Публикации

Показват се публикации от 2020

За жертвите на насилието

Реагирах и бях наказан. Преди месеци бях силно притеснен, че един генерал заканително "помоли" в ефир, зрителите (народа) да не го карал да решава, "кой да живее и кой да умре". Опитах се да обясня, че човек изричайки това клише, всъщност се чувства равен на Бога и макар да отрича, че има правото да бъде Бог се съмнява: Първо, че изобщо е способен да вземе подобно тежко решение. Второ, че ако е способен, някой може да му отнеме правото да бъде Бог. Стигне ли се до там, обикновените човешки представи за зло и добро, не са достатъчни на подобен персонаж да вземе избора си. Той е над тях (или поне се чувства над тях), а всяко негово евентуално изказване, че той е едва ли не жертвата; осъден е да взема тежките решения и т.н. е изказване на един лицемер, който често мами първо себе си. В момента, в който този ужасяващ Нарцис изрича тези слова е възбуден от собствената си власт, в божествена еуфория, в състоянието му той се чувства толкова високо над всички ос

За чипирането като едно глобално изнасилване (на непълнолетно общество)

Ще пиша за рисковете от чипиране и това, че човечеството никога не е било толкова близко до самоунищожението си, колкото сега.   Налага се да започна с уговорката: фен съм на технологиите, дори на моменти – маниакален.   Да ги отрека и демонизирам, означава да отрека и демонизирам човешкия гений: от зараждането на цивилизациите до сега.   Опитвам се да си представя мой двойник, в една алтернативна вселена с една алтернативна Земя, на която няма технологично развитие и разбира се – цивилизации. Сега се е свил в короната на едно дърво, от топлите капки кожата му е настръхнала, взира се замечтано на някъде и ако за миг може да зърне моят свят, преди да полудее, би бил най-щастливия човек на планетата. Нищо, че живее в съгласие с природата и няма нещастието да познава съвременния масов идиотизъм и менталния геноцид, извършван чрез националните медии над опитващите се да бъдат мислещи.   Няма човек, който повече от мен да се е хвалил с трите си стента. Голяма гордост ми е, ч

Маските (30) Епилог

Изображение
30.   Магдалена виждаше, но не онова, което очите й отчитаха, че се намира пред тях.   Между това, което виждаше и онова, което беше пред очите й кървеше Стареца: на кръста вързан за пилона.   Тялото му се тресеше; лицето му ставаше по-бледо, от очите му се стичаха сълзи, а демоничната Валио се гавреше с него.   Още страдаше и се молеше за Магдалена. Не беше вече на кръста, но го носеше.   Магдалена ставаше безчувствена. Всеки път, когато я докосваха и обладаваха: по всички възможни начини, всякакви възможни и невъзможни твари. Не позволи на Валио да се наслаждава на погнусата й. Реши да не я изпитва. Заключваше себе си в най-дълбоката килия на паметта си. И оставяше куклата си да се движи, а после се научи да бъде Другата. Магдалена реши, че Другата е бяс някакъв неин. Фриволната й същност. Двойницата й, която би отричала, че носи; от която би се срамувала, но която сега я спасяваше. Другата нямаше скрупули, нямаше морал. Не се отвращаваше, дори се насл

Маските (29)

Изображение
29.   Свалянето на Социалната маска не става отведнъж. Дори най-упоритите не могат. И най-трудното не е чисто физическото мъчение или пък усещането, че си изгубен и откъснат от смисъла. Акциденцията е началото на всяко освобождаване, но да останеш без маска е необходимо много повече. Когато болката и мъчението отминат, идва усещането, че маската е още на лицето, че не си я свалил, че е кожата ти. Иде ти да я раздереш, което е излишно, но като цяло това, което чувстваш е вярно. Обществените порядки са насложени с маската, но с нея не могат да се отстранят. Трябва да бъдат преосмислени и преоценени; от част от тях трябва да се освободиш, ако искаш да останеш без маска; от други не бива да се освободиш, ако искаш да останеш човек. Трябва да изградиш себе си повторно, иначе и без Социална маска си като със Социална маска, а в такъв случай е по-разумно да я носиш и повечето я слагат отново. Лола провеждаше курсове за сваляне на Социална маска. Яса също. Половината от

Маските (28)

Изображение
28 . Тресеше я. Маеше й се свят. Сънуваше с отворени очи, а реалността се сливаше в кошмара. Изгуби представа за времето. После за пространството. Вън валеше, а нямаше вън. Хора ли я докосват или зли сили я люлеят между мрак и светлина. Пробуждаше се в различни зали. Някои приличаха на космически кораби, други на операционни. Биеха й поредната и поредната инжекция. Спря да диша, очакваше да я интубират, но преди да го сторят се отдели от тялото си. Минаваше през някои стени, през други не можеше. Реши да си избере посока и си избра, но после я изгуби и се върна пак в онази стая, в която беше оставила тялото си. Втори път се опита да избяга от него. И трети. И четвърти. Минаваше през кладенци и през трюмове, през ядрени складове и часовникови механизми и през много, много болнични стаи. Неизбежно стигаше в тялото си. Понякога искаше да се скрие в него. Понякога се чувстваше принудена да го пробуди. Понякога просто й беше студено и искаше да се загъ

Маските (27)

Изображение
27 . Още първият се възползва от наивността й. Яса не вярваше, че е възможно да й се случи. Не и на нея. Вече беше развила уменията си, достатъчно за да може чрез Социалната си маска да улови нечисти намерения. У странния самотник улови болка, само болка. Първо, физическа болка. После, остро чувство за самота. Изглеждаше толкова залутан в изоставената част на индустриалната зона, колкото и тя. Твърдеше, че знаеше къде отива. Имал си лечител. При него. Не беше ясно дали лечител за телесните му рани или за отчаянието му. Знаеше кой е Лот, още щом започна да му го описва, спомена името му. Излъга я обаче, че знаеше къде ще го намери. Оказа се Веселяк. Болката му идеше от скорошната хирургична интервенция, с която се беше обезобразил за да има лице. Познаваше Лот, наистина го познаваше. Ако не беше изгубил с нормалният си облик и ума си, не би посмял да й посегне. Ако не беше изгубила съзнание със сигурност би изгубила ума си. Опомни се на една врата.

Маските (26)

Изображение
26 . Обичана беше. Знаеше. Когато си поискаше можеше да има Витус, но само като си го помислеше й ставаше смешно. Изведнъж й заприличваше на хлапе. Въпреки опита му, който тя нямаше. Витус й беше мил. Усещаше силата му като своя. Пред него можеше да се разкрие. Да свали маската си, даже. И не беше го сторила, само защото нямаше никакъв смисъл. Чувстваше го близък, много по-близък отколкото всеки друг, но станеше ли му любовница щеше да се превърне във втората му Лола. И да престане да е неговата Яса. Единствената.   Но всяка жена може да има любовник, дори и в тези времена, когато любовта е атавизъм, а само Яса си имаше брат. Или поне някой, който много напомняше брат.   Имаше и Лола, а Лола й беше повече от сестра. Истинска приятелка: дразнеше я понякога, понякога се ревнуваха. Понякога си бъркаха ролите и всяка искаше да бъде другата. Понякога се мразеха, не можеха една без друга. Понякога Лола изглеждаше по-малката, а би могла да й бъде майка. Лола я науч

Маските (25)

Изображение
25. Носеше я. По застланото с натрошени стъкла и мазилка стълбище я носеше. Етаж, след етаж, след етаж. Знаеше коя е. Яса. Тя беше под маската на Коломбина. Той под маската на Арлекин. Седмица се колебаеха, отбягваха погледи. Лола веднъж пожела сама да се предаде. Яса я спря. Каза й, че не е честно. После й пролича, че съжали. Двете вече не се обичаха. На моменти се гледаха като змии, на моменти като вещици. Отначало се редуваха да носят маската на Коломбина, но спряха да я свалят. Попита ги: „това пък защо е”, но нито едната, ни другата му отговори. Изглежда му бяха сърдити. И двете. Така и не разбра защо. Той не искаше маскарада. Нито жертвата. Според него не се налагаше да се прави. Направи някакви опити да ги разубеди, но беше напразно. Не го чуваха. Дуелираха се с погледи, а той не можеше да бъде даже секундант. Предишната сутрин рано Яса го поведе нанякъде.   Не беше маскирана като Коломбина. Носеше най-обикновена имитираща Социална маск