Забравете дома си, само за малко, моля ви. Забравете
семейството си, занаята си, как изглеждате в огледалото и с кого имате среща
тези дни, какви дрехи обличате, на колко сте години, даже името си. Припомнете
си, онзи който бихте могли да бъдете:
Вече сте човек от голям; много, много голям род. Толкова
голям, че ми иде да сложа число с четири цифри, но се опитвам да сътруднича на
фантазията ви, а за един и 9999 е малко, за друг и 1000 е много; така, че
сложете си сами числото, нека само означава: МНОГО.
Сред всичките ви сестри, братя, полусестри и полубратя,
братовчеди и братовчедки – първи втори и трети; племенници, чичовци и лели;
зетьове, балдъзи, шуреи и онзи там с шапката ушанка, който не изглежда нещо в
ред и не се сещате кой е, но сърцето ви го чувства по-близък от всички близки,
които виждате, има една по-особена персона. Много държите на нея: нека ви е
като щерка; въпреки, че е щерката на доведен брат на втория съпруг на майка ви.
Толкова държите на нея, колкото на седмата щерка на седмата си щерка, но и да
не държахте толкова на нея, това в случая няма голямо значение.
Поканени сте на сватбата й. Няма бягане. За големият ви род:
уважението значи много. Изтеглили сте поспестеното, продали сте таратайката си
– то и без друго само ви заемаше място, но скъп – сантиментален спомен, пък и
таратайка, таратайка, ама 4Х4. Поискали сте някое евро от комшията и сте
закръглили за подарък.
Ето ви – на сватбата, като всички останали.
Ама и сватбата – сватба: такова пиршество ни Калигула, ни
Клавдии са имали. Полиглот си, ама имената на гостбите са повече отколкото думи
някога си произнасял. И всички в устата ти се топят, всички екзотични, а някои
сякаш с хашиш подправени. Изискани сервитьорите, сервитьорките на нимфи
приличат. Пианистът май...не, не може да бъде, ама с тези паяжини в косата, пък
и блед един, а виртуоз...тези наистина си ги бива: Шопен от гроба извадили;
след него Нийл Армстрог надува тромпет (Луйс, бе, Нийл е стъпил на луната), ама
и ти си като на луната. Безтегловно ти едно, неземно. Започваш да се
притесняваш, че толкова хубаво не може да бъде, ако няма някаква уловка. Пък и
трудов човек си, не че някога си гладувал, не че не обичаш да щракаш с пръсти и
понякога да профукваш малко повечко, но на такова нещо не си свикнал.
Неестествено е. Тръгваш към тоалетната и решаваш да си идеш, то сега тъкмо
вихрят танци менадите – истинските, от митологията: колко ли им е бил хонорара,
че да си платят билета за машината на времето и да пропътуват няколко хиляди
години. Хвърляш им последен поглед. Надяваш се да разкъсат някого, те менадите
така правят, ама тези нещо...Хей, ама онова е самия Орфей, то тези танцьорки не
му ли видяха сметката! Изглежда не, даже една го погалва по арфата. Колко ли им
е платено, че да се държат така мило един с друг като не могат да се понасят.
Както и да е, не е твой проблем. Но преди да си излязъл
булката изниква пред теб. Пита те къде отиваш. Вдигаш рамене, нещо смотолевяш,
накрая изплюваш камъчето, макар и деликатно. Как можеш да зададеш деликатно
въпрос на младоженка за разноските, ти си знаеш, но направил си го. Тя ти се
хили, мокри с целувки двете ти бузи и ти казва да седнеш и да се наслаждаваш на
купона.
Толкова яде, че вече не ти се яде. Толкова пи, че как си още
в съзнание – недоумяваш. Но как да се спреш като всички ядат и пият. Ще
направиш впечатление, ще обидиш скъпата булка.
И тъй до зори, когато пак се опитваш да се изнесеш, но
младоженеца посърнал те спира на вратата. Моли те да останеш. Не изглежда никак
добре, а двете яки момчета зад гърба му, довършват композицията на мрачния му
израз.
Вече знаеш за какво се отнася:
„Моля те, чичо!” –
нарече те чичо, макар не си сигурен точно чичо ли му се падаш – „Станала е грешка; неприятна грешка! Ние
поръчахме...(еди си какво), но те не
разбрали и ви сервирали (еди си какво)...то е хиляда пъти по-скъпо от...”
„Абе кво му се
обясняваш на тоя!” – виква едното яко момче – „Ти не яде ли, бе, лаком! Ти не пи ли, бе, пияницо! Някой трябва да
плаща...”
„Ще оправим всичко!” –
увещава те младоженеца – „Толкова
подаръци направихте, че няма страшно. Като отворят заложните къщи, залагаме ги
и всичко ще е наред. Само час!”
Само, че и наема се плаща. На час (при това златно); плаща
се и програмата. И докато малкия се уговори със заложните къщи и се върне пак
парите не достигат да се плати поръчаното.
Никой не може да си тръгне!
Споменах за Шопен, менади, Орфей, но май едва сега започвам
да звуча нереалистично.
Как да си представиш, че могат да задържат толкова хора
пряко волята им да плащат сметки на сватба, на която са поканени.
Няма как!
Ето, един господин...Май ти беше втори братовчед говори нещо
по мобилния – идват полицаите...Това трябва да е свободата...
Но полицаите спират музиката, шефа им отива до микрофона и
хладно изрича:
„Щом сте консумирали,
трябва да го платите! Младоженците са арестувани и ще понесат отговорността си,
но...Хората, които са се погрижили за яденето, пиенето и доброто ви настроение
трябва да получат парите си!”
И най-интересно е когато част от роднините ви се съгласяват,
че е аргументирано и логично, че няма безплатен обяд. И сте длъжни всички да си
платите.
Повечето са в шок. Повечето няма и къде да се върнат, че
апартаментите им запечатани. Сега трябва да си плащат и съдебните разноски по
делата.
Влиза Спасителя: няма да Я описваме, всеки може да си я
представи и казва:
„Ще ви отпуснем
спасителен заем, ако си изработите парите в мината...”
Част от гостите бягат, разблъскват кордона жандармеристи,
който е блокирал входа.
Двама са хванати, двеста са избягали.
„Сега ще трябва да
плащате и тяхната сметка!” – заявява ви Спасителката, но и без друго се
сещахте.
После започват разпределянето. В мината няма достатъчно
места. 14 – 15% по-слабите и по-неблагонадеждните са оставени в заведението. Да
не умрат им се сервира храна, не че я искат, но пак ще трябва да я платят, а и
наема, наема...
Докато има и един от щастливата ви рода, някой трябва да му
плаща сметките...
Но това не е всичко. Не всички са взели децата си на
сватбата. Тях пък са заключили в домовете ви, които сега са собственост на
банката. И подрастващите трябва да платят наем и на дома си и на ресторанта,
който родителите им няма да платят до края на живота си.
Да, абсурдна история, но така живеят цели държави.
Някои казаха: „Не”!
Други не смеят или така им харесва.
