Косите й - синеоки
Бяхме глупачки на осемнадесет и на седемнадесет.
Аз на седемнадесет, но бях възрастната.
Малки глупачки, сладки глупачки в зимата, без цел и без пари.
Аз бях родила детето му. Преди дни. То започна живота си с бягство.
-Трябваше да родя аз това, мишленце! – казваше го приятелката ми - Не от ревност към теб, не. Не, че не ревнувам, но не ревността ми говори…
Вън навяваше сняг. Дори във влакът ме тресеше. При пуснато на горна граница парно. Унасяше ме. Думите й идваха от друг свят.
Трябва да намеря антибиотици. Ако трябва ще ги открадна. Парите едва стигнаха за билети.
Влакът има закъснение, а и без друго ще стигнем по тъмно.
Не ми се мисли, ако не намерим онова момче.
Аз не го и познавам. Само си пишехме. Изглежда добро. Сигурно ще ни приеме за ден – два.
Нищо, че съм с дете, нищо че съм с приятелка.
А може и да му хареса.
Особено, ако разбере, че обичаме да делим двете един и същи мъж.
Помня наизуст адреса му. Градът му не е толкова голям, че да не го открием. За такси пари няма да имаме, но ще питаме. Малко ще ни е студено…
Ще го посплашим…
Защо тогава изхвърлих телефонният му номер?
Изглеждаше ми наивен, романтичен. Склонен към безумия, а май безумната се оказах аз. Ама, че глупости забъркахме.
И двете.
-Трябваше да го родя, аз. Чуваш ли. Не е от ревност.
-Разбрах.
-Не е. За да изпитам болката, че давам живот. Болката, че не съм я изпитала е по-силна.
-Ти си на осемнадесет.
-А ти на седемнадесет.
Гледах я и ме дразнеше. Косите й синеоки.
Точно така: косите й синеоки.
Толкова руси, че ангелски можеха само да се нарекат, а този цвят на земята да бъде видян единствено в палитрата на стар майстор защото в природата го няма.
Толкова къдрави, че не приличаха на естествени. Принцеса. Всеки друг цвят на очите й, щеше да стои като скъпо бижу в комбинация с тази коса.
А нейните бяха зелени с кафяви петна и златисти нишки. Най-красивата жена която съм виждала. Аз не изглеждам като нея. Мъничка съм, суха. Смугла, по-скоро безцветна. Бъркаха ме допреди години с момче. Нося къса коса защото ми стои като клечки.
Изпитах раздразнение към нея. Тя винаги ще е по-важната в живота на някого. Боготворената. Аз не. При добър шанс ще имам огризки. Както и в случая. Какво намери той в мен? Нямам представа. Може и да е влюбен в мен. Лика прилика сме си. И той смугъл, по-скоро безцветен. Мъничък и сух. С коса като на клечки.
Никак не стоеше до царицата си. Но я имаше.
Имаше си и мен.
За утеха ли, за мъжко самочувствие ли?
Или по-хубаво го правя от нея. Възможно е и да съм по-забавна. Повече да го разбирам или да се лъже, че повече ме разбира.
Прекали когато започна да ме пуска и на приятелите си, но детето е негово. Носих го вече. Той не знаеше. Аз не се хабях. Нито да му казвам, нито да му мисля много.
С него ми харесваше и със странните му сексуални приумици. С нея не би постъпил така. Нея боготвореше. Не й завиждах. Тя не го познаваше истинският.
Когато не можех да крия повече бременността и останах сама. Тогава се замислих. И не искам да се връщам повече назад, а да нося това което съм взела от времето напред.
Каквото и да означава това напред. Студено ми е, а красивата моя приятелка ме дразни. И детето плаче. Люлея го, кърмя го. Говоря глупости, слушам глупости, не знам къде отиваме, не мисля къде отиваме. На никой не му пука за мен. Нашите много не ме обичаха, а сега навярно никак.
Бащата на детето ми дори не знае, че то вече е родено. Неговата съпруга е с мен, само за да се почувства майка.
Прави се на приятелка, сигурно се и заблуждава, че ми е такава и продължава да ми бърбори глупости.
Вън вее вече виелица.
Мръква се.
Къде отиваме!
Големи сме глупачки.
Поне детето заспа. Иска ми се да заспя и аз. И завинаги. Усмихвам се, кой ме знае защо.
Пак ми говори, че искала тя да изпита болката.
Защо да й разказвам колко трудно раждане беше, още повече щеше да й се иска да го е преживяла.
Вря и кипя отвътре, но се усмихвам.
Вря и кипя, а се треса от студ.
Стигаме крайна гара. Детето спи повито под дрехите ми. Аз обаче ще припадна от студ. Мисля, че бързо се ориентираме. Тя пита за улицата, аз заспивам права. Толкова ми е студено. Умирам даже от студ. Тя ме връща към живота. Гласът й сега е като малки пламъчета от камина. Подкачат, пукат и отделят топлина. Докосват ме като с милувка. Косите й греят. Да, греят. Буквално. Нямам друга топлина освен нея. Разбирам, че от дълго време съм я нямала.
Чувствам се много, много странно.
Минава ми мисълта, че съм искала нея. Че съм обичала нея и съм искала да получа част от нея, чрез милувките на мъжа й. От преди това бяхме много близки.
Тя винаги е била лъчезарната, позитивната страна на живота.
Връщала ми е често надеждата.
Прегръщам я, казвам й всичко това. Аз плача, тя се смее. Детето спи. Влизаме за кратко в денонощно заведение. Музиката е противна, но е топло.
Има пияни, оглеждат ни.
Барманката има по-лош поглед, но се сеща за адреса. Насочва ни. Звучи ми объркано, но приятелката ми твърди, че е разбрала. Не очаквах да е толкова далече. Градчето наистина изглежда малко и задръстено.
Оказва се, че между кварталите има доста дълги пусти разстояния. Снегът трупа. Хруска стъпките ни като чипс. Как ми се яде чипс. Детето реве, наоколо – пустош. Няма къде да свием крак да го кърмя. Питам я сигурна ли е, че вървим в правилна посока. Струва ми се, че сме излезли от града и не вървим към никакъв квартал. Казва ми, че е сигурна, но проличава, че не е убедена. Вървели сме още около половин час. Когато се изви силната виелица се свихме в някаква изоставена автобусна спирка. Стигнахме точно навреме. На открито и тримата щяхме да сме мъртви, но и тук не беше сигурно, че ще оцелеем. Кълцаше ни, на малки парченца ни кълцаше виелицата. Детето спря да плаче. Не бях сигурна защото го нахраних ли или защото умира. Прегърнахме се, а то беше между нас. Въпреки това беше студено. Много студено. Десетки дупки зееха. Децата се бяха забавлявали и хвърляли камъни по изоставеният навес. Някакво строшено стъкло забиваше връх в бедрата ми. Не мърдах защото имах чувството, че ще ми стане по студено. Не помня как се оформи мисълта. Ако можеше да се нарече безумието мисъл. Обичах я, много я обичах, а сега разбирах, че не съм обичала никого другиго.
Заради студа ли, припомних си пасаж от приключенска книга която някога много отдавна бях чела.
За да се спаси от студа авантюриста вади вътрешностите на коня си и се свива в тялото му. Тя изглежда повтори, че е искала да изпита родилната болка, за да даде живот.
Нататък приличаше на кошмар. Детето не даваше никакви признаци на живот. Помня, че ръцете ми се стоплиха от кръвта й. Използвах строшеното стъкло върху което бях седнала. Забих го в нея. Разрязах я. Извадих вътрешностите й и поставих детето в утробата й.
Нямаше да преживее иначе нощта…
Спомените ми се връщат след месеци. Бях твърдо убедена, че това е кошмар, че като изляза от болницата, ще намеря приятелката си жива и здрава. Но от болницата се озовах в затвора.
Двадесет години не дадох никакъв признак, че мога да проявя каквото и да е било насилие. Месец преди освобождаването си се видях за пръв и последен път с дъщеря си.
Не приличаше нито на мен, нито на баща си.
Косите й синеоки.
Точно така: косите й синеоки. Толкова руси, че ангелски можеха само да се нарекат, а този цвят на земята да бъде видян единствено в палитрата на стар майстор защото в природата го няма. Толкова къдрави, че не приличаха на естествени. Принцеса. Всеки друг цвят на очите й, щеше да стои като скъпо бижу в комбинация с тази коса. А нейните бяха зелени с кафяви петна и златисти нишки.
