Мелодия на тръпката

 Само очите му обясняваха поведението ми. Донякъде го обясняваха. Само очите. Но тяхното обяснение не беше истината.

Сега знам какво е било. Сега, когато минавам за изкуфяла старица и останалите ми сетива (без онзи слух, с който долових мелодията) са отслабнали.

Ако разкажа всичко, което си мисля сега, бързо ще решат, че става въпрос за слухови халюцинации предизвикани от сетивния глад.

Почти не чуват ушите ми. Децата ми оставиха пияното, защото иначе рева и се тръшкам; крещя „изнасилват ме“ и мога да одера някого.

То ми е живота и дори да не можех вече да свиря, нямаше да ми го вземат.

А аз мога, мога да свиря, че и да „чувам“.

Преструвам се на глуха колкото са глухи ушите ми, само се преструвам.

Всеки човек е музикален инструмент. Има и изпълнител в себе си. Съзнанието и душата му свирят на четири ръце по него. Композират си и си импровизират.

Сменят стилове и мързелуват. Късат струни или бърборят толкова много, че развалят мелодията. Има и съсредоточени, плаващи в нея. Омагьосани от себе си. Не стъпват на земята, но се препъват. Прибират ги в лудници или ги поглъщат блатните участъци на съществуването. Тъжно изглеждат от страни, но са щастливи. Мислих си, че това са мои фантазии, но чувах мелодиите и тогава. Когато бях млада и красива.

Аз и не толкова млада бях красива и много момичета ми завиждаха на тялото.

Падаха си по мен много мъже, че и жени. Флиртувах в границите на забавното. Без да позволя усмивката да помръкне зад постъпка, след която някой трябва да бъде излъган.

Приличах на гъвкава голяма котка.

Желана бях, но веднъж самата пожелах тъй, че беше безсмислено да се боря със себе си и го разбрах веднага.

Дъхът ми спря.

Попитах се само веднъж:

„Какво правиш!”

И бях наясно, че каквото има да се случи ще се случи. И се предадох. Без съпротива. На себе си, на него се отдадох до начало, както никога преди и след това. Не опитвах да се разбера. Невъзможно беше.

Само очите му донякъде обясняваха поведението ми, разголени гори с разкрепостени нимфи, шарена пролет и абсурдно невинна похот. Всички нюанси на зеленото с изкусителни пътеки навътре към сладък, топъл, влажен сумрак. Иначе не беше мой тип. Толкова по-привлекателни от него имаше. Очите, само те. Но всъщност: не. Мелодията. Мелодията ме привлече. Мелодията която се изливаше от него. Това беше тази мелодия която исках да чуя, ако не я свиреше фалшиво. Много фалшиво, но я познах. За пръв път я чувах и я познах. Едновременно привлечена и раздразнена, поисках да настроя инструмента. Точно така! Да настроя инструмента. За да чуя мелодията такава каквато е. Чувствата са струни. Нервите са струни. Могат да се настроят с ласка. Това е тайната на фаталното привличане. Всеки е не само музикален инструмент и изпълнител, а и дълбокият слух който при мен е само малко по-развит.

Едно сетиво, за което не подозираме.

Самата аз си мислих, че е игра на въображението на неизявеният композитор у мен. Преподавах музика, учих малките да свирят. Имала съм някоя концертна проява, но идеите ми да изпълня нещо свое останаха в графа: „планове за следващ живот”.

Имам си такава.

Сега, когато „дълбокият слух” е единственото ми читаво сетиво, разбирам, че е истина онова, което си мислех за красива измишльотина. Ние свирим.

Ние свирим. Свирим. Почти непрестанно.

Всеки си има характерна мелодия както всеки си има характерна миризма.

Някои са си направо грачещи, дразнещи, приличат на дъскорезници, други са папагали на съвременни стилове. Има мелодии напомнящи машини, има момичета – арфи, има мъже – оркестри, жени – църковни хорове. Има особняци които звучат като птичи гори, като песен от блеещи овце, клавесини, флейти и дудуци, там – там, тарамбука и чинели, кастанети, най-много са акустичните китари/повечето разстроени/, цигулки, празни бирени шишета и плискане на вълни. Привлича ни у някого мелодията която искаме да чуем, а правим любов с него в желанието да я чуем малко по-различна и приемлива за дълбокият ни слух. Настройваме инструмента. Това е истината. Той беше роял, но много, много разстроен. Изпълняваше онази композиция която напъпваше в съзнанието ми от дете. Изпитах усещането, че се пръскам. В един непознат свят се пръскам и приемам нещата откъм по-дълбоката им реалност, но имаше нещо режещо, нещо хладно.

Страданието му нямаше общо с чувството за хармония, в която живееше.

Липсваше му нещо, милувката ми, която да го настрои за щастието в което живее, без да осъзнае. Шест дни и шест нощи се любехме.

Нищо нередно не чувствах, че се отдавам на нещо забранено. Нямах представа за плановете му. Не исках да си помисля за настояще или бъдеще. Ако ми беше казал, тръгвай с мен, бих тръгнала. Не, че го исках, не го исках, но бих тръгнала. Не се питах и не се боях. Не знаех нищо и не се мъчих да науча. Разтварях се в мелодията която той носеше в себе си, но за която аз го настроих да изпълни.

Мелодията, за която бях родена, която търсих между всичките останали мелодии. Която не можех да изсвиря или композирам, но която дълбоко в себе си чувствах и търсих.

Той беше скитник, аз омъжена.

Събудих се на седмата сутрин, а него го нямаше. Не страдах, още звънеше в мен мелодията му, а тя не искаше тъгата ми.

В част от моята мелодия се беше превърнала. И бях съвършеното съзвучие.

След години ми се стори, че го чувам.

Тъмни бяха улиците. Непознат града. Страх ме беше, а и пияни се разкарваха. Стигнах до най-мрачният ъгъл.

Май ми се беше сторило или той е улавял моята мелодия както аз неговата и е избягал от страх да не се разстроим. Фалшиво звучах тази вечер. По-фалшиво на следващата сутрин. Ако наистина е бил там и е избягал, грешно си е направил преценката. Разстрои ме. Ако не е бил, разстроила съм се сама.

Мислех си, че е временно, но престанах да звуча фалшиво едва когато спря да звучи в мен неговата мелодия и моята значително обедня, но поне не дразнеше. Забравих мелодията му напълно, за него си спомнях като за старо прегрешение. Докато започна да отслабват ушите ми и да се изостря дълбокият слух.

В началото имах усещането, че е около мен. Събуждах се, очаквах лицето му да е над моето. Обръщах се рязко, мислех, че е зад мен. Отварях рязко вратите на стаите. Най-малкото което чуеха ушите ми ме довеждаше до бяс, защото той чезнеше.

Пожелах да ме заведат в къщата на село, но настоях за пияното. Зле изтълкуваха желанието ми. Знаех, че и на село внуците и децата ще се редуват да са около мен. За да не ми досаждат сядах на пияното и удрях клавишите тъй, че да им покажа, че съм добре и едновременно с това да измъча слуха им, за да ме оставят на мира.

Изгубих надежда, че ще го видя. Възможно е отдавна да не е жив. Знам, че чувам желанието си да го чуя. Искам напълно да оглушеят ушите ми, но те не са съгласни. Ту птичи гласове, ту скърцане на под, чувам и мишки, а и внуците кудкудякат. Тази сутрин е тишина, пълна. Но с ушите ми изглежда оглуша и дълбокият слух. Не чувах нищо, дори своята мелодия. Никога не е било толкова тихо. Никога. В своята мелодия дочувах ехото от неговата. Ридаех, и това не чувах. Толкова тихо беше, че страшно. Болка ми причиняваше. Толкова тихо беше. И спомен за звуци нямах. Никакъв. Глухота до мрак. Като умряла бях, но мислех и се мъчих. И още, и още, и още помних, че тогава свиреха телата ни едно по друго. И исках да чуя какво, а не можех и ми липсваше. Отчаяна бях.

Седнах пред пианото. Глупаво беше.

Нямаше да чуя нищо, но когато пръстите ми заиграха по клавишите, дълбокият ми слух се отвори. Шокиращо беше. Чувството същото като онова тогава когато го видях. Чувах мелодията, припомнях си я, но сега я и свирех на пияното. Свирех я екзалтирано. И чрез звуците той се материализираше край мен. Материализираше се и ме любеше. Пианото беше той и свирех на него.

Свирех по него най-щастливите мигове в живота му, а той радваше душата ми с прекрасната мелодия. И я разсъблече.

Разсъблече душата ми от старото ми тяло.

А тя беше далеч по-нежна и сладострастна.

Сърцето ми скачаше.

Внуците ми биеха по вратата, но я бях заключила. Всички бяха музиканти. Знаех какво им е сега.

Чуват една от най-съвършените пиеси, но не могат да я разпознаят.

И съвсем естествено защото е свирена само на тела, не и на пиано и на този звуков диапазон звучи за първи път…

И последен.

Осъзнах го.

Сърцето ми нямаше да издържи на чувството, ако не спра.

Еротичната тръпка беше по-силна от всякога, а аз много, много възрастна. Тропаха по вратата. Крещяха ми да отворя. Вече и ушите ми чуваха. Направих грешка, но грешката беше тъй ефектна, че само усили желанието ми.

Почувствах как моята и неговата мелодия преливат в една.

Когато разбиха вратата все още бях в стаята.

Тялото ми бездиханно пред пианото, а аз по-жива от всякога. После се разтворих с ехото.

 

©Стефан Кръстев

2008

Между Долни Дъбник и Извор (или едно "неуспешно" пътуване)

1.

 Странен човек съм, признавам.
 Толкова странен, че дори съм труден за вярване.
 Най-искрените неща, които казвам, не звучат като истина.
 Примерно: с нетърпение чакам понеделник.
 Да.
 Един от малкото съм, за които началото на работната седмица е приятно. Имам си малка тайна, нея сега няма да споделя и най-вероятно ще запазя за себе си завинаги, но при все, че обичам и мога да се забавлявам; при все, че си създавам винаги приключения; при все, че уча (и обичам да го правя), че пиша (е, не толкова, колкото преди), но винаги; при все, че си имам семейство, втора работа, а упражнявам и две свободни професии; при все, че тренирам (четири пъти в седмицата - фитнес, три пъти - ММA, един ден отделям изцяло на колоездене) и си оставям малко време да направя някоя или друга глупост...Какво правя? Чакам с нетърпение понеделника. 
Театралният сезон днес свършва. 
До септември театъра ще е в релакс и ще е релакс.
Блажено време, в което и имаш работа, и не съзнаваш, че работиш, защото характера й е различен, а и така се е сляла с отпуските, че в някои отношения е по-приятна и от тях. 
Но както чакам понеделник, така ще си чакам и септември: новия сезон, с нови очаквания.

По време на сезона всеки месец имам едно особено приятно задължение, което по никакъв начин не се различава от удоволствията, които си създавам, а е задължение.

Всеки месец излиза програмата на представленията на плакати и на флайери. 
Имаме си обекти, в които се разнася. 
За това повече се грижат "децата", момчето и момичето, които работят при мен, но и аз не стоя само в офиса. Защото наистина е доста работа, която трябва да се свърши бързичко, иначе се обезсмисля. 

(Само да вметна, че "децата" са "деца" за сърцето ми, иначе момчето е на 27 години и е с 22 кг. по-тежък от мен, "момичето" е около 40 и е майка, грижовна майка на едно дете, което се нуждае от грижовна майка, но това беше само вметка)

Един от моите обекти е читатището в Долни Дъбник. 
Не си го давам. На около 18 км. е от работното ми място. 
За да занеса една програма, разбира се - няма да ползвам нито служебната, нито своята кола.
Ползвам си муленцето, моят Drag: Grand Canyon. Та 100% служебно си създавам едно забавление. 

Това обаче - есента. 

2.


Съботата е. Началото на съботата. 1:30 след полунощ. Пришпорвам муленцето си. Целта ми е Козлодуй, но ще се наложи след Козлодуй да карам още 42-45 километра до Лом. Защото това е най-близката гара, от която мога да си хвана обратен влак за Плевен. Иначе с колелото ще е 300 километра, за което при тази жега, с това колело...поне аз съм неподготвен.

 За да избегна жегата тръгвам през нощта. 
 Минавам покрай споменатия малко по-горе Долни Дъбник, карам още 12 километра. На 5 километра съм от Искър, когато веригата ми изкача от задната касета...
 В най-голямата тъмница. 
 Не ми се случва за първи път. 
 Веригата на моя Драг е една-такава-верига-която-изкача-в-най-тъмното време. 
 Само, че този път се оказва по-сериозно. 
 Да се случи такава глупост е едно на милион. Но се случи!
 Рекох го почти като астронома във "Война на световете", но на Джеф Уейн. 
 Веригата се беше занитила между касетата и рамката, ама толкова яко, че извих на осморка китайския гайчен ключ, с който се опитах да я издърпам. В тъмното не улучвах с него подходящото гнездо, че да хвана болта и да отхлабя болта на рамката и да освободя касетата. 
 Това беше абсурдно. 
 Но не можах да издърпам веригата. 
 Проверих по телефона има ли влакове от Искър. Нямаше.
 Можех да хвана от Долни Дъбник, но това означаваше да бутам колелото 12 километра. Е, и без друго се бях подготвил да го карам още 120. 
 И макар пътуването пропадаше, приключение си имаше.

 Този път успях да снимам по-ален изгрев, който повече приличаше на момичето от виденията ми; на Непознатата.



 Тръгни посред нощ с колело; в мрака по родните ни улици; с безбройните дупки и коловози от Тир-ове; с чезнещ асфалт на места и не по-малко луди и от теб водачи на МПС-та, между които си най-уязвимия...тогава и на теб зората ще ти се стори най-чаровната, най-желаната; алегория на прошката и зараждащия се живот. 
 Дори само заради опиянението от постепенно вдигащия се адриналин. 

 С помощта на ИИ генерирах нейни изображения, но ми се искаше да снимам и едно, което малко повечко да напомня на тази, която чувствам. 

 И точно по времето на по-скоро пешеходен поход, при най-нелепото ми и най-безславно завършилото пътуване, в което бях карал реално по-малко колело и от служебните ми придвижвания, съумях да посрещна подобен изгрев.

 Снимката, разбира се, не се получи. 
 Изключително калпав фотограф съм. Камерата на телефона ми не е кой знае какво. Държах да имам як телефон с издръжлива батерия. На камерата - не толкова, защото с каквато и камера да разполагам пак ще снимам лошо. 










 Не снимах много добре тази красива зора, но поне я снимах. 
 И подобно тази зора е почти всичко в живота. 
 Поне в живота на щастливите хора.
 Не любим винаги добре, но поне любим.
 Не спим винаги добре, но поне сънуваме.
 Не винаги имаме време за всичко, но поне имаме толкова неща, за които времето не ни достига. 
 Не винаги разбираме онова, което ни се случва, но поне ни се е случило.
 Не винаги откриваме потърсеното, но поне търсим.
 
 Щастието е малкото, което взимаме от Безкрайното.
 Щастието е онова, което докосва мислите ни, а може да е връхчето на пръста на истинската дълбока наслада.

 И често е при неуспешните пътувания! И често е при неуспешните пътувания!
 И често е след непостигнатите цели! И често е след непостигнатите цели!
 И няма общо с намеренията ни! А е нещо, което повече сме искали, от онова към което сме се стремили. 
 Но все пак е трябвало да са стремим, че да се провалим и да го имаме.  

 12 километра в мрака, бутайки колело се оказаха най-приятния сън; напоен с безброй впечатления и размишления. 

 Наближавах Долни Дъбник, когато изпитах странното усещане, че съм друг човек. 

 3. 

 Представих си, не...Не, не си го представих, почувствах сюжета. 
 
 То е витаело между клоните; между храсти и дървета; вятъра го е отнасял, спускало се е бавно като падащ лист; имало е чувства, не и разум; имало е и един инстинкт - да впие корени. 

 Непознато паразитно растение (може би изпуснато от военна лаборатория), то ще стане известно под името Паразитно лице. 

 И сега, никой няма в началото няма да повярва, че съм Стефан Кръстев. То лесно за доказване, но какво ще е учудването...Ще се разбере за военната лаборатория. Разбира се, ще трябва да бъда отстранен. 
Не мога да рискувам живота на най-близките си. 
Ще трябва да се спася от преследвачите си. А дотогава...

 Но пък някак не възприемам за екшън-герой човек, който се връща обратно заради една верига. Такъв "герой" веднага ще бъде заловен от украинските офицери, работещи в НАТО-вските лаборатории. 

 По-просто ще е да престана да бъда аз. С изчезването на лицето си съм изчезнал. Няма вече Стефан Кръстев. 

 Своето лице ли сме?
 Ето, около това ще се върти сюжета. 

 И спрях да мисля върху него. 
 Вече бях разработил друг с лица.
 
 "Ферма за лица"

 Тиражът на хартиеното издание е отдавна изчерпан. Написал съм един сценична адаптация, не е поставяна, много е скандална. Имам идея за втора, по-кротка, по-камерна, но пък още по-интерактивна. 

 Но 13 години след написването на романа, продължавам да мисля върху него.


 4. 

 Все още не купуваме лицата си; все още всеки сам твори своето лице, но дали винаги го разбира...



Обичаш ли така, че да отпечатваш красота върху себе си, дори когато страдаш?


Страдаш ли така, все едно правиш изкуство?


Мразиш ли така, че да знаеш, че и характера на тази омраза, ще открие нещо от теб?

  Мечтаеш ли?

  Позволяваш ли си да чувстваш?

  Отчайваш ли се?

  Мислиш ли сам (?) САМ. Без онова, което те учат да мислиш, което ти набиват в главата, с което те обезличават...

  Какво друго си освен скитаща се фигура из социалните стълбища?

  Бягаш ли дори от себе си?

  И като застанеш пред огледалото дали виждаш онова, което повеляват или което си поискал да напишеш?

  Какъв друг крясък има в черепа ти, освен социалните психози?

  Вие ли вълк?
  Дете плаче ли?
  Смеят ли се нимфи?
  Шепти ли съвест!

  Говорят ли в един глас дявол и ангел!

  Няма друга козметика и друг фитнес, с който така да твориш себе си, като онова, което си позволяваш да живее в теб и да те води.

  Въпрос на воля и един стил - атавизъм останал от векове, който ти причинява болка, но който ти дава свобода.

  Свободата да бъдеш себе си! КРЯСКАЙ! БЯГАЙ! РУШИ! Само така ще въздигнеш себе си!

5.

Чак на гарата в Долни Дъбник се проверих за Паразитно лице. Направих си селфи. 
Всичко беше наред. 


 

А приключението до Козлодуй и Лом ми предстои.