Публикации

Показват се публикации от 2013

Кой е Далебор?

Изображение
Ням свят "Далебор - синът на кладенеца" (виртуална премиера) Той иде от бездната на неизвестното, а земята го посреща с трусове и видения, пожари и снежни виелици, лавини и пъплещи между ледниците титанични змии. Оцеляването му е извън възможностите на всеки друг. Той ще върне човешкото в гърдите на безсърдечен генерал и отряда му от отчаяни главорези. Той е отрока, чиято първа дума не е "мамо", а "мирно". Преди още да е проговорил ще носи генералски отличителен знак. Той няма друго семейство освен армията. Той е войника, който прелъстява Атина. Какво ще излезе от тази история? Едва ли нещо добро. Той е воден само от справедливост, но ще се превърне в кошмар. И нека си кажем нещо извън фантастичния сюжет: той е в гърдите на всеки истински мъж. И там е най-светия и най-чистия образ, но излезе ли и превърне ли се в реалност (а за жалост това се случва) ангела се превръща в сатана. Той е Далебор.

Ням свят - 4. Гласът на мълчанието (уводна глава)

Изображение
Първа глава Бягащият звяр 1. Сега, когато четеш тези редове, ти извършваш престъпление. Защото аз нямам право да пиша, а никой да ме чете. Ти го правиш, а си защитник на закона. Налага се да го нарушиш, за да го опазиш. Каква ирония, а? Да бъдеш задължен да вършиш това, което служител забраняваш на останалите. „И раздели Голямото мълчание хората на две. На едните даде гласни струни, а на другите букви. Едните да говорят с устите си, другите с ръцете си. И рече Голямото мълчание: да бъдат наказани онези, които имат гласни струни, а говорят с ръцете си. Защото дал съм им гласни струни, за да използват ръцете си за работа не за приказки. А приказките им са отрова за Словото ми.” Отново изписвам единствения цитат от Писмените предания, който всички на този свят знаем. И питам се, след като съм го написал аз, дали и този цитат е отровен? Кощунство, а? Иска ти се да извиеш врата ми. Настигни ме. Аз съм вече някъде далеч. Или напротив: близо. Зад девет планини в десета. В

Далебор - синът на кладенеца(откъс) първа книга от Ням свят

Змейово дърво Така е справедливо! – дърварят редеше молитвата си наум, а устните му несъзнателно потрепваха. – Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен… Вятърът смени посоката си. Скреж покри лицето му. Накара го да замижи, а в края на очите му заблестяха сълзи. Близо минута стоя неподвижен. Без да мисли. Не чуваше виелицата и не чувстваше студа. Остави се да го обземе онова спокойствие, в което той се сливаше с вечността. Поемаше нейната сила, а тя грабваше ръцете му заедно с брадвата, плъзваше като пламъци из жилите му. Изпълваше с топлите си дихания вените му, стискаше пръстите му и ги превръщаше в каменни, приковаваше стъпалата му към земята. Тогава замахваше с брадвата, а ударите ехтяха като гръмотевици. Клоните на дърветата се пробуждаха, започваха се движат, да се вият, разтваряха зъбати пасти и от тях плъзваха навън раздвоени езици. С размерите на нокът и на длан, на паница и на чайник, на делва за мед и на чакал. Малки,

Думи от и за Ням свят

За «Далебор — синът на кладенеца» с която неочаквано дори за себе си, ще започна сагата: «Ням свят» Представете си свят, в който по-голямата част от човечеството е изгубила гласовите си способности, а другата част се опитва да се възползва от преимуществото си (ако изобщо в подобни условия гласа може да се нарече преимущество!?). В едно такова човечество закона и моралните норми ще са различни, но понеже все пак това са хора, по нещо и техните закони и морални норми ще приличат на нашите. И най-вероятно ще приличат на пародия на нашите, защото само в най-дълбоката им неизменна същност ще напомнят (и ще се познаваме — през усмивка и сълзи), а всичко останало ще е къде будеща смях, къде ужас гротеска. Но нима у тях не бихме предизвикали същите чувства, които те у нас. Представете си далечни потомци на една постапокалиптична реалност. Технологията е изгубена, останали са разхвърляни артефакти, които някои магьосници знаят как да използват, но магьосниците са подложени на гонения.

Шедьовърът

Говореше поетично, личеше искрено. Нищо не й разбирах. Срещахме се ту тук, ту там. Без да го искаме и когато го искаме. На изложби и в запушени дупки. Във влакове или на стоп. Колко пъти качи единият другият не помня. Силно гримирана. Винаги с различен парфюм и с различен цвят на очите. Сменяше си контактните лещи като пролет настроенията, а тя менеше настроения по-често и от пролетта. Прически по-често от настроения. Сгушваше се в мен като дете или не искаше и да ме помирисва. Обаждаше ми се среднощ по телефона, не знаех откъде го намираше винаги като често менях карти и аз самият не винаги си го помнех наизуст. Веднъж в бързането си беше сложила син и кафяв ирис. Влюбих се в нея. Признах й. Нацупи се, защото помисли, че й се подигравам. Исках да ми позира без грим. Каза ми, че не може. Не си харесвала лицето, после каза, че много си го харесвала, но аз да си гледам работата. До целувки и опипване стигахме. По нататък нещо се случваше. Звънеше моят или нейният телефон. Късаше на парц

Свиждане

Казаха ми, че ще й спасят зрението. Нямало никаква вероятност да го изгуби, но седмица две щеше да бъде лишена от съзерцание на облаци и на плейбоя от съседният блок който рано сутрин вдига гири и клати коремче на балкона. Сапунените сериали също щяха да й липсват, можеше разбира се да следи действието, за да не изгуби сюжетните линии, но тя беше фризьорка, при това артист който обича и се вживява в изкуството си, интересува се от тенденциите му и в гледането на сериали проявяваше освен женска глупост и професионален интерес, прическите на героите бяха от съществено значение за нея. Към много от тях се изказваше критично, ругаеше стилистите които са развалили героинята. Казваше каква прическа би и избрала тя. Гореше моето момиче в творбите си. Самата тя ходеше с много къса, войнишка прическа, защото имаше правилен череп и извивка на дясното ухо с която много се гордееше, но обичаше чуждите коси и влагаше любов и вдъхновение в тях. Обичаше ги повече от мен.

Омайна билка

Един от тъй назованите ми, от високоинтелигентни представители на средната класа: "порнографски разкази" Неусетно пръстите му които я галеха се превърнаха в струи. В десетки струи, лъкатушеха по тялото й извиваха водовъртежи, върховете на фуниите им лудуваха дълбоко под кожата й, засмукваха дълбоко всичките й усещания. Извиваха я навътре в себе си. Поглъщаше се сама. В мрак и умопомрачителна сладост. Във витаене сред части от разпокъсаните си мисли. Все по-навътре и по-навътре, толкова дълбоко колкото не достигат дори представите, най-недопустимите. Въздухът не й достигаше, а не чувстваше липсата му. Спираше да съществува и приемаше съществуването на всички форми, на цялата жива природа. Преди да се взриви в стенания и целувки с които го обсипваше. Почти не се познаваха. Не беше й се случвало друг път, а и той нищо особено. Млад мъж, дори още момче. Просто й хареса. Просто минаваше през този град. Хрумна й да се обади на една приятелка от студентските години, но тя отдавна

Градуси

Видях, че светеше отвън. Не можеше толкова бързо да заспи. Позвъних не ми отвори. Отключих сам. У дома беше тъмно. Книгата разтворена на нощното шкафче. Завила се беше през глава както винаги през последните години. Някога косата й се пилееше, харесваше ми. Никога не съм й го казвал. Тази вечер ми се прииска, но гласните ми струни останаха заключени за желанието. Нещо ми нагарчаше. Не знам какво. Уморен ли бях или алкохола ме хвана. Пих само сто грама. За няколко часа. Прииска ми се да ми направи скандал. Закъснях. Бях с колеги. Тя трябваше да се прибере утре от майка си, но и друг път подраняваше. Все й доскучаваше. Не признаваше, че съм й липсвал, но си личеше. Сигурно е била разочарована, че не съм бил у дома. Чакала ме е. Чудила се е къде съм. Преминали са какви ли не подозрения през главата й. Погалих я. Блъсна ръката ми. Каза ми, че е настинала, грачеше. Разтревожи ме гласа й. -Пи ли нещо?-попитах я.

Ревю за Държавата в кибритена кутийка

Рекламите и отзивите в мрежата ме настроиха скептично, но бях повече от приятно изненадан и малко е да се каже впечатлен от "Държавата в кибритена кутийка". Разтърсен съм и още под въздействието на този шедьовър на съвременното кино. Филмът е с антиутопичен сюжет, който не ни отвежда напред във времето, а ни връща в началото да двадесетте години на двадесет и първи век, в последните времена на изчезналата вече, но реално съществувала страна България. Проследени са много детайлно процесите на зараждащият се бравенюуорлдизъм, като далечно незаконно отроче на италианския фашизъм и неолиберализма.  Историческата действителност е проследена чрез една най-обикновена човешка съдба.  Героят е мъж на средна възраст, примирил се със социалната присъда, че е обществено

Трансформация

Той не се отрови, както всички си мислеха. Трансформира се, превърна се в това което съм мечтал да бъде, искал съм без да знам, че е възможно.  Видоизмени се в идеал, още си беше комичен и лишен от слабости. Има ли лишен от слабости идеал? Вероятно не. Бях край него когато разбърка от моят ученически химичен комплект това което изпи. Пиян изглеждаше, плашеше ме. Често не ме биеше, но се случваше.  В лошо настроение беше и майка я нямаше. Кискаше се като побъркан.  Обърна библиотеката и изля всички чекмеджета. Вдигна килима да търси забравени пари. После си спомни, че ги е оставил преди двадесет години в друг апартамент. Скъса телефона, започна да проверява домашните ми. Забрави какво прави. Заспа с разтворена тетрадка в ръцете.

Ябълката и момичето

Заспивах на волана. Много ми бяха километрите. Много безсънието…Радиото повече ме унасяше. Да отбия и да подремна, време нямах. Още толкова път почти ми оставяше, а живота все бърза. И жена ми ме чака. Знам, че кръшка, а е ревнива. Мислих много пъти да я убия, да я изоставя, не става. Щеше да отрови живота ми. Не става от мен убиец. Това не. Разбрах го. Веднъж като се опитах да го осмисля сериозно ми се повдигна. Повръщах. Цял следобед повръщах. Бях блед като платно, а тя изглеждаше загрижена за мен. Още по-зле ми стана от поведението й. Искаше й се

Никак не разбирам тази интелигентност

Като са толкова интелигентните и красивите в България, защо по ти-ви рекламите ни показват за модел с който да се идентифицираме идиоти. Трима ми се кривят като маймуни и ми внушават, че това е оптимизма. Маймуната е симпатично животно, но едва ли знае какво е оптимизъм, но човек да взема подобието си с нея за оптимистично е меко казано ретроградно, дори за тези, които не са привърженици на Дарвин.  Друг вместо унисон казва анасон и това трябва да мине, ако не за поезия, то за върховно остроумие, което така трябва да очарова мадамата, която впечатлява, че направо да и пръсне силиконите. Тук се чудя, като има толкова красавици и толкова интелигентни мъже, че да оценяват и естествената им красота, защо с "красотата" на силиконите трябва да се впечатлява многомилионната публика, че чак заради тези храмове да мине от бира на мастика.  Една по-истинска хубавица обяснява как се пие мляко със сламка. Няма да крия, тази реклама ме размеква, а ми действа и някак, как да го кажа Фройди

Нещо не ме разбираше

Нещо не ме разбираше. Казах й го. Казах й, че никога не ме е разбирала. Усмихваше се. Казах й, че е хубава жена. Усмивката й не се промени. Още по-хубава ще бъде, защото сега е хлапачка. Трябваше да й стане малко обидно. Да го приеме, леко да трепне, но тя продължаваше да се усмихва и да мълчи. Идеше ми да й изкрещя, да я зашлевя, да я нагрубя и да си тръгна. Нищо не изразяваше тази усмивка. Поне да беше глупава, но и глупава не беше. Казах й, че не можем да продължим. Не ми вярваше, изглежда. Държеше

Бай Спас - Мозайкаджията и любовта в края на кабела

Преди тридесет и пет години бай Спас беше алкохолик, но тогава беше и майстор – мозайкаджия, и не просто майстор като много други майстори, майстор малко е да се каже със златни ръце, защото започнеше ли да прави онова, което умее, божията сила сякаш изпълваше ръцете му и те вършеха чудеса, при вида на които клиентите му или замълчаваха ококорено или цъкаха с език, понеже губиха дар слово или понеже губеха дар слово откъртваха от устните си „ах” или „ох”, а славата му далеч из градове и села се носеше. Не умееше добре да се пазари,

Изкушение

Горе беше цветето и се усмихваше. Никога не бе имал момиче и си въобрази, че е момиче. Стръмно беше и камъните бяха остри и ронливи, тревата хлъзгава. Отляво зееше пропаст, от дясно храсталаци и тръни. Който и да помолеше да избута инвалидната му количка щеше да му откаже. Никой не би рискувал да убие и двамата. Най-малко петдесет метра имаше до там, а на места наклонът надвишаваше четиридесет и пет градуса. Обиколи за да открие пътека, но не намери. Докато търсеше се уплаши, че изгуби мястото откъдето се виждаше цветето. Сърцето му бясно заподскача, устните му се свиха, после зашептяха несъзнателна молитва, очите насълзиха.

Тази, която липсва

Остана да витае в стаята му. Завивките миришеха на нея.  Събуждаше се с чувството, че са прекарали нощта заедно. И леглото беше омачкано като от две тела.  Усмивката й озаряваше стените. За части от секундата надникваше от ляво или от дясно и го караше да се обърне. Шеташе зад гърба му. Дърпаше завесите, превръщаше се после във вятър. Само за нощ бяха заедно. Нещо беше разстроена на сутринта, за някъде бързаше, много неща скри, почти не се познаваха. Това което му беше разкрила едва ли беше истина, дори името й не звучеше нейно. 

Ходатай

Да върша добро ми е мисията. Не, че знам какво е, но го правя. И не се възползвам, не че не мога. Хората са ми благодарни, всъщност знам ли. Не съм сигурен, но тъй съм устроен. Мога ли да сторя нещо за някого, правя го. Имам връзки в министерският съвет и синода, в армията и подземният свят, в тайната гилдия на майсторите бояджии и клуба на общуващите с извънземни, без шизофренични заболявания. Имам приятели влиятелни травестити и на тях съм помагал когато са имали нужда. Близък съм с важни лица от електронните и печатни медии, от легитимни и нелегитимни гилдии на писатели и художници, от формални и неформални политически

Надлъгване с времето

Не й беше за първи път. Не умееше да се крие.  Преглътнах обидата, а и не за себе си, за нея бях разтревожен. Тя не знае какви ги върши.  После я разкъсват угризения. Потъва в себе си. Разкъсва й мен. Побърква ме. Понякога ми писва. Иде ми да я убия, за да престане да измъчва и себе си и останалите наоколо. Влюбва се, обезумява. Вдъхновява се, за мен също навремето пишеше. Навремето, но не така. Не знам дали я ревнувам. Нормално е и май я ревнувам. Плаша се повече, а не съм страхлив. Става по-красива, по-страстна. Нуждае се от мен и говори глупости. Гласът й е изменен. Мелодичен е, далеч по-изразителен от нормалното. Винаги е секси, но в тези моменти

Над разголеното й рамо

Снимката й изпадна от някаква книга преди поредното ми преместване. Бързах, много бързах. Товарното такси щеше да дойде всеки момент, а нищо съществено не бях подготвил. Както винаги в последният момент щях да свърша работа за дни. Блъснах отново снимката между книгите и забравих в коя.  Отмалях, стари цветове избиха пред очите ми, заиграха някакъв танц който отдавна спрях да разбирам.  Някой ми иззвъня. Вдигнах ли телефона не помня. Май да, водех някакъв разговор който трябваше да е важен, но в момента не означаваше нищо за мен. Забравих, че бързам, накъде съм тръгнал изобщо, че напущам това жилище и някъде отивам. Мислех за нея.  Забравил ли бях? Не. Никога! 

Хубава

Струваше и се мишка. Гризяща залъците живот мишка, свита в дупчицата си. Потънала в работа и дребни задължения. Защо го взе, не знаеше. Как стана така, че правиха секс седмици преди това, също недоумяваше. Стана като от само себе си. Не я привличаше. Не се открояваше от компанията. Напротив, губеше се в нея.  Третостепенен герой.  Мълчание със сиви черти.  Поведение преизпълнено със смущение. Затвореност и липса. Нямаше го сякаш там където, бе. Но и не витаеше другаде, за да витаеш трябва да си поне мечтател, а той и мечти…Скучен човек…Сигурна беше, че ще му изневерява. Не, че го искаше, но изглеждаше неизбежно. В противен случай трябваше да надебелее, да повехне, да започне да клюкарства и да гледа сапунени опери, да се загуби в домакинство и един ден безпричинно да се заключи в една стая, да изпие мишата отрова, а деца и внуци да гадаят и да не могат да познаят.  Такива мисли й минаваха, докато не стана онази новогодишна трагедия. Бомбичките пощадиха ръцете му, но не пожалиха очи

Кратка история за нежност

Около час разказваше разюзданите си авантюри, с груб език на ученик от трудово – възпитателно. Хилеше се шумно, косата й беше изрусена, гримът отвратителен. Каза, че е на седемнадесет, но приличаше на тридесетгодишна. Обърна го на ядене и пиене, после на коли, на дължина и форма на пениси. Запя нещо, някакъв фолк хит – еднодневка. Определено беше с всичкият си. Просто арогантна. В един момент прекали. Покани я с нея на парти. Каза, че мъжете ги бивало и били щедри, дори започна да я опипва. Разбра бързо, от дума и престана да досажда. Промени поведението си, стана почти сериозна. -Сигурно съпругът ти те цени.-разсъждаваше на глас-Мен мъжете ме оценяват за кратко и взимам оценката им. Нетрайна е като колбас в топло време. Трябва да се консумира бързо. Така е при мен, но при теб…Виждам различно е. Сигурно често правите любов и все като…и аз не знам. Защо не дойдеш с мен, а? Ей така, заради приключението. Ако не ти харесва можеш само да погледаш.  -Съпругът ми ме цени. Правим често любов