Археология на подсъзнателното

Юли е, здрачава се. На беседката в двора съм. Хладът пълзи като милувки по тялото. Нощниците и на трите са прозрачни. Зърната им прозират. Едната чурулика. Другата говори глупости, третата мълчи, тя все мълчи. Аз също. Колегата развива теорията си за антигравитацията. Опитват се да го слушат. Не го разбират, но са заблудени, че го разбират. Той също не се разбира. Някъде в сянката наблизо някой моли за цигара, ридае. Ридание се слуша и зад решетките на остро, мъжко отделение. От женско пак долитат песни. Вечер е така. Много се пее. Мълчаливата нимфа е много хубава. За пръв път е пусната навън. Не съм я виждал, а от седмица съм на свободен режим. Иска ми се да я заговоря. Струва ми се, че трепери. Мога да я прегърна. Сигурно ще

Точно в пет и тридесет, сутринта, си имам лапички. Малки, сиви, бият клавишите по-добре от пръсти. Космати са и знаят какво правят, забавляват се. Създават ме. Творят човешкият ми образ. Не се ли справят, ще си остана завинаги в недоизказаното. Под водопада на думите и над лавата им, обгърнат в пушека и парата им. Умопомрачено, беззащитно същество, нямащо разума на човек и инстинкта  на животното. Някъде към осем, обикновено още без десет, но понякога и без една, без две минути, вече съм себе си. 

Събуждам се. Клъц. Няма го съня. И него го няма. Присъни ми се. Струва ми се, че сега сънувам. Заедно сме от шестнадесетгодишни. Сърцето ще му изтръгна! Седем часа е, без десет минути. Вече е светло. Ама, че започва пролетта. Дъщерите ще ме утешават. Мамка им! Те обичаха повече него от мен, но с мен сега ще са солидарни. Сърцето му ще изтръгна! Няма да се върне, ясно е. До сутринта не се е бавил никога. Закъсняваше. От месеци закъсняваше. Последните седмици ми призна. Защо ли изобщо го казваше. Беше пропит цял с парфюма й.