Археология на подсъзнателното

Скрито зверче

Възвърна мисъл пред волана, преди да е подкарал. Позвъни на момчето от службата, късно беше. Дано не е пило и то, каза му, че е приятелска услуга. Малкият прояви ентусиазъм. След минутка цъфна, живееше явно наблизо. Зададе няколко глупави въпроса. Накрая:

-Но не искаш ли да те закарам?

-Не – отвърна му. – Само колата. Аз ще се поразходя.

Момчето се изсмя притеснено.

-Виж, тези улици...Два часа е, без кола.

-Не съм толкова пиян. Знам какво правя! – второто изречение изрече доста властно.

-Добре, добре...-рече плахо момчето. – До утре!

-Пикльо! – промърмори когато колата се отдалечи – Тези улици, два часа е, без кола, притеснен. Той за мен!

Изсмя се с презрение, после му стана мило.

-Трогателен е.

Огледа се, коя ли улица да поеме. Тъмни, приличаха на надникнали в света му любопитни същества. Искаше да се поразходи за да отрезнее. Такъв в къщи му се стори неуместно да се прибере. Жена му ще го пита. Ще й каже. Никога не е имал проблем с алкохола. Почти не пие. Има си стил. Във всичко. Дори в това, че сега малко попрекали. Тя ще мърка сладко. Ще е свила коляно в скута му. Прави го по един самобитен начин. Много е естествена. Той също.

Ще й разкаже и останалото.

Много ще я учуди, като каже: “литературно четене”, той и литературно четене!

Авторът му беше приятел от училището.

Беше му писал във фейса, но кой да му обърне внимание. Срещнаха се съвсем случайно. Има ли случайни случайности? Кой го знае? И какво толкова го мисли. Май от алкохола по-зле му е повлияла компанията. Великият поет работеше в бензиностанция, за няма и шестстотин лева, а на години вече. Четиридесет и три.

Като тийнейджър…на бензиностанция! И на лицето му изписан тийнейджър.

Растял ли е през всичките тези двадесет и няколко си години?

Само се е състарявал.

И с торбички под очите.

Много близки бяха.

Съвсем на дете заприлича в радостта си, когато поканата му беше приета.

След четенето и прозяващата публика, продължиха в “мансардата на бляновете” – истинска дупка. Май не и негова, а пак под наем. Студентска работа. Иначе компанията му – веселяци.

Тръгна и чашка, и приказка. И по-разбираема поезия чу. После и без друго всеки приказваше, а никой никого не слушаше.

Ще й го спести. Няма да й разказва. Нещо като нищо беше вечерта. Едно странно нищо. Засмя се. Кривна в произволна посока. И тогава видя мургавата хубавица с кученцето. Труженичка. Отдалеч личи. Къси панталонки, впита фланелка с дълбоко деколте. Дълги крака, тънка талия. Стори му се, че кърми помиарчето. Какво го е гушнала такава?

Още не я е попитал и тя започва с тарифите си. Той:

-За какво ти е това куче?

-Ами то прилича на теб, бате! Това е твоето куче! Купи го, само петдесетачка. Пичбул всяка мутра грозна може да има. Пари ще преброи и толкова, но това кожата ти е одрало. Любопитно едно – муши се навсякъде.

Засмя се, погледна го под лампата и завърши, но чисто, без акцент:

-Гледа като теб.

Стори му се, че казва истината. Кучето гледаше миловидно, опитваше се все едно да каже нещо. Както той цяла вечер, в компания в която никой не би го разбрал. Почти толкова подходящо беше мястото му през изтеклите часове, колкото улично куче в обятията на мургава проститутка.

-Ама ти как така? – недоумяваше – Защо си го взела този помиар.

-И аз не знам, бате. Той е искал да е при теб. Гледаш като него.

-Хайде взимай тази двадесетачка и да те няма.

-Но това си е мой офис.

-О, да. Съжалявам, хайде до скоро.

Кучето сви глава под мишницата му.

-Изобщо не гледа като мен. Така гледах, ама сега не. Когато бях приятел с този сладък неудачник.

Топла вълна се изля в гърдите му. Обясни си, че е топлината на кучето. После се закле да не пие повече. Разсмя се на глупавата мисъл. Седна на масата пред денонощното магазинче до дома си. Купи пържени картофи на кучето и се учуди защо не ги яде. Реши, че хубавицата наистина го е кърмила. Изпи бързо две бири.

-А се разхождах уж да отрезнея.

Преди новото количество алкохол да му е подействало реши да се прибере, че е по-глупаво да обяснява за кучето, отколкото за цялата вечер.

Слезе в мазето. Кучето скимтеше.

-Ти ще стоиш тук! Ще издържиш една нощ. Такова зверче като теб, крих в себе си, толкова много години. Такова зверче като теб, крих в себе си, толкова много години. Такова зверче...-понечи да потрети, спря се – “То прилича на теб, бате! Любопитно едно! Навира се навсякъде!”...крих те.

Разстрои се от собствените си думи. Изкачи пеша стълбите и съвсем му се замъгли съзнанието.

В къщи отвори бутилка уиски. Пи с жена си, смяха се. Напиха се и заспаха. Не помнеха дори дали са се любили. Стори им се щура нощ, защото подобно поведение им беше нетипично, а сега почти без повод, толкова странни.

Припомни си подробностите, едва две седмици по-късно. Когато съсед го помоли за крик. Слезе да го потърси в мазето. И намери умрялото от глад скрито зверче.

©Стефан Кръстев

2010

Мизерстващият е не просто беден, мизерстващият не обича себе си

Има една особено жалка персонификация на глупостта в нашето общество и тя представлява същество (от мъжки или женски пол), което се надсмива на други хора, че били недобре платени, а в същото време то, което е добре платено и парадира със социалния си успех, не може да си обърне никакво човешко внимание.

Ако е мъж е почти толкова елегантен, колкото Манол Пейков или пък Момчил Инджов.

Ако е жена е почти толкова поддържана, колкото Наталия Киселова или примерно: Ангелина Пискова.

Не знам с какъв кураж същите тези, изразяват презрението си за обикновените хора, които им личи, че се ОБИЧАТ. А човек трябва да се обича, за да обича и околните. Дори и в Новия Завет е писано: „Да възлюбиш ближния си както обичаш себе си.“, дори и атеист ще се съгласи в мъдростта на тази Иисусова повеля. Човек, който не обича себе си, няма как да обича и другите, защото за всеки светът започва от него и идентифицира света от себе си. И макар обичта към себе си не е краят, е едно добро начало на обичта към другите.

Не говоря за визия като природно качество. Не всички мъже сме Ален Делон или Стийв Рийс. Не всички жени са Ракел Уелч или…хайде нещо по-ново: Джери Райън (и тя не е в първа младост, но е по-красива и от времето, когато изгря като звезда, прекрасен пример, какво може да прави със себе си човек), но повечето сме тези, които не можем да имаме хубостта им.

Говоря за грижа и обич, каквато заслужаваме да си даваме изписвайки най-доброто, на което сме способни върху себе си.

На смазан от умора в мината или в строителството, човек с неособено широк кръгозор, чиято социална среда започва и завършва с кръчмата е някак простено да изглежда зле, да не е много загрижен за себе си; за прекалено отдаден в грижите си към семейството си, но самообвиняващ се мъж (заради това, че не може да осигури най-подходящите условия за живот на дъщеря си и съпругата си) е някак приемливо да не изглежда добре (той се наказва), за безработния, който живее с чувството си за вина и е смазан освен материално и психологически от живота е обяснимо защо изглежда зле; или пък на човек, който не му стига времето; не му стигат парите. Все случаи обвързани твърде много с битови грижи.

Всъщност и на пръв поглед успелите социално се терзаят точно от това, което наказва най-бедните и е изписано по външния вид на най-бедните: на тези от най-бедните, които не се грижат за вида си, защото има и такива, които не позволяват външния им вид да издаде какво преживяват.

Горе споменах няколко имена, защото това са и имена на хора, които са се надсмивали на настояването за референдум за еврото; които с презрение са говорили за животновъди, чиито животни са избивани от държавата; за миньори, които са се тревожили, че мината им ще бъде закрита.

Споменах имена на същества, чиито усти би трябвало да са били затворени от времето: избитите животни или животните, които би трябвало да бъдат избити се е оказвало, че не са заразени. Зелената сделка, заради която искаха да затворят мините, миналата седмица беше поругана от Тръмп при срещата му с Урсула. Споменах имената на същества, които никога няма да се покаят за грешката си, камо ли да се извинят, защото не се чувстват сгрешили в презрението си към „по-низшите“ т.е. по-бедни, по-социално слаби.

Та имената на няколко високомерни индивида от мъжки и женски пол споменах, защото парите и позициите, с които толкова се гордеят не ги правят по-богати от онези, на които са се подиграли.

Напротив – по-мизерстващи са. Щом сами толкова се мразят, че не могат да отделят малко средства: за козметика, за тренировки; за нещо, което ще ги усмихне и усмивката ще смекчи малко чертите от Маската на омразата, която е парализирала лицевите им мускули; щом не могат да хвърлят малко от излишните си килограми с тренировка, а се наливат до попикаване и това е единствената им утеха, по която удивително приличат на последния каруцар в селска кръчма.

Та, презрението им е презрение към себе си.

Една „селянка“ като Ана Петрова (чиито животни не успяха да убият), въпреки тежката физическа работа може да има суперфигура, далеч по-мускулеста от гореспоменатите същества от мъжки пол и още по-далеч по-женствена от гореспоменатите същества от женски пол.

Защото през нея тече живота, защото тя по свой начин се обича, а да обичаш себе си е начало на обичта и към другите. И понеже дава на себе си е далеч по-богата, отколкото тези мизерстващи заради собствената си душевност хора, някога ще бъдат.

Публиката я наказа с безразличие

Не, че нещо, но тук иде реч за "популярно лице" и със самочувствие на популярно лице. Лице за чиято популярност СЕ И ПЛАЩА и познайте с чии пари се плаща.

Това не е най-важното (т.е. с чии пари се плаща тази популярност), тази популярност би трябвало да е факт след като една от основните национални медии от десетилетие е трибуна на това популярно лице. Или "популярно" по-скоро "популярно". Погледнете с що за народна обич и интерес се ползват говорителите на статуквото.

Тук е редно да кажа, че същата тази страница съм я администрирал лично, с години. Малко преди да се разприятеля с персоната се самоизтрих като администратор на страницата й, както я наричаше тя: "професионалната ми страница", голяма част от тези последователи съм й ги поканил лично. Мои приятели са.

Сигурен съм, че огромно число от тях вече не я следи. Тоест - дори изписаното, което е жалко за подобна позиция не отговаря на истината. Последователите й са далеч по-малко. Хората нямат интерес.

Знаем какво е "гушене" нали? "Гушенето" е едно мъничко човешко зверство. Гушат се гъските, т.е. тъпчат се с храна, която няма как да не погълнат, понякога е и обогатена с антибиотик, целта е да им се увеличи черния дроб, защото после от него се прави пастет.

Та, българския слушател е гушен с информация. Вижда се, че няма интерес към нея. И за сравнение, ето страницата на Карбовски.

В единият случай имаме държавен служител, на когото се плаща от нашите данъци, а в другия 100% частник, който не разполага с ресурса на първия. Иначе и двамата са журналисти. Не, че ги сравнявам.

Ето и нещо по-скромно. Понеже в блог-профила, който същата тази персона ползва, макар споделено или "споделено" с едно същество, което се прави на мъж, но не пращи от мъжество се говори с голямо презрение за всичко провинциално, ето как изглежда "професионалната страница" на една "провинциална" медия. При това скромна провинциална медия.

И тук виждаме значително повече последователи, т.е. проявен от публиката интерес.

За фалшът и лицемерието не само на информацията, която се поднася, а изобщо - фалшът и лицемерието в политиката на страницата на радиоводещата ни може да се съди и по профилната снимка. Тя е от повече от 20 години и всички я знаем, но ето по-актуалното й изображение.

Голяма разлика, нали? Но не говорих за погрозняването, което е очевидно, а за фалш и лицемерие. Защото тази жена някога призоваваше за излизане от анонимност, за прозрачност и открито лице.

Да го беше направила!

Къде е това? И къде е това:

В повечето случаи човек не е виновен за погрозняването си. Но на тази възраст по-голямата част от жените стават по-красиви, не отвратителни. Говоря за жени, а не за кифли. За най-обикновени жени, някои от които работят на по две, по три места.

На 20-30 почти всяка може да изглежда като принцеса. На 30-40 половината могат да изглеждат като кралици. На 40-50 някои могат да приличат и на богини. Други, както е видно: на вещици.

И тук не е въпрос на операции за разкрасяване, на козметика, на фитнес (не, че тези неща са излишни, напротив), става въпрос за това, че душата се отпечатва върху визията.      И ако една незле изглеждаща жена заприлича на страшилище, с което (да ми прости Господ изразните средства, не мога да намеря по-подходящи), страшилище, с което могат да се разстроят още повече дори децата в Газа, то тогава е живяла с нещо много, много гадно в себе си.

Но страницата на един журналист не е модно списание и дори да изглежда толкова ужасяващо, колкото в конкретния случай, би трябвало да поставя актуализирани изображения, да е гордо с това, което е; т.е. да бъде с "открито лице".

Особено, ако е един такъв журналист, който с години е призовавал за подобно достойнство, за изображение в блоговете и т.н. и т.н. Помним всички призивите.

Защо обърнах внимание на този дребен детайл? Защото публиката не прощава лицемерието. Можеш да я заблудиш, но дълго продължаваш ли - стига се до този печален резултат. Егати, "професионалната страница" на репортер в Българско национално радио.

Най-красивите очи

Тя не е уличница, танцьорка е. Ще ми се да е първото, не бих си нуждаел толкова от нея. Лесно бих я заменил с друга. Тя не се съблича, тя твори пластика. Извайва се като от глина. Събличала е джинси, събличала е и коприна, разкъсвала е официална вечерна рокля. Сплитала е плитки докато се съблича. Събличала се е от аромата, който ме е довеждал до лудост. В началото за мен беше просто една скучаеща вечер.

Повяхващата хубост с червената коса и циничният език ме заговори доста нахално, но не успях да я разкарам. Притежаваше очарование. Огледах се плахо за фотоапарати. Смотолевих, че имам работа, тя се изкиска и ме хвана за ръкава.

-Отпусни душа. Защо ти е цял свят, като я държиш заключена. Виж, имам момичета. Не е като другаде.

Имам властен тон, когато се наложи. Опитах се да го използвам, но сводницата като че ли се развесели.

-Искаш ли да видиш онова което ти е отвътре. Голо, чисто. Няма да го докоснеш, а то няма да разбере кой си. Твоето желание ще е със превързани очи и само ще танцува, защото то не се отдава. Поне за пари, не. Разбираш ли, желанието не се купува.

Не я разбирах, но май и тя не се разбираше. Изглежда бъркаше думи.

-Знам кой си. Никой друг няма да научи. Довери ми се. Ето това е ключа от хотелска стая. Една от многото, която може и да си ангажирал, а занапред, ако пожелаеш, ангажирай ги сам, чрез свои хора. Нека да са винаги различни, за да остане неопетнено името на което държиш и което е истинските ти дрехи...

Изкикоти се. Грозно, но завладяващо умееше да се смее. И макар на години, този смях й предаваше неудържим сексапил. Спечели ме. Познавам хората на които можеше да се има доверие. Тя беше една от тях, а момичето както и предполагах, местно създание. Красива чайка. Разтваряше криле, не се събличаше. Просто летеше във фантазията. Тя не знаеше млад ли съм или възрастен, мъж ли съм или жена, сам ли съм или повече има ли ме в стаята. Тя се събличаше пред фантазията си. Нямаше професионализъм, имаше естество. Не го намираше нередно. Лицето й самата невинност. Искаше ми се да видя очите й, но точно тях не биваше. При този ограничен живот който водеше едва ли щеше да е способна да запази тайната. Пред кого се е събличала поне три пъти на седмица. Пътувах само за да я видя, разпределях деловите ангажименти така, че да я видя. Винаги в различни стаи. Имал съм за кратко любовница, съзнах, че не си заслужава риска. Този път не бях способен. Идваха и избори, когато най-силно горях и бях на прага да я прегърна, да поискам и повече, което не беше част от сделката и можеше всичко да провали. Борих се със себе си. Исках всичко да приключа. Не мигвах по цели нощи. Дали, ако я направя своя любовница няма да ми мине. Най-вероятно: да. Но тогава може и да посегна на живота си. Изсмях се на тази мисъл, но страховито ми прозвуча самият ми смях. Не съм го подозирал от себе си, ала бях способен на такива крайности.

ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ, ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ

С превързани очи, отдава голота на непознато. На жадната ми природа която храни лиги с формата й. На гладната ми природа. Сладострастната й хищната, способна винаги да я разкъса. Винаги на прага да го стори.

Сънувал съм и неведнъж, че е махала превръзката. И това беше краят. На кариерата ми, на всичко което съм съградил...

Събуждах се потен, а утринта красива.

Краят на всичко, което съм съградил или начало на живота. Обърквах се. Исках да видя очите й. Колко ли са красиви. А ако не са.

Нямаше част от тялото която да не разголваше, ала скритите очи в случая бяха далеч по-възбуждаща тайна, отколкото да речем скритите зърна на безкрайно надарена с природата на форми, непозната.

И когато реших да й кажа да махне превръзката, а гласа ми спря в гърлото и не можах да го изрека. Тя сякаш чу мислите ми.

С един замах, най-сетне истински са разголи.

Не бяха големи, нито с екзотична форма. Винаги съм мислил, че ще се окажат светлозелени, но бяха тъмно кафяви. Като зърната й. Топли и нищо повече. Срязаха ме, като нож се заби погледа й. Много прочетох.

Искаше й се, но не беше способна да опази тайната.

Това бяха най-красивите очи.

На предателството. Или по-скоро: на истината!

2009-05-20

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ Цикъл: разкази - 09

Спяща любов

Всяка нощ като заспи снимам лицето й.

Казват, нямало по-красиво от спящото лице на любимо същество. Вярвам им.

Снимките не й показвам, тя не знае за тях. Води ме колекционерска страст, друга си нямам. Можех да събирам марки или кибритчета с голи хубавици.

Да пиша стихове или да си водя бележник – интимни завоевания. Тях оставих още като започнах снимките. Все търсих красота в чужди тела, все страдах, че не мога да я опазя. Снимах голи две – три, които ми разрешиха.

После изгорих и снимки и ленти. Хубави снимки, художествени.

Пламъците сърцето ми изгаряха докато се свиваха и цвърчаха негативите, но по-красива и от снимките беше тайната която трябваше да се опази, а сладките пеперуди: семейства имат, деца.

Проявили са слабост, позволили са ми.

Всеотдайна е жената, даже в лекомислието си - докрай се дарява.

Себе си е готова да погуби, само миг – щастие, за любовника си да сътвори.

Обичах ги също, затова не опазих красивият спомен за тях.

Още са топли пепелниците, догорели остатъците от лентите.

Пуша забързано, чудя се, къде съм попаднал, защо се чувствам различен.

В моята фотолаборатория съм, в избата.

Чувствам се, сякаш с взлом съм проникнал в съкровеното кътче на някой друг.

Променило ме е с нещо решението ми, малкото смелост, която ми беше нужна за да унищожа красивото, за да опазя доброто. Доволен съм от себе си!

Десет пъти си го повторих. Или бяха сто!

Май го изкрещях, като че ли ваничките и копир-апарата, можеха да ме чуят.

Доволен съм! Доволен съм! Кого ли лъжа.

Не съм, чувствам се празен. Много празен, тъмно ми е пред очите.

Познавам светлината, тя ми е ноти и цветове. Изглежда ми ограбена.

Подуших неприятности, много неприятности. И за това унищожих снимките...

В остатъка на деня бях като пиян. Изглежда от вдигнатият адреналин.

Един от моделите ми се обади.

Крещях “ало”, “ало”, “ало” все едно не я чувам.

По-късно пак ми позвъни, а аз пак крещя: “ало”, “ало”, “ало”.

Пред очите ми играят пламъците на горящите й снимки, пламъците на свещите отразяващи се в очите й, когато тя като котка свита на канапето шепти: “Искам те! Искам!”, а аз я снимам за да не полудея от болката, че този миг ще изтече.

Не помня дали ми позвъни и трети път.

Присъни ми се, беше объркано, не помня как.

Събудих се, облян от пот, чувствах се нищожество.

Твърде страхлив за да имам право да живея красиво. Изгряваше слънце. Струваше ми се, че моят модел – моята любовница е разтворила криле от огън, за да отлети в друг свят. Онзи, който я заслужаваше и нямаше нищо общо с моят, тъй ограничения.

Отчаяно ми беше. Имах чувството, че щом е красота: престъпление е.

Престъпление са реките и горите.

Престъпление са думите и дюните.

Престъпление е и топлината на спящата ми съпруга, защото е искрена, а аз я мамих. И странно, но точно в това, че е измамена усещам още красота. Защо ли?

Не мога да го обясня.

Май в нея съм намирал изобщо алегория на времето и надеждите, но не съм сигурен. Искам да я опазя, искам.

Снимам я.

Очаквам нещо да се случи, цялата истина да излезе наяве.

Все имах чувството, че “Големият брат” наднича от всякъде.

Снимам я, да я опазя. Нея, престъпната.

Измамената и измамната.

Хубостта, която ще изгубя.

Снимам я и на следващата и на следващата и на следващата сутрин.

Цял месец така, после започнах вечер.

След като заспи вечер да я снимам.

Ще направя най-голямата колекция от спящи лица на съпруга.

Сънува нещо приказно, изписали са го чертите й.

Искам да разкажа тази приказка.

Със светлина и сенки да я разкажа.

Аз нямам богат дар слово, но въображението ми ме е пренесло в онзи непознат свят, нейният. Онзи, който само сънува, за който неподозира, а лицето й е сянка на онова, което изживява.

Чувствам я чужда, не разбирам какво й е.

Разбирам какво й е било, когато аз погълнат във вдъхновение съм се държал както тя сега.

Снимах я и в болницата, веднага след като имах възможността. Едва я спасиха със спуканата язва. Бързо се състари, почти отведнъж. Лицето й тебешир, издълбан с ножче, тъй, че да прилича на лице. Тебешир изписал по черната дъска на живота един неразбираем свой стих или формула, за да го изтрие бързо парцала на времето.

Текат ми сълзите, не мога да доближа визьора до окото си, че всичко размазвам. Снимам я. Виждам я размазано на снимките излиза ясна. Тежко ми е, а искам да ми е кисело. Флиртувал съм с красотата. Със самата красота.

Ей, тъй заради спорта съм флиртувал. Да се изфукам пред себе си, че съм имал кураж да флиртувам. Без да предполагам, че тя все пак ще ми се отдаде и ще разголи една неподозирана природа. Която не съм заслужавал, защото не съм разбирал. Е, нищо лошо! Даже щастливо, но ми тежко, тежко.

Искам да ми е кисело.

Четиридесет години минаха от онази сутрин в която направих първата снимка, а вчера ме пита невярваща:

-Как опазихме брака! Как! Като и двамата, едни...Луди глави си бяхме. Много грешки направихме един с друг...

Лошо ми стана, като ми зададе въпроса. Дали не е открила снимките! Ужас! Вдигам рамене, а тя чаша:

-Аз знам. Любов - рече ми и я прегърнах.

Същата вечер я снимах за последно. И това беше най-красивата й снимка. На другата сутрин унищожих всички. До една.

Почти перфектна

Можеше да разказва приказки, каквито в хиляда и една нощ не са описани, а еротичната им страна да разкрива безмълвно: с милувки и танци.

С една усмивка дори, събличаше повече жени отколкото могат да се видят в разюздан сайт в интернет.

Можеше да се държи приятелски, като печено момче.

Имаше най-разкошните гърди и можеше да ме бие на карти, а понякога успяваше даже на шах. Най-естетично издържаното дупе. Сякаш двамата Велики Майстори, мъж и жена Природа и Дух десетки хиляди години го бяха ваяли, за да носи този шедьовър.

Стройни и мускулести бедрата й – дива кобила. Вит гръбнака й – дива кобила. И гривата й дива – много дива кобила. Но руса, пламъци се веят.

Пожароопасна е.

И клетките й пожароопасни.

Бутафорна жива факла.

Гори, но не възпламенява около себе си, освен с фантазия. Само един дефект има.

Тежи ми, много ми тежи, но най-ужасното е, че го усеща.

Тя всичко усеща, което е прекрасно, но това ми усещане понякога искам да скрия.

Някога се съмнявах, че ще ме напусне.

Не знам какво намира в мен, подобна жена.

Все си мислех, че подобни летят на високо.

Нямат връзка със земното, с живият живот или поне това, което ограниченият ни бит, възприема като жив живот.

От осем години сме заедно.

Като в първата седмица е от една страна, но много по-хубаво.

Готви прекрасно и може да бъде тиха и гальовна.

Люби се като блудница, а може да изписва свян на момиче.

Като две блудници едновременно с едно тяло се люби.

Дори цвета на очите й е толкова богата галерия, че на земята подобна няма, а аромата й още по-богата, но не могат и двете да се сравнят с ласките й.

Тя рисува по тялото легендарни оргии, на полубожества и хора, изважда от формата, от моралните граници и усещанията, които мисъл, живяла и един ден в благоприличие не може да си позволи.

Само един дефект има.

Не съм виждал подобна жена, но може да си говори мъжки приказки като мъж.

Разберете ме правилно: има много жени които имат по-дълбоки познания по теми възприети като типично мъжки. На една част от тях, тези приказки стоят като еротичен аксесоар, като накит, който само подчертава женствеността им, като нейна рамка. Другите заприличват на мъже, само дето са по-мъжки момчета от истинските мъже. При нея няма никаква промяна. С тях и без тях, тя си е цялостна и завършена. Не са й типично в характера, но характера й, не ги изключва.

Стои и еднакво секси и пурпурната рокля, вечерната и коженото яке и джинсите. Секси е на нощните плажове, на които отиваме, за да сме сами. Секси е и в сако и нощница.

В дебело палто, а сигурен съм, че и в космически скафандър пак ще е секси.

Само един, единствен дефект има...С криле е...

Огромни оранжеви криле.

Може да лети с тях, правила го е, за да ми покаже, но за да не се боя, че ще я изгубя, не лети.

Гали ме с тях, прекрасно е докосването им.

Покрити са с ерогенни точки, когато ги целувах, някога преди години, от възбуда почти изпадаше в несвяст, но напоследък само пърха с тях докато се любим.

Могат да се свият под всяка дреха и не личат.

Единственото ограничение ни е, че не можем да идем на плаж през деня.

Все си мислех, че подобни летят на високо.

Нямат връзка със земното, с живия живот или поне това което ограниченият ни бит, възприема като жив живот.

От осем години сме заедно. Не знам какво открива у мен.

Все по-красива е, повяхва като всяка жена, а на четиридесет и две е значително по-сладостна, отколкото на тридесет и четири.

Носи онези омагьосващи ферменти, които само високата класа материя притежава.

Само тези криле! Само тези криле.

Напомнят и на двамата различието й.

Тя не е от този свят.

Над четири милиарда, а никой няма криле.

Нямат и в квартала, нито в службата, дори и по телевизията нямат, освен във фантастичните филми, но онова е специален ефект или анимация.

Красиви са, не отричам.

Всъщност защо пък да няма криле. Нейна си работа. И нали не лети с тях. И какво пък, ако лети. Свикнал съм и без друго.

Вярно, падам си понякога и по жени, които далеч превъзхожда, мисля за тях, понякога се и срещаме, но това е най-малкото. Просто нямат криле. Но другите не са това за мен, което е тя.

Щях да й го кажа, щях.

Тя ме постави пред свършен факт.

Всъщност, аз, намерих онзи хирург, който се съгласи да й ги отстрани оперативно.

Казах й добре да го обмислим, после се смях, казах, че е глупаво. Каквато природата я е създала.

Преди малко ми позвъни.

Операцията минала успешно.

2008