Публикации

Показват се публикации от май 5, 2013

Градината на мечтите

Изображение
Хубавицата много ме изненада. Откъде да знам каква е. Вкарвал съм в леглото си актриси и поетеси. Омъжени и жени на които предстои брак и обичат много партньора си и скоро ще се закълнат, а някои от тях ще спазят клетвата си и до края на живота си, оставяйки ме в закътана мрачна клетка в паметта си, като порочна тайна и сладостен кошмар за който не искат да си спомнят, но още по-малко искат да забравят. Съпруги на политически лидери, а веднъж и на гангстер, при това психопат. Тъжни мечтателки бродещи из лунните пътеки. Фриволни пеперудки по лицата на които все още цъфти някоя друга младежка пъпка. Сервитьорки и дукеси на наркотрафика, преподаватели в университети и сладки глуповати слънца от тези които кацат в летните месеци по плажните ивици и само косите им са достатъчни за да озарят с надежда, помръкналата от абсурди душа. Жени повяхващи и жени разцъфтяващи, кранистки, тъкачки и

Защото плачат рибите

Подтиснах смеха си, после ми загорча, изпълни ме възбуда, хладни тръпки я разкъсаха. Болестта й предаваше свръхестествен вид и будеше страх. Красива беше, къдрава, светлокоса, стройна. Фино стебло. Малки гърди, зърна като водни лилии. Не можеше да ме зарази. Нито с красотата си, нито с болестта си. Толкова луда ли беше или се преструваше? Странеше, не обичаше да общува. Намираше си закътано място из плажа. Мислех я за надменна. Имаше си и покритие да бъде. Отвръщаше ми с мълчание. Трябваше да го забележа по погледа й. Нервността й. Постепенно започна да ме търпи. Като вятъра и песъчинките които полепяха по кожата й. Дразнеха я и едновременно с това будеха приятни усещания. Част от слънцето и почивката. Разказах и много неща за себе си. Ей, така, за да не умра от скука. Кимаше все едно, че ме разбира. Спрях да я свалям. Стана ми нещо като украшение на самотната почивка. Плакат на разголена красавица в кабината на камион върху стената на млад мъж с помръкнало от хормоналните бури съзнани

Камък и зной

Съзнанието ми не може да се задържи дълго в тялото. Изпитва страх от тясното пространство, уморява се. Не мога дълго да бъда концентриран, не успявам. Сигурно съм влюбен. Трябва да напиша стих за да се освободя, но и думите ми са разсеяни. Жужат като насекоми, някои от тях жилят. Подуват се мисли, зачервяват се, сърбят, болят, кървят. Сигурно в жилото има отрова. По-добре да забравя думите, поне временно, докато се науча да ги владея. Придобият ли ред ме унасят. Нося се с тях по реката. Реката е позната и непозната. Тази край която често пристъпям, която носи покрай мен времето, а то има далеч по-строен речник. Лятно време водата й става студена, а нрава горещ. Пристъпят по камъните й тела. Блестят по тях капките й, стичат се, рисуват лъкатушещи пътечки, кожата около тях е настръхнала. Телата се докосват, случайно и преднамерено, съзнателно и несъзнателно, докосват се закачливо, докосват се любовно, докосват се просто така. Сплитат се пръсти. Сключват се бедра. Наоколо е пълно с укрити

Късмет

Щеше да спре да пие. Завинаги.  Не всичко беше загубил, винаги имаше какво още, но някъде в съновиденията между реалности и кошмари, между улици на различни градове, сблъсъци и юмруци, полицейски арести, миризма на кисело, остри отделения на психиатрични клиники и бягства я имаше и любовта, несвързана с любима, с образ някакъв, сама за себе си като чувство. Изпи живота си. Не помнеше нито какво е направил с дома си, ни с цялото си имущество, с книгите и картините наследени от родителите му, спомняше си, че някога беше университетски преподавател, че имаше и семейство, обичаше и да се смее. Имаше си и малките празноти в живота. Чашките започнаха да ги изпълват. Празнотите ставаха повече, чашките също. Празнотите ли се увеличаваха с чашките или чашките с празнотите така и не разбра. Всичко се размазваше. Потичаха цветовете по акварелен

Жената сред слънчогледите

Изображение
Любехме се сред слънчогледите. Когато стана разбрах, че съм го очаквала. Плахи бяхме. Топли един към друг, чудато превързани, споделени мисли, неизявени желания, многозначни усмивки. Сънувала съм тази близост и съм забравила. Мислил е за нея, но не я е допускал сериозно. Стана от само себе си. Ръцете ни се откриха сами, слънцето ни заслепяваше, прах летеше към очите ни, имаше нещо във въздуха. Не, ние, а около нас е било желанието. Чувах, че ми шептят слънчогледите, нещо толкова еротично, че ме стъписваше, нещо толкова романтично, че не му вярвах. Той не, той мълчеше. Всъщност говореше отвлечено. Когато устните ни леко се отхапаха го попитах истина ли е… -Ти сериозно ли?-глупаво прозвучах. Не помня отговори ли ми. Май нещо каза. Нещо без смисъл или твърде далечно от това което ни се случваше. Губят ми се минути. После се загубих в златното море. Дъното му беше зелено. Хапеше с живот. Хапеше с камъчета и корени, с насекоми и лепящи по кожата стебла. Леката болка ме връщаше към реалн

Излишният пръст

Щеше да е прекрасна утрин и прежда да бъдат лъчите които се отразяваха в езерото, да си свирукам и да държа въдицата. Без да ме е грижа да наловя доста и да се върна пречистен у дома. Но той хвърли въдицата близо до мен.  Преброих ги няколко пъти, корема ме сви, хлад плъзна по цялото ми тяло. За какво се мисли тоя! Стои най-безцеремонно и тежи най-малко сто. Работният му гащерезон е виснал като, че ли е напълнил гащи. По лицето му е изписано спокойно задоволство, лови си риба и все едно няма нищо, а има и то е отвратително. Не съзнава ли, че така не бива да се прави, че така провокира хората. Налага им се по отвратителен начин. Сигурно е психопат. Изражението му на стар шегаджия. Червендалест и бузест. Личи си, че е любител на чашката и на сексистките вицове. Оплешивяващ прошарен с виснали месести уши. Прилича на автомонтьор или строител. Съвсем обикновен човек не обърнеш ли внимание. Но пак ги броя и не вярвам на очите си. Иде ми да извадя въдицата и да започна да го шибам с нея къдет