. От тези истински човеци, на които се случват и истинските драми.

Техният бит е сред по-истински, макар и едва ли всички толкова тежки, колкото тях четирите, престъпници. Донякъде са се разтворили в средата, но всяка е опазила част от себе си и в това: малкото и опазеното е истинската, открояваща се индивидуалност. И тя се разкрива в рамките на един социален бунт.

Социален?

Да. Така изглежда.

Те са шивачки. Прецакват ги с почивките, прецакват ги с възнагражденията. Има за какво да недоволстват. Има.

Средата, която живеят е несправедлива, несправедлива, несправедлива, но тя е фон.

При това почти невидим. Ти (т.е. зрителят) си част от този фон.

Ах, как обича и как умее да създава Надя Панчева (режисьорът) този ефект. В „4+1“ където героят е духът на Янаки Манасиев, се намираш в галерия или в създаваща чувство, че е галерия камерна зала. В „Олеана“, сякаш си в студентска аудитория. Границата салон-сцена; художествена условност-обективна реалност в нейните пиеси сякаш изчезват.

И тук, в най-социалната и най-болезнената драма, пропита с вопли и суров реализъм си сякаш затворнически фон, по-точно: ти си онзи невидим водещ разпитите следовател, в какъвто въображението ни превръща винаги, когато се гръмне някоя подобна медийна сензация. И искаме да сме там: да знаем всичко, да научим всичко и…да осъдим. Доста често.

Е, Надя Панчева ни дава тази възможност.

И с това ни превръща в част от онази среда, срещу която имат всички причини да се бунтуват затворничките.

Да, но точно това, което заявяват ли е тяхната цел?

Не. Няма да кажа. Ако има категоричен отговор и го напиша сега ще е спойлер. Като писател от всичко най-силно мразя спойлерите.

Ако няма категоричен отговор не искам да ти повлияя и със своето мнение.

Според мен бунтът е повече от социален. Има го социалният момент: тези жени трябва да бъдат чути. По-всичко от силно се нуждае демонът им (или ангелът им) от тези самопризнания.

От самото начало докрая се търси инициатора?

Възможно ли е да има такъв?

Ако има: сам знае ли го?

Докато гледах пиесата си припомних един епизод от детството. Били сме осми клас, т.е. било е 1984 (буквално, без препратката към Оруел)година. „Онова време“, дисциплината в училищата не беше същата каквато е днес.

В един прекрасен ден, кой знае защо ни хрумна „на всички“ да избягаме за цял ден от часове. Имаше след това подобен разпит.

Кълняхме се, вярвахме, готови бяхме на всичко и това беше истината за нас. Някак се разбра и наказаха „виновниците“. Дойде ми много несправедливо, според мен всички го решихме.

След време „инициаторът“ си ми обясни в приятелски разговор, с усмивка, леко надменно (че ми отваря очите, а че аз съм наивен), но без никакво лошо чувство, че наистина си е било точно така. Той и наказаното с него момиче, наистина разпалили събитието.

Минаха години. Сега не съм сигурен дали той не е наивният.

В тези бунтове всеки носи нещо от себе си. Всички вибрират на еднаква честота, затова се и получават.

Рядко го отнася най-виновния и никой не знае кой е. И изобщо има ли такъв.

Но общото е само повод да се разкрие частното.

Великолепната Надя Дердерян, която наскоро се превърна и във всеобща българска любимка с ролята си в „Мамник“ от самото начало прави впечатление на твърде интелигентна, твърде емоционална и твърде богата нравствено, че да е в този затвор.

При това разбираме, че е отнела живот. Какво може да се е случило?

Какво пък може да е сторила една медицинска сестра, че да е сред убийците? (Милена Ерменкова)

А как може една майка да отнеме детски живот, без да е звяр! (Диана Ханджиева)

Защо приличащата най-много на агресивна престъпница се оказва най-далече от това, което поведението й подсказва? (Мария Рушанова)

Реалистични ли са изобщо подобни образи?

О, да! Много реалистични!

И много разтърсващи!

Те са сред нас. Понякога стигат до затвори и лудници, понякога – не. Просто изчезват от живота ни. Потъват в морето от изживявания, оставяйки въпроси в подсъзнателното ни.

Как ли ще приключи този обречен бунт?

Има ли смисъл от такъв!

„Пукнатини“ трябва да се гледа. 

Между творбите

                                                             

Не мога да разбера тези артистки като нея. Една такава с шарена коса.

Синьо, резедаво, виолетово, розово, рошаво. Асиметрична прическа.

И усмивката й асиметрична.

Изкуството й не разбирах. Приличаше на умопомрачение. Паяци разни и еднометрови пришки с човешки лица, тоалетна чиния с философско изражение, подобие на клонка със седем пъпки, напомнящи седем ерекции и едновременно с това ококорени зеници. И това бяха най-скъпите неща в експозициите й.

Иначе имаше човекоподобни жребци и кобили, преплели тела и разрошили гриви. Имаше и страхотно дупе и приличаше на фигурка която исках да пъхна в джоба си, до сърцето. Толкова малка изглеждаше. Очите й – дяволия, създаваха налудничавото усещане, че са по-големи от нея. Кикотеше се като тийнейджърка.

Доста невъзпитана тийнейджърка, но й отиваше.

Пращах й цветя, кикотеше се.

Каних я на вечеря, умираше си от смях.

Питах ли я какво смешно има, разридаваше се. После сама ми позвъняваше и ми казваше, че не е откачила. Изглежда аз съм откачил, опитвах се и не успявах да си спомня да съм казала нещо с което да предизвикам тези думи. Просто й бяха смешни ухажванията ми и толкова.

Казах й, че ми харесва такава. Промърмори, че и тя ме харесва.

После поиска да се срещнем.

После пихме по чашка, две.

После изпадна в откровения.

Говореше, че спи с този който не й харесва, а не с този който й харесва. Защо, много просто, с милувки ваела.

Можела да направи от материала на този който не й харесва, нещо което да й хареса, а от този който й харесва не искала да прави нищо, за да не го развали.

 

-Аз съм творец. Разбираш ли? Мога да се наслаждавам на даденото от разстояние. Докосна ли се до нещо, изменям го. Ти ми харесваш, за това не искам да те докосвам. В туй ми е и проклятието. Защото ме привличаш.

 

Попитах я какво да направя за да не ме харесва толкова. Каза, че ми е сърдита, но още ме харесвала. След малко я измъкна пред очите ми някакъв идиот. Страхотна фигура, но се смееше инфантилно. Да му имах раменете! И самочувствието. Защо ме лъже и се лъже, че не й харесвал. Пийнах още две три, сломен и категоричен в оценката си, че живота е несправедлив.

Аз не се харесвам, а това е най-неприятното след това, че ме харесва тя и поради това не иска да ми помогне да се харесам повече. Съвсем се объркаха мислите ми. Реших да пия още, но май не ми сервираха.

 

Хрумна ми да потърся мнението на независима трета страна и попитах някаква жена харесва ли ме. Без да й казвам какво искам да чуя, съвсем искрено, потвърди, че на нищо не приличам. Така ме зарадва, че поисках да я целуна. Тя се разпищя. Мисля, че ме подгони полиция, защото побягнах. В началото бързо, а после с учудване забелязах, че съм набрал светлинна скорост щом виждам тунела от размазани звезди. По-късно разбрах, че ме е треснала кола.

 

Лежах в болницата, цял в гипс и шевове.

Косата ми остригана, за да ме зашият и под нея. Носа ми пихтия.

Челюстта ми по някакво чудо здрава, но голяма част от зъбите липсват.

Малката пеперудка стои до мен, хлипа, гали гипса, а ръката отдолу ме сърби.

Пита ме как точно ми се случи.

Аз от своя страна я питам, харесвам ли й още. Не съм ли достатъчно грозен за да правим любов. Гледа ме гузно.

Пита ме, да не би да съм го направил за нея. Не знам какво да й отговоря. Каквото и да кажа няма да съм искрен. Просто не съм сигурен, а и от упойките съм тъй дрогиран, че си мисля едни глупости, говоря други глупости.

Избухна изведнъж. Разплака се. Каза, че ме обича и не иска да ме изгуби. Всеки ден идваше. Говореше ми сладко. Оздравявах бързо. Изписаха ме. Преди да се любим с болезнен глас, почти през сълзи, изрече:

-Пострада заради мен, но аз ще ти дам своето усещане за красота. И в следващите часове разбрах какво имаше предвид. Толкова нежна беше, че се разтапях. Такова чувство имах. Превръщах се в материала й и тя твореше от тялото ми, не просто го любеше, а насладата беше с пъти по-силна от изпитаната от мен любовна наслада до този момент. Накрая лежах толкова изтощен, че пръст не можех да си мръдна. Чувствах се на небесата, а тя се изправи, огледа ме критично и промърмори:

-Добре започна. Сега виждам колко още работа по теб има. Ще трябва да мине време, да поулегнат впечатленията ми, тогава ще те продължа… След това ме пренесе в работилницата и ме постави между другите си незавършени творби от глина, мрамор, метали, мъжка и женска плът.