Настоя да му имплантират крилете.
Не я разбираше. След по-малко от денонощие нямаше да го има.
Защо са му тези криле. Та те са толкова скъпи. Но тя държеше на своето.
Научи го как да ги разтваря. С това свикна бързо, но му беше
много трудно прибирането и дълго стърчаха смешно, като съсухрени листа зад
гърба му. За полет и дума не можеше да става.
Тя изхарчи кредитите си за половин година напред, но не
можеше да го остави без криле в прощалната им нощ. Не изглеждаше да има смисъл,
но така почувства, така направи.
Паркът приличаше на живо същество; своенравно извънземно –
единствен представител на своята планета, който се има за божество, което иска
да се покаже в цялата си прелест.
Херувими бяха накацали на тополите и свиреха с флейти; деца
се гонеха в Пеперудените храсти, чезнеха в разноцветни облаци и изникваха
тутакси от неподозирани места, смеейки се я на майка, я на детегледачка, която
я се преструваше, я си беше истински вбесена. По езерото се гонеха холограми,
Червената луна сега беше бяла, а Бялата се скриваше зад хоризонта и нямаше да
се появи със следващите около седемдесет години. И през тези години нямаше да
настъпва Седмия сезон.
-Помислих те за нея – рече Етя.
-Моля?
-Така ми каза вчера, като се събуди в леглото ми: „Помислих
те за нея.“
Скитникът въздъхна.
-Не искам да говориш, ако ти не желаеш.
-Не си спомням много.
-Хубава ли беше?
-Помислих те за нея.
#СътворенаОтСърце #ПохитителиНаХерувими #БългарскаФантастика #НоваКнига #SciFiБългария #КнижниПриятели #Предстоящо #ИнстаКниги #BookstagramBulgaria
