И още едно откровение покрай Кланица за чародеи

Хубаво ще е да се прочете предишния статус за да стане напълно ясно какво пиша в този. През годините много съм говорил за писането. И за процеса, и за вдъхновението, бил съм искрен, но нещо ми се е губило. Трябваше да се върна на образа на Хапла, тя от своя страна да отключи прекрасните и зловещи призраци от миналото ми за да разбера точно какво правя. Когато тя и нейната приятелка махнаха превръзката от очите ми аз видях непозната личност, която много приличаше на мен, но не бях аз. Видях своето заключено Алтер Его, което ми трябваха години за да освободя, да се съградя отново по негов модел и да заключа другия, който до този момент беше мой тъмничар - саморазрушителната личност, която ме унищожаваше. Видях себе си в един по-красив образ. Пишейки несъзнателно съм правил онова, което за мен онази диаболична хубавица - Хапла. Уж рисувам реални личности, но всъщност рисувал съм в различни образи Алтер Его - то на съвременния човек, най-често на жената. Това, което го има в живота ни, дори на моменти е масово, но не се вижда. И ако някой види себе си в героите ми (а и това често се е случвало през годините), и ако хареса това, което вижда може би съм постигнал своята цел. Защото съм бил съучастник на бягството на едно чародейство от неговата тъмница. И в този роман: и при героите с реални прототипи, и при напълно плод на фантазията ми все съм рисувал Алтер Его-то. Така, че Хапла, колкото и да е онази Хапла с която се познавам, толкова е и друга, по-скоро други; мисля дори, че живее във всяка жена. Защото всяка истинска жена прави тъй че любимия й да открие най-доброто в себе си. Още една лична тайна плюс тайна на героите ми.

Книгата вече е факт. Може да бъде изтеглена или поръчана тук: Кланица за чародеи

Кланица за чародеи е вече факт

Вече е факт: електронен и хартиен вариант на "Кланица за чародеи" тук

Дадох повече воля на фантазията си само за да проникна по-дълбоко в реалността. Реалността на тези страдащи и безкрайно щастливи хора, които са прототипи в този роман. Прокълнати и болни, а може би щедро дарени със сетивност, която повечето нямаме. Греховни или напротив, по-чисти отколкото сме социално адаптираните, изпълнени с мощта, а и прогизнали от мръсотията на множеството. Хора, които живеят в един по-различен свят, въпреки, че стъпват на същата, познатата от нас земя. Отхвърлени и потъпкани, но и божествени по своему.

И сега ще разкажа нещо истинско, по най-краткия начин. Мой спомен. Лично изживяване. Лятото на 1998 година. Ако не знаете какво е да си жив, а да си в ада ще го кажа. Да си на 29, а да се чувстваш скапан старец на който не остава много живот, който е пропилял всичко, може да рецитира наизуст големи пасажи от Платон, Ницше, Блез Паскал, Албер Камю, но това е след третата или четвъртата чаша алкохолен концентрат (изпит на екс), ако не е взета тази доза главата му е празна, мислите му са разкъсани, демонични. Не мисли за нищо друго освен как да събере стотинки за дозата или къде да се натресе, че да го почерпят. Ама как да стане това като дори не му сервират когато има пари. Заради доверчивостта си е изгубил и цялото си младежко творчество, а той е писал много, много. Изливал се е денонощно, но това му съкровище вече не му принадлежи: измъчван е и от страха, че никога повече няма да може да пише, че е осакатен. Напуснала го е и първата му съпруга. Съвсем естествено, но в случая не са намесени нито пороците му, нито алкохола, а неща, които сам не разбира и никога няма да разбере. Не може да се обръсне, да се среше - ръцете му не са негови. Не може да застане пред огледалото, защото е самия ужас - зомби излязло от гробищата, в което няма как да се познае. 
И ето, намира се в лудницата - Кланицата за чародеи, вързан за леглото. С два каиша, единия през дясната ръка, единия през кръста, заключени с катинар. Не, че може да мръдне, не може. Но за всеки случай. Включена му е система: истинско фармацевтично блаженство, което и го унася, и го прави да се чувства по-скапано. Понеже още има някакво въображение, представя си, че е направил ужасно престъпление и това, което тече е всъщност отровата на смъртоносна инжекция. В смъртната присъда за него, в онзи момент има малко повече достойнство отколкото в положението до което се е довел. Всъщност опитал е да направи нещо по въпроса. В гърба му е инжектиран есперал (антиколна смес - руско производство с депо действие), подписал е документа на който ясно е обяснено, че при евентуална смърт поема върху себе си цялата отговорност, че инжекцията е безвредна стига да не употреби алкохол, което може да доведе и до смърт. Последното е подчертано с дебел маркер. Седмица не е пил, но все пак обърна цяла бутилка водка. С надеждата, че...С никаква надежда. Но не умря. Понеже нищо не прави като хората. 
Та в това скапано състояние вижда едно русокосо видение на решетката на прозореца. Видимата възраст на видението е 14-15 години. По-голяма се оказва в действителност, но от друга страна: понякога се държи по-детски. Смее му се от прозореца, закача го, казва му, че го чака. Когато го отвързват и го пускат в двора момичето все пак го чака. Това е Хапла. Въпреки тежките си диагнози тя е диаболично красива, въпреки че приказките й са много объркани в тях той долавя някакъв порочно дълбок смисъл. Сега той вече ясно вижда, че тя не е непълнолетна, а тя уж флиртува с него. Увлича го и двамата бягат...От кланицата за чародеи...

Час след бягството ни се разплаках. Толкова бях затрогнат. И си припомних, че мога да чувствам. И без алкохол. Какво толкова направи Хапла. На пръв път нищо особено. Говореше ми за своя приятелка фризьорка, елитна. Разбира се, не й вярвах, мислех си, че Хапла бълнува. Заведе ме не във фризьорски салон, а частен дом. Какво съм очаквал...Оставам на вашите въображения, но приятелката й се оказа точно такава каквато я представи. Накараха ме да седна в стол в банята, завързаха ми очите, а като ги отвързаха освен, че е нямаше брадата (което не е работа на фризьорки, но си беше бонус специално за мен), косата ми имаше такава форма, че не се познах. Освен, че изглеждах с поне десет години по-млад, по-късно можех да преценя - имах одухотворен израз за който не подозирах. Човекът в огледалото беше друга личност, не познатата ми. Това беше моят потенциал. Моето Алтер Его. Онзи, който имаше право да живее и си заслужаваше да живее. Три дни още бягахме с Хапла, ту тук - ту там. Не можех да разбера кое от приказките й е лудостта й, кое е шега и детински развинтено въображине, кое си е истина - най-невероятна, но истина. Защото живота й беше по-богат и от въображението й. И по-абсурден. Накрая се върнахме. Ако не беше това бягство, не се знае дали щях да бъда жив, дали щях да намеря по-късно мотив за съществуване, а оттам и волята, която ми помогна да спра алкохола. А за Хапла, не знам. Много скоро тя избяга със следващия...чародеи. Било й е система. Не знам колко живота е спасила, не знам и жива ли е сега. 

Та разказах истински случай, няма го в романа. А романа е за Хапла, още неколцина като нея. Има го и фентъзито, и трилъра, и хоръра, защото иначе е невъзможно да се разкаже за подобни хора.  

 
Вече е факт на електронен и хартиен носител тук: "Кланица за чародеи".

За Сибин Майналовски и книгата му Змии в стените

"Сянката" получих чрез посредник, "Усмивка в полунощ" по пощата, но "Змии в стените" си купих лично от автора. Срещнахме се в едно кафе, купих си дългоочакваната от колекцията ми книга, заговорихме се с автора. И без да съм си и помислял аз подхванах за неща, които е писал още в предговора и последния разказ, който се явява и като послеслов на книгата.
За оценки, по-скоро за присъди; квартално мъмрене най-вече от страна на такива, които не помнят кварталните събрания и ако им разкаже някой за тези събрания, но им разкаже достатъчно добре, че да го разберат ще им се стори, че това е антиутопия и ще тръгнат да критикуват стилистичните похвати. Говорихме още за култура и халтура, най-вече за халтурата в модерното, хипер-продукцията на лесно смилаема храна за душата, която опакована като "фантастика" пълни стелажите на книжарниците. За болки, за комплекси, за търсене на смисъл, а часове по-късно общуването ни продължи на едно по-високо ниво. Същите теми, но по-искрено, по-силно изречени във форма, в която при нормален разговор е невъзможна. Чрез историите му, чрез разказите му. Бях подготвен, да - бях. От предишните ми книги, от запознаването ни, но не чак толкова подготвен, колкото очаквах. Сибин Майналовски отново ме удиви. Не с всичките истории, не. Някои ще имам да ги дочитам, много пъти да ги дочитам, защото това е коварното на сборниците разкази - не всяка история те намира в необходимото душевно състояние, че да те овладее напълно, не само да я асимилираш интелектуално, а и да я съприжевееш. Когато за няколко часа подпомогнат от малкия обем преживееш двадесет и четири екстремални приключения със сходен, но все пак различен емоционален заряд, все някоя от историите ще възприемеш по-добре за сметка на друга, все някоя ще е по-близка до моментното ти състояние от друга. Но достатъчно е дори само това, че нямаше и една от всички в които да не намеря свои впечатления, свои мисли, близост с всеки от героите, нищо, че са герои които ме карат да настръхна. Най-силно ме затрогна: "Мъчно ми е без Бенджи" - първия разказ, непосредствено след предговора, в който автора предупреждава да се "чете между редовете" тоест - пише за мислещи читатели и търси събеседник, сродна душа, не потребител, който само ще консумира текст. И още с този разказ го оправдава, защото не-мислещ човек изобщо не е чел разказа, защото всеки трябва да си направи своето тълкуване на иначе доста откровеното послание. За любовта, за трансформацията и в звяр. Все познати неща, но когато се изрекат по толкова оригинален начин, вече въздействат различно и стимулират преосмисляне на проблема, а подобно преосмисляне никога не е излишно.
Най-философски "Часовникът" - прочетете го, колкото по-внимателно толкова по-добре и помислете дали героя му не е всеки човек. Страховита равносметка на битието, но като си я направим по-коректно ще оценим и силата, която имаме за да сме живи.
"Говорещият с котки" - шедьовър, типичен хорър и нека да си казва автора, че в неговите творби доброто не побеждава. Побеждава. Но ако самия автор намира, че леенето на кръв дори в името на справедливостта не е добро, аз не мога да го упрекна.
И нека да се върнем отново до критиките, до подмятанията на недостатъчно начетени и задълбочени читатели за комплексите на автора. Писах го и при "Усмивка в полунощ" пак ще го пиша, с други думи. Сибин Майналовски е куражлия. И огромният му кураж, по-коректно даже е да го наречем: творческа доблест допринася творбите му да са истински творби, а не имитации на имитациите на имитациите. Куражът му е в това, че е дал право на комплексите му да пишат, а като казвам "комплексите му"...хайде, стига...Те не са само негови, те са във всеки или най-малко масови са. Но ако другите ги крият, спотаяват, изкривяват измисляйки им благородни маски, Сибин ги е отприщил, откровено, показва ги. Та, кой е комплексар, според мен онези, които толкова се срамуват от себе си, че се преобразяват в неща в които не са, без да променят онова от което се срамуват. Но куража не е достатъчен за да се получи творчество. Необходим е контрола, умението да превръщаш демоните си в изкуство. Талантът, а той е на лице. И ако някога описва гадни неща...То е само защото са си гадни. Има си ги и в реалността и в подсъзнателното ни и си заслужава да се изследват. Защото така се и обезсилват.
В кой разказ най-натурално е описал гадост. В "Младоженците", а това е разказ с много силно морално послание. Защото никакво морално послание не е, когато в дадено филмче или книжка по най-красив и съблазнителен начин показват прегрешение, а после за да има "морално послание" махат като стара леличка с пръст и ти казват: "хедонизма и превръщането на човек в инструмент за наслада е лошо нещо". Такова "морално послание" по-скоро ще те накара да опиташ греха отколкото да се замислиш: "заслужава ли си мимолетната ми наслада, ако цената за нея е една погубена душа". И склонен съм да го кажа аз - автора на "Фриволните разкази" с целия секс, еротика, изневери и какво ли не, че в тези фриволни времена твърде рядко си задаваме както трябва тези въпроси. И е безценен този автор, който намери подходящата форма за да ни подтикне да си ги зададем.

За Кланица за чародеи от Megi Güvenal

Един импулс...

Megi Güvenal

Не ме бива в писането на ревюта, аз съм един по – мълчалив читател, но тези дни се случи нещо, което ме накара да посегна към перото. Романът „Кланица за чародеи”.
Имали ли сте някога усещането, че живеете във фантастичен филм? Или сте частичка от пъстър калейдоскоп и всяко завъртане на механизмите ви запраща в неочаквани комбинации и изражения, добивате странни сили или цветът ви се променя, имате седемдесето сетиво, чувате музика от далечни вселени…Редовете на Стефан Кръстев - Цефулес това правят. И аз не съм сигурна…за книгата ли искам да пиша, или за този непредсказуем автор. Сам за себе си казва – пиша фентъзи. Не, не, това не е фентъзи, и фантастика не е. Това е самата реалност, която той някак е успял да улови, въпреки своята обикновена човешка форма и потенциал, и подобно на пророк да я свали до лилипутската ни същност, глазирана с простички изрази, замесена разбираемо, така, че да я усетим. Имам чувството, че Цефулес е Аватар, ако си спомняте онзи филм по кината, в който ограниченията на едно измерение балансираха със свръхсъщността в друго. Често съм зачитала негови разкази, не собено смело, понеже съм знаела – ще ме завъртят и запратят в непознати селения, но не бях срещала друго подобно четиво, като Кланицата. Избягвам подобен жанр, някак ме пробожда. Зачитала съм, рядко, великани от ранга на Кунц, та аз съм човек, който никога не чете Кинг, избягвам ужаси. Обичам реализма – магичен или не, харесвам обикновения бит, ароматът на човешко. Но рано или късно всички стигаме до огледалото и неизбежните въпроси „кой съм, защо съм”. В своята последна творба Цефулес дава отговор. И го предоставя така, че всеки да го проумее. 
В най – низките селения на човешкото, в онези подземия, където се надяваме никога да не надникнем, в отхвърленото от обществото ни, в тъмната, тинеста мъглявина на неясното се ражда едно цвете – Хапла. Тя е петият елемент, Духа, частичката, която носим в себе си, погребана някъде в дълбините на сърцето; избавлението, за което не искаме да знаем. Един съвършено изваян образ, нежен като утринна роса и мъдър като създател и съзидател. За да създадеш Хапла, трябва най – малкото да си познал онази непозната част от себе си. За да я сведеш до мисъл и да я поставиш в сюжетен роман между корици трябва да си безумно смел. Нашето съвремие убива истините. Убивало е пророците, суфите, богомилите и катарите, защото са давали на света отговори. Докато четях ми се искаше не просто да позная героинята на Стефан Кръстев, исках да мога да погледна през неговите очи, за да видя защо вижда онова, което описва. Как. Такъв поглед не се дава на хората, неговата позиция не е достъпна, за да усеща и пише по този начин, трябва да е воювал и победил, трябва да е успял да заличи властелина на живота си – великият Аз, който спуска завеси, обгражда с неяснота и скрива лъчите на истината далече от сетивността на обикновените. Но ето че го е направил. В една чудесна, добре подредена, много увличаща творба, в която всеки един читател би открил… толкова, колкото е способен да види. Да, точно това написах – ще видите в историята толкова, колкото можете да разпознаете. И точно това я прави уникална. Тя не поучава, не настоява, не парадира, нито има претенции да бъде самоучител или труд на някой от безбройните гурута - на пръв поглед е просто една хубава приказка. И в същото време е много повече. Тихичък зов е, и писък. Всичките и междуредия крещят: „човече, опомни се”. И след прочита на този роман ще се върна, за да изчета всичко от него, защото вече знам, че не пише случайно, а с мисия.

Гласувайте за националните фантастични награди

Гласувайте за националните фантастични награди

За Дякон Левски, не: по-точно за критиките

Нека започна от там, че още не съм гледал филма „Дякон Левски” и поради това нямам никакво право да го словославя. Като гледам филма, време има, ще го направя, тогава ще споделя своите впечатления, но вече прочетох достатъчно за да ме е яд, ама много да ме е яд на отрицанията, които набраха най-голяма популярност в последните дни.

За тези нещастни подобия на критика мога да напиша цяла монография, ако имах достатъчно време за да се занимавам с подобни глупости.

Стисках зъби да не напиша и това, но не издържах когато прочетох онзи пасаж от изказването на бозаджията Георги Иванов: „Филмът печели от това, че НЕ е политически коректен.”

Хайде да се позамисли, ама всеки да се позамисли над тези думи, че да види до какво падение

Според сценариста на родните сапунки: „Стъклен дом”, „Фамилията” и други, излиза, че произведението на историческа тематика бива основно: политически коректно и политически некоректно, а политическата некоректност е просто маркетингов инструмент. Няма историческа реалност: има политически казуси и пазар – нищо друго. Човек или върви по официалната пътека на политическата конюнктура или си прави пиар. Не може да се е придържал към фактите, да изразява своя идея, своя истина: не, няма такова нещо – това са само средства: целта е била друга, личен интерес. В единия случай: да покаже лоялност към статуквото, в другия: да спечели фенове и пари.

Това, това изказване е цинизъм, а не псувнята на Левски, която толкова е възмутила критика – еснаф. И като стана въпрос за псувнята стигаме до едни морално – естетически критерии, сложни са, противоречиви; въпрос на културна среда; въпрос и на индивидуалност, но нека всеки мъж си направи един опит.

Много ни дойде след началото на Арабска пролет: доста клипове гледахме с коленичил човек в оранжеви дрехи, а зад него един маскиран главорез. Разтърсваща гледка, няма как да не е разстроила всеки от нас. Когато човек е разтърсен, въображението му се отприщва, та няма да е никак трудно. Нека всеки мъж, който ме чете се постави на мястото на онези мъченици. Фундаменталистите понякога дават право на последна дума, не съм разбрал някой да се е изпсувал, но като си направих този опит, който ви призовавам да си направите – за да умра достойно, да, почувствах, че бих казал:

„Този маскиран педераст сега ще ме заколи!”, но понеже няма да набера толкова дъх – емоционален съм само ще му тегля една.

Няма да цивря, защото вече няма защо. Няма да моля, защото вече няма кого. Нямам никакво уважение към палача си, че да се държа по-изтънчено. Псувнята в случая е естествена. Презрение е: и към палача, и към смъртта, и към живота, ако цената за този живот е безчестие.

Стигаме до това, защо е нямало крилатата фраза на Левски: „Ако печеля печели цял народ, ако губя – губя само мене си.”. Има ли някой в България, който не я знае? Не вярвам, въпреки падението на българската култура: идеализирани гангстери, пропагандиране на пушенето на марихуана, художествени модели за млади и красиви консуматори, продуктово позициониране и политическа коректност – некоректност.

Няма смисъл да се повтори още веднъж фраза, която и без друго е достатъчно популярна. Поне един творец няма да намери смисъл в това, творчески е с всички останали действия на героя – това силно послание да се покаже.

Защото, кой ли не цитира паметните думи днес, но колко са ги оправдали!

Наследницата, първа част от Кралицата на здрача на Гери Йо

"Наследницата" – удоволствието от прочитането й ще е пълно, ако човек обича да се забавлява четейки и обича четейки да се забавлява. И все пак това удоволствие може да си има предястие или десерт. Само комбинирайте четенето на „Наследницата” със „Стрина”, книгата на една от най-добрите приятелки на Гери Йо, Сев Самоковлийска и макар двете книги да нямат нищо общо тематично ще разберете за какво иде реч. Няма кой да бъде критичен, кой да бъде злостен към "Наследницата" освен предварително настроен трол срещу толкова симпатично вампирско четиво.
Борба за надмощие между върколаците на Волкар подкрепяни от вампири ренегати и наследниците на Граф Дракула под хегемонията на Виктория, схватки и историята на всеки един от главните действащи лица като ретроспекция. Повече не искам да пиша за сюжета защото ще е спойлер, а да се убие удоволствието от четенето на подобна книга си е вампирщина.
Действието уж се развива в наше време, уж в северната част на България, ала ни територията ни времето затваря духа на историята – напротив взела е дъх от много времена и огромно пространство: повеи от Далечен изток и японски герои с мечове, от средиземноморския бряг и къде ли още не.
Подобно е и при героите – повечето са дълголетници на по няколко столетия, а поведението им, най-вече душевната им чистота и дръзкия характер са като на млад човек на двадесет – двадесет и няколко години, но без да се долавят черти на незрялост. Тоест – възможно най-симпатичните персонажи според идеалите ни от хиляди години насам.
Особено силни са женските образи. На пръв поглед това са еманципирани жени, устойчиви по мъжки, но превъзхождащи всички свои сподвижници и опоненти от мъжкия пол и физически, и свръхестествени способности, но най-вече с дух. Въпреки това има я онази нежна чувственост, която прави уязвима женската душа. Носят си раните под доспехите и магическите умения. И точно така тези рани, тази скрита женственост се откроява много по-силно. Не е нещо ново, ни в живота, ни в литературата, а и в наше време у нас – жените проявяват повече сила, така, че не би трябвало да впечатлява тази страна на "Наследницата", още повече, че авторката не го е търсила. Но точно защото не го е търсила, не е изпадала в размишления, в дълги описания на характерни черти, в психоанализи, просто си го е съживила със сюжета – с по няколко фрази, с по няколко ситуации е постигнала по-голям ефект. Пресъздала е нещо, което познава, нещо което е. Просто е била искрена и това е вдъхнало на книгата живот.
Езикът – разгърни я и ще те повлече, ще я прочетеш, няма къде да се препънеш, няма къде да спреш да размишляваш, а размишленията идват сами по време на шеметното приключение, в което си въвлечен.

Е, Гери, чакаме продължението на "Кралицата на здрача".