Археология на подсъзнателното

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й     -Съблечи се! – гласът ми изплющя, сякаш зашлеви и мен самият. През лицето. Гледаше ме объркано. Опита се да се усмихне, но уплаха остъкли изражението й. Пулсът й беше тъй учестен, че забелязвах подскачащата веничка на слепоочието й.  Очите й всеки миг щяха да се пръснат на парчета.  -Ти не бива… -Да пия ли? – креснах и ми притъмня. Сега ще разкъсам дрехите й. Тя ще вика, ще се дърпа. Ще я хвана за ръката, ако се дърпа много ще я зашлевя. Но тя пак ще се дърпа, докато я изведа навън на улицата. Гола и там я…Направя на парчета…

  Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й     Можеше и да е моя дъщеря, но при всички случаи беше нейна, макар да не го знаеше. Нищо не знаеше за себе си, но приличаше на онази с която имах кратка, неразумна и сега признавам, весела връзка. Приличаше й като клонинг.  Не бърках. И гласът й беше същият, и очите, и миризмата.  Идеше ми да я сграбча и целувам, и целувам, и целувам…И се разкъсвах при мисълта, че може и да ми е дъщеря. Ще направя ДНК анализ. Трудно ще ми е да свикна с мисълта, че ми е дъщеря. Трудно ще ми е да свикна с мисълта, че не ми е дъщеря. За кратко дойдох в градчето. За кратко трябваше да остана. Забавих се заради нея. Много работи отложих. Ще имам загуби. Без съмнение. Големи загуби. Не трябва да мисля за тях сега. Твърде много ми се струпва. Откачих когато чух смеха й, а след туй обърнах глава и я видях. Ахнах, изпсувах или казах изрекох нещо богохулно, губи ми се. Приличаше на фокус. Цялата улица ми заприлича на панаир с много фокусници и виенско колело к

  Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й     Астрофизиците ли мълчаха или сейзмолозите, или беше друго извън познанието и опита което щеше да причини катастрофата. Не знам, но тя щеше да се случи.  Сънувам птичките от утрото на следващата седмица. Винаги преди да се събудя сънувам сутринта в която ще се събудя след седем дни.  Седмица преди да разцъфне вишната в двора, аз съм я видял, миг преди да отворя очи. Никога не съм сгрешил кога ще завали дъжд или сняг. Кога ще престане да вали и кога ще прелети щъркел. Кога ще има шум при ремонти на тротоара или дебелият юзър подписващ се като готварска подправка из виртуалните форуми, ще крещи през терасата с разкопчан дюкян, че анархистите му откъснали кабелите.

  Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й     Ще я открия и ще я убия.  После ще се разплача и ще я попитам, знае ли, има ли на представа какво извърши с мен. Ако каже, че има ще и кресна, че няма, няма. И е ужасно това което правим един с друг без да се замисляме. И ще й наговоря много истини. Много истини които тя няма да разбере, защото винаги ще си остане кокошка. Каквато беше някога, в училище когато бяхме неразделни приятелки. Няма да ме разбере отново. Но ще й го кажа. Нищо, че е възможно дори да не ми олекне. Лишено ще е от смисъл, но го желая. Друго не мога да сторя. Трябва да освободя, натрупаното електричество. Първо бях удивена, после бясна, сега не знам. Объркана съм. Скапана. Яд ме е. Злорадствам. И над нея и над себе си. Правя си едни равносметки и стигам до заключението, че би трябвало да съм щастлива. По дяволите, аз съм щастлива. И се чувствам щастлива. Защо се бунтувам и какво се бунтува в мен? Надига се мъглява пелена. Стига до дробовете ми. Изпълва ги. Задушав

Джеръми Бремън е математик трескаво отдаден на своите изследвания, за него те имат особено значение, защото чрез тях се опитва да си обясни своята дарба или по-скоро своето проклятие. Той е телепат, но свръхчовешката му способност не го прави супергерой. Напротив, твърде уязвим е и съзнанието му е опазено единствено от това на жена му, също телепат, но когато тя умира живота му се превръща в мъчение.

Една нощ забрави да спи, написа сто осемдесет и три постинга, на теми: политика, спорт, сънародниците ни из света, любов и секс, психология и парапсихология, психотроника, електроника, наркотици и пиене, философия и попмузика, кино и домашни любимци, цветя и оръжия, блондинки и часовници и какво ли още не. Получи около осемстотин отговора, предизвика четиринадесет скандала, седем любовни обяснения, три заплахи за живота, две за уволнение, една за подвеждане под съдебна отговорност, строго предупреждение от няколко админа и няколко бана по IP без никакво предупреждение. В това време правеше чертежа на сградата по която работеше. Опитваше се да напише няколко мили думи за поемата на

Приличаше на насмешливо трето око. На дупка от куршум в челото. Винаги съм харесвал бенките. Тази беше отвратителна. Имах чувството, че диша. Разваляше симетрията на цялото лице. Привличаше погледа към себе си. Избождаше очите. Гълташе пространството. Лицето й чезнеше. Имах чувството, че чувам звук от лакомо всмукване. На кокоше дупе ми напомняше. Боцкаше ме под лъжичката. Приличаше на топче търкаляно от торен бръмбар. На дупка от червей в прекрасна ябълка. Винаги съм харесвал бенките, не можех да си обясня защо тази ме отвращаваше. На другите като че ли не правеше впечатление. Никой не споменаваше бенката. В погледа на никой не забелязах и намек от отвращение. Срещахме се с много хора през този месец в който с нея бяхме неразделни. Често дори я ласкаеха, че е хубава. 

  Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й     Имаше едно идиоматично хоби. Ходеше на риба. Все на едно и също място, край един и същ вир. Наоколо камъни и гущери. И марсианци не биха оцелели, но той стоеше там с часове. Сигурно за това нещо не беше на ред с ума му. Не мога да си го обясня иначе. Приличаше на нормален. Като всички останали момчета беше. Но как така не забелязваше, а от години се опитвам да му покажа, че го харесвам. Растяхме заедно. Бяхме съседски деца. Вземаше ме за кака и на мен ми харесваше, но после стана по-висок от мен. И взе да ми говори за други жени. Да го убия малко му беше. Мислех си, че аз съм единствената в живота му. И трябваше да остана, защото той нямаше да получи от друга която му бях дала и продължавах да му давам. Знаех всичките му думи и всичките му сънища. Всички увлечения които е имал докато стане юноша и всичките приятели с