За Дякон Левски, не: по-точно за критиките

Нека започна от там, че още не съм гледал филма „Дякон Левски” и поради това нямам никакво право да го словославя. Като гледам филма, време има, ще го направя, тогава ще споделя своите впечатления, но вече прочетох достатъчно за да ме е яд, ама много да ме е яд на отрицанията, които набраха най-голяма популярност в последните дни.

За тези нещастни подобия на критика мога да напиша цяла монография, ако имах достатъчно време за да се занимавам с подобни глупости.

Стисках зъби да не напиша и това, но не издържах когато прочетох онзи пасаж от изказването на бозаджията Георги Иванов: „Филмът печели от това, че НЕ е политически коректен.”

Хайде да се позамисли, ама всеки да се позамисли над тези думи, че да види до какво падение

Според сценариста на родните сапунки: „Стъклен дом”, „Фамилията” и други, излиза, че произведението на историческа тематика бива основно: политически коректно и политически некоректно, а политическата некоректност е просто маркетингов инструмент. Няма историческа реалност: има политически казуси и пазар – нищо друго. Човек или върви по официалната пътека на политическата конюнктура или си прави пиар. Не може да се е придържал към фактите, да изразява своя идея, своя истина: не, няма такова нещо – това са само средства: целта е била друга, личен интерес. В единия случай: да покаже лоялност към статуквото, в другия: да спечели фенове и пари.

Това, това изказване е цинизъм, а не псувнята на Левски, която толкова е възмутила критика – еснаф. И като стана въпрос за псувнята стигаме до едни морално – естетически критерии, сложни са, противоречиви; въпрос на културна среда; въпрос и на индивидуалност, но нека всеки мъж си направи един опит.

Много ни дойде след началото на Арабска пролет: доста клипове гледахме с коленичил човек в оранжеви дрехи, а зад него един маскиран главорез. Разтърсваща гледка, няма как да не е разстроила всеки от нас. Когато човек е разтърсен, въображението му се отприщва, та няма да е никак трудно. Нека всеки мъж, който ме чете се постави на мястото на онези мъченици. Фундаменталистите понякога дават право на последна дума, не съм разбрал някой да се е изпсувал, но като си направих този опит, който ви призовавам да си направите – за да умра достойно, да, почувствах, че бих казал:

„Този маскиран педераст сега ще ме заколи!”, но понеже няма да набера толкова дъх – емоционален съм само ще му тегля една.

Няма да цивря, защото вече няма защо. Няма да моля, защото вече няма кого. Нямам никакво уважение към палача си, че да се държа по-изтънчено. Псувнята в случая е естествена. Презрение е: и към палача, и към смъртта, и към живота, ако цената за този живот е безчестие.

Стигаме до това, защо е нямало крилатата фраза на Левски: „Ако печеля печели цял народ, ако губя – губя само мене си.”. Има ли някой в България, който не я знае? Не вярвам, въпреки падението на българската култура: идеализирани гангстери, пропагандиране на пушенето на марихуана, художествени модели за млади и красиви консуматори, продуктово позициониране и политическа коректност – некоректност.

Няма смисъл да се повтори още веднъж фраза, която и без друго е достатъчно популярна. Поне един творец няма да намери смисъл в това, творчески е с всички останали действия на героя – това силно послание да се покаже.

Защото, кой ли не цитира паметните думи днес, но колко са ги оправдали!