Публикации

Показват се публикации от януари 6, 2013

Горещо препоръчвам: "Зимата на нашето недоволство" - Джон Стайнбек

Било е през шестдесетте години на миналия век. Едно полумомиче - полужена, учителка по разпределение, в затънтеното кърджалийско село Житница, прави плах литературен опит. Пише история за стопаджийка и шофьор - изнасилвач, праща разказа си в някое от литературните списания, получава рецензия: "Историята е хубава, но това не са типичните герои на нашето време". Изглежда вътрешното й несъгласие с критериите, които е приела като задължителни си е казало думата. А още по-вероятно: слаби й били ангелите, но от този момент спряла с литуратурните си опити. Става въпрос за майка ми.  Все си мислех, че това с "типичните герои" си е било само "глупост на тоталитаризма", но съм бил в грешка. По същото време, не къде да е в САЩ, не кой да е, а Джон Стайнбек и не за коя книга, а за "Зимата на нашето недоволство" е получил почти същите нападки от критикарите си. "Не е убедителна", "не са типични герои" и така нататък, в същия дух.  Не съм ж

Дрехата на триумфа

Дълго ме увещаваше да се съблека и вляза при нея във вира. Нямах бански. Не смятахме да се къпем. Просто излязохме. Не знам какво й хрумна. Свиркаше ми, събуди ме и ми викна да тръгвам с нея. И аз не знам, защо я последвах. Интересно ли ми беше или не можех да й откажа. Питах я, било без повод. Ей така, искала да се поразходим двете. Малко ме смущаваше поведението й, но доверие й имах. После й хрумна да идем до вира. Хвърли всичките си дрехи и скочи вътре. Усмихна ме. Освободена една. Слънчево дете.  -Хайде, идвай. Огледай се. Сами сме. Рано е още. Няма никой. Останалите не са се събудили. Двете сме… Обръщаше се по гръб и пречупените светлини играеха по гладката й кожа. Приличаше на човекоподобна рибка. Гмуркаше се и излизаше с плясък.  -Старците са из двора и на полето. Младите не са се събудили. От мен ли се срамуваш, а? Глупаво е… Съблечи се. Искаш ли аз да дойда да ти помогна, ако ти е неудобно сама да го сториш, а…

Омразната

Когато татко й избяга с онази, майка й се пропи. Започна да се държи глупаво, загуби достойнство, стана рошава. Клепеше се, не се гримираше и тъй като плачеше често приличаше на Баба Яга. Носа й даже се сгърби повече и още малко да започне да кукурига и да кълве с него царевични зърна. Ходеше с една огромна, олющена чанта като, че ли мъкнеше в нея не дамски принадлежности, а боеприпаси. Пълна беше с хапчета, картички и снимки. Не, че ги поглеждаше, но сигурно се боеше да не ги изгуби като всичко останало. Преди беше очарователна, сега на нищо не приличаше. Хвалеше се, че има много ухажори, а пускаше на пияници. Караше я да се срамува от нея. Всички в училище знаеха каква майка има. Пълни глупаци бяха, ама я подиграваха. И момичетата бяха глупаци. В мъжки род. Само цепките им ги правеха жени. Иначе ни циците им цици, ни в душите им онзи топъл хаос, който изкушава, поощрява странни мисли, способен е и на жестокост, но и нежност, а на грубост – никога.  Като пораснат или ще станат дебели

Червена светлина

Първо беше грехът: пожела я, а тя беше омъжена. Нямаше обяснение защо и кога силно я пожела. Хубава беше, но не чак толкова. Секси разбира се, но той хубави жени виждаше постоянно. Нямаха условия за близост, а и тя не го изкушаваше, нито той я ухажваше. Нямаха чести пресечни точки само една - и то не всеки ден. Не беше подушвал аромата й, нито бе изтръпвал от случайно докосване. Не бе я виждал ни да пее,ни танцува.  Виждаха се само отдалече и не приличаше на майка му или на някоя бивша любима. Не я сънуваше. Нямаше обръч от ухажори които да предизвикат у него състезателния кон, когото дори разумните изпускат, за да препуска към победа и награда . Пластика, подобна на интимност, която ще получи затуй, че е по-добър от другите . Той имаше жени и няколко момичета, по-хубави от нея, които се надпреварваха да му дадат до дъно себе си. В едната беше влюбен, с друга пък обвързан и далеч по-силен блясък имаха от тази, непознатата, която виждаше за минутка, когато спираше на светофара, а тя пре

Заплетени стрелки

Заплела е косата си в гъсталаците. Направила си е малко нощно къпане в езерото. Излязла е полугола от хижата, после е хвърлила всичко от себе си. На разсъмване решила, че е време да се връща. Какво я е накарало да мине през гората с тези буйни къдрици падащи почти до кръста, един Бог знае. Сигурно се е помислила за самодива каквато определено не е. Първо й си е сторило, че е смешно. Опитвала се е да се разплете, но още повече се е заплитала. Борила се е, плакала е. Мравки са я лазили. Тя много се бои от змии. Не можела е ни да седне, ни да се