Публикации

Показват се публикации от януари 27, 2013

Седем порти

Веднъж спаси един странник от смърт и той му разказа за неотбелязаната на картите планина, която водеше към небесата. Не тези небеса които познаваме, а истинските, които не виждаме. В тези които е заряда на промисъла и време не тече. В тях може да се лети, може и да се плува, а също така може и да се крачи без опасност от падане, защото тежестта е на земното, а тези небеса са толкова далече от земята, че не се съобразят с нейните закони, а напротив в тях се създават законите на земята.  Странникът, без съмнение, не беше с всичкия си. Криеше се защото загрижени хора искаха да го вкарат в лудница, а тъй като беше див и свободолюбив зад решетките щеше да умре. И той го скри за ден – два, за да загубят преследвачите му, дирите. Преди да си тръгне отново свободен и да заживее така както повелява сърцето му, а не загрижените за него хора, той благослови ръцете на своя спасител и рече: -Планината за която ти говорих е в шепите ти. Когато утре заран ги разтвориш пред очите си, тя ще се разкрие

На върха

Тя е… Ще й го кажа иначе. Не, така не ме разбира! Ще ме разбере ли изобщо! Тя е дете, макар да е с три години по-голяма от мен. Тя не знае, че не разговаря с никого, а пее в хора на другите. Строго определеният от неизвестният диригент, глас. Взряла се е в палката. Следи връхчето й. От тъй дълго го следи, че се е абстрахирала. За нея то е невидимо, чувства го като част от себе си. И пее. С мислите си и когато разресва косите си, когато разлиства книга, когато набъбнат зърната й, когато отвори очи и когато…Когато ми говори, а очите й са лъчезарни като опити. Не, това не са нейните очи. Искам да са тъй сияйни, но да са нейните и да ме вижда с тях. Такъв

Трима

-Дай капак за ракията, - замоли ме жално протегнал шепа, все едно скимтеше куче пред врата. Имаше много грозен белег, вероятно от хладно оръжие на дясната скула. Цялото му лице висеше надиплено, кожата му приличаше дисаги тук там нарязани при последното му бръснене от преди три четири дни. Иначе беше чист и макар с овехтели дрехи спретнат. Личеше, че е толкова трезвен, че чак сянката му страда, а гласните му струни издаваха риданията които едва успяваше да задържи. До нокти се гърчеше от алкохолен глад.- Дай капак за ракията. Дай капак, това ми е лекарство. Ти си млад човек, хубав си. Не знаеш какво е самота, какво ужасно чудовище е вечерта когато няма с кого да я споделиш. Поглъща те, преживя те, до сутринта, а сутринта си

Лимузината

Цял живот мечтаех да се кача на толкова разкошна лимузина, че с нея да преминавам покрай хората. Без да ми трепва сърцето за смехотворните им болежки. Без дори да ми е смешно. Сляп и глух да съм за тревогите и хленченето на тълпата, да съм откъснат от нея, тя да мисли и говори за мен, на мен да ми е безразлична. Да изглеждам добър, а да съм над жалките й претенции за добро и зло. Да съм в скъп костюм и да ми е все едно как се чувстват, как подсмърчат, къде ги сърби и на кой край потичат сополите им. Вече съм достатъчно високо за да знам, че няма да падна. Независим от дребнавите изисквания на височайши хора и възвисените приказки на дребни хорица. Шофьорът си мълчи и си знае работата. Може би ми завижда или си мисли, че някой ден твърде е възможно да се вози на същата лимузина, но шофьор да й бъде друг. Личи си, че е добро момче. Иска ми се да му кажа, че с труд и усилия не всичко се постига, но някой ден мечтите се сбъдват за тези които знаят за какво да мечтаят.  Ето например, аз, зн

Кулата на агресията

Обидеха ли го, той преглъщаше.  Усмихваше се дори, но не винаги, за да не вземе някой усмивката му за подигравка. Стараеше се да понесе в началото, а после му стана хоби. Какво направи за да обикне унизителното отношение към себе си.  Представяше си, че всяка обида е камък, всяка плюнка по него вар. И той строи кула в едно свое измерение. Имаше архитектурен талант и удивително въображение. Фантазията му беше така ярка, толкова преситена на цветове, че виждаше своята кула по-добре отколкото мнозина виждат на повече от метър пред носа си. Докато той свеждаше по-ниско глава, кулата му въздигаше все по-гордо чело. Настигаше по ръст най-високите сгради строени някога на земята, изпълваше го с такъв възторг величието й, че имаше случаи в които тя ще надвиши по ръст рухналата кула във Вавилон и ако тогава човек не е успял да стигне до Господ, той ще успее.

Място под слънцето

-Ти се мислиш за курва, а не бива да се мислиш! -Ама аз не се мисля. -Нали това ти и казвам. Така трябва.  -Никога не съм се мислила. -Какво пак ли започваш да ми противоречиш. С развалена грамофона плоча ли говоря! Писна ми вече! Край! -Но аз току що влязох. Не сме разговаряли изобщо. -А това какво е според теб, не е ли разговор. Но щом те удовлетворява, мисли се за каквато си искаш.  -Ама аз не се мисля… -Как така? За никаква ли не се мислиш? -Имах предвид, не се мисля за курва.  -Значи пак дойдохме до моето. Защо спомена курва, защото наистина се мислиш за курва. Не бива.