Археология на подсъзнателното

Сутринта разбра, че е болен. Усмивката се изрисува. Понякога я мразеше. Говореше много, не означаваше нищо. Някои се плашеха от нея, той и беше свикнал. В трамвая почувства, че се задушава. Нямаше много хора, но се чувстваше прегазен от талази потни тела и лица. Чувстваше болката на всички, поемаше я в себе си, искаше да я изцеди и да я превърне в някакъв смисъл и тя да престане да е болка. Сума от непонятни взаимно

Една сутрин реших, че имам стъклена сянка. Сигурно блещуканията на росата й предаваха очарователното чувство на крехкост което създава стъклото. Зазоряваше, лъчите падаха полегато и сянката ми беше дълга, побоях се да не я ударя при завоите в стена или бордюр, следвах я много внимателно, движех я бавно и предпазливо. Играта ме увлече и изпитвах усещането, че нося много скъп и чуплив материал. Обиколих от далече улиците по които очаквах буен наплив от хора, колкото и да си удължавах пътя преминах далеч от шосетата по които преминаваха коли и забравих, че закъснявам за работа, дори забравих, че имам задължения.

     Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/ - Не бива да заплача, не… Още малко и ще ми мине горчилката, ще мине, нали? Чувството й ме завладяваше. Стотици стипци щипеха гърлото ми. Аз щях да заплача, не го правя често, не помня изобщо откога не съм плакал, май последните ми сълзи бяха пиянски. Не знам, не помня, много отдавна не съм се размеквал, много отдавна. - Аз не плаках толкова дълго, няма да плача и сега. Казвала ли съм ти, че съм загубила син… Ч

Всеки миг щеше да го хипнотизира. Това не трябваше да става. Не трябва да се подаваш на опиянителното въздействие на красотата, а да запазиш разума си и да откриеш пукнатините й, грубите пръсти на твореца. Онова което той не е забелязал у себе си, не е успял да надмогне. Някъде там в  умопомрачителното е чисто човешкото. Не може да няма слабости и започна да ги долавя.

Мълвата оживи градчето, от ухо на ухо, слухът обхождаше града, растърсваше и шокираше, рисуваше недоверчиви и любопитни изражения, разразяваше мрачни фантазии, събуждаше трепети на ужаса. Изкривяваше се и достигаше изкривен и

                                                        Колаж: Elfi Elfida /линк от блога й/ Мораториумът по смъртните присъди го свари неподготвен. Отначало го прие с безразличие, но с дните, с месеците, с натежаващият календар, набъбващото време в сокове на живото, все още желаещото и неспособно, с капризите които се изявяваха навън, тъй силно, че вибрираха по тежките стени, превръщаха се в смисъл и тук,

                                                     Колаж: Elfi Elfida /линк към блога й/                                                      Стана ми много тежко, като разбрах, че Катя е абортирала. Обзе ме недоумение. Бракът ни още от самото начало бе чудесен, с изключение на това, че вече пет години нямаме дете. Много се зарадвахме когато разбрахме, че тя най-сетне е забременяла....

                                    Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/ Озовах се утре. Там, където не трябваше да бъда. Не можеше да съм, защото не беше започнало. Нямаше такова място. Не бе настъпило още, но аз се озовах там. Всичко стана много бързо. Стори ми се, че на шосето е паднало дете. Твърде сумрачно беше, н

  Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/ Казаха си нещо, нещо което двамата не разбраха, че погледите им си казаха. Усмивките които размениха бяха шаблонни без емоция, но него му се стори, че в нейната има предизвикателство, а на нея й се стори, че в неговата има смут. Стори й се, че я познава.

Усмихна ми се докато се разминавахме по стълбите. Идеше ми още сега да го убия. Противна мазна усмивка. Знаех за какво използва квартирата която нае и се намираше два етажа над дома ми. Всеки ден се разминавах с десетки млади с изписани клепачи, с очи като стъклописи на храм, всевъзможни разцветки, блясък и невиност зад която надниква не толкова невинната реалност. Не тела, а атически съновидения наяве. Още като се нанасяше и мъкнеше компютри като, че ли да обзаведе изчислителен център, предусетих, че работата му не е чиста.

Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/ Взех си отпуската. Цялата. Дните бавно се бяха събирали с годините. Лете и зиме, болна и неразположена, често след работно време, често в уикендите и големите църковни празници, забравила коя съм нижех цифричките, подреждах документите, поправях грешки, вдигах

Колаж: Elfi Elfida /линк към блога й/                                            Открих способността си, случайно. Никога не съм предполагал, че я имам. Резервоарът ми се изпразни напълно край едно затънтено селце. Взех сака на рамото и оставих колата отключена. Така смятах да направя където и да беше се случило, а то беше неизбежно. Дори и да имаше бензиностанция, нямах пари в себе си. Имах дрехите на гърба си и още един чифт в сака. В

                                         Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/ Всяка година е различна. Художниците са различни, похватите им, а и впечатленията ми. От закриването на предишната изложба до следващата съм чакала с нетърпение, живея единствено за нея, в това време съм преосмисляла, сънувала, анализирала на съзнателно и подсъзнателно ниво, търсила съм скрити образи, завоаилирани послания, архитипи и тълкувания, размишлявала съм над маниерите на творците, опитвала съм се да отгатна характера им, да обобщя в кратко изречение чувството им за красиво.

                                                 Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/ Нямаше как да запомня чертите й. Срещнахме се за нощ. Край едни крайбрежни скали. Облачно беше, силуетът й едва се очертаваше. Свиреше на музикален инструмент, който не познавах. В началото ми се стори, че е стенание. Наострих слух и тръгнах по посока на звука и

Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/ -Ще те облека в гора!-рече ми вдъхновено. Тънките му мустачки се вълнуваха като същества със свой разум и съзнание, сякаш не бяха части от самия него. Кръглите му очилца всеки момент щяха да паднат от носа му, а очите му

                                                         Колаж: BG Север "Най-после! Най-после…” Лицето й беше в сажди. Ризката разкъсана на рамото, коляното ожулено. Стоеше подпряна на длан. Плачеше и се смееше истерично. Заревото на бараката я предаваше свръхестествен вид. Всичко най-после свърши. Бавно отправяше поглед назад и не вярваше, че се бе стигнало до тук. Нещо я гризеше, струваше и се непосилно да определи какво е, приличаше на съжаление, на чувство за незавършеност, лек сантимент и боязън. Всичко започна преди седмица.

                                         Колаж: Elfi Elfida /линк към блога й/ Доближаваше ме. Ден след ден, нощ след нощ. Беше неизбежно, че ще се срещнем. Чувствах го, знаех го, беше ми утеха. Понякога си мислих, че си въобразявам, че съм един глупак който не му е съдено да преживее докосването й. Идеше ми да крещя, да ридая. Тъй силно да ридая, че да изпадат листата от клоните, да се срутят камъните в пропастта наблизо и ехото ми да се