Отрезвително

- Писател ли си? – попита гласът.
- Не.-отвърнах. 
Тъмно беше, гласът идеше някъде от дъното, можех да съдя по него, че е едър сърдит на много неща чичко. Очаквах да ми чете морал. 
-Художник ли си? 
- Не.
-Да не си гей?
- Не! Не съм гей!
-Жалко, значи си обикновен пияница. 
Вбеси ме, но се засмях. Нямаше позиция да ме критикува след като и той беше тук, но в крайна сметка, не казваше нещо невярно. 
-На колко си години?
-На двадесет и три. 
-Имаш ли си гадже?
-Да.
-Защо не я зарежеш?
-Ще го направя.
-Заслужава ли си?
-Кое?
-Много загубено момче си. Да знаеш. Обърка ме и аз забравих какво те питах дали си заслужава.

Странник във фермата

Слизаше до селото да се зареди с провизии. Като не му стигаха парите пишех му в тефтера, то на кого ли не съм писала. Тъжен човек беше, необщителен. Странен и един приведен. Нещо му тежеше, нещо го гризеше. Нещо страшно трябва да е било. Аз съм загубила мъж и две деца, затрупа ги свлачище. И като се гледам на снимките от онова време. На него както изглеждаше съм приличала. Няма ги бузите, остри кости изписват едно непознато лице с ококорени очи леещи тъга и болка. Подпитвала съм го, даже доколкото ми е останало, женско очарование съм използвала. Знам, че съм груба и дива, но това се харесва на онези долу. Закачали са се с мен, малчугани които са идвали през топлите месеци на хижата. И шофьорите са ми го казвали. На четиридесет и три и по-здрава от когато и да е било, не съм още за изхвърляне. Мускулести са бедрата ми, но дълги, като на дива коза са и гърдите ми толкова големи колкото си ги правят с

Онзи ден

На тази й са изкуствени и пее фалшиво, но прави истински хитове. Как, за коя става дума? Няма значение! И името й не е истинско, псевдоним е. И цветът на косата й не е истински, не че и това е от значение.
И аз не съм истински алкохолик, въпреки, че сестра ми твърди обратното. 
И тя не ми е истинска сестра, макар майка да твърдеше обратното.
Жена ми пък твърди, че не ме обича. Отдавна не ме обича. Но и нейното твърдение е погрешно. Последното доказателство беше онзи ден. Мисли си, тя, че истинската обич е фалша от нейните сапунени опери. Греши, тя ме обича истински. Без да го съзнава ме обича, а аз изпитвам истинско желание да се напия когато от някъде зазвучи хита на поредната хубавица с фалшив глас и бюст. Не знам от кое ме боли повече, от терора над слуха ми или от съчувствие, че си е повредила тялото.

Ехо и Нарцис

Старецът беше толкова оглупял от възрастта, че повярва, че съм внука му. Дори да нямаше такъв не би се усъмнил. Затворен човечец беше и никой в селото не прояви любопитство какво търси този младеж в дома му, а аз просто се спасявах. Тук можех да остана на спокойствие и да рисувам истински форми, а не изкривени от шума техни проекции. 
Никого не исках да познавам, с никого да не раз

говарям, но как ме откри и тук, нямам представа. Любехме се в сеното, в таванската при плъховете, в потока върху камъните, в слънчогледите и овчарника докато животните бяха изведени.
Казах й да изчезва. Тя ме попита защо постъпвам така с нея. Помолих я да ме убие, завърти на шиш и изяде. Промърмори ми, че ще си тръгне, но не ме разбира. Отвърнах й, че иначе ще си тръгна аз и няма да ме разбере по-добре.
-Не ме ли харесваш? – гордостта й отстъпи пред чистата емоция.
-Там е бедата, че те харесвам и така те преиначавам.
-Моля?

Цветовете

Не дойде само той на срещата на випуска, а беше най-добрият ми приятел от гимназията. Имах още седмица ваканция, а после трябваше да хващам самолета.
От последният му адрес който знаех ме препратиха на следващ, от там на по-следващ и по-следващ. Накрая разбрах, че живее в мазетата на един грозен блок. 
Не се зарадва, че ме вижда. На четиридесет приличаше на осемдесет и не ме пускаше да вляза. Няколко пъти му напомних кой съм. Неговият най-близък приятел от гимназията. Аз съм същият. С който туй онуй. Който тъй и тъй. Да, не го лъжат очите. Спомня си, спомня си, да не се преструва. Уморен съм и искам да свия крак, да пийна чашка с някого. Найлоновите ми чорапи, така са се спарили, че още малко ще ме пратят в космоса. Непознат съм в този град. Живея, вече в далечни, далечни земи. Да не се прави на треснат, аз ще взема пиенето. Аз съм онзи, да същият, никой друг. Няма призраци. Не съм и халюцинация, защото халюцинациите не се чувстват уморени. 
Накрая ревна и се прегърнахме. Вътре не беше чак толкова лошо колкото изглеждаше, че ще е, отвън. Имаше си хладилник от преди двадесет години. И ръждива тостер машина, за