Ограничават ми профила, понеже изразявам нежелание да бъда мобилизиран

Петото или шестото ми наказание (само за последните месеци) във фейсбук.
Само, че този път е особено тъпо. 

Не съм се карал с никого. 
Дори не съм влизал в спор. 
Пуснах си тема, която развълнува много хора. 

Повечето дори не разбраха, в началото, че съм анти-мобилизационно настроен. И получих доста ругатни от хора, които мислеха точно като мен. 

Въпросът ми беше: "Какво ще направите, ако получите повиквателна за мобилизация?"

И след близо седмица дадох своя отговор. 100% искрен. 
Както ще направя!

И чудя се: ЗА ЧИЙ МЕ ОГРАНИЧИХТЕ?

Това, което съм писал си остава! 



Научна фантастика и гей пропаганда

Станало е пред очите ни; без да забележим или най-малко да му обърнем сериозно внимание, но положението е ужасно, а последиците могат да бъдат апокалиптични. 

Подрастващите в настоящия момент се препрограмират.

Скоро момичетата няма да знаят, че е възможно да имаш приятелка без с нея да поддържаш сексуални взаимоотношения.

Скоро момчетата няма да знаят, че "приятел" не означава любовник.

И за да не бъда обвинен в параноичност или конспиративен теоретизъм, оттук - надолу ще изброявам факти. 

Става въпрос за научно-фантастични сериали произведени в последните пет-шест години. 

Започвам от най-добрият. Филм с наистина високи качества, разглеждащ сериозни проблеми на човечеството и бъдещето му. 

"The Expanse". Действието се развива в XXIV век: Повечето от живеещите на Земя, мизерстваме оставени само на Базов доход. Луна е населена и е като предградие за тузове. Марс е тераформиран, условията за живот са тежки. Но най-тежки са на астероидите, където също живеят хора и буквално се борят за въздуха си. 

Земя поддържа имперска политика и потиска сателитите си. На астероидите се създава бунтовна организация, която в един момент оглавява храбрата Камина. Много сполучлив образ. Докато пиратства открива слабостта си към своя приятелка. Следва дискретна любовна сцена с много страст. 

"For All Mankind". Не се е получил кой знае колко добре, макар зарядът му да е голям. Нещо като алтернативна история на последните десетилетия е, по-специално: историята на космическите полети. На Луната първи стъпват руснаците; за Марс надпреварата е луда, като протича буквално като рали - три космически кораба се борят за честта. Този на NASA, на Съветски съюз и на частна компания, която напомня едновременно компанията на Мъск и Безос, но туза е афроамериканец. Една от астронавтките става президент на Съединените щати. Тя има хомосексуални връзки, крие ги, но в един момент пред целия свят гордо заявява своята сексуалност. 

"Стар Трек: Дискавъри" - най-слабият филм от всички "Стар Трек", с изключение на трети сезон, който започна толкова силно, всичко друго е далеч под класата на франчайза. В този филм хомосексуалните връзки са повече отколкото хетеросексуалните, но основна е тази между лейтенант Стамътс и доктор Хълбър. Обърнато е повече внимание на взаимоотношенията им, отколкото на рухването на цели светове и галактически общности. 

"Стар Трек: Пикард" - този вече не е дато "Дискавъри", сериозен филм, пълен с размисли, с приключения и връзки с останалите "трекове". Краят на първи сезон завърши с едно дълго задържане на ръцете между сексалилните Рафи и Аника (7 от 9) - световен секссимвол още от "Стар Трек: Вояджър". Във втори сезон вече връзката им е в разгара си. 

"Междугалактически" - английски телевизионен сериал в най-добрите традиции на симпатичната космическа хулиганщина. Нещо като съвременен "Седморката на Блейк", но екипажа е предимно жени. Не беше пропусната обаче страстта между Аш Харпър и Вероника Флорес. 

"Снежен снаряд" сериал по филм, който от своя страна е по графичен роман. Земята е в ледове. Зъл гений иноватор е създал влак с вечен двигател, в който са последните оцелели на планетата. Контрольорката, която в този влак е и орган на реда, още от началото си има любовница, която я предава, но по-силна е връзката с държащата вагона за развлечение. Двете се мразят, преследват и лудо обичат. 

"Орвил" можеше и да се прескочи, защото беше хумор, защото в известна степен дори се надсмиваше на трансджендърското общуване, но твърде експонира върху връзката на двама космически индивида от еднополова планета. Пък и за пръв път (да се ядосвам или да се хиля на простотията) успяха да наебат капитана. Главният герой. Във втори сезон. Пак някакъв извънземен, който отделяше толкова силни феромони като се разгони, че всичко около него се разгонваше. 

Не очаквах гей пропагандата да навлезе и в "Междузвездни войни" - уви! В най-хубавият до този момент сериал на франчайза "Анодор" пак без никакав смисъл, в никакъв момент между две от бунтовничките протече разговор, в който се разбра, че са във връзка. 

Спирам дотук! Все ще имам пропуски. Ценител на фантастиката съм. Гледал съм тези филми точно като ценител, за да ми бъде натикана гей пропагандата. Но докато аз съм зрял човек, основната част на този жанр са по принцип най-будните от подрастващите. 

Мъж в резерв

Няколко месеца сънувах, че съм стая. 

Сива стая в чернобяла лента. Няколко квадрата стая. С легло и дежурно осветление. Премигва. 

Седнало е на пода ми в ъгъла моето тяло. Нощницата му налудничаво безцветна. Не прозрачна, не става дума за прозрачна. Коленете му са голи. Главата му е облегната на тях, косата разпиляна. 

Не е и сива нощницата, сиво е наоколо. Не тя. Бяла, още по-малко. Безцветна. Това е състояние на цвета, негов характер какъвто в практическата действителност няма. Вратата ми е заключена. Не помня, имам ли ключа. 

Приличам на изолатор в лудница, но не съм в лудница. Изобщо не знам има ли изолатори в лудниците или съм го научила погрешно от филмите. Не знам дали има изобщо нещо извън тази стая. Излизала ли съм някога извън нея или всичко е продукт на гладното ми въображение. От детството ми, книжките и изрусените плажове в летните ваканции до онази нощ в която навърших пълнолетие, а той, този почти непознат човек, реши да не се прибера повече в къщи. 

Реши да съм негова. Знаете ли, вътрешно писках, раздирах лицето му. Бягах и все до края на глухи улици стигах. Само, че се усмихвах. Повръщаше ми се, но се преструвах, преструвах, преструвах. Виждаше се лудостта му. Законът за него беше послушния му адвокат. Казваше, че е гениален. Гледаше насмешливо действителността. За мен нямаше морални задръжки, за себе си беше изключително морален. Приятелката която ме взе със себе си, за кураж, на среща уж само за кафе, изчезна. Всъщност: почти я изгони. Хареса си мен. Моята воля нямаше значение. За часове станах по-възрастна с години. 

Ако бях постъпила така, както са ме учили, каквато съм била, тоест да се опитам да защитя себе си като голяма жена, навярно щях да извърша най-тежката си грешка. Не знам какви биха били последиците, но излезли от контрол. Чувствах го. Сърна в капан, бях. Въпреки, че ме наричаше нежно: „коте”. За цял живот, всички жени във фамилията ми, едва ли са получавали толкова подаръци колкото аз за месец. Иначе груб и ограничен. 

В най-добрите дни между нас, когато се прибираше и чувах как ключовете му се завъртат в бравата, сърцето ми подскачаше. Реално, нищо определено лошо, не можех да очаквам, но всевъзможни страховити очаквания ме изпълваха. Два пъти ме е удрял. Два пъти нокаутирал. Каза спокойно, че третият път няма да се събудя. Той държеше на думата си. И двата пъти просто закъснях. 

Първият път, започна с благ тон, попита ме, забелязала ли съм, че съм твърде хубава. И твърде добре облечена. Как бих се почувствала на негово място, ако…Не чух нататък. Мрак беше. Не ме заболя. После като дойдох на себе си, боля. 

Вторият път не каза, че съм добре облечена, а облечена като курва. Втрисаше ме при мисълта за него. Веднъж си му го казах. Разсмя се бурно: „Заразил съм те със себе си, момичето ми. Вдигаш температура. Защото съм в теб. Във всяка мозъчна клетка. В сърцето ти. Под кожата ти. Размножавам се и се храня с остатъците от онова което си била. В теб съм. В теб.” 

Мисля си, че е знаел, че ще го убият. Мразех го, но постепенно разбрах, че без него не мога. Наистина отвътре бях изядена. Нищо не беше ми оставил. Неговата скъпа играчка, кукла от плът. Нямах собствени мисли и собствени решения. За хората, живеех като принцеса. Всъщност, да. В материално отношение. Сигурно голяма част от принцесите не са имали повече воля от моята. За разлика от мен, той често закъсняваше. Тогава вдигах температурата. Пиех лекарства. Не спадаше. Падах обезсилена в леглото. Събличах се, хвърлях всички дрехи, а от адската зной за секунда се озовавах в разкъсващият студ. 

Присънваше ми се. Кикотеше се, не приличаше на човек, а на изчадие от преизподнята. 

Като тези, от филмите на ужаса: „Заразил съм те със себе си, момичето ми…Във всяка мозъчна клетка съм. В сърцето ти. Под кожата. Размножавам се и се храня с остатъците от това което си била…” Повтаряше го, повтаряше го, докато загубя съзнание като от ударите му. Всяка нощ, седмица подред, след показния му разстрел, това изживяване се повтаряше. Искаше ме при себе си. Дърпаше ме надолу, но имунната ми система го победи. Трябваше да живея. Исках да живея. Всъщност съзнавах, че съм свободна в последвалите месеци в които сънувах, че съм стая. Просто свободата ми беше напълно непозната и временно се затворих в себе си. Ето това ми беше останало. 

Малка бяла стая. Като изолатор в лудницата. 

Макар да живеех в дворец за хорските очи. 

Но пролетта ме пожела. Разцъфналите клонки. Излязох, първо от къщата ни, а после и от стаята в себе си. Присвивах очи от ярката светлина. Видех ли фотоапарат опитващ се да ми открадне образа със снимка без мое разрешение, усмихвах се, макар червата да ми се обръщаха, сърцето да подскачаше, ръцете да трепереха. 

Четях какви ги пишеше за „веселата вдовица”, хубави разказчета, със снимката ми за илюстрация. Да си призная честно, дразнеше ме. Той беше мъртъв, но понякога тези ми ти статии го пробуждаха и пак ме поваляше температурата. Все по-слаби бяха кризите, докато накрая спокойно можех да разговарям за него, без това да ми причини каквото и да е било. Организмът ми го беше асимилирал и той беше най-сетне окончателно мъртъв. От чиста артистичност ходех на гроба му. 

Имаше нещо много секси в младата вдовица. Беше си развлечение, много нямах. Писнало ми от другите: от всички останали, свързвах ги с него. Не ми бяха забавни, едва сега преценявах. И тъй я карах, докато пак срещнах онази приятелка. Същата, чрез която се запознах с него. Тя ми се сърдеше, аз на нея. Аз, че ме е насадила. Тя, че съм и го отнел. И историята се повтори. Пак ухажора й предпочете мен. Сега заслужаваше да ме намрази, защото този беше вълшебен. Палав вятър на две колела, буен огън като любовник. Миришеше изглежда на нещо, жените наоколо, всички цъфтяха и в усмивки, а и от възбуда заговореше ли. С него разбрах, какво е волност в една връзка. Темпераментен, увлекателен, нямаше общо с тъмничаря ми. 

Всичко преобръщаше на шега. Скарахме ли се, правехме го буйно, докато се разкикотим и любим. Веднъж падна с мотора и си надроби крака. Написах на гипса му еротична поема. Когато го разрязаха, заби го с пирони на стената, като картина. Дойдеха ли гости, четяха го, а аз се червях. Свикнах после. Охладняване обаче е настъпвало. Не съм го усещала. Толкова омагьосващ беше, толкова чаровен. 

Само, че аз съм нечия вдовица. Сещате се, че имам контакти. Хора които не са ми приятни, нито неприятни, а служебни. Наследих закона му, тоест адвоката му и от други части от наследството можех да се лиша, но не и от тази плешива, дребничка, дейна частица на която се крепеше, обезщетението ми за прекараните години в супер-луксозен затвор на ужасите. Той от своя страна си имаше други хора. Едни такива като сенки. Без лица и без миризма. Нищо не отбягва от погледа им. Те са и в стаята ти, читателю. В електронната ти поща и без да мастурбират подслушват интимните ти разговори. 

Параноичка ли съм, всъщност възможно е. Малко украсявам, но украсявам малко. 

Както и да е, засекли са го. Тук, там и там, и там. Знаех, че съм си избрала партньор за чиято абсолютна верност е малко наивно да претендирам, но все с една и съща. Някаква дребна, русичка, със спортно дупе и обици по-големи от умната й главица. По мотели, по плажове, че хванати за ръце. Това е смешно. Ще трябва да си поговоря с него. Честно, сериозно да си поговорим. Какво означава, тя, за него, ако не е наясно, трябва да си изясни. Отлагах разговора, защото тръгнаха за кратко нещата към добре, печелих го отново. Още по-влюбено чувство имаше около нас, но тази нощ, като се върне, независимо по кое време е, ще поговорим. 

Ще го дочакам, колкото и да ми се спи, а взех да вдигам пак температура. Както някога. Имам нужда да ме прегърне. Ако се върне по-скоро ще му простя. Само да убие това нещо в мен. Забравила го бях, а то се надига. Усещам малките същества в мен, как пъплят, как ме гризат. Хапеща лед, полепена по стомана, допира се по мен. Разкъсвам с дрехите си плът. Губя чувство за реалност и съновидение. Къде се бави? „Заразил съм те със себе си, момичето ми. Във всяка твоя мозъчна клетка съм, в сърцето ти, под кожата ти и се храня с остатъците от това което си…” Кикоти се мъртвия в мен, започвам да се кикотя като него. Болката ме напуща, късам се. Късам се като дреха. Гледам краката ми, мъжки, дебели, космати. Поглеждам ръцете си, познати са ми. Галила съм ги. Груби са, сега са мои. Поглеждам се в огледалото. Той съм. Мъртвият. Съвсем обезумял. Мъжът в резерв. Вратата се отключва. Тъмно е в стаята. Той не ме вижда, аз също, не го виждам, а и сега за мен, това е, закъснялата за трети път, любов. -Предупредих те! Закъснееш ли за трети път, ще те убия!-изръмжавам, зашлевих го. Отхвръкна й се удари в стената. Отскочи й се върна към мен. Сграбчих го в прегръдката си. 

Рязко завъртях ръце. 

Вратът му изхрущя.

Първата ми куклена пиеса на сцена

 Не съм знаел какво съм губил. 



Не съм и мислил, че мога да напиша куклена пиеса. Или приказка за най-малките.
Не си и спомням точно кое постави началото; как се реших да опитам, но рядко съм се забавлявал толкова, колкото работейки по "Панко Мързеланко и Мечо Хулиган".

Пишех и се смеех. Потичаха ми сълзи от смях. Бършех ги и пак пишех.

В началото мотивът беше "Стаята на приказките", инициатива на читалище "Съгласие" (Плевен), в което известно време работих и познавам добре хората.

С единият от актьорите Иван-Александър Дойчев - невероятен млад професионалист, от години работим заедно в Драматично-куклен театър "Иван Радоев", Плевен.

Знам много добре колко добър в работата и талантлив е: "Аладин", в "Серьожа е много тъп" и "Човекът от Подолск", режисирани от Васил Василев, в "Хамлет" - режисирана от Ованес Торосян, в "Антигона" режисиран от Александър Морфов. С изключение на "Антигона", който все още е игран малко, всички останали съм ги гледал по много пъти. 

Все вярвах, че някога ще играе нещоq което съм написал. Не вярвах, че ще е толкова скоро и не бих допуснал, че ще е пиеса за най-малките. Но ще е едно от най-големите удоволствия в живота ми. 

Още на репетицията Бате Иван и Кака Ани ме разсмяха до сълзи. И ми познат текста, но ми познат, както би ми бил познат текст, който съм чел, а не съм написал. И съм възхитен от импровизация. И се чудя аз ли съм го написал. И се радвам, както се радва автор при игра на свое произведение: радва се като дете. И се радвам като дете, детето винаги се радва като автор. И се чудя, това аз ли съм го написал.

И ми иде да ръкопляскам, но е репетиция, не му е мястото. Пък и с този гипсиран палец, няма да е кой знае какво пляскане. 

Когато залата се запълни от дечурлига, малки ангелчета с усмивки до ушите и дяволите погледи; шумни, щастливи, най-истинските ценители на театъра, малко се развълнувах.

"Стаята на приказките" започва с игра с публиката, с която феята Кака Ани, "подгря" децата, бързо се надигна вълната въодушевление. Рецитира им "Мечо Скиор" на Леда Милева, а след като аплодисментите поутихнаха премина пак след кратка игра с публиката към пиесата. 

И заедно с Иван-Александър, подпомагани от озвучителя Андрей Цировски, изнесоха нещо брилянтно

Сигурно трудът и вдъхновението ми са били възнаграждавани и по-щедро. Сигурно! Но аз не помня да се е случвало. Децата се смяха, вълнуваха; едно падна от стола, за щастие не се удари, но и не плака...бързаше да изтрие потеклите сълзи (докато баща му го преместваше на друго място), за да продължи да гледа комичната, приказна и приключенска история. 




"Панко Мързеланко и Мечо Хулиган" е част от инициативата: "Стаята на приказките", която ще се провежда всяка първа събота от месеца. Винаги с нова куклена приказка и много изненади.  

Инициативата е на Читалище "Съгласие" (Плевен).