Археология на подсъзнателното

Казаха ми, че ще й спасят зрението. Нямало никаква вероятност да го изгуби, но седмица две щеше да бъде лишена от съзерцание на облаци и на плейбоя от съседният блок който рано сутрин вдига гири и клати коремче на балкона. Сапунените сериали също щяха да й липсват, можеше разбира се да следи действието, за да не изгуби сюжетните линии, но тя беше фризьорка, при това артист който обича и се вживява в изкуството си, интересува се от тенденциите му и в гледането на сериали проявяваше освен женска глупост и професионален интерес, прическите на героите бяха от съществено значение за нея. Към много от тях се изказваше критично, ругаеше стилистите които са развалили героинята. Казваше каква прическа би и избрала тя. Гореше моето момиче в творбите си. Самата тя ходеше с много къса, войнишка прическа, защото имаше правилен череп и извивка на дясното ухо с която много се гордееше, но обичаше чуждите коси и влагаше любов и вдъхновение в тях. Обичаше ги повече от мен.

Един от тъй назованите ми, от високоинтелигентни представители на средната класа: "порнографски разкази" Неусетно пръстите му които я галеха се превърнаха в струи. В десетки струи, лъкатушеха по тялото й извиваха водовъртежи, върховете на фуниите им лудуваха дълбоко под кожата й, засмукваха дълбоко всичките й усещания. Извиваха я навътре в себе си. Поглъщаше се сама. В мрак и умопомрачителна сладост. Във витаене сред части от разпокъсаните си мисли. Все по-навътре и по-навътре, толкова дълбоко колкото не достигат дори представите, най-недопустимите. Въздухът не й достигаше, а не чувстваше липсата му. Спираше да съществува и приемаше съществуването на всички форми, на цялата жива природа. Преди да се взриви в стенания и целувки с които го обсипваше. Почти не се познаваха. Не беше й се случвало друг път, а и той нищо особено. Млад мъж, дори още момче. Просто й хареса. Просто минаваше през този град. Хрумна й да се обади на една приятелка от студентските години, но тя отдавна

Видях, че светеше отвън. Не можеше толкова бързо да заспи. Позвъних не ми отвори. Отключих сам. У дома беше тъмно. Книгата разтворена на нощното шкафче. Завила се беше през глава както винаги през последните години. Някога косата й се пилееше, харесваше ми. Никога не съм й го казвал. Тази вечер ми се прииска, но гласните ми струни останаха заключени за желанието. Нещо ми нагарчаше. Не знам какво. Уморен ли бях или алкохола ме хвана. Пих само сто грама. За няколко часа. Прииска ми се да ми направи скандал. Закъснях. Бях с колеги. Тя трябваше да се прибере утре от майка си, но и друг път подраняваше. Все й доскучаваше. Не признаваше, че съм й липсвал, но си личеше. Сигурно е била разочарована, че не съм бил у дома. Чакала ме е. Чудила се е къде съм. Преминали са какви ли не подозрения през главата й. Погалих я. Блъсна ръката ми. Каза ми, че е настинала, грачеше. Разтревожи ме гласа й. -Пи ли нещо?-попитах я.

Рекламите и отзивите в мрежата ме настроиха скептично, но бях повече от приятно изненадан и малко е да се каже впечатлен от "Държавата в кибритена кутийка". Разтърсен съм и още под въздействието на този шедьовър на съвременното кино. Филмът е с антиутопичен сюжет, който не ни отвежда напред във времето, а ни връща в началото да двадесетте години на двадесет и първи век, в последните времена на изчезналата вече, но реално съществувала страна България. Проследени са много детайлно процесите на зараждащият се бравенюуорлдизъм, като далечно незаконно отроче на италианския фашизъм и неолиберализма.  Историческата действителност е проследена чрез една най-обикновена човешка съдба.  Героят е мъж на средна възраст, примирил се със социалната присъда, че е обществено

Той не се отрови, както всички си мислеха. Трансформира се, превърна се в това което съм мечтал да бъде, искал съм без да знам, че е възможно.  Видоизмени се в идеал, още си беше комичен и лишен от слабости. Има ли лишен от слабости идеал? Вероятно не. Бях край него когато разбърка от моят ученически химичен комплект това което изпи. Пиян изглеждаше, плашеше ме. Често не ме биеше, но се случваше.  В лошо настроение беше и майка я нямаше. Кискаше се като побъркан.  Обърна библиотеката и изля всички чекмеджета. Вдигна килима да търси забравени пари. После си спомни, че ги е оставил преди двадесет години в друг апартамент. Скъса телефона, започна да проверява домашните ми. Забрави какво прави. Заспа с разтворена тетрадка в ръцете.

Заспивах на волана. Много ми бяха километрите. Много безсънието…Радиото повече ме унасяше. Да отбия и да подремна, време нямах. Още толкова път почти ми оставяше, а живота все бърза. И жена ми ме чака. Знам, че кръшка, а е ревнива. Мислих много пъти да я убия, да я изоставя, не става. Щеше да отрови живота ми. Не става от мен убиец. Това не. Разбрах го. Веднъж като се опитах да го осмисля сериозно ми се повдигна. Повръщах. Цял следобед повръщах. Бях блед като платно, а тя изглеждаше загрижена за мен. Още по-зле ми стана от поведението й. Искаше й се

Като са толкова интелигентните и красивите в България, защо по ти-ви рекламите ни показват за модел с който да се идентифицираме идиоти. Трима ми се кривят като маймуни и ми внушават, че това е оптимизма. Маймуната е симпатично животно, но едва ли знае какво е оптимизъм, но човек да взема подобието си с нея за оптимистично е меко казано ретроградно, дори за тези, които не са привърженици на Дарвин.  Друг вместо унисон казва анасон и това трябва да мине, ако не за поезия, то за върховно остроумие, което така трябва да очарова мадамата, която впечатлява, че направо да и пръсне силиконите. Тук се чудя, като има толкова красавици и толкова интелигентни мъже, че да оценяват и естествената им красота, защо с "красотата" на силиконите трябва да се впечатлява многомилионната публика, че чак заради тези храмове да мине от бира на мастика.  Една по-истинска хубавица обяснява как се пие мляко със сламка. Няма да крия, тази реклама ме размеква, а ми действа и някак, как да го кажа Фройди

Нещо не ме разбираше. Казах й го. Казах й, че никога не ме е разбирала. Усмихваше се. Казах й, че е хубава жена. Усмивката й не се промени. Още по-хубава ще бъде, защото сега е хлапачка. Трябваше да й стане малко обидно. Да го приеме, леко да трепне, но тя продължаваше да се усмихва и да мълчи. Идеше ми да й изкрещя, да я зашлевя, да я нагрубя и да си тръгна. Нищо не изразяваше тази усмивка. Поне да беше глупава, но и глупава не беше. Казах й, че не можем да продължим. Не ми вярваше, изглежда. Държеше

Преди тридесет и пет години бай Спас беше алкохолик, но тогава беше и майстор – мозайкаджия, и не просто майстор като много други майстори, майстор малко е да се каже със златни ръце, защото започнеше ли да прави онова, което умее, божията сила сякаш изпълваше ръцете му и те вършеха чудеса, при вида на които клиентите му или замълчаваха ококорено или цъкаха с език, понеже губиха дар слово или понеже губеха дар слово откъртваха от устните си „ах” или „ох”, а славата му далеч из градове и села се носеше. Не умееше добре да се пазари,

Горе беше цветето и се усмихваше. Никога не бе имал момиче и си въобрази, че е момиче. Стръмно беше и камъните бяха остри и ронливи, тревата хлъзгава. Отляво зееше пропаст, от дясно храсталаци и тръни. Който и да помолеше да избута инвалидната му количка щеше да му откаже. Никой не би рискувал да убие и двамата. Най-малко петдесет метра имаше до там, а на места наклонът надвишаваше четиридесет и пет градуса. Обиколи за да открие пътека, но не намери. Докато търсеше се уплаши, че изгуби мястото откъдето се виждаше цветето. Сърцето му бясно заподскача, устните му се свиха, после зашептяха несъзнателна молитва, очите насълзиха.