Маските (9)

Разпределиха го на работа в Забранената зона. Длъжността му беше Къртица. Бригадир Поу.

Приказлив човек. Странен. В началото изглеждаше налудничав:

-Никой не знае колко са още нивата надолу. Поне пет са, но сигурно са повече: петдесет, петстотин. Един Господ знае колко, момче. Има затрупани или прекъснати стълбища и площадки. Понякога препятствието не е голямо и бързо го преодоляваме, но също така се случва месеци да ровим за да открием единствения възможен път надолу и после да идат още толкова, докато го възстановим дотолкова, че да го използваме...Но нашата работа не е само да копаем. Трябва да спираме и да оглеждаме, да издухваме прахта, а понякога да забърсваме много внимателно и с парцал, за да видим какво сме открили. Ако е заключена кутия...Хм, хубаво ще е да я отворим, без да разбием ключалката. Много уплашено гледаш!

Плесна с длан Витус по рамото.

-Вече няма от какво да се боиш – разсмя се, - най-страшното ти се е случило. Накратко: седмица работиш. Тежко е. Мръсно е. Вредно е. Всички в колектива сме идиоти. Две седмици си „резервна смяна”. Спиш, ядеш, правиш секс; колежките ни са диви самки, за това са ги прогонили от света на нормалните и пратили тук – при нас. Докато си млад и ги правиш щастливи, няма да ти правят номера, напротив: ще се държат мило. Ще бъдат твой проблем, когато остарееш, ако остарееш...което е много, много малко вероятно. Докато си „резервна смяна”, нямаш право на никакво излизане горе, навън, в цивилизацията. Пред входа както забеляза има часови. Пипнат ли те, конвоират те в психиатрията, а там те задържат, докато се изчерпи Здравния ти кредит, а после знаеш. Когато изтече и „резервната смяна” имаш седмица отпуск. Постарай се...

Млъкна дотук.

Витус го попита, какво да се постарае. Поу не отговори. Махна с ръка и рече на Витус да го последва.

-По този коридор е салона, спалното помещение, общото, по-забавно е в него, нищо, че и колегите и колежките хъркат и бълнуват, но ако това ти пречи и искаш да се усамотиш – възможностите ти са безброй. Стаи колкото щеш. Всъщност, всеки си има няколко тайни скривалища. Там си трупа боклуци, които не иска да предаде. Защо ли? Нямам точен отговор. Атавизъм някакъв. Мания за притежание. Лъжем се, че някое от тези неща, които сме скрили, които дори не знаем за какво са служили и имали ли са изобщо някаква стойност някога, ще се окажат нещо ценно, което може да ни спаси живота. Лъжем се също, но само понякога, че някой ден ще открием по-сигурно скривалище; в което ще има достатъчно запаси за да прекараме остатъка от живота си и достатъчно място за да пренесем в него и тези боклуци, с които да се забавляваме, докато горе ни чакат и търсят...Утеха, защото тук винаги можеш да пипнеш разголен кабел, по който тече ток; да стъпиш на прогнило място и да изчезнеш в бездна; да рухне върху теб стена. Вчера Лемън се взриви; както си удряше с кирката; изглежда е отделил искра; изглежда се е отделял някакъв газ. Случва се водата да е отровна. Консервите, които намираме и без които провизиите, които ни се полагат не биха ни стигнали. Случва се някой да полудее и да стане агресивен...

Млъкна. Помисли си да разкаже нещо, но прецени, че ще дойде твърде много на новобранеца.

-Има и такива, които се губят. Със седмици чуваме виковете им за помощ; риданията им. Някъде наблизо са, но няма намиране. Стенанията им утихват, утихват, утихват. Страшно е, знаеш ли. Мъчи се душица някъде около теб, а не можеш да й помогнеш. Разказват се и едни суеверни, за гласовете на изчезнали преди години; за призраци, които изсмукват живота. Средната продължителност на живота на Къртица е три години, но няма Къртица на повече от пет. От друга страна, имаме си развлечения, каквито в цивилизацията си нямат и заради които си заслужава да бъдеш Къртица. Аптеките, например: приличат на нашите, но като онези лекарства каквито е имало някога, не могат да се произвеждат сега...

Засмя се късо.

-Не можеш и да си представиш ефекта на някои. Не може и да се опише. Правило първо: не крий лекарства. Повечето и без друго не знаеш как да използваш и много вероятно е да се увредиш сериозно, но по-страшно е, ако другарите ти открият, че криеш – ще те линчуват. „Стимулиращите медикаменти” са задължителни за всекиго. По равно.  „Веселите хапчета” се полагат на всекиго. По равно. Откриеш ли аптека, получаваш допълнителна дажба от тях.

Като всеки приказливец, Поу, често губеше нишка:

-Не може да те пратят току така тук. Нещо си сгрешил, много си сгрешил...Аз ли? Да, сгреших и аз. Имах лице, атавистично лице. Предадох се веднага, бързо ме излекуваха, дори ме похвалиха, но се възгордях. А това си личи...Нищо, нищо, не съм любопитен. Направил си, каквото си направил. Внимавай да не се спънеш, а това, това е противогаз. Поставя се ето така на лицето, но първо ще трябва да свалиш маската си.

Замлъкна. Поколеба се. Беше в сянка и Витус не видя голото му лице, но той свали маската си.

Свали маската си в присъствието на друг човек!

Направи го, все едно, че беше нещо нормално. И наистина се оказа нещо напълно нормално тук, в подземията.

Всички го правиха. И мъже, и жени.

Приличието им стигаше дотам, че да свалят маските си на тъмно или сумрачно, както в този случай стори Поу.

-Ето така се поставя противогаз! – рече му и демонстрира, а когато го свали продължи: - Не може да се слага върху маската, а без противогаз, няма да ти разреша да работиш. Много преди нас са се изтровили, за това правилата за безопасност ни задължават да носим тези противогази.

Спря, стисна в пръсти рамото на Витус. Помълча колебаейки се как да продължи:

-В началото ще е ужасно. Организмът ти е свикнал с маската и ще чувстваш глад. Ужасяващ режещ глад. Жажда. Дори задушаване. Ще ти се струва, че са минали дни, а ще е час или дори минути. Ще мразиш. Ще проклинаш. Някои се самоубиват. Не е трудно. Надолу има много пропасти. Но ти няма да го сториш. Личи си. И ти имам доверие. Ще хапеш устни. Ще ридаеш. Ще се опиташ да се биеш с мен, не ти го препоръчвам, но ще забравиш. Ще хвърляш противогаза си. Първият път: ще те предупредя. Вторият път: ще те предупредя, но за последно. Третият път: ще те докладвам. Това ще е краят на службата ти, след което...

-Ще ме заведат под конвой до някоя психиатрия, докато се изчерпат Е-точките на Здравният ми кредит.

Поу кимна.

-Защо развиваме тази зависимост към маските? – попита Витус, въпросът от известно време насам го тревожеше.

-Значи знаеш за нея? – попита от своя страна Поу, вдигна рамене и все едно не чул въпроса продължи: - След няколко дни ще ти е по-леко да издържиш. И вече ще ти стане интересно. На всяка крачка, можеш да потънеш в артифакти до уши. Официално: длъжни сме да опишем всеки един и да го предадем. Реално: описваме една стотна от това, в което сме се препънали, напсували, сгазили, повъртели в ръце и изхвърлили или прибрали в личните си скривалища. Имаме си неписана норма. На един производствен цикъл – един артифакт. На онези горе много – много не им пука, но понякога преглеждат дневниците. Ако срещу едно име няма предадени артифакти, решават, че не си върши работата. И какво следва?

-Това е краят на службата му, след което...

-...го конвоират до някоя психиатрия, докато се изчерпат Е-точките на Здравния му кредит. Ако срещу едно име има твърде много предадени артифакти, това означава, че този човек е заразен от минало. Това е краят на службата му, след което...

-...го конвоират до някоя психиатрия, докато се изчерпат Е-точките на Здравния му кредит.

-Схващаш бързо. Изглежда си и физически здрав. Някакви въпроси?

-Защо?

-Какво, защо?

-Хиляди сме, нали!

-Тук сме сто двадесет и двама.

-Имах предвид всички Къртици. Във всички забранени зони.

-Десетки хиляди.

-Защо, защо изобщо сме тук! Ако артифактите бяха толкова важни щяха да изискват от нас да вадим всички. Не ми казвай, че не знаят, че си гледаме работата през пръсти.

-За да поддържаме легендата, Витус...

-Че ги има тези ужасни места, на които свършват неудачниците.

-Да, това трябва да се знае, но не това е самата истина. Легендата е, че може да изровим нещо, което да ни върне богатствата на погребания свят. Това е храна за копнежите, надеждата без която всяко общество би било ад. А също така, можем да изровим и епидемията...

-За да поддържаме съзнанието на хората.

-Със страх.

-И никой и да не си помисля, че може да махне маската.

Поу не каза нищо. Май кимна, но беше в сянка.

Маските (8)

8.

Яса гледаше като хипнотизирана в огледалото, прокара пръст по отражението си: от лявото си слепоочие, по бузката, по брадичката, по шията.

Това, което виждаше беше чудовищно, но и приказно.

По същият начин би стояла пред дракон или същество от друга планета. Неестествено й се струваше, че тези форми и цветове са истински, че се намира в тях.

Вече не се боеше и не се отвращаваше от себе си, дори се харесваше, макар по онзи учуден и неразбиращ начин, по който може да се хареса суров житейски обрат.

Луничките й бяха станали повече, трапчинките по-дълбоки, кожата по-бледа, а очите й изглеждаха по-големи, по-зелени. Напомняше закачлив леопард, леко променен (с компютърна програма, някаква) така, че да заприлича на жена.

Да, именно жена, а не тринадесетгодишно момиче.

На тази възраст не можеше да изглежда така.

Да има толкова диво сексуално излъчване.

Просълзи се като го помисли, но да...

Диво, сексуално излъчване!

Пое си дълбоко дъх. Въздухът не й достигаше.

Обля я топла вълна. Усмихна се объркано.

Ще трябва някак да скрия това.

Свали кутийките с грим. Премери ги с поглед.

Беше почти задължително да се поставя по откритите части на лицето; около очите, по челото, по носа и слепоочието.

Проверяващи имаха право да арестуват, ако забележат лицев дефект. Бръчки, сенки.

Трябваше да се слага грим ежедневно, но Яса й се струваше отегчително. Все забравяше и все като се сещаше вече закъсняваше я за час; я за извънкласни занимания; я за задължителни игри с децата; я за нещо друго, което беше твърде важно, че да закъснее заради едно гримиране.  

Сега реши, че ще го използва за друго.

Затвори очи за да си представи как ще изглежда. Тогава избухна в плач.

„Била е гримирана! С грим е нарисувала себе си!”

Кристин винаги се е държала като едно хладно Същество. Типичният учител. Строго Същество. Сухо. Издишащо задушливо чувство. С кисел хумор, нещо садистично.

Но тази сутрин...

Появи се друго Същество. Държеше се така все едно, че винаги е преподавало то. Все едно нищо не беше се случило.

Някой го попита къде е Кристин. Съществото вдигна рамене, направи се, че не разбира въпроса, но после обърна урока, както правеше преди него и Кристин, в морално поучителна беседа.

Разказа за Кристин.

При опит за покушение на полицейски патрул е била ликвидирана.

Съществото говореше за Кристин като за жена. И класът я приемаше вече за такава.

И тя се е приемала. Третият пол е бил за нея само още една нейна маска. Задължителна маска под която се е задушавала.

-Изрисувала е с грим атавистично женско лице върху своето – рече новото Същество и млъкна рязко, явно съзнало, че е казало нещо повече, отколкото трябва.

Точно преди да чуе за това Яса мислеше върху варианта да се обезобрази. Уж случайно да залее с вряла вода или киселина лицето си. Да го налепи с бинтове и марли. Така щеше да спечели някой друг ден, в който да минава покрай проверяващите без страх, че ще бъде разкрита.

Можеше да носи марлите и след като са зараснали раните.

От друга страна, точно така щеше да привлече вниманието върху себе си.

А и можеше да се обезобрази, ако ще е тъй – по-добре сама да се предаде, срещу няколко Е – точки щяха да я излекуват от атавизма й.

„Дали?” – припомни си простреляния Хуан.

Историята на Кристин беше тъжна, страшна, но и спасителна.

„Както Кристин е нарисувала онова, което е искала да бъде, аз ще нарисувам това, което трябва да бъда. Ако се получи няма повече от какво да се боя. Дано, дано да се получи.”

Нанесе пласт, после втори и трети.

Маскираше лицето.

Загуби повече от час, но успя.

Идваше по-трудният момент. Как да сложи маската, така че да не размаже грима. Може би трябваше малко разстояние. Трябваше само да разпусне долните връзки на маската. Така щяха да останат няколко милиметра между грима и маската.

Усмихнеше ли щеше да оцапа маската и да размаже грима.

Кихнеше ли, изкашляше ли се, свиеше ли несъзнателно устни, нацупеше ли се, дори леко...усилията щяха да останат напразни. И по-скоро да утежни положението си, понеже проверяващият можеше да забележи петната по маската и това да привлече вниманието му.

От къщи до училище и обратно разстоянието се вземаше за 45 – 50 минути.

„В това време лицето ми трябва да е като мъртво!”

Преди първият час имаше 10 минути, достатъчно за да свали грима.

След последният щеше да се наложи да остане, докато майка й не забележеше закъснението й, нямаше да има проблем.

Още щом сложи маската усети неприятното лепване.

„Размазах...”

Погледна се в огледалото. Не беше се размазала. Маската беше издута от въздуха между лицето и нея.

„Твърде издута даже! Привлича внимание...”

Щеше да свие устни несъзнателно. Овладя се, след това почувства сърбеж; после, че се задушава. Преди да се е качила на платформата някакъв лицев мускул заподскача. Не й достигаше дъх и вече беше сигурна, че е дръпнала леко маската надолу. Достатъчно да размаже грима или най-малко да се види резката, която се е получила при пристягането на горния тегел.

Сега осъзна цялата безумна непрактичност на решението си. Но беше твърде късно.

Платформата я носеше. Виждаше вперените в нея погледи.

Ясно беше вече на всички, преди дори да е проверена.

Приличаше на сън, но не сънуваше.

Можеше да се разплаче и без друго грима й беше размазан.

Или да направи опит да се предаде?

А как ще обясни грима?

И изобщо! Преди дни можеше. Тогава лицето беше на наивно момиченце; объркано момиченце, което един вид е претърпяло злополука, но сега...

Такова лице не можеш да имаш случайно.

„Как така! Не можеш да имаш случайно! Какво значи! Как изобщо ми хрумна!”

Не можеше да си отговори. Не бяха я учили на това, но лицето й знаеше.

Все повече погледи я фиксираха. Децата си шепнеха, сочеха я.

Скоро платформата щеше да стигне до КПП-то и дори проверяващите да махнат да минава, децата щяха да я спрат.

„Такова лице не можеш да имаш случайно, нито случайно да ти се размине...Ако го имаш!”

Страхът изчезна. Изпълни я гордост.

„Чакаш ли ме, Хуан!”

Вече знаеше как ще постъпи. Като него. Като Кристин.

Ще удари, ще побегне.

Любопитните очи на съучениците пълзяха като бръмбари по нея.

Изсмя се. Свали маската.

Децата извърнаха засрамени погледи.

Платформата спря.

„Сега, сега трябва да побягна.”

Но краката й не я послушаха. Омекнаха.

Помисли си, че това е края.

Падаше, но единият проверяващ я пое в ръце и я понесе към служебната кола.

Маските (7)

7.

За Витус, Кристин беше жена.

От първата им среща. Не успя да приеме, че е Същество, че е от Третия пол.

Стана случайно, никой от двамата не търсеше близост. Кристин трябваше да му е само настойник.

Допряха се в асансьора, кабината беше тясна.

Кристин изхълца, засмя се късо, погледна го косо.

Имаше черни очи, а в тях пламък.

Пламъкът надменен, но зад него въпросителна и плахо чувство.

Стори му се, че вижда устните й под маската. Тънки и широки устни сега изписали изненада.

Топла вълна го обля, почувства, че облива и него.

Глупаво беше. Токът прекъсна за секунда. Първобитният асансьор спря, след което тръгна с подскок.

Кристин ли загуби равновесие или Витус?

Или и двамата?

Нелеп инцидент. След десет минути бяха забравили за него.

Стигнаха дома й. Настаниха се в кухнята, на масата до прозореца.

Кратко, неловко мълчание. Срещащи се погледи, които не знаеха къде да се дянат. Кристин направи кафе. Попита нещо, което не я вълнуваше. Витус и отговори механично. После пак помълчаха, след което Кристин го попита:

-Боиш ли се?

Не я разбра. Дали говори за операцията? Да, боеше се. Нямаше си представа защо, но се боеше. Сигурно се е бояла и тя.

-Знаеш ли, имаш късмет – рече му, преди да й е отвърнал: – Разгледах документите ти. Социалният ти статус не е особено висок. Да, няма срамно в това да си работник, всеки труд е достоен, но сега пред теб се откриват няколко възможности. За да станеш обикновен проверяващ се налага да учиш поне още шест месеца. За друг пост в полицията или тайните служби, поне година – две. За учител като мен – четири. За лекар – най-малко шест. Имаш ли някакви планове?

Витус направи отрицателен жест.

-Ама и ти си един приказливец. Но планове и аз нямах. Бях жена.

„Ти си жена!” – едва не изрече Витус на глас.

Жена с дълги стройни бедра и стегнато дупе. С малки гърди и широки рамене. С дълга шия и гъвкава талия, с дълбоки очи и порочна усмивка, която маската не можеше да скрие, понеже не се усмихваше само с устни, а с глас и с поглед, с потрепване на тялото.

Миришеше на жена и имаше женски магнетизъм. Силен женски магнетизъм, а в плътния й глас се къдреше в игриви нотки.

Седна срещу него, хвана в две ръце десницата му, погледна го в очите, рече:

-Според мен си мъж и заради една формалност не биваше да се превръщаш в друго, но закона си е закон. Нали разбираш?

-Да. След седмица ставах на осемнадесет, но до тогава съм непълнолетен и като такъв съм длъжен да живея при пълнолетен настойник…- Витус млъкна, разколеба се как да продължи и продължи Кристин:

-А настойникът е длъжен да те възпитава, ако е мъж като мъж, ако е жена като жена, ако е от Третия пол като човек от Третия пол. Признава се възпитанието на онзи родител, при който достигнеш пълнолетие…Дядо ти е избързал малко. Трябваше да изчака още седмица преди да влезе в Камерата за анихилация, защото така те обрече да не бъдеш мъж.

„Не можеше! Не можеше! Освен училище, на седмица имам четири задължителни часа по сексуална практика…Пращат ме навсякъде из града. Все някъде ще ме спрат проверяващите…”

-Какво е станало с майка ти? – попита Кристин.

-Инфаркт. В болницата е. Ще остане поне десет дни.

-И в това време оставаш без настойник…Ама и ти си ми един късметлия! Има ли с какво да се лекува?

-Моля?

-Майка ти. Има ли Е – точки в Здравният кредит.

-Нямаше, но й прехвърлих наследените от дядо.

-Какъв син!

-Имам право.

-Разбира се, че имаш. Аз, не знам…Не знам дали щях да постъпя като теб. Съзнаваш, че с това си съкрати живота, нали?

Витус кимна.

-Операцията не е болезнена, а липсата в никакъв случай не е мъчителна. В началото може би има някаква празнота, поне на мен ми се струваше така…

Играеше ли си с него. Изобщо не мислеше за операцията, преди да го заговори. Може би това беше част от възпитанието на Третия пол. И все пак тя беше жена.

И то каква жена!

„Красива!”

Защо си го помисли. Тя беше с маска. Като него, като всички. Виждаха се очите й, челото й и ниско остриганата коса.

Подстрижка първи номер. Задължителната и за трите пола. Препоръчва се да бъде неизменна част от сутрешния ритуал, но Витус понякога прескачаше, с по ден, с по два. Точно сега с три. Кристин беше стриктна, личеше.

Но защо я нарече в себе си „Красива!” и какво означаваше това?

-Знаеш ли, Витус, ако съжаляваш да знаеш, че няма защо…

Съжаляваше, но би си мислил, че е нередно да съжалява, ако не му беше заговорила, че не бива да съжалява.

-С нашия пол е най-интересно – продължи, – Мъжът има право да прави секс с жена или с такъв като нас. Жената с мъж или с такъв като нас. При нас няма ограничения. И разпределителната машина ни избира партньори и от трите пола. Ако я използваме, разбира се. Да ти напомня, че разпределителната машина е задължителна само докато навършиш осемнадесет, но ще ти препоръчам да я ползваш поне още една година. Зрялост не се добива точно на деня, а и избора на партньори е коварна работа. Какво ли не биха дали предците ни да си имаха такава машина…

Витус се учуди. Кристин го забеляза.

-Да. Наистина са нямали. Технологията им като цяло е била много по-развита. Но глобалната мрежа не е работила толкова добре колкото сега, а разпределителна машина за сексуални практики са нямали. Били са твърде непредвидими предците ни, това е причината.

Приближи се до него.

Вдъхна я цяла. Премрежи се погледа му. За миг потъна другаде.

Прегърна го уж майчински.

-Твърде голям си, за да те наричам: „дете мое”…

Усети, че тръпката преминава и през нея.

Въпреки двата ката груб плат: на неговата и нейната дреха усешаше допира в зърната й. Отблъсна го леко. Засмя се късо.

-Мисля, че ще прекараме една спокойна седмица. Леглото в детската ти е оправено. Училището ми е достатъчно и поне в дома си няма да бъда педагог. Ако те интересува нещо по въпросите на Третия пол, питай ме. Ако не, бъди ми един добър гост…

Чу се звук от получено съобщение. Кристин погледна пейджъра си.

-Разпределителната машина е. Макар да съм на тридесет и три още я ползвам. Дано ме праща при мъж. Не знам какво направи с мен, но държа да съм с мъж. А ти? Нямаш ли днес час! Жалко ще е. Това са последните ти възможности да бъдеш мъж с момиче…или жена. Чао, чао, сега. Трябва да бързам. Този адрес е далече.

Още щом затвори вратата след себе си вече му липсваше. Почувства и ревност. Не разбра добре какво е, но намрази възможния хипотетичен мъж при който отиваше Кристин и се утеши с мисълта, че разпределителната машина може да я праща при жена.   

Припомни си, че още не е приключил с нещо важно.

Каквото и да беше изпил дядо му, то си беше свършило добре работата. 

Не бе необходимо да натиска много ножа. Лицето почти само се отдели. Нямаше никаква кръв и изобщо плътта не приличаше на плът. По-точно, това не беше вече плът. Приличаше на пергамент.

Не посмя да го сложи веднага. Боеше се, че няма да се получи. Това беше само част от лицето, онази част, която стоеше под маската.

Отиде в банята. Застана пред огледалото. Отражението му го изненада.

Като че ли беше съзрял за часове. И сега разбра много от онова, което чувстваше дълбоко в себе си. Съжали, че това лице няма да е същото след седмица, защото то изразяваше мъжа, който щеше да изгуби.

Внимателно се намаза с лепило като гледаше да не премине нивото, което покриваше маската. Отгоре сложи лицето на дядо си. Притисна го.

После положи маската така, че горния й ръб да стои точно върху кръпката между двете лица.

Проверяващите не изискват да се маха цялата маска. Обикновено се отвързва само долния й край и се вдига.

Отрепетира го няколко пъти. Гледаше отражението си все едно е проверяващ. Вдигна няколко пъти маската, не се забелязваше нищо нередно.

„Колко ли държи това лепило?”

Струваше му се, че лицето му е станало по-твърдо. А после осъзна, че изпитва нещо напълно непознато. Маската не влизаше в контакт с лицето му и скоро започна да чувства нещо подобно на глад, което след по-малко от час стана мъчително.

Върна се в банята, отлепи лицето на дядо си и го прибра в сака. Сложи си маската, дъхът му се успокои, обля го приятна вълна. Легна и бързо заспа.

Когато сутринта се събуди го чакаше бележка:

„На работа съм поспаланко. Ще се върна чак в 17:00. Във фурната има полуфабрикат. И аз не знам точно какво е: ориз ли, фасул ли, нещо интересно ще да е. Виж, направи го. Да има и за двамата.”

Затвори очи. Приближи хартията до носа си. Усети Кристин, но не успя да си спомни как изглеждаха очите й.

Нарочно залепи лицето на дядо си върху своето. Вече беше разбрал ефекта от глада на кожата по маската. Искаше да се измъчи, че да не мисли за своята настойница. Освен това трябваше да тренира да издържа без маската.

Вечерта имаше час по сексуална практика и не се видяха с Кристин.

На следващата сутрин прочете:

„Ти отбягваш ли ме?”

А вечерта със свои пазарни точки купи бутилката вино.

-Не е хубаво това – рече му тя, след като пресушиха по чаша, – аз съм учител, а ти непълнолетен. Нямаш право да употребяваш алкохол…Знаеш ли?

Беше с маска. С кафявата дочена униформа на учител, което значеше: Трети пол. С вензела с три линии на дясната яка, което означаваше, че е на повече от тридесет години, а му приличаше на разголено момиче на негова възраст.

Изправиха се и двамата едновременно. Прегърнаха се. Бяха един ръст, но тя крехка като тревичка. Притиснаха се. Устните им се прехапаха през маски.

Тогава тя го отблъсна. Рязко.

-Прекалихме, любовнико! – остро рече – Върви си в стаята. Не си го и помисляй вече.

На другият ден Витус пак имаше задължителен час по сексуална практика и се помъчи да се забави колкото е възможно повече, но пак се прибра преди нея и заспа без да я види.

Случи се на следващата вечер.

Беше разстроена. Влезе, заключи вратата и я притисна с гръб. Постоя тъй, мълчаливо, около минута и изведнъж избухна в ридания.

Прегърнаха се.

-Не мога – тресеше се, – не мога да бъда все същата…

Каза „същата”, говореше за себе си в женски род.

-Трябваше да им преподам този урок – избухна в ридания, а когато се овладя продължи: – Убили са го. Мой ученик. Криел е, че има лице. Атавистично лице. При проверка оказал съпротива. Застреляли го. Беше на четиринадесет. Приличаше на…на…на…

Май каза „на теб”, каза ли го или така му се счу.

Стисна го здраво в прегръдката си. Едва не раздра с нокти маската му.

С треперещи пръсти започна да го разкопчава.

Паднаха на пода. Пейджъра й пищеше. Удари го в стената. Вдигна маска и голите й устни залъкатушеха по разголената му гръд надолу към слабините.

Повториха и потретиха.

По-спокойно и по-нежно.

Вече в леглото й.

Тя говореше много. Губеше нишка. Засмиваше се. Разплакваше се, че му остават още само два дни като мъж. После го уверяваше, че не е чак толкова лошо, отново му напомняше, че Третия пол имат най-богат сексуален избор. И ето: факт – тя може да бъде жена и да се чувства жена щом има мъж, като него, който да й го напомни.

Да, разбира се, той няма да може да бъде сто процента мъж, дори и петдесет няма да може да бъде, но има други сексуално компенсиращи механизми…

И пак избухваше в ридания.

„Няма да си мъж дори на тридесет процента.”

Казваше. И пак се любеха.

На сутринта се плъзна като риба от леглото. Стъпваше на пръсти, опитваше се да не го събуди, но той не спеше. Поглеждаше през ресници голото й тяло.

Опипа лицето си. Маската си стоеше, не бяха я смъкнали в буйната любовна игра и Кристин не беше разбрала.

Чакаше я дълго да излезе от банята, но накрая заспа.

Когато тя излезе беше гримирана. Нямаше атавистично лице, но беше нарисувала върху безличните си черти една много красива жена. С тъжно лице, но усмивката й го направи тържествуващо. Лице на разрушителка, лице на богиня и грешница.

Тихо се приближи до Витус.

Целуна го по челото, но лекичко. Да не го събуди.

Стискаше маската си в ръката, когато излезе. После я захвърли.

Усмихната се приближи до проверяващия. Дръпна шлема му и впи устни в неговите, след което заби пръсти в скулите му, раздра ги и побягна.

Стреляха в нея. Падна по гръб. Искаше да види небеса, но видя пушеци.

Заради постъпката й възпитателният процес на Витус при нея беше определен за нищожен и Витус посрещна осемнадесетия си рожден ден официално признат за пълнолетен мъж.

Маските (6)

6.

-Момчето трябва да бъде възпитавано мъжки, бащата да отгледа сина си - механично говореше Съществото, то не беше мъж, не беше и жена и повтаряше за стотен или хиляден път урока, който и Яса, и съучениците й знаеха още преди да тръгнат на училище. – Момичето трябва да бъде възпитавано по женски, майката да отгледа дъщеря си.

-А вас, Съществата? – обади се Лина, отнесената, която все не разбираше нещо, все разсмиваше всички с въпросите си. И сега класа се разсмя, но смеха прозвуча някак изкуствено. Всички искаха да зададат този въпрос.

-Не се казва така, Лина! – опита се да прозвучи строго Съществото, но смута му пролича, опита да върне самообладание и се върна в началото: - Момчето трябва да бъде възпитавано мъжки, бащата да отгледа сина си. Момичето трябва да бъде възпитавано по женски, майката да отгледа дъщеря си. Момчето трябва да познава баща си като свой възпитател, но не е длъжно и не е желателно да познава майка си. Момичето трябва да познава майка си като своя възпитателка, но не е длъжно и не е желателно да познава баща си. Защото, ако момче познава майка си, то би могло...Какво?

-Да изпита привързаност – обадиха се неколцина.

-Точно така – съгласи се Съществото и продължи: - А ако момиче познава баща си, то би могло...Какво?

-Да изпита привързаност.

-Излишна привързаност – поясни Съществото. – Атавистична. Чувство за притежание. --Не бива жена да принадлежи на мъж, а във всеки мъж да открие обичания - продължи. - Не бива мъж да принадлежи на жена, а да обича всяка, както би обикнал една. За това и лицата са еднакви. За да е всеки заменим и никой да не обича никого повече от дълга си към...Какво? Към човечеството. Защото обикнеш ли някого повече отколкото дълга към човечеството проявяваш егоизъм, а този егоизъм...Какво? Искам да чуя отговорите ви.

-Едва не ни е заличил.

-Едва не е заличил човечеството.

Защо повтаряше този урок, който знаеха всички.

-Днес – промени интонацията си Съществото, гласът му стана хладен. Сега приличаше повече на жена; строга, но и разтревожена жена, - може би някои от вас станаха свидетели на трагедия...

„Разбира се, че станаха! Знаеш го!” – Яса прехапа устни за да не го изкрещи.

-Един от вас е развивал атавизъм. Тъй нареченото: Лице. Защо казах „тъй нареченото”? Ти отговори, Лина.

-Защото всички имаме лица – отвърна момичето.

-Правилно, Лина. Атавистичното лице е различно от лицето на останалите. То е болестно отклонение от нормата. Симптом най-често на тежко и опасно за обществото психично състояние, а случилото се тази сутрин, го потвърждава. Ученикът Х. е бил спрян за рутинна проверка от упълномощени за такава лица, но е оказал съпротива и при опит за бягство е бил прострелян смъртоносно...Защо е побягнал, Яса.

-Уплаши се! – извика момичето.

-Беше ли там?

-Да. Бях. Видях. Уплаши се.

-Успокой се. Съжалявам, че си била свидетел на това...

-А аз не съжалявам...-изплъзна се от устата й.

„Той беше красив!”

-Моля? Защо!

Яса отведнъж се опомни. Преглътна това, което импулсивно щеше да изрече и го забрави.

-Защо, Яса? – по-строго повтори въпроса си Съществото – Не те разбрах. Ти каза: „Не съжалявам.”

-Той си получи заслуженото – твърдо отвърна Яса.

-Похвално – недоверчиво прозвуча Съществото. – Това ли почувства?

-Не точно.

-Знам. Какво почувства?

-Не разбрах. Но знам, че си го заслужи.

„Беше толкова красив! Защо ти трябваше да бягаш! Заслужи си го. Да, заслужи си го!”

-Може би имаш нужда от психолог?

„Той беше красив. Не би трябвало да знам, че е бил красив. Красиви са формулите и уравненията, геометричните фигури, машините, сградите. Красиви са плодовете на човешкият труд. Красиви са улиците, защото са прави и чисти. Музиката. Но лице...Различно от останалите лица. Защо реших, че е красиво? 

-Помисли и кажи, Яса! Какво точно почувства...Опитай се! Иначе се налага да потърсим помощта на психолог.

„Не искам психолог! И той е Същество. Няма да ме разбере.”

Бореше се със себе си за да не избухне в ридания. Мрачно й беше, кисело, нещо я ядеше отвътре.

Образът на момчето беше в нея. Не в главата й, в съзнанието на цялото й тяло. Изплаваше от мрака, придобиваше форма и цвят. Галеше я отвътре. И чезнеше.

Далечни й се струваха реалните причини за тревога: че учебният ден щеше да свърши и на път обратно към дома могат да я проверят и да открият, че е с атавистично лице, че Съществото може да я прати при психолог и той да разбере, че има и утре, и други ден, и следващ, и следващ, в който трябва да минава покрай проверяващите, които стреляха...и убиваха.

-Чакаме, Яса! Какво почувства?   

-Аз пък се стреснах! Сърцето ми подскочи – засмя се Родж.

-И ти ли беше свидетел? – попита Съществото.

-И аз бях – най-нагло излъга Лина и си вярваше, но всички знаеха, че няма как да е била на платформата, защото живееше до училището.

-И аз – обади се някой, за да се пошегува с Лина.

-И аз – обади се друг, за да не остане по-назад от останалите.

-Ясно – въздъхна Съществото, - всички сте били. Струва ви се забавно, но ще ви кажа, че не е. Това е смърт. От една страна – нещо съвсем естествено. Поне няколко от вас ще изчерпат Здравните си кредити в близките 5-10 години. Няма нищо печално в този факт. Защото сме частица от Човечеството и докато е живо не може да настъпи смъртта за никого от нас...Но това момче, с атавистичното лице е прекъснало своята връзка с Човечеството и преди да бъде простреляно вече се е погубило.

„Беше красиво!”

-И да се върнем на уместният, но невъзпитано зададен въпрос на Лина, в началото на занятието. Повечето от лекарите, всички полицаи, в това число и проверяващите; ние – учителите и психолозите (с малки изключения) сме от Третият пол. Лишените от добро възпитание ни наричат: Същества.

Лина наведе засрамено глава.

-Има бащи, които умират преди да са отгледали сина си. Най-често изчерпани Здравни кредити, но понякога нелепа смърт, като злополука или случката от тази сутрин. В такъв случай, момчето трябва да бъде отгледано от майка си. И възпитано като жена. Има и майки, които умират преди да са отгледали дъщеря си. Ще се повторя: най-често изчерпани Здравни кредити, но понякога нелепа смърт, като злополука или случката от тази сутрин. В такъв случай, момичето трябва да бъде отгледано от баща си и възпитано като мъж. При настъпване на пълнолетие се правят необходимите хирургични интервенции за да се получи тъй необходимият за обществото Трети пол. От Трети пол са и нашите деца. Ние не можем да раждаме или осеменяваме, но също имаме деца. Когато и баща умре преди да е отгледал сина си. Най-често заради изчерпани Здравни кредити, но понякога нелепа смърт, като злополука или случката от тази сутрин. Но е умряла и майката на това момче...

-Най-често заради изчерпани Здравни кредити...-продължи класа.

-Правилно деца. Това момче се осиновява от нас. И ние възпитаваме тъй, че да бъде най-полезно за обществото. Когато майка умре, преди да е възпитала момичето си...

-Най-често заради изчерпани Здравни кредити...

-Да, добре деца. И ако е умрял бащата на това момиче.

-Най-често заради изчерпани Здравни кредити...

-Тогава го осиновява някой от нас. И го възпитава...

-За полицай...

-Не само. Понякога от това дете излиза добър учител, психолог или лекар.

„Той беше красив! Не знам как го знам, но беше красив!”

Вече не следеше урока. Изпусна го като последна спасителна сламка, която я държеше в реалността. Погълна я сладостният мрак на непозната лудост.

Пръстът й започна да рисува по сензорната повърхност на чина. Рисувателната програма й помагаше. Никога не беше рисувала, не би и опитала, ако можеше да мисли трезво, ако изобщо можеше да мисли. Но сега се беше предала, предала на порива, който я носеше, който движеше пръстите; пръстите, с които искаше да погали това непослушно лице преди да му прошепне:

„Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”

Дори не виждаше какво се получава, губеше представа, че се мъчи да го рисува. Представяше си, че го докосва. И с докосванията си го създава. Различният, атавистичният, лишеният от маска.

Образът се разкривяваше, губеше го. Сякаш отново умираше. И пак пръстите й го рисуваха, по-сполучливо от предишния път. В това време урока продължаваше:

-Остана ни малко време за един последен въпрос, който ще прехвърлим набързо. Защо пазим този атавизъм: имената си? Кой ще отговори? Ти, Спас.

-За да ни напомнят миналото, колко неразумно е било.

-И още?

-Защото отговорността е лична. Името е отговорност.

-Да, да, но не те питах това. Отговорност е, но защо е задължителна за всеки?

-Защото е наследство от миналото...-плахо продължи момчето.

-Да, продължавай.

-Трябва да се откажем от това наследство, за да се освободим от товара му.

-Как?

-Като изпълним своят дълг към човечеството.

-Кога се случва това?

-Когато отидем в камерите за анихилация.

-Това ли е всичко? – хладно попита Съществото.

-Мисля, че...Да, да.

-По принцип, отговорът ти е верен – неудовлетворено рече Съществото, - но е хубаво до камерата да стигнем без да сме оставили...незавършени дела.

В първият момент на Яса й се стори да чува: „незавършени деца”, стресна се. Погледна съществото. В очите. Стори й се, че ги вижда за първи път. Имаше нещо, което едва сега можеше да нарече красиво.

Вгледа се в екрана на чина си. Оттам я гледаше момчето от сутринта.

Звънеца би. Това беше последният час.

Яса се пусна програмата за разпознаване. И рисунката й беше разпозната. Излязоха снимки на момчето: Хуан 000342212, просто Хуан.

„Ще ме чакаш, нали?”

Изключи чина. Беше убедена, че ще я спрат проверяващи и ще постъпи като Хуан.

Маските (5)

5.

Слушай ме внимателно сега.

Трябва да следиш мисълта ми.

Не се прави, че знаеш това, знаеш онова. Сигурно много от нещата, които ще ти кажа, ще ти се сторят познати, но много е важно да ги чуеш в този ред, в който ме накараха да взема решението.

Да започнем от Здравния кредит.

Всеки има Здравен кредит. Получава го при раждането си. Стойността му е 1000 Е-точки. Ако човек не боледува много, от лихва може да натрупа някоя друга точка.

Заболи ли те гърлото, лекуват го. Струва четвърт точка, ако потърсиш помощ навреме. Закъснееш ли (зависи колко) лечението ти може да достигне 10 точки. Порежеш ли се в кухнята (зависи как) може да ти отнемат една хилядна от точката, но може и да те глобят с до 100 точки. Ако си загубил кръв, примерно. Така си прахосал ценен за човечеството ресурс. Бъбречна криза от 30 до 50 точки. Пневмония от 50 до 250, но ако закъснееш, могат да ти отнемат и всички. Счупена ключица – 70. Зъбобол от 20 до 80.

Не се кокори. Разбира се, че това са приблизителни цени. Важно е това: за всяка болежка си има лечение, но трябва да се плаща. Защо? Защото здравето е ценен за човечеството ресурс и всеки трябва да е отговорен към него, защото отговорен ли си към себе си, то си отговорен към цяло човечество.

Не случайно девиза на всяка любовна игра е: „Не те познавам, но ще те пазя. Пази ме и ти! Пази се да ме опазиш!“

Не бива да си небрежен към здравето си или пък болнав, защото така подлагаш на риск здравето на околните.

Изчерпа ли се Здравният кредит, можеш да продадеш кръв, някой орган, иначе изпадаш от системата и никой няма правото да те лекува.

Ако се гърчиш от болка, единственото, което могат да ти предложат е тази камера. Погледни я добре! Оттук се отваря.

Ето…

Правим настройките от ей-този панел. Ето, така.

Процесът е безболезнен за човека в камерата. Първо е упоен; следва анихилацията, която превръща материята му в енергия, а енергията му от своя страна захранва Глобалната мрежа.

Да настроим за…нека да е за след 35 минути. Толкова имаме да си поговорим и да се сбогуваме.

98 % от хората по света свършват в камера като тази. Почти всички, когато изчерпат Здравния си кредит. Някои остават без точки за лечение на 13-14 години. Родителите им прехвърлят своите за да ги лекуват и сами отиват в камерата. Някои свършват точките на 30-35. Най-често точките са изчерпани между шейсетата и шейсет и петата година. Затова и не е често срещан атавизма: Старческо лице.

Старческото лице също се лекува лесно, но за колко!

Човек или е стар, или не. Лицевото подмладяване е кратко забавяне на неизбежното. 

След месеци или година отново избиват бръчки. Ново лечение, ако имаш спестени Е – точки в Здравния си кредит, ако нямаш – камерата, но скоро с каквито и спестявания да разполагаш, те свършват и идваш тук.

Здравният ми кредит е почти неизползван, но съм на години. Скоро бръчките ми ще стават по-дълбоки. Ще стават повече. И не само бръчките. Възрастта изменя стандартното изражение. За последните четири дни, пет пъти са ме спирали проверяващи и са ме карали да сваля маската. Изглежда вече и походката ме издава. Взирали са се в мен, дълго са ме преценявали, готов съм да се обзаложа, че са ползвали и някаква програма за разпознаване на атавизми.

Стигне ли се да те доведат служебни лица, защото няма с какво да поддържаш повече живота си е като смъртна присъда. Поне на мен ми изглежда така.

А и Глобалната мрежа, изглежда одобрява всеки сам да вземе избора си, преди да бъде този избор принудителен.

Приема се за достойно да бъдеш изпратен до камерата от син или внук; да му покажеш, че не се боиш, че няма страшно, че е достойно и естествено, а ако са ти останали Е-точки да му ги завещаеш.

За това е и във всеки обществен гараж има помещение с камери за анихилация.

Трябва, Витус, трябва. Спомни си колко се разстрои като видя лицето си. Учили са те, че това е извращение. Още го чувстваш като такова. Още ти е трудно да повярваш, че и баща ти, някога. И всички преди епидемията имахме лица…

Трябва да побързаме и да те скрием.

Сега ще ти обясня какво ще направим. Ще изпия тези капки. Да, твърде червени са, а не обичам червения цвят, но да не придиряме. Били лютиви, както и да е, смъртта ще настъпи бързо. До три минути ще бъда мумифициран. Лицето ще ми е като обработена кожа…Не знаеш какво е обработена кожа ли? Е, като това, в което ще се превърне лицето ми. Ще го одереш от черепа ми с ей този нож.

Няма да ме боли.

И ще го сложиш в ей този сак.

А трупа ми, в камерата за анихилация. Ще изчезна без остатък.

Сигурно вече се досещаш за останалото. Преди излизане ще поставяш над твоето лице и под маската си, моето лице.   

При проверка ще откриваш него.

Не няма да падне. Ще го залепяш. С ей това лепило. Прибери тази тубичка, а иначе може да се намери във всяка аптека.

Сега трябва да бъдем силни, Витус. Просто е.

Стигнахме дотук, а сетне ще е по-лесно.

Не си го помисляй. Мъж, а плаче!

Не е плач ли? Добре.

Когато някога ни задължиха да носим маските и изгубих лицето си, чувствах, че под него крия, нещо…истински различно, което трябва да опазя.

Било е твоето лице.

Маските (4)

4.

Опитваше се да изключи съзнание. Да остави привикналото на ежедневните си функции тяло да изпълнява само каквото се очаква от него.

Точно преди шестдесет часа в 24:00 на тринадесетият си рожден ден, както всички момичета навършващи тринадесет, получи първият си цикъл.

Този белег на зрелост при Яса не закъсня с нито секунда.

Иначе се случваше при някои момичета да се забави с минута-две. Повече, дори. Подобно закъснение не беше точно атавизъм, но би могло да бъде симптом за развиващ се атавизъм. Това налагаше да бъде незабавно докладвано и изследвано до откриване на причините му.

Преди настъпването на часа, скришно от себе си Яса се вълнуваше, а когато цикъла започна почувства дори леко съжаление, че всичко е точно така, както трябва да бъде.

Точно след 365 дни и осем часа щеше да е първият й учебно-производствен час по сексуална практика.

Всички момичета от първата сутрин след навършването на 14 години са длъжни веднъж седмично да изпълняват поставената задача в този учебно-производствен час. При навършване на 15, часовете стават три.

При навършване на 16 – четири. И така: до осемнадесет години. После задължителността отпада, но е желателно да се практикува всеки ден.

Глобалната мрежа определя партньорите и задачата им. Насрочва срещата и следи за правилното изпълнение.

Минути след като цикълът на Яса дойде, тя се замисли за следващият си рожден ден. Толкова време имаше, а тя се замисли.

И почувства отвращението.

То сви стомаха й и се вдигна нагоре; обля като с киселина дробовете й.

За секунда я напусна, но я остави в недоумение.

Защо!

Сексуалната практика е задължителна за доброто здравословно състояние, а който не пази своето здраве, поставя под риск и здравето на околните.

Това е безотговорно, а превърне ли се в начин на живот, вече е престъпление.

„Нима аз...”

Прогони мисълта, после й се приспа и легна.

Малко преди сънят да я погълне се почувства вече на 14, стояща пред непознатият си партньор, погалваща лицето му, изричаща задължителната фраза:

„Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”

Стресна се. Сърцето й подскачаше. Тръпки я побиваха. Помисли си, че ще остане будна до утринта, но след по-малко от минута вече спеше дълбоко.

Сутринта видя лице в огледалото. Тя беше с атавизъм.

Двамата мъже в черна униформа със сребристи кантове и вензели действаха бързо.

Проверяващите. Често се случваше. Поне три пъти в седмицата.

Проверяващите бяха единствените, които можеха да настояват маската да бъде свалена и лицето под нея показано, никой нямаше право на неизпълнение заповедта.

Имаше деца, които се разплакваха при първите проверки. В това разголване имаше нещо унизително, макар не би трябвало по нищо да се различава от медицински преглед.

„Не знам как го понасят, как се хранят после, как заспиват нощем; след като цял ден са гледали голи ноздри и устни, това е отвратително.” – често си мислеше Яса, опита се и сега да мисли за това, само и само за да не издаде паниката си.

Никога не беше прескачало така сърцето й. Никога не беше се чувствала като в кошмар. Никога не бе потискала тъй плача си. Искаше да раздере и маската си и онова ново лице под нея. Беше в края на колоната, надяваше се да не й дойде ред.

Не всеки ден времето стигаше. Проверяващите спираха ученическите транспортни платформи, децата слизаха, нареждаха се в индийска нишка и тъй, един след друг преминаваха през проверяващия. Но когато трафикът беше натоварен проверяваха двама-трима и пускаха останалите.

Яса стисна устни. Бяха проверили вече половината и продължаваха...

Неизбежно щяха да стигнат до нея. Експедитивни бяха и спокойни.

Дали да побегне!

Ще стрелят ли? Имаха оръжия. Може би. Не знаеше. Не бе виждала да се стреля освен по филмите и електронните игри. Но до тази сутрин не беше допускала, че е възможно да види лице. Краката й се подкосиха.

Проверяващите бяха проверили повече от три четвърти и продължаваха да подканят децата да вдигат маските си.

„Ще побягна!”

„Не! Не трябва да се издаваш! Това е единственият ти шанс!”

Помисли си за лицето си. Дали можеше да му въздейства с воля! Да му върне старият вид! Навярно. Съсредоточи се!

„Аз имам най-скучните черти! Чертите ми са като на всички други!”

„Ще побягна!”

Пред нея имаше само трима. Тогава стана нещо!

Яса сподави дъх. Едва възпря крясъка си.

Момчето, което проверяваха рязко се приведе, заби глава в слабините на проверяващият и докато той се свиваше от болка, то побягна.

Тогава другият проверяващ стреля. Момчето се свлече.

Някой крещеше. Не. Струваше й се. Крещеше тя, но наум. Момчето беше паднало по гръб, вятърът размяташе падналата маска над рамото му.

То имаше нежни черти и се усмихваше, кръв се стичаше от устните по бузата му.

-Хайде, хайде. Продължавайте! – заповяда проверяващият.

Яса още не знаеше истина ли е това, което й се случва или си въобразява. По чудо се беше спасила, поне за днес.

„Защо побягна! Защо! Щяха само да те излекуват! Щяха...”

Но си припомни, че миг преди момчето да побегне се беше готвила да го направи тя.

Платформата не тръгваше. Децата изглеждаха възбудени, мълчаха объркано, поглеждаха се; готвеха се да заговорят, отказваха се. После щяха да говорят, много да говорят, всяко да разказва на класа си, че тази сутрин са открили един с атавизъм, той е ударил проверяващият и са го убили. Историята сигурно щеше да бъде много разкрасена и щеше да звучи още по-невероятно отколкото и без друго беше.

„Защо побягна! Защо...Щяха, щяха да те излекуват.”

Повтаряше си, а вече не го вярваше, не си вярваше. Видя как постъпиха с един с атавизъм, а беше толкова, толкова хубав.

Миг по-късно се шокира от собствената си мисъл.

Как можа, как можа да и мине през ума това.

Маските създават съвършените лица, атавизмът ги изкривява.

Човечеството е наказано заради характера си. Заради престъпният индивидуализъм на съставляващите го.

Така я учеха. Тя беше добра ученичка, но сега си помисли:

„И все пак...Беше толкова хубав.”

Сълзи замъглиха очите й. Прокара пръсти по маската си. Спомни си лицето в огледалото и си рече:

„Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”

Маските (3)

3.

Дълго време баща ти криеше.

Не беше трудно, кой да влезе в банята, че да го види без маска.

Не, че тогава подобно нахлуване изглеждаше толкова непристойно колкото сега.

Все още бяхме запазили част от старите си навици. Събирахме се вечер на една трапеза. Сядахме около масата, сваляхме маски, виждахме се без тях...