Свиждане

Казаха ми, че ще й спасят зрението. Нямало никаква вероятност да го изгуби, но седмица две щеше да бъде лишена от съзерцание на облаци и на плейбоя от съседният блок който рано сутрин вдига гири и клати коремче на балкона. Сапунените сериали също щяха да й липсват, можеше разбира се да следи действието, за да не изгуби сюжетните линии, но тя беше фризьорка, при това артист който обича и се вживява в изкуството си, интересува се от тенденциите му и в гледането на сериали проявяваше освен женска глупост и професионален интерес, прическите на героите бяха от съществено значение за нея. Към много от тях се изказваше критично, ругаеше стилистите които са развалили героинята. Казваше каква прическа би и избрала тя. Гореше моето момиче в творбите си. Самата тя ходеше с много къса, войнишка прическа, защото имаше правилен череп и извивка на дясното ухо с която много се гордееше, но обичаше чуждите коси и влагаше любов и вдъхновение в тях. Обичаше ги повече от мен.

Омайна билка

Един от тъй назованите ми, от високоинтелигентни представители на средната класа: "порнографски разкази"

Неусетно пръстите му които я галеха се превърнаха в струи. В десетки струи, лъкатушеха по тялото й извиваха водовъртежи, върховете на фуниите им лудуваха дълбоко под кожата й, засмукваха дълбоко всичките й усещания. Извиваха я навътре в себе си. Поглъщаше се сама. В мрак и умопомрачителна сладост. Във витаене сред части от разпокъсаните си мисли. Все по-навътре и по-навътре, толкова дълбоко колкото не достигат дори представите, най-недопустимите. Въздухът не й достигаше, а не чувстваше липсата му. Спираше да съществува и приемаше съществуването на всички форми, на цялата жива природа. Преди да се взриви в стенания и целувки с които го обсипваше. Почти не се познаваха. Не беше й се случвало друг път, а и той нищо особено. Млад мъж, дори още момче. Просто й хареса. Просто минаваше през този град. Хрумна й да се обади на една приятелка от студентските години, но тя отдавна не живееше тук. Загуби време и изпусна последният автобус. Наложи се да остане през нощта. Стана й скучно. Излезе. Тук никой не я познаваше. Стори й се, че сама не се познава. Усещането беше приятно. Изпълнено с възбуда. Измисли си друга жена. С други преживявания, такива каквито сама не си беше позволявала. Беше само фантазия. Трепетна фантазия. Игра защото й беше скучно. Нищо повече. Увлече се, тъй приятно беше присъствието на непознатата под кожата й, тъй странни и интересни усещанията й, че неусетно тази която си измисли я изпълни и стана по-реална от реалната. На няколко пъти дори се стресна от хрумванията си. 
„Защо не! Тук никой не ме познава!”-минаваше мисълта. Отмаляваше й от нея. Жилеха я слюнките й. Сърцето й прескачаше. После се заговориха на чашка с него. В един момент спря да говори тя и говореше измислената. Тя само наблюдаваше какво й се случва. Все едно гледаше еротичен филм. На няколко пъти реши да прекъсне. Но не успяваше. „Това не се случва с мен. Тук никой не ме познава!”
Прииска й се да го отведе до хотелската стая, но го последва на едно място, което той знаеше. Спотаено място сред природата. Топло беше, очертаваше се нощта да е фантастична. Стори й се малко плах. Тя беше дръзката, държеше се дори като мръсница. Приятно й беше да я мисли за такава. Не искаше да се увлече, а просто да преживее което и тя. Миг след който няма да се срещнат. Каза му измислено име, измислени неща му говореше и измислено поведение имаше, а като започна любовната им игра, разбра, че те са истинските, а истинското си беше измислила. Не, че беше голям любовник, тя сама изпусна всичко спотаено в себе си и с преживяването не можеха да се сравнят всички останали. Лудуваше и се отдаваше на ласки както никога, загуби представа за време и забрави себе си. Стори и се, че е няколко жени едновременно. Дърветата издуват вени, листата се пръскат от пулса й. Припомни си, че времето тече и почувства отчаяние. Както го целуваше, го отхапа. Притисна раменете му в земята и му изкрещя, че иска да спрат стрелките. Сърцето й силно се разтуптя. После се разплака й отпусна до него. Затвори очи, други сетива се отвориха. Говореше й някакви утехи, но тя не го чуваше. Пръстите му тогава се превърнаха в струи. Виеха спирали, проникваха дълбоко в нея, а с тях и част от съзнанието й. Не отваряше очи, чувстваше усмивката по лицето си. Чувстваше собствената си усмивка като ласка която й отдава. И продължаваше да потъва със струйките в себе си, докато върховете им докоснаха семената му в утробата й и те заподскачаха като пуканки. Опита се да отвори очи. Отвори зрение, но не очи. Зрение обхващащо цялата гора, всички корони, хълма отсреща и стъпаловидните скали, драскащите храсти и езерото, малката река със серията прагове, всичките хралупи и спотаени в шубраците зверчета, дупки на порове, къртици и мравки. Любеща се двойка на същото място, но това не бяха двамата. И беше пролет, а те се срещнаха през септември. Семената му в нея се пръснаха. Чувството беше по-силно от онова което предизвикаха ласките му и тя забрави всичките въпроси за състоянието си. Растящото в нея връхче я гъделичкаше леко, караше я да тръпне цяла, да вибрира с всички стръкове…

* * *
Младата жена не подозираше за проблемите си със сърцето. Когато той разбра, че е мъртва толкова се уплаши, че не помнеше нищо. Бягаше, клоните го биеха през лицето, част от дрехите му останаха до нея. Опомни се в апартамента си. Тресеше го от страх. Реши на другият ден да се върне за да зарови трупа, но не успя. Изля се порой. Причини наводнения и опустоши част от гората. След месеци търсеше нейни остатъци и не ги намери. Реши, че е било кошмар…

* * *
Връхчето проби кожата й любопитно надникна над нея. Усмихна се на гората и тя му се усмихна. Сутрин гледаше с росата. Когато тя се изпареше, сливаше ухания с уханията на всичко останало и с тях чувстваше и споделяше усещания. Растеше и търпеше дъждовни удари, вятър, слана и сняг. Чувстваше се само и това му беше най-тежко. Изсъхна. Стана й тъжно без него. Толкова тъжно, че за известно време изгуби памет. Имаше още много заспали семена в утробата си и терзанията й пробудиха няколко…И още няколко и още няколко…
-А тези билки са отровни.-чу веднъж да казва един устат познавач и я обиди-Не ги пипайте, деца. 
-Защо не ги смачкаме.
-Защото не бива. Трябва да ги има и толкова.
-А ако някой ги изяде. Някоя животинка.
-Животинките не са толкова глупави като хората, а хората няма да тръгнат да ядат трева, ясно?
-Добре тате…
„Отровни били. Толкова са сладки. Те са дечицата ми. За твоите да кажа ли, че са убийци, че тъпчат наред и от тях може да израстат секачи на гори…”
Обиди се много, но му прости бързо. Не беше лош човек, а и прецени, че е по-добре децата й да са отровни. Така никой няма да им посегне.
Роди още. Покри мястото със стръкове. Всяка година добавяше. Съхнеха и бяха мачкани. Ароматът им изглежда не тровеше, а възбуждаше, защото на същото място идваха много повече двойки от преди. Предизвикваха спомени, изпълваха я с копнение, а тя от своя страна им се отплащаше като правеше така, че да ухае по-силно. Понякога направо си изкушаваше. Минаваха момче и момиче. Не бяха близки до преди това. Приятели или просто познати които деляха компания. Разстоянието между тях я предизвикваше. Изпълваше я с още по-остро сладостно желание. Отделяше такъв аромат, че ги опияняваше и караше да забравят за какво са тръгнали. Някои бяха неумели. Харесваха й такива. Млади, зелени като стръковете й някога, като онова старо приключение. Проникваше в дробовете им. Пълнеше ги с усещания подобни на онези които изпитваше някога. Знаеше, че след всяка любовна игра част от стръковете й ще бъдат омачкани и мъртви, а тя обичаше всички. Но повече от всичко обичаше самата любов. 
Минаха много години. Веднъж един изнемощял старец седна на близо.
Не можа да го познае веднага. Не можеше да повярва, че е той.
Не си представяше, че някога ще го види стар.
Същият беше. Онзи който я доведе и изостави тук.
Преживял живота. Прегърбен, оглупял малко. Напълно забравил за нея.
Зашептя му.
С аромати.
Друг човек не би я разбрал, но той си спомни нещо…
-Тази миризма ми напомня. Напомня ми…
Тръгна си, а на другият ден отново дойде.
-Напомня ми. Не мога да се сетя.
И на другият и на другият ден идваше.
Докато една сутрин рече:
-Спомних си!
Отвори бутилка вино. Напълни си чаша. Набра малко от стръковете. Изля ги в чашата. И я изпи.

Градуси

Видях, че светеше отвън. Не можеше толкова бързо да заспи. Позвъних не ми отвори. Отключих сам. У дома беше тъмно. Книгата разтворена на нощното шкафче. Завила се беше през глава както винаги през последните години. Някога косата й се пилееше, харесваше ми. Никога не съм й го казвал. Тази вечер ми се прииска, но гласните ми струни останаха заключени за желанието. Нещо ми нагарчаше. Не знам какво. Уморен ли бях или алкохола ме хвана. Пих само сто грама. За няколко часа. Прииска ми се да ми направи скандал. Закъснях. Бях с колеги. Тя трябваше да се прибере утре от майка си, но и друг път подраняваше. Все й доскучаваше. Не признаваше, че съм й липсвал, но си личеше. Сигурно е била разочарована, че не съм бил у дома. Чакала ме е. Чудила се е къде съм. Преминали са какви ли не подозрения през главата й. Погалих я. Блъсна ръката ми. Каза ми, че е настинала, грачеше. Разтревожи ме гласа й.
-Пи ли нещо?-попитах я.

Ревю за Държавата в кибритена кутийка

Рекламите и отзивите в мрежата ме настроиха скептично, но бях повече от приятно изненадан и малко е да се каже впечатлен от "Държавата в кибритена кутийка". Разтърсен съм и още под въздействието на този шедьовър на съвременното кино.

Филмът е с антиутопичен сюжет, който не ни отвежда напред във времето, а ни връща в началото да двадесетте години на двадесет и първи век, в последните времена на изчезналата вече, но реално съществувала страна България. Проследени са много детайлно процесите на зараждащият се бравенюуорлдизъм, като далечно незаконно отроче на италианския фашизъм и неолиберализма. 

Историческата действителност е проследена чрез една най-обикновена човешка съдба. 

Героят е мъж на средна възраст, примирил се със социалната присъда, че е обществено

Трансформация

Той не се отрови, както всички си мислеха. Трансформира се, превърна се в това което съм мечтал да бъде, искал съм без да знам, че е възможно. 
Видоизмени се в идеал, още си беше комичен и лишен от слабости. Има ли лишен от слабости идеал? Вероятно не. Бях край него когато разбърка от моят ученически химичен комплект това което изпи. Пиян изглеждаше, плашеше ме. Често не ме биеше, но се случваше. 
В лошо настроение беше и майка я нямаше. Кискаше се като побъркан. 
Обърна библиотеката и изля всички чекмеджета. Вдигна килима да търси забравени пари. После си спомни, че ги е оставил преди двадесет години в друг апартамент. Скъса телефона, започна да проверява домашните ми. Забрави какво прави. Заспа с разтворена тетрадка в ръцете.

Ябълката и момичето

Заспивах на волана. Много ми бяха километрите. Много безсънието…Радиото повече ме унасяше. Да отбия и да подремна, време нямах. Още толкова път почти ми оставяше, а живота все бърза. И жена ми ме чака. Знам, че кръшка, а е ревнива. Мислих много пъти да я убия, да я изоставя, не става. Щеше да отрови живота ми. Не става от мен убиец. Това не. Разбрах го. Веднъж като се опитах да го осмисля сериозно ми се повдигна. Повръщах. Цял следобед повръщах. Бях блед като платно, а тя изглеждаше загрижена за мен. Още по-зле ми стана от поведението й. Искаше й се

Никак не разбирам тази интелигентност

Като са толкова интелигентните и красивите в България, защо по ти-ви рекламите ни показват за модел с който да се идентифицираме идиоти. Трима ми се кривят като маймуни и ми внушават, че това е оптимизма. Маймуната е симпатично животно, но едва ли знае какво е оптимизъм, но човек да взема подобието си с нея за оптимистично е меко казано ретроградно, дори за тези, които не са привърженици на Дарвин. 
Друг вместо унисон казва анасон и това трябва да мине, ако не за поезия, то за върховно остроумие, което така трябва да очарова мадамата, която впечатлява, че направо да и пръсне силиконите. Тук се чудя, като има толкова красавици и толкова интелигентни мъже, че да оценяват и естествената им красота, защо с "красотата" на силиконите трябва да се впечатлява многомилионната публика, че чак заради тези храмове да мине от бира на мастика. 
Една по-истинска хубавица обяснява как се пие мляко със сламка. Няма да крия, тази реклама ме размеква, а ми действа и някак, как да го кажа Фройдистки. На години, когато мама ме е учила да пия мляко със сламка, като съдя по черно - белите снимки е била много секси парче, почти като моделката. Но от три до четиридесет и четири години да не науча как се пие мляко със сламка, цели четиридесет и три години, трябва да съм абсолютен идиот. Може би нямам чувство за хумор, но да ти е смешно това, че те вземат за идиот и това толкова да ти харесва, че чак да те печелят като клиент по този начин не ми се вижда смешно, а ми се струва, че наистина масово вкуса ни е идиотски. Вярно е, аз съм от "тъпите" - февруарските. Не ги разбирам тези неща и не съм в анасон с лятото. За това и спирам дотук. Че да не вземе някой да си помисли, че е критика към авторите на рекламите. Не. Не е. Те си вършат работата много добре. Предлагат това, което се харесва на масата. Учудващо, след като тя е толкова интелигентна. Като са толкова интелигентните, защо за четвърт век са затворени около 4 000 библиотеки (приблизително), а е отворила врати една - единствена. Като са толкова интелигентните, защо 29% от българите не докосват книга по официална статистика. Стигаме до турските сериали и чалгата. Не съм им враг и не мога да бъда враг на нещо, което радва нечия душа, но понеже една представителка от "красивите и интелигентните", като разбра, че не съм от тях, тоест не съм в митинга ме прати да си гледам турски сериали и да си слушам чалга, а това не са сред любимите ми хобита (меко казано), но по думите й разбирам, че става въпрос за нещо пошло, да попитам: като са толкова много интелигентните и красивите, защо този жанр е толкова вървежен в България. Пак комунистите ли са виновни? Че тези неща имат успех на чисто пазарен принцип. Може и да съм тъп, много тъп, но от такава "интелигенция" не ща да бъда част.

Нещо не ме разбираше

Нещо не ме разбираше. Казах й го. Казах й, че никога не ме е разбирала. Усмихваше се. Казах й, че е хубава жена. Усмивката й не се промени. Още по-хубава ще бъде, защото сега е хлапачка. Трябваше да й стане малко обидно. Да го приеме, леко да трепне, но тя продължаваше да се усмихва и да мълчи. Идеше ми да й изкрещя, да я зашлевя, да я нагрубя и да си тръгна. Нищо не изразяваше тази усмивка. Поне да беше глупава, но и глупава не беше. Казах й, че не можем да продължим. Не ми вярваше, изглежда. Държеше

Бай Спас - Мозайкаджията и любовта в края на кабела

Преди тридесет и пет години бай Спас беше алкохолик, но тогава беше и майстор – мозайкаджия, и не просто майстор като много други майстори, майстор малко е да се каже със златни ръце, защото започнеше ли да прави онова, което умее, божията сила сякаш изпълваше ръцете му и те вършеха чудеса, при вида на които клиентите му или замълчаваха ококорено или цъкаха с език, понеже губиха дар слово или понеже губеха дар слово откъртваха от устните си „ах” или „ох”, а славата му далеч из градове и села се носеше. Не умееше добре да се пазари,

Изкушение

Горе беше цветето и се усмихваше. Никога не бе имал момиче и си въобрази, че е момиче. Стръмно беше и камъните бяха остри и ронливи, тревата хлъзгава. Отляво зееше пропаст, от дясно храсталаци и тръни. Който и да помолеше да избута инвалидната му количка щеше да му откаже. Никой не би рискувал да убие и двамата. Най-малко петдесет метра имаше до там, а на места наклонът надвишаваше четиридесет и пет градуса. Обиколи за да открие пътека, но не намери. Докато търсеше се уплаши, че изгуби мястото откъдето се виждаше цветето. Сърцето му бясно заподскача, устните му се свиха, после зашептяха несъзнателна молитва, очите насълзиха.