Разбрах, че съм бил бездарен, едва когато я нарисувах.
След дива нощ я нарисувах.
След първата, а знаехме, че и единствена наша нощ, спяща я нарисувах. Утихнала, невъзможна. И все пак истинска. Не можех да изкривя реалното, защото реалното беше видение. Най-красивото което съм виждал, а цял живот рисувах. От красота бях обграден, в красота пленен. Погубен в нея, поболял се от нея. Щастлив в болестта си, пиян от цветове.
Ценен бях, живеех нашироко.
Вдъхновен, винаги на границата на лудостта. По ръцете ми или бузата, винаги петно. Търсил съм я, не това съм искал да рисувам, което съм рисувал.
Търсил съм я, не с тези които съм правил любов съм искал да правя любов.
Търсил съм я, не знаех по какво се различава от останалите.
С какво е толкова по-различна, че се превърна в шедьовъра ми? Месеци я убеждавах да ми позира. От първите ми думи се изкуси, ала месеци устояваше. Съгласяваше се, че няма нищо неприлично да позира гола на художник, но въпреки това, въпреки това, не разбирала защо, нещо я смущавало. Имаше семейство, знаех. Държеше на него, много държеше. Просто исках да ми позира, нищо повече. И това ми се струваше достатъчно и я склоних.
Месеци още правих скица след скица.
Няколко часа ми стигаха за да грабна формата й в съзнанието си и да я имам, а когато искам да я пресъздам, но примирах от желание да я виждам гола. С очите си, не с въображението си. Насила развалях скиците, усещах го. Взе да се досеща и тя. Много пъти ми напомни, че все някога няма да може да ми отделя времето. Знаех, че съня ще свърши, очаквах го, но като разбрах, че ще заминават беше тежък удар. Просто я прегърнах и се разплаках. Не със сълзи, не с ридания, някъде дълбоко, дълбоко в мен, бушуваше буря, а външно, външно не я изразявах, но тя изглежда я почувства. Нещо нежно ми каза, нещо окуражаващо. С нещо окуражаващо й отвърнах, с нещо нежно. Свикнали бяхме един с друг, част от живота си губехме безвъзвратно. Слабост беше от нейна страна, а от моя може би възползване от слабостта й. Не го очаквахме от себе си, случи се. По-силно от нас, може би първото и единствено истинско изкушение което сме имали.
Не съм правил такава любов.
Не помня да е било толкова сладко и диво.
Тя заспа, а аз не успях.
Продължих да я любя, на платното да я любя. Бягаха боите, сами се разтваряха.
С пръсти и гърди рисувах.
С бедра и устни, с четка…
И не помня, май с призрак, той се отдели от мен и вместо мен рисуваше.
Никога не съм търсил подобен реализъм, никога не ми е харесвало. Има си фотография, но сега не можех да заповядам на импулса.
Не аз рисувах, а свободата ми.
Не аз, а чувството ми към нея.
Спящото й лице, голата й гърда, щръкнала извън завивките.
Усмивката, толкова утихналата, толкова нежната, неземната.
Самото блаженство.
В усмивката й беше запечатан смисъла. Смисълът на картината, смисъла на цялото ми съществуване. Тази красота която бях търсил. Тази която не съм съзнавал, че търся. В други посоки съм вървял, суетни цели блазнили.
Толкова наивна и толкова опростена била красотата.
Толкова топла и без строгостта на безброй критерии и критични погледи.
Сън разтворен в битието.
Усмивка и щръкнала гърда, топлина и ателие.
Това е било, това е било усещането.
Подобна картина се завършва за месеци.
И месеци бях развалял картини, но няколко часа ми трябваха за да я видя в целия си блясък. Такава каквато исках. Също като истинската. С бенките, с израза й. С топлината й. Събудих се и й показах какво съм направил. Притисна устни, щеше да изпищи.
Прегърна ме, а после трепереше пребледняла.
-Не мога да я оставя. Не мога. Съпругът ми, децата. Все ще се боя, че няма да можеш да я укриеш.
-Няма да я излагам.
-Все ще се боя, че крадци ще проникнат в дома ти. Сън няма да ме хване.
-Ще ти я подаря.
-Но как! Не може! Това съм аз. Спяща и гола…Няма да излъжем, никого приятелю, че не е било истина. Защото то личи…
Това беше шедьовърът ми. Единствената ми истински даровита картина. Но заляхме я с кореселин и запалихме…
И докато гореше, отново преживяхме пожара. За да се разделим като непознати.
И макар ограбени все пак щастливи!
Няма коментари:
Публикуване на коментар