Археология на подсъзнателното

едноименният разказ от сборника Като го цапардосах първият път очилата му изхвърчаха петдесет сантиметра напред, описаха траектория над главата ми и ги чух как се разбиха на камъка зад мен. Побеснях. За малко щяха да ме ударят. Все едно, че ми посегна. Не очаквах такава дързост от него. Гледаше ме тъпо. Не беше уплашен, а трябваше защото бях бесен. Ама много, много бесен. Как смее… Какви ги разправя на моята кучка! За какъв се мисли идиота му с, идиот. Тя го гледа като загубена. Не ме е яд, че ще му пусне, ами че съвсем се е замаяла. Като, че ли е пушила цяла седмица без прекъсване, освен да шмръкне и да хапне малко, че да не умре. Започна да говори

  Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й     Нямаше ключалка която да му се опре, ни система за сигурност която да му попречи. Стъпките му не можеше да чуе и звяр. И всеки звяр и човек би завидил на интуицията му. Виждаше опасността като цветове, усещаше колко е дълбоко спят жертвите му, в случаи се досещаше и какво сънуват. Дори мириса му беше слаб и когато имаше кучета те не го усещаха. Също като стопаните спяха непробудно, а той тършуваше из стаята. Сядаше на кресла и канапета, оглеждаше стереоуредбите, отваряше чекмеджета и шкафове, за развлечение завърташе стрелките на часовника или изключваше алармата му, за да причини някаква неприятност със среднощното си нахлуване, а и това му беше нещо като подпис. Иначе много не биха разбрали, че в дома им се е влизало. Рядко се случваше да отнеме вещ или пари. На година три или четири пъти. Налагаше се за да живее, но обира не беше целта му. 

                                           Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й     Трябваше да отида някъде. Другаде, по-далеч. Не тук където съм. Не тук. Тя е прекрасна, но случайно се срещнахме. Винаги е прекрасна случайността. Не беше предвидено, забравих дори какво предвиждах преди дни. Някъде другаде бях тръгнал, към нещо друго.  Сбърках ли автобусите като се качих в правилният?  Там се заговорихме. Мислех за друго, после за нея. Забравих, май не е трябвало да помня, какво ме вълнуваше преди нея. Какво ме желаеше и изискваше. Тя е толкова одухотворена, а усмивката й е порочна, „думите й се леят като дървено масло”, а движенията й са поезия. Не пита откъде се взех, ни имам ли друга, ни за мечти, ни за интереси. Чете ме, усещам я. Знае достатъчно за мен, за да не иска да научи повече. Повече знае отколкото има да се научи. Разгръща ме, чете ме.

Вчера привърших "Калки" на Гор Видал, запълних един дългогодишен читателски пропуск и се почувствах много удовлетворен, без да подозирам, че днес ще достигне до мен вестта за кончината на автора й. Все съм в плен на най-емоционалните впечатления, защото романи като този не чета, а изживявам. По свой начин и понякога ми са необходими години за да достигна до основното послание, но ще напиша няколко думи за книгата.

Вървейки си, ей тъй, без да я търси, просто на излет в планината, заслушан в птички и пчелички и мислейки си за нещо което вече отдавна е забравил, откри една стара турска монета, почти без никаква стойност. И просто се побърка. Не знам за какво си е мечтаел осемнадесет годишният момък докато е тичал надолу по калните пътеки, подхлъзвал се е и се е препъвал, клони са го шибали по лицето и шляпали по дупето, трънки са раздирали крачолите на дънките му, обувките му са джвакали от калта, наблизо пропастта се е облизвала, плашил е катеричките, а в ръката си е стискал здраво монетата.

Ще започна с антиреклама. Ако нямате чувство за хумор, книгата определено не е за вас. Ако обичате розовите тонове в литературата или за вас тя е изтънчен поетичен език, също можете да останете разочаровани. Фразата е ясна, изчистена, ударна. Това не е роман, който просто се чете, той се поглъща, макар че от някои натурални описания може и да ви се свие стомахът, но - гарантирам ви, това само ще усили апетита ви. Написана е така, че може да бъде четена на плажа и в автобуса, дори да става дума за градски, и да е претъпкан.  Докато сте пред хирургията и чакате да ви вадят нокътя от палеца на левия крак или в леглото у дома, когато знаете, че на другия ден данъчните ще ви извадят душата. Това е четиво за всяко време, всяко място и всеки българин. Освен за този, за когото е въпрос на чест да не бъде като останалите и без да го постига, се лишава от някои приятни изживявания. Ако обичате да се забавлявате, без значение дали обичате да четете много или не чак толкова много, книгата е

Очите му гълтаха лакомо всичко. Прелиташе от клетка на клетка. Заговаряше животните. Накара вълкът да вие. Един щраус едва не го глътна. Коалите го гледаха любопитно, той също и в един момент съвсем правилно реши, че има прилика с тях. Камилата се опита да го наплюе, но не уцели. Хиената го стресна със злокобното си кискане. Лъвът го погледна мързеливо, махна му за поздрав с опашката й пак заспа. Пантерата удари с лапа клетката и изръмжа, но детето не се уплаши, а й се озъби в отговор. После й се оплези и побягна из алеите. Родителите извикаха след него, но то им се засмя, изцвили и затича още по-бързо. -Сигурно иска да види конете?-предположи жената-Не вярвах, че чак толкова ще се зарадва. Изглеждаше начумерен.  -Децата си мислят, че знаят всичко за природата. Като я видят се променят. Сигурен бях, че ще му хареса.-отвърна мъжът.-За друго се чудя. Защо е толкова пусто днес. Преди гъмжеше. Някак по-различно беше…Хей, какво ти е?

                                                                                                             Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й     „и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън.” Матея /3: 10/ Настъпеше ли пролетта, затоплеше ли се малко, тя пълнеше колата си с припаси. Отиваше във вилата си и там прекарваше месеците до застудяване. Пишеше любовни истории за списания които не съществуваха, лекуваше се с билки които не лекуваха, но поне не влошаваха състоянието й. Ремонтираше покривите, гредите, оградите. Служеше си с теслата не по-зле от мъж. Когато нямаше какво да поправи, чупеше. Ей така, после да го поправи. Кроеше планове като например да направи горско училище или кръчма за троли и сатири. В случаите когато написваше истински хубави стихове късаше листовете. 

Да се прибереш след почивка в дома си и да завариш натрапник който най-нахално си е нахлузил чехлите ти, гледа телевизора все едно си е негов или да речем си мие зъбите с твоята четка е повече от неприятно. Но ако случайно подобен нахалник се озове на твое място в собственото ти тяло е далеч по неприятно.  И трябваше да го преживея. Едва дойдох в съзнание и разбрах, че някой друг се разпорежда с ръцете ми, говори с устните ми идиотщини и на всичко отгоре харчи парите ми. Това, че беше сложил ръката ми на бедрото на моя колежка до която не смеех да припаря и така ми се усмихваше както не предполагах, че може не беше толкова лошо, но усещах един странен