Археология на подсъзнателното

cefules.net Когато започнеше да размишлява трескаво се повиваше с пелена дим.  Заставаше неподвижен като пластика, челюстта му се стягаше, очите – изцъкляха и единствено пафкащата лула издаваше признак на живот.  Малко напомняше с нея, на Шерлок Холмс. Но пълните бузи и спокойното изражение го правеха да прилича на един пушещ Буда. Самотен рицар на мисълта. Любител на мисленето заради самото мислене. Понякога надраскваше по някой друг абсурден ред, от рода: „Ухае ли тъй наречената трева на празни приказки или реве коня в аванс, че реката му е тясна…”, „Тръстиката е гол за ненагледни…”, „Маскираната действителност включва банцига на ритмиката…”,

                                          cefules.net                                           Мишата муцуна беше доволен. Сега осъзнаваше колко труден е бил успеха му. Едва сега. В началото дори не се замисли, че лъжата му може да мине пред старицата у която квартируваше изчадието, но не и пред самото изчадие.  Чу слух тук, чу там. Веднъж в кръчма, веднъж на скамейките пред зъболекарски кабинет, чу нещо подобно и от таксиметров шофьор и от други такива места и усти от които обикновено излизат бивалици и небивалици. Това което го накара да наостри вниманието беше, че почти всички разкази в съществената си част се препокриват. Имаше украшения, но те само доказваха достоверността на основното. Прецени вероятността, не беше кой знае каква, но достатъчна за да го накара да опита. 

cefules.net                                    НЛО-то, което по-нататък ще наричам Ен-Ел-О, така както го изговаряме, беше циганче с едно синьо око. Нямаше възраст, нямаше срам, не си измисляше родители, а твърдеше, че винаги го е имало. Изглеждаше на около шест, но то си изглеждаше така и когато аз бях на шест, а сега съм на тринадесет. Няма човек който не е вбесило, няма и човек който не е разсмяло. Никой не беше го видял да се храни. По всичко личеше, че освен това и не спи. По всяко време можеше да изскочи от тъмна уличка и да направи някой маймунджилък. Кварталните отдавна не го гонеха. Социалните вдигаха ръце от него. На няколко пъти са го били прибирали в сиропиталища. На няколко пъти бе бягало. Живееше си из горите над града и в парка. Вадеше си някоя пара с просия, но това си беше жива постановка. Комедия за която всеки съвестен гражданин трябва да си плати. Жестока импровизация. Трябва да се види.

Специални благодарности на Петър, разказът е вдъхновен /или генериран/ от този пост. -Пътеката е виртуална, но гората е натурална. Обещах ти изживяване и удържам на думата си. Заслужаваш го. Знаеш ли, изкусителна си? Не казах красива, не казах и секси. Коя не е красива, коя не е секси? Днес няма такава. Но изкусителни…Рядкост сте. Като това да се разхождаш в натурална гора. По-състоятелните сред средната класа могат да си позволят реална пътека във виртуална гора, но в натурална гора, дори на виртуална пътека малцина можем да стъпим. -Добре, впечатли ме. – засмя се чернокосата в червена рокля – Ще ти призная, не виждам разлика.

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Керамични маски приличащи на нея висяха на клоните на ореха и крушата. По асмата, по оградата. Изглеждаше малко зловещо, но гарваните и косовете свикнали с тях бяха накацали на близо.  Маски имаше и по верандата, клатушкаха се и по простора, подпрени на стените обграждаха цялата къща. Лежаха по пейките на беседката. Повредени се пилееха и по градината. През окото на една беше поникнало лале, през устните на друга нарцис. 

Първо прочетох отзива, после произведението. Авторът на отзива: анонимен. И сега думите му ще получат част от онази популярност, за която навярно този човечец цял живот само, само ще си мечтае. Отзивът беше следният: "Простотия до шия!" И в този миг този човек - този никой, свърши за възпитанието на душата ми почти толкова, колкото и автора, за който беше предназначен отзива му: "Простотия до шия!" До този ден преживявах подобни отзиви зле. И сега им обръщам много внимание, повече, отколкото заслужават. Но някога направо ме съкрушаваха. Пиша го днес с усмивка, но е горчива усмивката ми. Навярно и в този ден - не помня, съм получил нещо подобно, щом толкова ме впечатлиха тези думи. И ме накараха да си направя хиляди изводи. Какво толкова? Ежедневие в интернет. Но това не беше в интернет. Беше върху книга, върху вътрешната страна на задната корица на книга, която взимах от библиотеката. На нея беше написано с доста интелигентен почерк: "Простотия до

bgsever.info Стълбите скърцаха под краката ми. Коридорът след тях беше тесен, вратите гъсто наредени една до друга. Покритите с прах надписи не се четяха. Зад тях се чуваше тракане на пишещи машини и писъкът при изваждане на лист от валяка. Дочуваха се и думи. Говореше се, но много тихо. Предпазливо. Нищо не можеше да се разбере. 

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й Слушаше се всичко. Стените бяха тънки като хартия и си мислех колкото се може по-рано да напусна общежитието и да си намеря нормално място за живот. Когато разбрах повече за съседа си промених решението си. Стана ми интересно. Сигурно съм по-луд и от него, но ме заинтригува. Все пак не всеки му е съдено да научи тайните на един умопомрачен поет. Може би гений. Кой знае? Нали всички гении не са с всичкия си.