Публикации

Показват се публикации от април 13, 2014

Вече те видях

Малко след последният официален квартал на града, недалеч от индустриалната зона, бяха бараките. Последното прибежище на изгубили домове, работа или семейство, или някоя от комбинацията между тези три неща или трите заедно, или заедно с тях и здравето си. Случайно загазили или просто неудачници. Хора родени за да бъдат мачкани или хора – умствено изостанали. Хора твърде свети или твърде зли, което си е все едно. От малцинствата или не. Твърде възрастни и съвсем млади. Тук се говореше само вавилонски, когато в единият край на гетото се скараха, разбираха за какво става въпрос на другият. Веселба и упадък. Вонеше на вкиснати бабини панделки и всякакви други радости. Гърмеше най-отвратителна музика, прекарах там възрастта от десетата си до петнадесетата година. Най-щастливият период от живота ми.

Увехнали пламъци

Пишеше й всеки ден писма.  Не ги изпращаше. Тя се смееше пред прозореца му, кършеше кръст на бистрото. Ухаеше зад него на опашката в хипермаркета. Разминаваха се между етажите и си кимаха. Имаше приятелка в блока в който живееше той. Очите й сиви, изразът й любопитен. Гръмогласно се смееше. Ходеше с протъркани джинси. Имаше си приятел, после друг. Той също имаше една после друга. Преди четири години пиха на една маса по чашка. Много не си казаха. Петнадесет години беше по-млада от него. Израсна пред очите му. Живееха в един квартал, през две улици. Виждаше я да лудува и крещи с приятели и приятелки. После изведнъж сякаш, за месеци от хлапе стана жена.

Рай или ад?

Искам да е зла и да има брадавица на носа. Устните да й са тънки и да тежи сто и дванадесет килограма, да се поти и да е досадна. Да не ме обича и да ми изневерява. С всеки срещнат. И не само да ми изневерява, а да се хвали и да ми се подиграва. Да готви отвратително. Изобщо да не готви. Да ме принуждава, аз, да готвя и никога да не харесва яденето. Да пие като каруцар и да псува като каруцар. Да е социално зло и съседите да плашат с нея децата си. По телефонът да й звънят от затвора. Да има четири деца из света. Всички метнали се на нея и да

Погрешна настройка

Погрешна настройка. Вярвах и толкова съм глупав, че все още мъничко вярвам, че в изкуството човек може да открие свобода или най-малко красота, че то е съзидание, а не производство на продукти за консумация (преминали през задължителна стандартизация), че в него можеш да откриеш онзи дух и онази реалност, която се губи в обективната, че вдъхновението, ако не прави задължително хората по-човечни или по-добри, то поне им пречи да бъдат нищожни, че жалкото поведение на тълпата стига до там, където започва творческото вдъхновение. Вярвах и толкова съм глупав, че все още мъничко вярвам, че завистта и користта, могат да дадат плодове другаде. Че достатъчно съм слушал назидателни приказки на изкуфели тоталитарни "културни дейци", чиито имена днес никой не помни, за да ми се налага да слушам подобни приказки от вчерашни пикльовци. Вярвах и толкова съм глупав, че все още малко вярвам, че с лакти, нокти и зъби можеш да се пребориш за всичко друго, но не и за това, което би трябвало да

За новата книга на Иван Богданов

Изображение
За Три ДНИ Три пъти прочетох книгата.  С част от текста бях предварително запознат, което ми помогна за по-лекия прочит, а и с тази книга Иван Богданов показва на практика как се пише така, че да не се натоварва читателя, той да чете без излишни усилия и да приеме по възможно най-лесния начин от ценния по-ценен текст.  . Въпреки тази привидна лекота обаче с прочита й трябва да се внимава, много да се внимава, защото наученото читателят ЩЕ използва В Живота Си И може Да реши съдбата МУ Трябва ВРЕМЕ, за да се възприеме цялата й същност, да се осмисли - емоционално, но и хладнокръвно, най-вече хладнокръвно. Необходимо е читателят, който в живота си е и автор, да си направи равносметка, а от прочетеното ще разбере каква. Част от пасажите заучих наизуст. Но достатъчно ли ми е това? Не.Защото пътят на книгата е и мой път. Към тази книга ще се връщам цял живот, докато поне духът ми ходи изправен, докато ръцете ми пишат, докато съпреживявам литературно живота си и докато търся на литературат

Жената - кактус

Да имаше травма от детството – нямаше. Нито подрастваща беше понесла обида от мъж. Просто й се харесваше тази роля. Защо? Забавляваше я. Чувстваше нощем, че и никнат бодли, галеше ги. Възбуждаше я, но леко, по-скоро повърхността на мисълта й настръхваше, отколкото кожата. Дъхът й се овлажняваше, но не тялото. Като пред буря, чуваше вълнолом, някъде близо, някъде вътре в себе си. Наоколо беше суша и зной, тя имаше живителната глътка, заключена, съхранена, за някого и никого. Толкова приятна, толкова наркотична. Унасяше се, опиваше се от своето ухание. Избликваше смях от дълбините й. Смееше се и се къпеше в смеха си.И й беше неземно, ненормално и приятно. Божествено, екзалтирано. Самотно, но самотата не приличаше на самота, а подялба на тяло с всемирното.

Дърт циганин

Умрял е през нощта. В ареста. Сърдечен пристъп, не можело е да бъде предвиден. Разстрои ме. Оставаше ми месец до пенсията. Прокоба ми се стори, старият циганин изглеждаше жизнен. Дори се шегуваше, мъдруваше на глас. Симпатичен човек. И той с половин ухо като мен. Питам го как се е случило. Казва, че е младежка история. Буйни години, ножове. Детска му работа. Глупаво било. Заради жена, разбира се. Малко го било срам, малко се гордеел с този белег. Който не се срамувал от нещо в младостта си, няма защо да се гордее, че е остарял. Усмихна ме, мъдро беше. Разказах му историята и за моето ухо. Кимна няколко пъти с глава. Каза ми, че и моята не е лесна. Престъпник, но симпатичен човек. Помислих си, че няма цигари. Поднесох под носа му пакета. Напрани отрицателен жест. Отказал ги бил, съжалих, че аз не мога да ги откажа, той ми рече:

Как я караш?

Е, тази среща не трябваше да става. Откъде пък кокошката му с кокошка се взе тук! Забърбори както някога. Няма пауза, хиляди излишни думи, хвалби, жестикулации, веждите й, по – мъкнати от преди, очите й по-хитри, миглите й съвсем на нищо не приличат, качила е тридесет килограма, но се чувства още по-хубава. Сияе, говори за филми, за деца, за приказки от хиляда и една нощ, крем карамел, пушена сьомга, някакви колежи из Европа, стойки от кама – сутра, как било обзаведено жилището й в провинцията, оборота от фирмата й за булчини рокли, разни тъпотии за обобщение. Припомня си колко ме обичала. Какви приятелки сме били двенките, как такова, тя не искала, ама тогава, защото той, не знам си какво още, колко изпили, какво не

Утрин с отражението

Стоя си пред огледалото и чак не мога да се гледам, толкова щастлив изглеждам. Ненормално е. Чак противно, ама си е хубаво. Толкова съм щастлив, че ми иде да заплача от тъга, че не мога да задържа това състояние, че то ще е кратко, че ще прилича на сън. Дали да не се самоубия, за да не си спомням след време колко щастлив съм бил някога. Не, ще изтичам както съм гол на улицата. Ще пляскам в локвите, даже ще се въргалям и ще крещя, че съм щастлив, много, много щастлив. Докато ме приберат в лудницата. И бъде издаден официален документ, че съм изживял това щастие. Документ с изписана върху него диагноза. Някаква лудост. А само аз ще знам, че лудостта е от щастие. Така изглеждам, че чак не е човешко. Иде ми да се снимам. Да си открадна отражението, но защо да го правя, такова си е и моето изражение. Кривя се като маймуна. Приличам на седем годишен. Седем годишен с черти на двадесет годишен. Сияя. Сигурно отделям радиоактивност. Мога и да експлодирам, а се усмихвам ли, усмихвам. Плувам във в