Еротична пластика

 

Тя е тяло. Мисъл по мисъл съм се отнемала от нея.

Скубала съм се сякаш, косъмче по косъмче. Боляло е. За да я освободя от себе си. За да ме няма в нея. За да не я ограничавам със знанията си. За да не я имат комплексите ми. За да не я прикриват чувствата ми. За да не я облича благоприличието ми. За да не я изкривяват страстите ми. За да не я бронират дълговете ми.

Тя е просто красотата. Независима от душа. Сама за себе си. Ваянието ми и копнението ми.

Малка бях и я правих от пластилин. После от глина.

Искаше ми се да прилича на онази какичка, с която избяга татко.

Мама се опитваше да крие, че тъжи, а не успяваше. Аз се опитвах да крия, че я теша, но толкова малка, как да успея. Само правих тъжното, по-тъжно. Защото мама тъжеше и за мен, а всъщност онази хубавица само освободи дома ни от едно доста брутално присъствие.

Когато отвореше вратата вечер, влизаше като хлад, дори навън да беше лято. Натрошени стъкла бяха крясъците му. А често хленчеше и се извиняваше. Онази хубавата: фея за мен, тя живееше за кратко - отсреща. Учеше, на квартира беше. Повече не знам, повече не помня.

Преобърна живота ни. Страхът си отиде с него, но пораснах. Стана по-светло, а светлината ми откри неща, които май ми беше рано да видя. Толкова дълго на мрак, разтворила съм изглежда по-широко зениците на душата си...Не ми се усмихвай...Нека го наречем душа...Онова животинче в нас, което разбира...Не ми се усмихвай така, чу ли!

Видях мама отведнъж по-възрастна, а по-наивна. Той нямаше намерение да я остави, не би й позволил да избяга. Иначе тя искаше. За нея трябваше да е свободата, сбъднатите й молитви. Но толкова беше свикнала с него, че трудно понасяше. И усмивката й крива, крива. Трудно прие, че е пренебрегната заради някаква си едва навършила пълнолетие.

Самата не разбирах, повече ли ми се харесва така или ми е по-тежко. Все ме беше страх, че ще се събудя, понякога сънувах, че се събуждам и е пак преди.

И мислех, ща неща мислех, за онази хубавата.

Понякога фантазирах, че разговаряме. В други фантазии бяхме добри приятелки. На една възраст, големи, стабилни. Като на филмите.

Богати и силни. Ухажвани. Мечтаех я.

Самата аз бих я заменила за мама.

И се мъчих да я извая. Но с пластелин не се получаваше. Неволно с друга съм й подражавала. На такава каквато я виждах в доста изменчивите си фантазии. Защото бързо забравих с голям бюст ли беше, с черна или червена коса. Чак толкова висока ли или така ми се струваше, защото бях малка. Помня беше стихия. И имаше плитки...Но плитки не от коси, а от стихия. Енергия, докосваше с връхчета. С чуждо зрение се опитвах да я уловя. С неговото или на всичките. С онова на мама и на детето й, но като казвам детето й, нямам предвид себе си, а онова което би било по-нормално да съм. Не ме карай да ти обясня, какво точно имам предвид.

Опитвах се и с глина. И дълбаейки по дърво.

С всякакви материали се опитвах да я рисувам.

Нацапана бях от глава до пети понякога с глина.

Дори зимно време излизах разголена. Толкова топло ми беше от вдъхновение. Не разбирах годините. Друга все едно растеше. Учеше добре, сменяше гаджета. Рисуваше ден и нощ. На четиринадесет даже имаше много успешна самостоятелна изложба. На седемнадесет доста влиятелен любовник на петдесет. Не ми се усмихвай, така беше. Да си призная честно, той си ми харесваше. Тигър, роден да воюва, искаше си украшението - мен, като признание на силата си. Мъжката суета е суета на воин. Какво щяхме да сме без нея, жените. Дори похотта и сладострастието не е достатъчна нямаше ли я и суетата в отношението към тях, в която е истинската слабост на силния пол.

Горкият си мислеше, че е изпълнил всичките ми мечти. Твърде ограничени му се струват жените. А аз дори толкова много не желаех.

Исках само да нарисувам богинята. Защото това вече за мен не беше някаква млада авантюристка, отнела баща ми. О, не. Нея забравих, тя изчезна между подобията си. От прекрасно, по-прекрасно всяко. За да се прилеят с годините в едно. Едно което не успявах и не успявах да пресъздам.

И на което заприличвах.

С ужас забелязвах, че заприличвам.

Защото не исках да съм тя. Не исках да съм това съвършенство, хармония и симетрия, а жена със слабостите си и с проблемите си. Която се държи глупаво и влюбено. Която може да се кикоти гръмко, независимо, че не е красиво понякога.

Но толкова желаех да я видя, толкова желаех...Знаех, че сътворя ли я от себе си, използвам ли се като материал, аз трябва да си ида, за да я има.

Творец който се погубва за да я има творбата.

Зарязах приятеля си. Не онзи, друг: на моята възраст. Обичах го.

Спрях цигарите. И сладоледа.

Тренирах по своя система. Изградих си свой режим. Четири камери монтирах в стаята за да се снимам и да наблюдавам измененията. Всеки ден внасях корекции в работата си.

Гоних мислите си и истинските си желания. Опитвах се да мисля, както би мислила статуята, която правих от себе си.

Забравих личните си болки. Всички други стремежи ми се струваха вторични. Тя беше целта ми. Най-красивата. И за да мога да я понеса: отнемах се от нея. Сякаш скубех душата си, косъм по косъм, сякаш я скубех от нея.

Постигнах от тялото си повече отколкото с всички други материали.

Няма ме в него. Това пред теб е тя.

Тя е само тяло. Пластика. Мой шедьовър. Постигнатата ми цел.

А като всеки художник, имам право да го продам!

Купуваш ли го?

Only Fans

 

Изглеждаше с десет години по-млада и по-гола от себе си.

Изтича в края на гората, долепи гръб в стеблото. Този смях и смут изобщо не ми бяха познати. Гърдите й ми се сториха по-големи, а кръста – по-тънък, по-дълги бедрата й.

Дали изобщо е тя? Може би, двойница. Жена ми е хубава, много е хубава, но тази е по-хубава. Или съм нямал представа колко по-хубава може да бъде.

Отмята глава назад. Валяло е, шията й е в по-близък план. Виждам бенката.

Папаръкът си е истински артист. Човек на изкуството, мразя го. Капки от листата се целят в бенката й, пръскат се и се стичат. Приличат на милувки.

Смехът й ще премине в оргазъм, всеки миг.

Ноктите й се впиват в кората, имам чувството, че ще я раздерат като кожа и от дървото ще потекат струйки кръв. Всяко мускулче й се е съживило, танцува в свой ритъм, своя мелодия, различна, а в синхрон с всички останали. Търка се дупето й в кората.

От шубраците излиза любовника й. Лицето му е в сянка, всъщност няма да ми е трудно да го разпозная, макар да се вижда само една атлетична фигура и дълга къдрава коса. Досещам се и кой е. Има ли значение!

Впил е пръсти под коленете й, лицето му е между бедрата й. Нейното...в небесата.

Капки от клоните – по клепача й, левият. По нослето и по бузката, по долната устна, по брадичката й. И пак по нослето и по клепача. А тя не е в себе си. И само тялото е нейно. Не е двойница, тя е, но само като биологичен приемник. Душата е непозната, това е жена която не съм докосвал. Екзалтирана палавница, божествена самка, петнадесетгодишна сладострастница е разголила образ по чертите на тридесетгодишна умерена във всичко жена. Косите й се мятат, заплели са се кичури в клонките, чупи ги. Тялото й сякаш няма кости, имам чувството, че ще се увие по стеблото, ще се плъзне по него нагоре, за да открие някъде сред листаците плод в който да забие змийски зъби и да откъсне.

Вече не знам, тежко ли ми е.

В мен, вътре се е катурила планина както в родопската песен и както в родопската песен е затрупала два другаря, двама овчаря. Ангелът ми и демона ми, може би, знам ли! Двата гласа от “Философските новели” на Волтер, експлоатирани и преексплоатирани в кинокомедията и рекламата.

Пробудило се е някакво дете в мен, което очаква да се случи невъзможното.

Да прекъснат до тук кадрите, да се появи някакъв анимационен любимец, може би жената на заека Роджър и да каже:

“Ако не искате да ви изневеряваме, купувайте си витамини...”

Хиля се, истерично ми е. Никога не ми е било. Силен съм.

Може да се каже, че силата е мое предприятие.

Минавам за комбинативен ум, изобретателен работохолик, но не...Аз просто се владея. Поддържам една емоционална скорост, независимо мъчно ли ми е, радостно ли ми е. Още лицето й е нагоре, сега отворила очи. Още е непозната. И аз съм си непознат.

Намерих линка преди часове. В пощата ми, в спам кутията. Не бях я проверявал дълго, още малко и автоматично щеше да бъде изтрит. Без малко – сам да го изтрия. Но нещо все пак ме накара да го проверя.

Почти усетих преди да го пусна какво ще видя. Не, че е давала признаци.

Не, че сме имали сериозен конфликт или по-тежкото: липса на каквито и да е било конфликти. Гали се като коте вечер, правим почти всяка нощ любов. Никога по веднъж. Прегръща ме, прегръщам я, когато излизаме. Плъзга дупето си под ръката ми и се смее. Големи хора сме, минаваме за сериозни. Държим се като тийнейджъри.

Никога не би ми хрумнало. Още не мога да си го обясня. С нищо не ми е подсказвала, а лицето й сега говори толкова много. Става ми много, много криво за нея. И ги мразя повече. Използвали са я. Излъгали са това наивно момиче. Точно като такова я възприемам, а не като мръсницата която са искали да ми открият. Целта им: ясна. Аз, а не тя.

Да ме изведат от равновесие.  

Много врагове имам. Пречкам се.

Колко ли дълго я е свалял! Само заради този филм.

Истински шедьовър, да си призная честно. Юмрук е свил диафрагмата ми, стиска я, стиска я. В хладна пот съм цял, хапе ме.

А нея я хапят капките по тревата и ръцете й мъкнат тревата…

Нямам сили да поместя мишката и да изключа плейъра. Трябва.

Толкова е красива. Никога не е била толкова.

 Ако не изключа плейъра, ще грабна монитора и ще го тресна в пода.

Имах се за ревнив, все си мислех, че ще направя война, разбера ли, че си има друг.

До преди двадесет минути, до преди да пусна филма. Свърши. Най-после!

Но лицето й, такова каквото е на филма виждам още.

Тежко ми е, че трябва да й го пусна, а това, което искам е само да я прегърна.

Даже не искам да й говоря, а ще трябва.

Най-малко за да не ми хленчи.

Ако този филм е целял да я намразя, не се е случило. Не.

Последното което чувствах е нещо срещу нея.

Но как така! Доколкото знам, в тази платформа няма как да качат клип без нейно съгласие. Дала го е.

Не е била на себе си.

Била е другата, онази от клипа, не онази, с която живея.

Дори не си е помислила за мен. Дори не ме е предала.

Дишала е изживяванията си, без да съзнава, какво означават, а обикновено е разумен човек.

Толкова влюбена е била или повече от влюбена. Кое е по-силното желание от онова на влюбената? Каквото и да е – изпитвала го е.

 Ще продължим да си живеем както е било. Ще си имам тайна, както тя своята. И така даже ще сме квит. Едва ли ще се занимават с нея повече, след като видят, че нищо не се е получило. И изглеждаме даже по-щастливи, каквито ще изглеждаме.

Сигурен съм. Сигурен съм.

Още по-близка ми се струва. Още по-мила ми е.

Няма логика, не се разбирам.

Влиза и сега повече от всякога разбирам колко я обичам.

И че съвместният ни живот може да бъде хубав, много, много по-хубав отколкото и до сега. Но правя нещо неочаквано за себе си, много силно от моя страна.

Не съм сигурен трябваше ли, но не съжалявам. Оставих я да изгледа няколко пъти филма. Тъжно й е, тъжно й е, че се разделяме.

Казва ми едно: “прости ми”, а аз премълчавам, но същото искам да й кажа.

Враговете ми ще тържествуват. Постигнаха целта си. Разстроиха брака ми.

Само, че направиха нещо много за мен.

Нещо което сега само аз мога да оценя.

А след време, надявам се, ще оцени и тя. Когато срещне някой, някой, който не я мами и не я използва...Но той я направи толкова щастлива, колкото онзи който я мамеше и използваше...

Толкова щастлива, колкото аз не съм създаден да я направя.

Защото онази непознатата, която виждах по лицето й, беше щастливата жена, която тя заслужаваше да бъде.

Месеци са минали. Още пускам филмчето.

Толкова, толкова е щастлива. Обичам тази жена.