Вече те видях

Малко след последният официален квартал на града, недалеч от индустриалната зона, бяха бараките. Последното прибежище на изгубили домове, работа или семейство, или някоя от комбинацията между тези три неща или трите заедно, или заедно с тях и здравето си. Случайно загазили или просто неудачници. Хора родени за да бъдат мачкани или хора – умствено изостанали. Хора твърде свети или твърде зли, което си е все едно. От малцинствата или не. Твърде възрастни и съвсем млади. Тук се говореше само вавилонски, когато в единият край на гетото се скараха, разбираха за какво става въпрос на другият. Веселба и упадък. Вонеше на вкиснати бабини панделки и всякакви други радости. Гърмеше най-отвратителна музика, прекарах там възрастта от десетата си до петнадесетата година. Най-щастливият период от живота ми.

Увехнали пламъци

Пишеше й всеки ден писма. 

Не ги изпращаше. Тя се смееше пред прозореца му, кършеше кръст на бистрото. Ухаеше зад него на опашката в хипермаркета. Разминаваха се между етажите и си кимаха. Имаше приятелка в блока в който живееше той. Очите й сиви, изразът й любопитен. Гръмогласно се смееше. Ходеше с протъркани джинси. Имаше си приятел, после друг. Той също имаше една после друга. Преди четири години пиха на една маса по чашка. Много не си казаха. Петнадесет години беше по-млада от него. Израсна пред очите му. Живееха в един квартал, през две улици. Виждаше я да лудува и крещи с приятели и приятелки. После изведнъж сякаш, за месеци от хлапе стана жена.

Рай или ад?

Искам да е зла и да има брадавица на носа. Устните да й са тънки и да тежи сто и дванадесет килограма, да се поти и да е досадна. Да не ме обича и да ми изневерява. С всеки срещнат. И не само да ми изневерява, а да се хвали и да ми се подиграва. Да готви отвратително. Изобщо да не готви. Да ме принуждава, аз, да готвя и никога да не харесва яденето. Да пие като каруцар и да псува като каруцар. Да е социално зло и съседите да плашат с нея децата си. По телефонът да й звънят от затвора. Да има четири деца из света. Всички метнали се на нея и да

Погрешна настройка

Погрешна настройка. Вярвах и толкова съм глупав, че все още мъничко вярвам, че в изкуството човек може да открие свобода или най-малко красота, че то е съзидание, а не производство на продукти за консумация (преминали през задължителна стандартизация), че в него можеш да откриеш онзи дух и онази реалност, която се губи в обективната, че вдъхновението, ако не прави задължително хората по-човечни или по-добри, то поне им пречи да бъдат нищожни, че жалкото поведение на тълпата стига до там, където започва творческото вдъхновение. Вярвах и толкова съм глупав, че все още мъничко вярвам, че завистта и користта, могат да дадат плодове другаде. Че достатъчно съм слушал назидателни приказки на изкуфели тоталитарни "културни дейци", чиито имена днес никой не помни, за да ми се налага да слушам подобни приказки от вчерашни пикльовци. Вярвах и толкова съм глупав, че все още малко вярвам, че с лакти, нокти и зъби можеш да се пребориш за всичко друго, но не и за това, което би трябвало да решават сърцата на хората.
Някъде това може да е възможно.
И не, не вярвам в прераждането, но съм склонен да повярвам, че ще съм първия прероден само за да заживея в друг свят и в други времена, иначе не би бил толкова доверчив демона ми за да се върже на подобни измами и да посвети живота ми на подобна илюзия.

За новата книга на Иван Богданов

За Три ДНИ Три пъти прочетох книгата. С част от текста бях предварително запознат, което ми помогна за по-лекия прочит, а и с тази книга Иван Богданов показва на практика как се пише така, че да не се натоварва читателя, той да чете без излишни усилия и да приеме по възможно най-лесния начин от ценния по-ценен текст. . Въпреки тази привидна лекота обаче с прочита й трябва да се внимава, много да се внимава, защото наученото читателят ЩЕ използва В Живота Си И може Да реши съдбата МУ Трябва ВРЕМЕ, за да се възприеме цялата й същност, да се осмисли - емоционално, но и хладнокръвно, най-вече хладнокръвно. Необходимо е читателят, който в живота си е и автор, да си направи равносметка, а от прочетеното ще разбере каква. Част от пасажите заучих наизуст. Но достатъчно ли ми е това? Не.Защото пътят на книгата е и мой път. Към тази книга ще се връщам цял живот, докато поне духът ми ходи изправен, докато ръцете ми пишат, докато съпреживявам литературно живота си и докато търся на литературата си място в този живот, в тази реалност. "Пътят на книгата" определено е наръчник за пишещи и за писатели, но не е само това. Наръчници - много, българинът, а и не само българинът, се ражда познавач, чул нещо тук-там, видял нещо наблизо и надалеч и решава, че познава живота, вселената и всичко останало и спецификата на всяка материя. Зубри дочутото, без основа размишлява над него, импровизира и ето го - автор на наръчник. Малцина са тези, които са написали практично четиво, след като са преживели всичко, след като са заложили душа и живот, платили са с десетилетия добиването на тези знания.Дори практичното четиво може да има душа, да бъде увлекателно като роман и откровено като библия, да е един вид биография. Тогава този наръчник е ценен.Тогава можеш да бъдеш сигурен, че съветите, които ще получиш, ще са добри. Защото най-лесно се дават съвети днес, и то най-вече от хора, които не разбират и които просто искат да поучават, с това да се издигнат в очите си, а не ги интересува до какво ще доведе - не дай си Боже, ако се намери достатъчно наивен човек, че да се вслуша в техните думи. "Пътят на книгата" е един ускорен курс, какъвто би трябвало да се преподава дори във висши училища, в нея са засегнати най-важните бази, през които задължително трябва да премине пътят на една книга, поне у нас, в България. Защото България е един крайно специфичен пазар на книгата, в който световните практики могат да се приложат само донякъде. Трудно смилаемият Закон за авторското право е предаден ясно, с примерите, с последователността на стъпките, които трябва да направим, за да опазим труда и интелектуалната си собственост. Съкращава месеци ровене и четене на текстове, които изискват и дълго тълкуване и винаги риск от неразбиране, а подобно неразбиране може да коства много. Особено у нас, където авторските права се нарушават драстично, а понякога се стига дори до налудничави куриози в наглостта на посегателствата. Описана е и категоризирана психологията на пишещите в основни линии, които са решителни за творческия път и за успеха на един автор. Не е пропуснато оформлението на книгата, отделено е достатъчно внимание на особеностите на пазара, на реализацията и много детайлно са отбелязани най-честите грешки и клопки по пътя на автора към читателите. Книгата е интересна не само за авторите у нас. Всъщност за авторите е жизнено важна. Интересна е за всеки читател. Добър читател. Защото "Пътят на книгата" е огледало на съзряването на една култура. Както се нарича - култура на прехода. Какво е мястото на книгата в живота на българина? Докъде е вярно, че българинът не чете, или обратното - че е твърде интелигентен читател?Каква е истината или поне тази истина, която разкрива практиката на един дългогодишен издател, а и създател на първия литературен сайт за публикуване, превърнал се отдавна в Класическия сайт на българския автор. С натрупаните от Богданов практически знания не могат да се сравнят знанията в областта на книгоиздаването на никой друг у нас, не изключвам и грандиозните за ширините ни издателства, генерирали огромни печалби в годините на прехода, наложили български имена и популяризирали не едно световно величие у нас. Чрез сайта "Буквите" Иван Богданов откри стотици, може би хиляди автори, свидетел бе на творческите им пътища и развитието им, независимо дали през тези години работиха съвместно с него или се развиваха другаде.Свидетел бе и на творческия провал на не един талант, на смяната на настроенията - в глобален план за цялата ни родина и в личен - за умопомрачителен брой пишещи.Възелът между всички тези съдби, и в най-новата ни история, е пътят на книгите, успехите и неуспехите им."Пътят на книгата" е равносметката за грешките и правилните ходове, извлечените златни песъчинки практика, които дават резултатите. За да успее една книга или един автор, трябва да спази рецептата, описана много подробно в тази иначе малка по размери книга.Пропусне ли се нещо, рискът една книга да се провали, колкото и да е талантлива, колкото и харизматичен да е авторът, е много, много голям. Това не е книга, която е достатъчно да бъде прочетена. Тя трябва да е в библиотеката на всеки пишещ у нас, към нея често трябва да се посяга -. Преди всеки един ход или творческо решение ! Най-после полезно четиво за практиката на творчеството и у нас (по-малко)

Жената - кактус

Да имаше травма от детството – нямаше. Нито подрастваща беше понесла обида от мъж. Просто й се харесваше тази роля. Защо? Забавляваше я. Чувстваше нощем, че и никнат бодли, галеше ги. Възбуждаше я, но леко, по-скоро повърхността на мисълта й настръхваше, отколкото кожата. Дъхът й се овлажняваше, но не тялото. Като пред буря, чуваше вълнолом, някъде близо, някъде вътре в себе си. Наоколо беше суша и зной, тя имаше живителната глътка, заключена, съхранена, за някого и никого. Толкова приятна, толкова наркотична. Унасяше се, опиваше се от своето ухание. Избликваше смях от дълбините й. Смееше се и се къпеше в смеха си.И й беше неземно, ненормално и приятно. Божествено, екзалтирано. Самотно, но самотата не приличаше на самота, а подялба на тяло с всемирното.

Дърт циганин

Умрял е през нощта. В ареста. Сърдечен пристъп, не можело е да бъде предвиден. Разстрои ме. Оставаше ми месец до пенсията. Прокоба ми се стори, старият циганин изглеждаше жизнен. Дори се шегуваше, мъдруваше на глас. Симпатичен човек. И той с половин ухо като мен. Питам го как се е случило. Казва, че е младежка история. Буйни години, ножове. Детска му работа. Глупаво било. Заради жена, разбира се. Малко го било срам, малко се гордеел с този белег. Който не се срамувал от нещо в младостта си, няма защо да се гордее, че е остарял. Усмихна ме, мъдро беше. Разказах му историята и за моето ухо. Кимна няколко пъти с глава. Каза ми, че и моята не е лесна. Престъпник, но симпатичен човек. Помислих си, че няма цигари. Поднесох под носа му пакета. Напрани отрицателен жест. Отказал ги бил, съжалих, че аз не мога да ги откажа, той ми рече:

Как я караш?

Е, тази среща не трябваше да става.

Откъде пък кокошката му с кокошка се взе тук!

Забърбори както някога. Няма пауза, хиляди излишни думи, хвалби, жестикулации, веждите й, по – мъкнати от преди, очите й по-хитри, миглите й съвсем на нищо не приличат, качила е тридесет килограма, но се чувства още по-хубава. Сияе, говори за филми, за деца, за приказки от хиляда и една нощ, крем карамел, пушена сьомга, някакви колежи из Европа, стойки от кама – сутра, как било обзаведено жилището й в провинцията, оборота от фирмата й за булчини рокли, разни тъпотии за обобщение. Припомня си колко ме обичала. Какви приятелки сме били двенките, как такова, тя не искала, ама тогава, защото той, не знам си какво още, колко изпили, какво не

Утрин с отражението

Стоя си пред огледалото и чак не мога да се гледам, толкова щастлив изглеждам. Ненормално е. Чак противно, ама си е хубаво. Толкова съм щастлив, че ми иде да заплача от тъга, че не мога да задържа това състояние, че то ще е кратко, че ще прилича на сън. Дали да не се самоубия, за да не си спомням след време колко щастлив съм бил някога. Не, ще изтичам както съм гол на улицата. Ще пляскам в локвите, даже ще се въргалям и ще крещя, че съм щастлив, много, много щастлив. Докато ме приберат в лудницата. И бъде издаден официален документ, че съм изживял това щастие. Документ с изписана върху него диагноза. Някаква лудост. А само аз ще знам, че лудостта е от щастие. Така изглеждам, че чак не е човешко. Иде ми да се снимам. Да си открадна отражението, но защо да го правя, такова си е и моето изражение. Кривя се като маймуна. Приличам на седем годишен. Седем годишен с черти на двадесет годишен. Сияя. Сигурно отделям радиоактивност. Мога и да експлодирам, а се усмихвам ли, усмихвам. Плувам във въздуха. Рея се