Маските (4)

4.

Опитваше се да изключи съзнание. Да остави привикналото на ежедневните си функции тяло да изпълнява само каквото се очаква от него.

Точно преди шестдесет часа в 24:00 на тринадесетият си рожден ден, както всички момичета навършващи тринадесет, получи първият си цикъл.

Този белег на зрелост при Яса не закъсня с нито секунда.

Иначе се случваше при някои момичета да се забави с минута-две. Повече, дори. Подобно закъснение не беше точно атавизъм, но би могло да бъде симптом за развиващ се атавизъм. Това налагаше да бъде незабавно докладвано и изследвано до откриване на причините му.

Преди настъпването на часа, скришно от себе си Яса се вълнуваше, а когато цикъла започна почувства дори леко съжаление, че всичко е точно така, както трябва да бъде.

Точно след 365 дни и осем часа щеше да е първият й учебно-производствен час по сексуална практика.

Всички момичета от първата сутрин след навършването на 14 години са длъжни веднъж седмично да изпълняват поставената задача в този учебно-производствен час. При навършване на 15, часовете стават три.

При навършване на 16 – четири. И така: до осемнадесет години. После задължителността отпада, но е желателно да се практикува всеки ден.

Глобалната мрежа определя партньорите и задачата им. Насрочва срещата и следи за правилното изпълнение.

Минути след като цикълът на Яса дойде, тя се замисли за следващият си рожден ден. Толкова време имаше, а тя се замисли.

И почувства отвращението.

То сви стомаха й и се вдигна нагоре; обля като с киселина дробовете й.

За секунда я напусна, но я остави в недоумение.

Защо!

Сексуалната практика е задължителна за доброто здравословно състояние, а който не пази своето здраве, поставя под риск и здравето на околните.

Това е безотговорно, а превърне ли се в начин на живот, вече е престъпление.

„Нима аз...”

Прогони мисълта, после й се приспа и легна.

Малко преди сънят да я погълне се почувства вече на 14, стояща пред непознатият си партньор, погалваща лицето му, изричаща задължителната фраза:

„Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”

Стресна се. Сърцето й подскачаше. Тръпки я побиваха. Помисли си, че ще остане будна до утринта, но след по-малко от минута вече спеше дълбоко.

Сутринта видя лице в огледалото. Тя беше с атавизъм.

Двамата мъже в черна униформа със сребристи кантове и вензели действаха бързо.

Проверяващите. Често се случваше. Поне три пъти в седмицата.

Проверяващите бяха единствените, които можеха да настояват маската да бъде свалена и лицето под нея показано, никой нямаше право на неизпълнение заповедта.

Имаше деца, които се разплакваха при първите проверки. В това разголване имаше нещо унизително, макар не би трябвало по нищо да се различава от медицински преглед.

„Не знам как го понасят, как се хранят после, как заспиват нощем; след като цял ден са гледали голи ноздри и устни, това е отвратително.” – често си мислеше Яса, опита се и сега да мисли за това, само и само за да не издаде паниката си.

Никога не беше прескачало така сърцето й. Никога не беше се чувствала като в кошмар. Никога не бе потискала тъй плача си. Искаше да раздере и маската си и онова ново лице под нея. Беше в края на колоната, надяваше се да не й дойде ред.

Не всеки ден времето стигаше. Проверяващите спираха ученическите транспортни платформи, децата слизаха, нареждаха се в индийска нишка и тъй, един след друг преминаваха през проверяващия. Но когато трафикът беше натоварен проверяваха двама-трима и пускаха останалите.

Яса стисна устни. Бяха проверили вече половината и продължаваха...

Неизбежно щяха да стигнат до нея. Експедитивни бяха и спокойни.

Дали да побегне!

Ще стрелят ли? Имаха оръжия. Може би. Не знаеше. Не бе виждала да се стреля освен по филмите и електронните игри. Но до тази сутрин не беше допускала, че е възможно да види лице. Краката й се подкосиха.

Проверяващите бяха проверили повече от три четвърти и продължаваха да подканят децата да вдигат маските си.

„Ще побягна!”

„Не! Не трябва да се издаваш! Това е единственият ти шанс!”

Помисли си за лицето си. Дали можеше да му въздейства с воля! Да му върне старият вид! Навярно. Съсредоточи се!

„Аз имам най-скучните черти! Чертите ми са като на всички други!”

„Ще побягна!”

Пред нея имаше само трима. Тогава стана нещо!

Яса сподави дъх. Едва възпря крясъка си.

Момчето, което проверяваха рязко се приведе, заби глава в слабините на проверяващият и докато той се свиваше от болка, то побягна.

Тогава другият проверяващ стреля. Момчето се свлече.

Някой крещеше. Не. Струваше й се. Крещеше тя, но наум. Момчето беше паднало по гръб, вятърът размяташе падналата маска над рамото му.

То имаше нежни черти и се усмихваше, кръв се стичаше от устните по бузата му.

-Хайде, хайде. Продължавайте! – заповяда проверяващият.

Яса още не знаеше истина ли е това, което й се случва или си въобразява. По чудо се беше спасила, поне за днес.

„Защо побягна! Защо! Щяха само да те излекуват! Щяха...”

Но си припомни, че миг преди момчето да побегне се беше готвила да го направи тя.

Платформата не тръгваше. Децата изглеждаха възбудени, мълчаха объркано, поглеждаха се; готвеха се да заговорят, отказваха се. После щяха да говорят, много да говорят, всяко да разказва на класа си, че тази сутрин са открили един с атавизъм, той е ударил проверяващият и са го убили. Историята сигурно щеше да бъде много разкрасена и щеше да звучи още по-невероятно отколкото и без друго беше.

„Защо побягна! Защо...Щяха, щяха да те излекуват.”

Повтаряше си, а вече не го вярваше, не си вярваше. Видя как постъпиха с един с атавизъм, а беше толкова, толкова хубав.

Миг по-късно се шокира от собствената си мисъл.

Как можа, как можа да и мине през ума това.

Маските създават съвършените лица, атавизмът ги изкривява.

Човечеството е наказано заради характера си. Заради престъпният индивидуализъм на съставляващите го.

Така я учеха. Тя беше добра ученичка, но сега си помисли:

„И все пак...Беше толкова хубав.”

Сълзи замъглиха очите й. Прокара пръсти по маската си. Спомни си лицето в огледалото и си рече:

„Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”