Археология на подсъзнателното

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Колкото по-дълго траяха отношенията ни толкова повече хлътвах в нея. Иначе беше хубава, но сива. Дълго трябваше да се взира в нея човек за да я открие. Като мъгла беше която се разтваря. Като полярен изгрев който бавно настъпва. Унасяше ме, придърпваше ме към себе си. Вече не можех без нея, а в началото просто я съжалявах.  Появи се в компанията ни кой знае откъде. Хеви – метъл, бира, секс и безпаричие. Бягства от къщи и издирване с полиция, автостоп и изпити които или взимахме на магия или отлагахме. Търсене на свобода, закопчани ръце към беседката в някое районно. Иначе нищо сериозно. Весело бе, замътено като през халюцинация. Силно

С тази книга започнах прочитането на "Хейнски цикъл" на Урсула Ле Гуин и преди петата й страница не бях уверен, че ще стигна до края му, но след нея вече ми беше ясно. Фантастичният свят ме погълна и дори само заради приключенията на героя, заради краткото бягство от бита, потъването в приказното си заслужаваше, но освен забавлението в шедьовъра има десетки провокации за размисъл. Най-вече за истината и лъжата. Двойнстваната природа

Появи се сина й. Не истинският. Истинският умря отдавна. Този имаше широки рамене и коса като мед. Ако беше по-млада, щеше да пожелае да й е любовник. Никога е нямала. Друг освен съпруга си не докосна, а той беше подтиснат човек. Пестелив, вечно се сърдеше. Ходеше на чете вестниците в библиотеката и миришеше на лекарствени препарати. Имаше свит гръб и не говореше с дни. Не, че се сърдеше или нещо такова, но забравяше. Заприказваше ли ставаше

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Умственото й развитие спря в много ранна детска възраст, но това не остави отпечатък върху лицето й както обикновено се случва. Напротив, като че ли освободената от разума природа се разгърна с целият си копнеж, разтвори се с цялата си любов, разголи до умопомрачителна хармония женската хубост. Приличаше на видение сред слънчогледи, витание в гората, приказна принцеса. На седем имаше усмивката на седемнадесет годишна, погледа й с изразителната увереност на тридесет годишна, фигурата с еротичният намек на четиринадесет годишна, а речникът й беше на четири – пет годишно дете, съзнанието също. И такива останаха до края. Не се изменяше значително с годините. Ставаше по-висока. Лицето й очерта скули. Косата й леко

                                                        Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Тя пиеше почти без прекъсване. Веднъж и антифриз. Веднъж едва я спасиха след като пи с имплантиран есперал.  На него не му пукаше. Не съм виждал по заспал човек. Приличаше на костенурка и имаше плеврит и винаги свит вестник в джоба, две висши образования, но сърце нямаше. С нея не спеше защото тя вече не ставаше, любовница не хващаше защото не можеше, сигурен съм, че и не мастурбираше. Аз от години вече го правех, но той сигурно от как ме е направил е забравил що е секс. 

Какво търсих тук? А, да, сетих се…Малко се постреснах. Не очаквах подобна тържествена строгост. Журито беше дванадесет члена. Сценична треска ме овладя. Идеше ми да побягна. Но нищо нямаше да се получи. Кога щеше да свърши всичко това! Защо си играят с търпението ми! Да вдигнат картоните с оценките си и да ме оставят да си вървя. Ама и едни симпатяги са. Шест – седем годишно момиче с оранжеви плитки, лунички и огромни диоптри. Вероятно вундеркинд. 

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Обожавам го, той е огромно хапче екстаз което не се гълта, а се смучи и не свършва. Плете с думите си олимпийски одеяния накапани, в петна амброзия. Има прекрасни гърди и чете на настолна лампа. Обича да пътува и повтаря, че желае да извърши нещо истинско. Носи ми кафето в леглото и стреля по-точно от мен с въздушна пушка.  Косата му е като лъвска грива, но черна. Знае наизуст „Цветята на злото”, но избягва да говори интелектуално. Харесва му простотата, а мен нарича Саломе. Понякога и Маргарита, но по-често Саломе. Има талант, но не рисува от години. Видяла съм три негови платна. Казва, че има още едно, но то било някъде си. Не разбрах къде. Тези не били завършени. Питах го какво им липсва,

Мръсотията бе полепнала върху снимката на Катрин, отдавна се беше превърнала в кал и само кал. Върху спомена ми се бе наслоила каква ли не кал и дори самият спомен беше вече кал и нищо повече. Стълбището ми вонеше на плесен. Вонеше на плесен и шкафа, в който държах хляба си. Пишещата ми машина бълваше кал за най-калното от най-калните порносписания ! Кал! Само кал! По стените в хола и спалнята ми беше избила влага, а наема им се вдигаше....Кал!...-изплюх капачката на евтината водка и  страстно впих устни в гърлото на бутилката. Изплюх се още