1.
Странен човек съм, признавам.
Толкова странен, че дори съм труден за вярване.
Най-искрените неща, които казвам, не звучат като истина.
Примерно: с нетърпение чакам понеделник.
Да.
Един от малкото съм, за които началото на работната седмица е приятно. Имам си малка тайна, нея сега няма да споделя и най-вероятно ще запазя за себе си завинаги, но при все, че обичам и мога да се забавлявам; при все, че си създавам винаги приключения; при все, че уча (и обичам да го правя), че пиша (е, не толкова, колкото преди), но винаги; при все, че си имам семейство, втора работа, а упражнявам и две свободни професии; при все, че тренирам (четири пъти в седмицата - фитнес, три пъти - ММA, един ден отделям изцяло на колоездене) и си оставям малко време да направя някоя или друга глупост...Какво правя? Чакам с нетърпение понеделника.
Театралният сезон днес свършва.
До септември театъра ще е в релакс и ще е релакс.
Блажено време, в което и имаш работа, и не съзнаваш, че работиш, защото характера й е различен, а и така се е сляла с отпуските, че в някои отношения е по-приятна и от тях.
Но както чакам понеделник, така ще си чакам и септември: новия сезон, с нови очаквания.
По време на сезона всеки месец имам едно особено приятно задължение, което по никакъв начин не се различава от удоволствията, които си създавам, а е задължение.
Всеки месец излиза програмата на представленията на плакати и на флайери.
Имаме си обекти, в които се разнася.
За това повече се грижат "децата", момчето и момичето, които работят при мен, но и аз не стоя само в офиса. Защото наистина е доста работа, която трябва да се свърши бързичко, иначе се обезсмисля.
(Само да вметна, че "децата" са "деца" за сърцето ми, иначе момчето е на 27 години и е с 22 кг. по-тежък от мен, "момичето" е около 40 и е майка, грижовна майка на едно дете, което се нуждае от грижовна майка, но това беше само вметка)
Един от моите обекти е читатището в Долни Дъбник.
Не си го давам. На около 18 км. е от работното ми място.
За да занеса една програма, разбира се - няма да ползвам нито служебната, нито своята кола.
Ползвам си муленцето, моят Drag: Grand Canyon. Та 100% служебно си създавам едно забавление.
Това обаче - есента.
2.
Съботата е. Началото на съботата. 1:30 след полунощ. Пришпорвам муленцето си. Целта ми е Козлодуй, но ще се наложи след Козлодуй да карам още 42-45 километра до Лом. Защото това е най-близката гара, от която мога да си хвана обратен влак за Плевен. Иначе с колелото ще е 300 километра, за което при тази жега, с това колело...поне аз съм неподготвен.
За да избегна жегата тръгвам през нощта.
Минавам покрай споменатия малко по-горе Долни Дъбник, карам още 12 километра. На 5 километра съм от Искър, когато веригата ми изкача от задната касета...
В най-голямата тъмница.
Не ми се случва за първи път.
Веригата на моя Драг е една-такава-верига-която-изкача-в-най-тъмното време.
Само, че този път се оказва по-сериозно.
Да се случи такава глупост е едно на милион. Но се случи!
Рекох го почти като астронома във "Война на световете", но на Джеф Уейн.
Веригата се беше занитила между касетата и рамката, ама толкова яко, че извих на осморка китайския гайчен ключ, с който се опитах да я издърпам. В тъмното не улучвах с него подходящото гнездо, че да хвана болта и да отхлабя болта на рамката и да освободя касетата.
Това беше абсурдно.
Но не можах да издърпам веригата.
Проверих по телефона има ли влакове от Искър. Нямаше.
Можех да хвана от Долни Дъбник, но това означаваше да бутам колелото 12 километра. Е, и без друго се бях подготвил да го карам още 120.
И макар пътуването пропадаше, приключение си имаше.
Този път успях да снимам по-ален изгрев, който повече приличаше на момичето от виденията ми; на Непознатата.
Тръгни посред нощ с колело; в мрака по родните ни улици; с безбройните дупки и коловози от Тир-ове; с чезнещ асфалт на места и не по-малко луди и от теб водачи на МПС-та, между които си най-уязвимия...тогава и на теб зората ще ти се стори най-чаровната, най-желаната; алегория на прошката и зараждащия се живот.
Дори само заради опиянението от постепенно вдигащия се адриналин.
С помощта на ИИ генерирах нейни изображения, но ми се искаше да снимам и едно, което малко повечко да напомня на тази, която чувствам.
И точно по времето на по-скоро пешеходен поход, при най-нелепото ми и най-безславно завършилото пътуване, в което бях карал реално по-малко колело и от служебните ми придвижвания, съумях да посрещна подобен изгрев.
Снимката, разбира се, не се получи.
Изключително калпав фотограф съм. Камерата на телефона ми не е кой знае какво. Държах да имам як телефон с издръжлива батерия. На камерата - не толкова, защото с каквато и камера да разполагам пак ще снимам лошо.
Не снимах много добре тази красива зора, но поне я снимах.
И подобно тази зора е почти всичко в живота.
Поне в живота на щастливите хора.
Не любим винаги добре, но поне любим.
Не спим винаги добре, но поне сънуваме.
Не винаги имаме време за всичко, но поне имаме толкова неща, за които времето не ни достига.
Не винаги разбираме онова, което ни се случва, но поне ни се е случило.
Не винаги откриваме потърсеното, но поне търсим.
Щастието е малкото, което взимаме от Безкрайното.
Щастието е онова, което докосва мислите ни, а може да е връхчето на пръста на истинската дълбока наслада.
И често е при неуспешните пътувания! И често е при неуспешните пътувания!
И често е след непостигнатите цели! И често е след непостигнатите цели!
И няма общо с намеренията ни! А е нещо, което повече сме искали, от онова към което сме се стремили.
Но все пак е трябвало да са стремим, че да се провалим и да го имаме.
12 километра в мрака, бутайки колело се оказаха най-приятния сън; напоен с безброй впечатления и размишления.
Наближавах Долни Дъбник, когато изпитах странното усещане, че съм друг човек.
3.
Представих си, не...Не, не си го представих, почувствах сюжета.
То е витаело между клоните; между храсти и дървета; вятъра го е отнасял, спускало се е бавно като падащ лист; имало е чувства, не и разум; имало е и един инстинкт - да впие корени.
Непознато паразитно растение (може би изпуснато от военна лаборатория), то ще стане известно под името Паразитно лице.
И сега, никой няма в началото няма да повярва, че съм Стефан Кръстев. То лесно за доказване, но какво ще е учудването...Ще се разбере за военната лаборатория. Разбира се, ще трябва да бъда отстранен.
Не мога да рискувам живота на най-близките си.
Ще трябва да се спася от преследвачите си. А дотогава...
Но пък някак не възприемам за екшън-герой човек, който се връща обратно заради една верига. Такъв "герой" веднага ще бъде заловен от украинските офицери, работещи в НАТО-вските лаборатории.
По-просто ще е да престана да бъда аз. С изчезването на лицето си съм изчезнал. Няма вече Стефан Кръстев.
Своето лице ли сме?
Ето, около това ще се върти сюжета.
И спрях да мисля върху него.
Вече бях разработил друг с лица.
"Ферма за лица"
Тиражът на хартиеното издание е отдавна изчерпан. Написал съм един сценична адаптация, не е поставяна, много е скандална. Имам идея за втора, по-кротка, по-камерна, но пък още по-интерактивна.
Но 13 години след написването на романа, продължавам да мисля върху него.
4.
Все още не купуваме лицата си; все още всеки сам твори своето лице, но дали винаги го разбира...
Обичаш ли така, че да отпечатваш красота върху себе си, дори когато страдаш?
Страдаш ли така, все едно правиш изкуство?
Мразиш ли така, че да знаеш, че и характера на тази омраза, ще открие нещо от теб?
Мечтаеш ли?
Позволяваш ли си да чувстваш?
Отчайваш ли се?
Мислиш ли сам (?) САМ. Без онова, което те учат да мислиш, което ти набиват в главата, с което те обезличават...
Какво друго си освен скитаща се фигура из социалните стълбища?
Бягаш ли дори от себе си?
И като застанеш пред огледалото дали виждаш онова, което повеляват или което си поискал да напишеш?
Какъв друг крясък има в черепа ти, освен социалните психози?
Вие ли вълк?
Дете плаче ли?
Смеят ли се нимфи?
Шепти ли съвест!
Говорят ли в един глас дявол и ангел!
Няма друга козметика и друг фитнес, с който така да твориш себе си, като онова, което си позволяваш да живее в теб и да те води.
Въпрос на воля и един стил - атавизъм останал от векове, който ти причинява болка, но който ти дава свобода.
Свободата да бъдеш себе си! КРЯСКАЙ! БЯГАЙ! РУШИ! Само така ще въздигнеш себе си!
5.
Чак на гарата в Долни Дъбник се проверих за Паразитно лице. Направих си селфи.
Всичко беше наред.
А приключението до Козлодуй и Лом ми предстои.
Странен човек съм, признавам.
Толкова странен, че дори съм труден за вярване.
Най-искрените неща, които казвам, не звучат като истина.
Примерно: с нетърпение чакам понеделник.
Да.
Един от малкото съм, за които началото на работната седмица е приятно. Имам си малка тайна, нея сега няма да споделя и най-вероятно ще запазя за себе си завинаги, но при все, че обичам и мога да се забавлявам; при все, че си създавам винаги приключения; при все, че уча (и обичам да го правя), че пиша (е, не толкова, колкото преди), но винаги; при все, че си имам семейство, втора работа, а упражнявам и две свободни професии; при все, че тренирам (четири пъти в седмицата - фитнес, три пъти - ММA, един ден отделям изцяло на колоездене) и си оставям малко време да направя някоя или друга глупост...Какво правя? Чакам с нетърпение понеделника.
Театралният сезон днес свършва.
До септември театъра ще е в релакс и ще е релакс.
Блажено време, в което и имаш работа, и не съзнаваш, че работиш, защото характера й е различен, а и така се е сляла с отпуските, че в някои отношения е по-приятна и от тях.
Но както чакам понеделник, така ще си чакам и септември: новия сезон, с нови очаквания.
По време на сезона всеки месец имам едно особено приятно задължение, което по никакъв начин не се различава от удоволствията, които си създавам, а е задължение.
Всеки месец излиза програмата на представленията на плакати и на флайери.
Имаме си обекти, в които се разнася.
За това повече се грижат "децата", момчето и момичето, които работят при мен, но и аз не стоя само в офиса. Защото наистина е доста работа, която трябва да се свърши бързичко, иначе се обезсмисля.
(Само да вметна, че "децата" са "деца" за сърцето ми, иначе момчето е на 27 години и е с 22 кг. по-тежък от мен, "момичето" е около 40 и е майка, грижовна майка на едно дете, което се нуждае от грижовна майка, но това беше само вметка)
Един от моите обекти е читатището в Долни Дъбник.
Не си го давам. На около 18 км. е от работното ми място.
За да занеса една програма, разбира се - няма да ползвам нито служебната, нито своята кола.
Ползвам си муленцето, моят Drag: Grand Canyon. Та 100% служебно си създавам едно забавление.
Това обаче - есента.
2.
Съботата е. Началото на съботата. 1:30 след полунощ. Пришпорвам муленцето си. Целта ми е Козлодуй, но ще се наложи след Козлодуй да карам още 42-45 километра до Лом. Защото това е най-близката гара, от която мога да си хвана обратен влак за Плевен. Иначе с колелото ще е 300 километра, за което при тази жега, с това колело...поне аз съм неподготвен.
За да избегна жегата тръгвам през нощта.
Минавам покрай споменатия малко по-горе Долни Дъбник, карам още 12 километра. На 5 километра съм от Искър, когато веригата ми изкача от задната касета...
В най-голямата тъмница.
Не ми се случва за първи път.
Веригата на моя Драг е една-такава-верига-която-изкача-в-най-тъмното време.
Само, че този път се оказва по-сериозно.
Да се случи такава глупост е едно на милион. Но се случи!
Рекох го почти като астронома във "Война на световете", но на Джеф Уейн.
Веригата се беше занитила между касетата и рамката, ама толкова яко, че извих на осморка китайския гайчен ключ, с който се опитах да я издърпам. В тъмното не улучвах с него подходящото гнездо, че да хвана болта и да отхлабя болта на рамката и да освободя касетата.
Това беше абсурдно.
Но не можах да издърпам веригата.
Проверих по телефона има ли влакове от Искър. Нямаше.
Можех да хвана от Долни Дъбник, но това означаваше да бутам колелото 12 километра. Е, и без друго се бях подготвил да го карам още 120.
И макар пътуването пропадаше, приключение си имаше.
Този път успях да снимам по-ален изгрев, който повече приличаше на момичето от виденията ми; на Непознатата.
Тръгни посред нощ с колело; в мрака по родните ни улици; с безбройните дупки и коловози от Тир-ове; с чезнещ асфалт на места и не по-малко луди и от теб водачи на МПС-та, между които си най-уязвимия...тогава и на теб зората ще ти се стори най-чаровната, най-желаната; алегория на прошката и зараждащия се живот.
Дори само заради опиянението от постепенно вдигащия се адриналин.
С помощта на ИИ генерирах нейни изображения, но ми се искаше да снимам и едно, което малко повечко да напомня на тази, която чувствам.
И точно по времето на по-скоро пешеходен поход, при най-нелепото ми и най-безславно завършилото пътуване, в което бях карал реално по-малко колело и от служебните ми придвижвания, съумях да посрещна подобен изгрев.
Снимката, разбира се, не се получи.
Изключително калпав фотограф съм. Камерата на телефона ми не е кой знае какво. Държах да имам як телефон с издръжлива батерия. На камерата - не толкова, защото с каквато и камера да разполагам пак ще снимам лошо.
Не снимах много добре тази красива зора, но поне я снимах.
И подобно тази зора е почти всичко в живота.
Поне в живота на щастливите хора.
Не любим винаги добре, но поне любим.
Не спим винаги добре, но поне сънуваме.
Не винаги имаме време за всичко, но поне имаме толкова неща, за които времето не ни достига.
Не винаги разбираме онова, което ни се случва, но поне ни се е случило.
Не винаги откриваме потърсеното, но поне търсим.
Щастието е малкото, което взимаме от Безкрайното.
Щастието е онова, което докосва мислите ни, а може да е връхчето на пръста на истинската дълбока наслада.
И често е при неуспешните пътувания! И често е при неуспешните пътувания!
И често е след непостигнатите цели! И често е след непостигнатите цели!
И няма общо с намеренията ни! А е нещо, което повече сме искали, от онова към което сме се стремили.
Но все пак е трябвало да са стремим, че да се провалим и да го имаме.
12 километра в мрака, бутайки колело се оказаха най-приятния сън; напоен с безброй впечатления и размишления.
Наближавах Долни Дъбник, когато изпитах странното усещане, че съм друг човек.
3.
Представих си, не...Не, не си го представих, почувствах сюжета.
То е витаело между клоните; между храсти и дървета; вятъра го е отнасял, спускало се е бавно като падащ лист; имало е чувства, не и разум; имало е и един инстинкт - да впие корени.
Непознато паразитно растение (може би изпуснато от военна лаборатория), то ще стане известно под името Паразитно лице.
И сега, никой няма в началото няма да повярва, че съм Стефан Кръстев. То лесно за доказване, но какво ще е учудването...Ще се разбере за военната лаборатория. Разбира се, ще трябва да бъда отстранен.
Не мога да рискувам живота на най-близките си.
Ще трябва да се спася от преследвачите си. А дотогава...
Но пък някак не възприемам за екшън-герой човек, който се връща обратно заради една верига. Такъв "герой" веднага ще бъде заловен от украинските офицери, работещи в НАТО-вските лаборатории.
По-просто ще е да престана да бъда аз. С изчезването на лицето си съм изчезнал. Няма вече Стефан Кръстев.
Своето лице ли сме?
Ето, около това ще се върти сюжета.
И спрях да мисля върху него.
Вече бях разработил друг с лица.
"Ферма за лица"
Тиражът на хартиеното издание е отдавна изчерпан. Написал съм един сценична адаптация, не е поставяна, много е скандална. Имам идея за втора, по-кротка, по-камерна, но пък още по-интерактивна.
Но 13 години след написването на романа, продължавам да мисля върху него.
4.
Все още не купуваме лицата си; все още всеки сам твори своето лице, но дали винаги го разбира...
Обичаш ли така, че да отпечатваш красота върху себе си, дори когато страдаш?
Страдаш ли така, все едно правиш изкуство?
Мразиш ли така, че да знаеш, че и характера на тази омраза, ще открие нещо от теб?
Мечтаеш ли?
Позволяваш ли си да чувстваш?
Отчайваш ли се?
Мислиш ли сам (?) САМ. Без онова, което те учат да мислиш, което ти набиват в главата, с което те обезличават...
Какво друго си освен скитаща се фигура из социалните стълбища?
Бягаш ли дори от себе си?
И като застанеш пред огледалото дали виждаш онова, което повеляват или което си поискал да напишеш?
Какъв друг крясък има в черепа ти, освен социалните психози?
Вие ли вълк?
Дете плаче ли?
Смеят ли се нимфи?
Шепти ли съвест!
Говорят ли в един глас дявол и ангел!
Няма друга козметика и друг фитнес, с който така да твориш себе си, като онова, което си позволяваш да живее в теб и да те води.
Въпрос на воля и един стил - атавизъм останал от векове, който ти причинява болка, но който ти дава свобода.
Свободата да бъдеш себе си! КРЯСКАЙ! БЯГАЙ! РУШИ! Само така ще въздигнеш себе си!
5.
Чак на гарата в Долни Дъбник се проверих за Паразитно лице. Направих си селфи.
Всичко беше наред.
А приключението до Козлодуй и Лом ми предстои.
