Публикувай by Ням свят.
събота, 1 март 2014 г.
сряда, 26 февруари 2014 г.
Из Змейова орис - Ням свят - втора книга
В тези най-печални години за селото, то изживяваше и
най-голямото си щастие от много поколения насам.
В миговете на най-голямата си слабост, то прояви най-силния
си дух.
То бе Змейовото дърво, което Разумния се мъчеше да отсече,
но колкото и хилаво дърво да изглеждаше, оцеляваше.
Един на друг си даваха кураж. Всеки го губеше, но всеки
криеше доколкото е способен, че го е изгубил и показваше кураж, дори когато
няма, а с тази си лъжа, караше които имат да го проявят.
Първи брадвата на Разумния грабна Оловния поглед. Макар и
едната му ръка бе слабо подвижна сечеше дърва близо два месеца. Той отсече и
дървото с най-голям диаметър. Такова каквото ни Разумния, ни Сърцатия бяха
успявали да отсекат.
Минути след като Змейово дърво бъде отсечено пъна му се
вкаменява и остава като паметник за вечни времена, за да виждат внуци и
правнуци какви дървета някога са се отсичали.
За да е ясно на наследниците кога е отсечено дървото, пъна
продължава да расте на височина, става каменен стълб.
По тези признаци можеше да се разбере, че дърво като това,
което отсече този полусакат мъж е отсичано преди повече от петстотин години.
Разумния едва не се разплака като видя какво се е случило и
започна да мрънка с ръце:
„Ще ми съсипете
брадвата! Да не си мислите, че не мога да отсека такова!”
Много му се смяха, но още на следващата седмица далеч
по-малко дърво изпохапа Оловния поглед до смърт. Не успя обаче да го погълне и
понеже беше почти отсечено Оловния поглед със сетни сили скочи срещу стеблото,
впи се като при борба и го строши.
За последен път нахрани селото.
След Оловния поглед брадвата взе Рошавата птица, як мъж, пък
и страх няма – почти откачен. Успя да отсече две дървета, третото го глътна.
След него сина му Малката Рошава птица. Като, че ли мъстеше за баща си. Хапят
го змиите, тресе се с дни, но дойде ли края на седмицата и бъде ли донесена брадвата
става на крака и сече.
От ухапвания единия му прасец се поду и почерня. И като не
можеше да накара брат си, че брат му по-малък и от Сърцатия, нареди на майка
си, да грабне брадвата и да му отсече крака от коляното надолу.
Жената, прошарена, изгубила наскоро съпруга си (лудият си
съпруг, с който се биеха и драскаха като зверове, но и като зверове се обичаха,
съвсем съсипана от трагедията за седмици се беше състарила външно с
десетилетия) гледа отчаяно сина си, потичат й сълзи, не иска да повярва, че трябва
да стори това, но като разбира, че няма начин...
Кима. Още сълзи потичат по лицето й. Но рязко се усмихва и
изведнъж става толкова млада преди и болката да я състари.
Замахва с брадвата. Малката Рошава птица, от болката ли, от
отровата ли или защото се бе метнал доста на баща си, настоява крака му да бъде
сварен и изяден от селото.
Разубеждават го всички, той държи на своето, накрая някой от
възрастните му рече, че няма да яде крак нахапан от змийска отрова и като се
поразмисли Малката Рошава птица се съгласи, че довода е основателен.
Направи си протеза от дърво и още следващата седмица – с
брадвата.
Седем месеца с един крак сече Змейови дървета.
В края на седмия изгуби по същия начин както единия така и
другия крак. И пак с брадвата. Съвсем смачка увереността на Разумния.
Разумния с една глава по-висок от него, с два пъти по-широки
рамене и тегло, не можеше да скрие боязънта си от този хлапак. Дори спря с
досадните си речи.
Месец след втория крак, изгуби и едната си ръка. Искаше и
така да тръгне, но не беше физически толкова силен, че да завърти брадва с една
ръка. И съселяните му се принудиха да го вържат, че да не беснее.
Вързаха го с кожите на собствените му дървета, а брадвата
пое Лошотията. Той само гледаше страшно, иначе си беше добряк. Успя да отсече
четири дървета.
След Лошотията, Пещерна мечка. И той толкова отговаряше на
името си, колкото Лошотията. Дребно, слабовато момче. Единственото по което
приличаше на Пещерна мечка бе, че спи много, но изглежда го унасяше липсата му
на сили, но намери такива за да отсече още две дървета.
Продължаваха да държат Малката Рошава птица вързан, че
продължаваше да се бори за брадвата. Трябваше да го хранят в устата, принудени
да завържат единствената му ръка, че с нея макар да не можеше да отсече змейово
дърво, драскаше и удряше юмруци, мъчеше се да се развърже.
Прокобния дъх сечеше вече дърветата. Малко го майтапиха, но
през сълзи, че ако убие змейово дърво, то няма да е с брадва, а като му дъхне.
Никой не вярваше, че ще отсече и едно дърво. Едър мъж, но толкова вързан в
ръцете, че не можеше даже гащите си да върже и половината му дупе все навън
посиняло от студа, но следващия, който би трябвало да грабне брадвата трябваше
да е сина му. Доста жизнен и енергичен, но не достатъчно голям. Никой не обърна
внимание на този факт, но Прокобния дъх изглежда нямаше намерение да даде
брадвата на сина си преди да види, че момчето е достатъчно укрепнало. Какъвто
беше виснал цял и едва влачеше краката си, в продължение на осем месеца
поваляше дърва.
В това време момчето му учудващо бързо растеше. Вече бе
по-голям от баща си, желаеше да вземе брадвата то, но баща му не я отстъпваше.
Цяло село недоумяваше, чудеше се и не можеше да повярва, че
е приемало за смешен този човек. Сега той бе героя, а само преди месеци си правеха
какви ли не шегички с него, а любимата им приказка бе, че е уморил жена си с
диханията си.
Сега и името му измени смисъл. Преди го наричаха Прокобния
дъх с насмешка и влагаха в „прокобен” – отровен с миризмата си, гнил, но вече
„прокобен” означаваше нещо като отровен със силата си, змейски, дъхът на палача
на дърветата.
Дали бе уморил с него жена си или не, нямаше значение.
Синеоката, хубавица и отгоре, едва навършила пълнолетие и само с година
по-голяма от сина му, толкова го искаше за мъж и така бе влюбена в него, че накрая
я взе за жена, въпреки неудобството му, че по подхожда да му е снаха. Но нямало
е как да знае, че посмъртно ще му бъде такава.
Изяде го Змейово дърво,
но този смешен за селото човек, удържа една от най-важните битки, защото във времето
му на секач, много момчета, не само сина му успяха да пораснат.
Малко след него селото се прости и с Малката Рошава птица.
Една вечер намериха вързаното момче бездиханно, оставиха го задължителните по
ритуал двадесет и четири часа, а точно когато майка му и братчето му отишли за
подпалка Малката Рошава птица се изправил и с двете си протези, с подскоци
пресрещнал Разумния, направил му физиономия и Разумния побързал да му отстъпи
брадвата.
В това време сина на Прокобния дъх се прощавал с младата си
мащеха и я целунал не точно така както се целуват мащехи, при това в траур, но
не всеки ден един младеж отива на смърт, изпращан от толкова хубаво момиче и не
всяко хубаво момиче се готви за втора седмица да осиротее повторно, така, че им
е простено. Младежът вече чакал с нетърпение брадвата, когато цяло село се
разтресло от съскането на пробудените змии и ударите с брадвата.
Цялото село хукнало да търси мястото на което става сечта.
Сърцатия още съжаляваше, че в това време е бил в трънките. Гледката е била смразяваща
и величествена. Сравняваха я с върховете. Само с един крайник съвсем
измършавелия от продължителното застояване младеж налитал срещу дървото, а
змиите изглеждали...уплашени. Нямало очи, които да не леят сълзи от ужас и
възторг, а дървото вече падало, когато и единствената ръка на Малката Рошава
птица била ухапана, изпуснал брадвата и тогава змиите го повили.
Седмица майка му не си показала носа навън, а когато
настъпил деня за новата сеч и тя излязла малко хора успели да я познаят.
Изглеждала с поне двадесет години подмладена. Прошарената й коса сега била в
кървав цвят, устните й също кървави, а кожата й снежна.
Както предишния път сина й, сега тя пресрещнала Разумния и с
едно движение на показалец му повелила да й даде брадвата.
Селото вече се събирало около дървото, което всички
очаквали, че ще бъде сечено, но не и че..чудо невиждано...секача ще е жена...
Мнозина се питали, коя е тази, време им трябвало за да
повярват на очите си, че това е онази застаряваща вдовица и осиротяла майка,
съхнеща и симпатична все още, даже много симпатична, но далеч под тази хубост
ослепителна, каквато се полага да има само Майката Природа.
Бавно си свалила дрехите, дала ги на едно от момичетата,
казала му да ги пази, докато сечта свърши, а ако змейовото дърво я изяде, да
останат за него.
И тъй само по една препаска между мускулестите бедра с
брадва в ръцете затанцувала около дървото. Пробудили се змиите обгърнали я, а
тя тичешком кръгове около стеблото, около опитващите да я уловят клони,
загърнат я, погълнат я сякаш, после се разтворят и пред възпрелия дъх на
удивените съселяни хубавицата продължава своя танц.
Виела се като змия между змиите. Прегръщала стеблото и
търкала в него голите си гърди, а устните й ту усмихнати, ту разтворени като в
неистова сладостна възбуда. Клоните пак я обвивали, пак чезнела сред тях. В
един момент всички видели с ужас, как косите й са се преплели със змии и жена и
змейово дърво се дърпат да се отскубнат един от друг като не е ясно кой е
по-уплашения.
След време имаше спорове дали в нейната коса е имало скъсани
змии или сред змиите е имало кичур от косите й. Най-вероятно истината пак е по
средата и както е имало сред змейовите клонки скъсани кичури от косата й, така
й в нейната коса е имало откъснати змии.
Каквото и да е било точно, никой със сигурност не знае,
най-малко пък очевидците веднага щом разплели коси змейовото дърво и жената,
жената пак направила танцувайки кръг около дървото, грабнала брадвата и толкова
изразително се движели устните й, че всички сякаш чули молитвата й:
Така е справедливо,
мъжко отроче, сине – съпруже на Змия – жена, ако аз те отсека ще нахраня селото
си, ако ти мен нахапеш, ще нахраниш своето село...Прости ми, Змейо – юначен...
И удряла дървото, докато рухнало.
После, всички разказват, плакала е. Преди още змиите от
короната да спрат да мърдат и дънера да се вкамени, тя пак била станала
обикновената, косата й се прошарила пред погледите на всички. Смущавала се от
голотата си и побързала да се облече и да скрие повяхващата си бързо кожа, а по
бузите й – ручеи сълзи.
Още на следващата седмица обаче жената с кървавите коси
отново излязла от дома й. И отново Танцът
със змея и поредното повалено дърво.
Бързо се разнесе славата й. Пръстите из цели Печални планини разказваха, преразказваха и разкрасяваха.
вторник, 25 февруари 2014 г.
Княгините и змейовите щерки
Началото на «Ням свят — 2. Змейова орис» (кратък откъс)
Княгините и Змейовите щерки
1.
Ние сме тринадесет заключени желания.
Всяка на различна възраст. Всяка имала собствено име преди да навърши шест.
Всяка имала глас преди да бъде нарочена за Княгиня.
Всяка имала плътта си преди да бъде разменена за най-висшата власт, която земен човек може да има.
Ние имаме двадесет и шест невиждащи очи.
Ние имаме двадесет и шест ръце, по-скъпи от всичкото злато и живота на десетки хиляди.
Всяка на различна възраст. Всяка имала собствено име преди да навърши шест.
Всяка имала глас преди да бъде нарочена за Княгиня.
Всяка имала плътта си преди да бъде разменена за най-висшата власт, която земен човек може да има.
Ние имаме двадесет и шест невиждащи очи.
Ние имаме двадесет и шест ръце, по-скъпи от всичкото злато и живота на десетки хиляди.
Ние имаме тринадесет сърца, които бият, а нямат правото да обичат. Нито да мразят.
Всички сме родени със сребристи коси, което е било първия знак, че ще бъдем избрани. Всички сме изгубили до петата си година зрение, а това се е случвало във фаталната нощ, в която дълбока възраст е притискала с костелива длан дъха на друга Княгиня, тя е напущала този свят и без нея в замъка са оставали дванадесет.
Всички ние сме прибрани на нейно място. За да попълним бройката, за да бродират двадесет и шест ръце един от малкото магически знаци останали разрешени след падането на Монархията.
Магическият знак на Държавата. Гербът.
Очите ни не виждат за да не ни изкушават. Ръцете на всяка следват желанията на всички. Те помнят преди да са научили. Ръцете ни чуват това, което ушите не могат да чуят и следват ритъма му, а то пази Държавата ни от разруха.
Всяко възелче е магическо. Във всяко е оплетено семейство, племе, село, малки и големи общности. Уморят ли се ръцете на една, тя оставя иглата, защото излишен бод означава пожари и проляна кръв, повече отколкото е редно да се пролива в мирно време. Излишен бод означава преобръщане на света, а веднъж на много години и това се случва.
Така беше и с рухването на Монархията преди десетилетие. А с рухването на Монархията едва не си отидохме и ние.
Както помните, магьосниците бяха подложени на гонения. Повечето избесени от гневни столичани по стълбове и дървета. Мнозина от тях провисени вече мъртви на въжетата, че преди клупа да стегне шиите им, костите им бяха потрошени до смърт.
Което не свършиха бунтовниците продължиха милициите им, а след официалното приемане на новата власт – новата армия.
Около десета част от магьосниците, най-лукавите и най-мазните успяха да се спасят и дори да комбинират властта си с корумпираните, а и некадърни да се справят без забранената по техния закон магия.
Смъртоносно бунтовническо шествие се беше насочило и към нас, но естествените препятствия пред крепостта ни са значително по-тежки от тези пред кралския двор. Те забавиха достатъчно побеснелите орди за да утихне кръвожадната страст и вместо нея съдбата ни реши малкото останал разум.
Пощадиха ни. И продължихме да служим на Републиката тъй както служихме и на Монархията. И макар отдавна да е република, продължихме да носим като имена титлите, които имахме – Княгини.
Никой не смее и да си помисли, че сме магьосници, а сме магьосници. При това едни от най-могъщите. Стигне ли се до подобна мисъл, това значи да се признае, че магия са устоите на една държава, която преследва магията.
Всички ние сме прибрани на нейно място. За да попълним бройката, за да бродират двадесет и шест ръце един от малкото магически знаци останали разрешени след падането на Монархията.
Магическият знак на Държавата. Гербът.
Очите ни не виждат за да не ни изкушават. Ръцете на всяка следват желанията на всички. Те помнят преди да са научили. Ръцете ни чуват това, което ушите не могат да чуят и следват ритъма му, а то пази Държавата ни от разруха.
Всяко възелче е магическо. Във всяко е оплетено семейство, племе, село, малки и големи общности. Уморят ли се ръцете на една, тя оставя иглата, защото излишен бод означава пожари и проляна кръв, повече отколкото е редно да се пролива в мирно време. Излишен бод означава преобръщане на света, а веднъж на много години и това се случва.
Така беше и с рухването на Монархията преди десетилетие. А с рухването на Монархията едва не си отидохме и ние.
Както помните, магьосниците бяха подложени на гонения. Повечето избесени от гневни столичани по стълбове и дървета. Мнозина от тях провисени вече мъртви на въжетата, че преди клупа да стегне шиите им, костите им бяха потрошени до смърт.
Което не свършиха бунтовниците продължиха милициите им, а след официалното приемане на новата власт – новата армия.
Около десета част от магьосниците, най-лукавите и най-мазните успяха да се спасят и дори да комбинират властта си с корумпираните, а и некадърни да се справят без забранената по техния закон магия.
Смъртоносно бунтовническо шествие се беше насочило и към нас, но естествените препятствия пред крепостта ни са значително по-тежки от тези пред кралския двор. Те забавиха достатъчно побеснелите орди за да утихне кръвожадната страст и вместо нея съдбата ни реши малкото останал разум.
Пощадиха ни. И продължихме да служим на Републиката тъй както служихме и на Монархията. И макар отдавна да е република, продължихме да носим като имена титлите, които имахме – Княгини.
Никой не смее и да си помисли, че сме магьосници, а сме магьосници. При това едни от най-могъщите. Стигне ли се до подобна мисъл, това значи да се признае, че магия са устоите на една държава, която преследва магията.
неделя, 23 февруари 2014 г.
Из "Ням свят - 2. Змейова орис"
Из «Змейова орис» — «Ням свят — 2″
И всички приказни магии да се превърнат в реалност, човек не се ли промени, живота колкото и различен да изглежда все ще си остане същия! — това не са думи на мой герой, а мои лични разсъждения във връзка със следващия откъс, който определено не е еротичен като предишния, който публикувах, може би ще ви напомни за много неща от живота, а ако някой си помисли, че е познал жената на колажа, да знае, сгрешил е, това е героинята ми Вастисия. А ето и самия откъс:
«А Държавата процъфтяваше.
3.
Истината. Наистина блестеше и бе по-организирана от когато и да е било, хората по-нахранени от когато и да е било. Градовете два пъти повече от някога. Улиците на селата по-светли и по-чисти от три четвърти от столичните улици, преди двадесет години. Никога и разбойнически набези не са били толкова малко, а момчетата с глинени лица и гробарски униформи се обръщаха към гражданите било то значими или незначими с „Господарю!”
Казваше се, че и хората – плъхове били намалели. Някои се опитваха да създават зловредни слухове, че тези нещастници са избивани периодично, други: че гладните намаляват, почти за всеки вече се намира препитание и няма нужда някой да живее из подземия и катакомби.
Дали са намалели хората – плъхове или са се увеличили в този период. Дали са били избивани (възможно е да е имало акции) или са си намерили препитание – нищо от това не може да се потвърди със сигурност.
Просто бяха по-потайни и по-стаени от всякога, а и между тях бяха намерили прибежище едни от последните магьосници.
Това, което засягаше всички, но никой не го забелязваше бе, че репресиите в този период бяха наистина несравнимо по-големи от който и да е било друг в историята на настоящето човечество.
Градските тъмници изглеждаха почти празни. В тях се затваряха най-вече особено опасни престъпници: най-именитите разбойници, чиято публична екзекуция имаше назидателна цел. Държавни измамници и магьосници, за които се създаваше впечатлението, че са могъщи магьосници. Но в някогашните зловещи тъмници на Монархията не попадаха други, освен осъдени на смърт и заемаха може би една стотна част от помещенията.
Имаха едно – единствено задължение. Да изковат меча на палача с който ще бъдат обезглавени или сами да усучат въжето с което ще бъдат обесени.
Музикантите, чийто крайници публично се ампутираха, не стигаха до Кралската тъмница. Прекарваха най-много седемдесет и два часа в следствения арест. След това процедурата беше изпълнявана, а те освобождавани.
Осъдените обаче бяха със стотици хиляди пъти в повече. Пръснати из цялата Държава. Не бяха наричани затворници, а „социално – болни”. Присъдата им – „лечение”. Лечението се провеждаше в „трудово – изправителни болници”. И звучеше значително по-добре от „лагерите на смъртта” през, които бяха преминали момчетата, които ги пазиха.
Казваше се, че и хората – плъхове били намалели. Някои се опитваха да създават зловредни слухове, че тези нещастници са избивани периодично, други: че гладните намаляват, почти за всеки вече се намира препитание и няма нужда някой да живее из подземия и катакомби.
Дали са намалели хората – плъхове или са се увеличили в този период. Дали са били избивани (възможно е да е имало акции) или са си намерили препитание – нищо от това не може да се потвърди със сигурност.
Просто бяха по-потайни и по-стаени от всякога, а и между тях бяха намерили прибежище едни от последните магьосници.
Това, което засягаше всички, но никой не го забелязваше бе, че репресиите в този период бяха наистина несравнимо по-големи от който и да е било друг в историята на настоящето човечество.
Градските тъмници изглеждаха почти празни. В тях се затваряха най-вече особено опасни престъпници: най-именитите разбойници, чиято публична екзекуция имаше назидателна цел. Държавни измамници и магьосници, за които се създаваше впечатлението, че са могъщи магьосници. Но в някогашните зловещи тъмници на Монархията не попадаха други, освен осъдени на смърт и заемаха може би една стотна част от помещенията.
Имаха едно – единствено задължение. Да изковат меча на палача с който ще бъдат обезглавени или сами да усучат въжето с което ще бъдат обесени.
Музикантите, чийто крайници публично се ампутираха, не стигаха до Кралската тъмница. Прекарваха най-много седемдесет и два часа в следствения арест. След това процедурата беше изпълнявана, а те освобождавани.
Осъдените обаче бяха със стотици хиляди пъти в повече. Пръснати из цялата Държава. Не бяха наричани затворници, а „социално – болни”. Присъдата им – „лечение”. Лечението се провеждаше в „трудово – изправителни болници”. И звучеше значително по-добре от „лагерите на смъртта” през, които бяха преминали момчетата, които ги пазиха.
Впрочем вече не всички с глинени маски и гробарски дрехи бяха преминали през такива лагери, но за това ще стане дума по-късно.
„Трудово – изправителните болници” бяха институции на комунарски принцип. Лекуващите се сами трябваше да отглеждат реколтата си, добитъка си, да се грижат за прехраната, а и да изплащат своя данък и дълг към държавата: проправяха пътища през трудни терени, строяха мостове и укрепления. Освен това получаваха обучение, което ги интегрираше от обществото: изнасяни им бяха лекции за учтиво поведение, за потискане на агресията, за правата и задълженията, които имат, за всичко останало на което са длъжни към държавата и обществото.
Периметрите в които работеха бяха охранявани, както вече споменахме от елитни бойци. Малцина бяха посветени на военната тайна, че в момента момчетата с глинените маски и гробарските дрехи бяха стотици пъти в повече от преди покушението над Далебор.
Повечето от тях бяха млади мъже, почти момчета, а някои още момчета. Повечето от тях никога не бяха си и помисляли, че ще се озоват в елитните отряди. В някоя вечер, когато се прибираха от кръчмите, няколко конника ги обграждаха или не бяха дори и на коне, а просто мъже обикновено в тъмни пелерини. В някои случаи тихо изричаха: „последвай ни”. В други направо ги блъскаха в талига с решетки – като затворници.
Често ги вадеха посред нощ от леглата. В някои случаи утешаваха родителите им, че момчетата им не са сторили нищо лошо и не ги очаква нищо лошо.
Често ги вадеха посред нощ от леглата. В някои случаи утешаваха родителите им, че момчетата им не са сторили нищо лошо и не ги очаква нищо лошо.
Във всички случаи това бяха младежи на прага: на прага да поемат на скитничество, без да им е наясно какви средства ще подбират за оцеляването си, друг да убият този или онзи свой съселянин, други вече се бяха превърнали в побойници или изглеждащи кротко, но вече изградили си план да се свържат с разбойническа шайка или да създадат своя такава. Имаше си и такива, които си мечтаеха да бъдат войници или бяха твърде яки, твърде смели или твърде дръзки. Твърде изпълнителни, твърде скучаещи из селото за да я карат цял живот отдадени до край на поминъка на дедите си.
Как се разбираше за тях? Истината е спорна. Колкото е вероятно: Далебор както някога да е впрягал слуха си в черни мембрани както когато създаваше първите си набори от елитни войни, така да е работил усилено шпионския му апарат. В този момент: с каквато мощ разполагаха черните мембрани същата имаха шпионските мрежи на Далебор, Арса и Брюзис, но ако Далебор имаше само две уши: шпионите имаха стотици хиляди.
Как точно се подбираха момчетата не е толкова важно, по-важно е, че системата беше ефикасна. След като ги държаха часове в неизвестност в празна стая, в нея влизаха няколко офицера и им изясняваха, че са мобилизирани. А също тъй, че могат да приемат „условно преминаване през лагера на смъртта” т.е. директно преминават на следващите етапи на войнско обучение, като са длъжни да крият, че не са преминали през изпитанията за оцеляване в „лагер на смъртта” – разкрият ли се, тогава се налага наистина да бъдат пратени в такъв.
Така се спестяваше човешки живот, средства и най-вече време. Дори и следващите етапи на обучение на тези „елитни войници” бяха съкратени, но маската на лицето действаше достатъчно възпитателно. Никой не знаеше дали войника до него не е преминал през пълното обучение и често се случваше да е преминал през пълното обучение, а преминалите през пълното обучение влияеха на тези, които бяха преминали през съкратеното. Така, че отрядите си бяха достатъчно ефикасни и вече с достатъчна численост, че освен да опазват „лекуващите се от социални – болести”.
Как се разбираше за тях? Истината е спорна. Колкото е вероятно: Далебор както някога да е впрягал слуха си в черни мембрани както когато създаваше първите си набори от елитни войни, така да е работил усилено шпионския му апарат. В този момент: с каквато мощ разполагаха черните мембрани същата имаха шпионските мрежи на Далебор, Арса и Брюзис, но ако Далебор имаше само две уши: шпионите имаха стотици хиляди.
Как точно се подбираха момчетата не е толкова важно, по-важно е, че системата беше ефикасна. След като ги държаха часове в неизвестност в празна стая, в нея влизаха няколко офицера и им изясняваха, че са мобилизирани. А също тъй, че могат да приемат „условно преминаване през лагера на смъртта” т.е. директно преминават на следващите етапи на войнско обучение, като са длъжни да крият, че не са преминали през изпитанията за оцеляване в „лагер на смъртта” – разкрият ли се, тогава се налага наистина да бъдат пратени в такъв.
Така се спестяваше човешки живот, средства и най-вече време. Дори и следващите етапи на обучение на тези „елитни войници” бяха съкратени, но маската на лицето действаше достатъчно възпитателно. Никой не знаеше дали войника до него не е преминал през пълното обучение и често се случваше да е преминал през пълното обучение, а преминалите през пълното обучение влияеха на тези, които бяха преминали през съкратеното. Така, че отрядите си бяха достатъчно ефикасни и вече с достатъчна численост, че освен да опазват „лекуващите се от социални – болести”.
Имаше и още една мярка срещу бягствата от „трудово – изправителните болници” – гривничките на ръцете. Сплитаха ги около десницата в началото на лечението, а материала им беше от „човешки плевел”. Растение с мънички бодли, което с времето свиква с тялото на човека в което се е впило и от което не е отстранено навреме и започва да се развива в него. Докато дойде момент, в който не може да се отстрани и тръните си пробиват път във вътрешността на тялото, достигат органите, оплитат се около тях, стягат ги, а понякога умирането може да е доста дълго и мъчително.
Такъв плевел при това поставен както трябва – от хирург, може да бъде отстранен безопасно само от хирург. При това за да не се развие във времето на лечението, необходимо е всяка вечер да се изваждат с пинцета и скалпел по две – три – пет, колкото трябва тръни. Изглежда просто, но процедурата наистина може да е наистина напълно безопасна само, ако се изпълнява от добре квалифициран медицински служител. Не се ли извадят тръните както трябва, останат ли частици от тях, извадят ли се повече или по-малко, или не тези, които се развиват на опасно за човека място, то ефекта може да бъде обратен и развитието на плевела само да се ускори.
Разбира се, тази „гривна” не е пълната гаранция срещу бягство, защото на какво ли не се учи човек и дори разбойници с речник (гласов или с ръце) от по пет – шест думи, можеха да вадят трънчета, че и да свалят гривни не по-зле от хирург. Имаше и самоуки лекари, че и просто самоуки „свалячи на гривни”, тези начини бяха рисковани, при това много рисковани и все пак много от „лекуващите” биха поели риска.
Гривните бяха само допълнителна мярка и имаха по-скоро символично значение. Мнозина изтърпели лечението докрай, казваха какво облекчение настъпва когато ръката бъде освободена от „плевела”.
Нещо, като „излекуван си от плевела по тялото си и плевела в душата си, който те изпълва бавно те превръща в плевел – асоциален елемент и погубва човешкото – накрая и живота ти.”
Такъв плевел при това поставен както трябва – от хирург, може да бъде отстранен безопасно само от хирург. При това за да не се развие във времето на лечението, необходимо е всяка вечер да се изваждат с пинцета и скалпел по две – три – пет, колкото трябва тръни. Изглежда просто, но процедурата наистина може да е наистина напълно безопасна само, ако се изпълнява от добре квалифициран медицински служител. Не се ли извадят тръните както трябва, останат ли частици от тях, извадят ли се повече или по-малко, или не тези, които се развиват на опасно за човека място, то ефекта може да бъде обратен и развитието на плевела само да се ускори.
Разбира се, тази „гривна” не е пълната гаранция срещу бягство, защото на какво ли не се учи човек и дори разбойници с речник (гласов или с ръце) от по пет – шест думи, можеха да вадят трънчета, че и да свалят гривни не по-зле от хирург. Имаше и самоуки лекари, че и просто самоуки „свалячи на гривни”, тези начини бяха рисковани, при това много рисковани и все пак много от „лекуващите” биха поели риска.
Гривните бяха само допълнителна мярка и имаха по-скоро символично значение. Мнозина изтърпели лечението докрай, казваха какво облекчение настъпва когато ръката бъде освободена от „плевела”.
Нещо, като „излекуван си от плевела по тялото си и плевела в душата си, който те изпълва бавно те превръща в плевел – асоциален елемент и погубва човешкото – накрая и живота ти.”
Иначе лекуващите си бяха охранявани основно от елитните войници.
4.
Изглежда от тези плевели пламна епидемията от……»
Абонамент за:
Публикации (Atom)